Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (5)

5.

Отидох в бар „Ухилената стрида“. Заведението се намира на пристанището. Сградата е стара и порутена и сякаш всеки момент ще се наклони и ще рухне във водата. Интериорът е морски. Има рибарски мрежи, бурета и стара лодка, окачена над бара. Пияниците често я замерят с чаши и бутилки, като от време на време пукват нечия нищо неподозираща глава. Ако достатъчно дълго пиете в „Ухилената стрида“, ще се научите къде да сядате. Е, поне на теория.

Собствениците са Франк и Сали Фини, родителите на Джулия, бившите ми тъст и тъща. Сали е огромна и има едро, овално, червендалесто лице, къси ръце и грамадни длани. Гласът й е силен — нещо много необходимо, когато работиш в такъв бар. Виждал съм я да прекратява сбиване само като изкрещява на участниците да излязат навън.

Франк, от друга страна, е слаб и дълъг като върлина. Адамовата му ябълка съперничи на носа му, а изражението му е мрачно, сякаш е настъпил краят на света. И всеки път тряска чашите на бара. Ако сте в добро настроение и искате да си го развалите, потърсете Франк. Погледнете ли навъсеното му лице, ще изпаднете в дълбока депресия.

„Ухилената стрида“ може да се похвали с една атракция, която си струва да се спомене. Срещу бара има черна врата, за която Франк и Сали плащаха две години на градските строителни инспектори, за да не бъде закована. Но парите си заслужаваха, защото винаги когато някоя приятелска кавга заплашваше да прерасне в неконтролируема, Сали извеждаше нищо неподозиращите боксьори през черната врата и оттам — право на кея. Зрелището е страхотно, а после Сали черпи по едно питие всички в бара и се кикоти като вещица. Ако може да й се вярва, още никой не се е удавил. Имам предвид не в алкохол, а във водата в пристанището.

Рано следобед в „Ухилената стрида“ нямаше много посетители. Франк работеше на бара, затова атмосферата беше потискаща. Всъщност, мъртвешка. Тони Марино седеше на обичайното си високо столче в края на бара и пиеше шотландско уиски. Еди Велвит, друга редовна клиентка, гледаше телевизия в ъгъла. Тя беше малко по-висока от стола и тежка почти колкото него. Еди предшестваше дори Франк и Сали Фини в „Ухилената стрида“. Баща й, треторазреден жокей на име Бъд Велвит, бе притежавал бара преди тях. И когато Бъд го продаде на семейство Фини, дъщеря му явно беше включена в сделката. Много харесвах старата Еди. Ако пренебрегнете бръчките и размъкнатите й дрехи, ще видите забележително добри и дружелюбни очи. Благородна душа. Влязох в бара и Еди вдигна чашата си за поздрав, после отново се вторачи в телевизора.

Седнах и казах на Франк да ми даде бира.

— Кого погреба днес, Хич? — попита Тони. — Видях те, като тръгваше за гробището. Нямаше много хора.

— Пет-шест души. Млада жена.

— Жена? — Той тъжно поклати глава. — И не искаха гайда, а?

— Тя беше обикновено момиче, Тони. Нямаше приятели. Нито семейство.

Тони Марино направи гримаса.

— Господи, какъв ужас.

Франк сложи бирата пред мен.

— Благодаря — рекох аз. — Джулия каза ли ти, че пак ще играем заедно в „Джипси“? В „Нашият град“?

Франк смъкна кърпата от рамото си и прогони една муха от бара.

— Курва.

О-хо. Той беше в онова настроение. Това беше загубена кауза, но въпреки всичко, се опитах да я спася.

— Не трябва да я съдиш толкова строго, Франк. Джулия е свободолюбива. Какви ли ги няма по света.

Както и предполагах, Франк остана невъзмутим. Сигурно на някои бащи им е трудно да гледат как дъщерите им стават за смях.

— С кого се среща сега? — попита Тони.

Франк се обърна към него и отброи на дългите си кокалести пръсти — един, двама, трима, четирима, сетне ме погледна с воднистите си очи. Отговорът го интересуваше.

— Рече, че се среща с един свестен тип, но не ми каза името му.

— Не трябваше да я зарязваш, Хич — рече Тони.

— Това е все едно да задържиш торнадо — отговорих аз.

Еди може би се засмя на думите ми, но голямата чаша закриваше лицето й. Отпих от бирата. „Гинес“. Топла. Идеална. Господ да благослови ирландците.

В бара настъпи тишина. Чуваше се само звукът на телевизора. Еди плъзна чашата си по бара, за да я напълнят отново.

След втората бира минах на уиски и пак се замислих за жената, която преди малко бях погребал. Неколцината човека, които си бяха направили труда да й отдадат последна почит, вече я бяха забравили. Обикновено не мисля за покойника, след като ковчегът се спусне в земята, но сега не беше така. Фалшивата Каролин Джеймс бе разпалила любопитството ми. Погледнах в огледалото зад бара и си представих, че я виждам как сяда до мен, обръща се, вдига чашата към устните си и ме пронизва с поглед.

Поисках още едно уиски и се вторачих в огледалото. Вече бях осъзнал, че алкохолът мисли вместо мен. Разбира се, това беше целта.