Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (31)

31.

Щеше да бъде хубаво, ако на обратния адрес беше написано името и улицата на подателя.

Но Кейт ме бе предупредила да не очакваме твърде много.

— Пакетът не е изпратен директно на Бауман. Името му няма да е написано. И щом Бауман е взел предпазни мерки, бъди сигурен, че и подателят е направил същото.

На мястото за подателя имаше само пощенска кутия и код — 21030.

— Това е Хънт Вали край Балтимор — каза Кейт.

Пак карах по проклетия околовръстен път и вече на два пъти бях подминал отклонението за Бостън.

— Индустриалният парк?

— Да. Навремето там е имало само ливади. А сега… сякаш някой е хвърлил атомна бомба и сетне е построил хиляди акри административни сгради.

Най-после завих по отклонението.

— Пасища — рекох аз.

— Какво?

— Пасища. Ти каза ливади.

— Все едно.

— Казва се пасища.

— Престани, Боб. Да не си шибан фермер? — обади се Карол.

— Погребален агент съм.

— А аз съм детектив — добави Кейт.

Карол избухна в смях.

— А аз съм професор. И дори не знам как се играе тази игра.

Тя се облегна назад и отново започна да брои парите. Вероятно мислеше, че колкото повече ги брои, банкнотите ще се увеличават. Но най-странното беше, че парите наистина бяха повече. Не откакто Карол ги преброи за пръв път, а от сумата, която Кейт и аз очаквахме. Според банковите записи, които Кейт бе намерила в къщата на Бауман, ние предполагахме, че в плика има пет хиляди долара. Но Карол заяви, че са осем хиляди. Кейт и аз недоумявахме защо са повече.

Всички искахме да останем пред банката, за да видим как ще се ядоса Лу Бауман. Представих си го как разкъсва плика и розовата тоалетна хартия.

— Ще ритне първото куче, което се изпречи пред погледа му — предсказах аз.

— Ще удари първия човек, който го погледне накриво! — каза Кейт.

— Ще си го изкара на „Еленова пътека“ — рече Карол.

Думите й ни накараха да спрем, за да може Карол да се обади на бармана и да го предупреди.

— Казах на Майк да приготви остена за всеки случай — съобщи тя, след като се върна в колата.

— Държите остен зад бара? — изумих се аз.

— Имам заведение, където хората се събират, за да се напият. Понякога се налага да използвам остена, за да ги вразумя. Дай ме под съд, ако искаш. По-точно имах заведение.

— Няма ли да се върнеш? — попита Кейт.

Карол размаха шепа банкноти.

— Не и в този живот, скъпа.

Карол дойде с нас в Балтимор. Дотогава не се беше качвала на самолет. Може би затова не разбираше, че дланите й трябва да са изпотени и да й е трудно да диша в онази ламаринена кутия. Като мен. Карол се държеше така, сякаш й беше забавно. Дадох й сандвича си, за да си направи цял с моята половина. Тя доближи двете половини и успя да придаде на сандвича многозначителен вид.

— Аз съм лошо момиче, нали, Боб? — изкикоти се Карол.

Буря отложи приземяването ни. Господи! Кейт обясни на Карол, че ще обикаляме в кръг, докато бурята премине.

— Ами ако се свърши горивото?

— Тогава вероятно ще се приземим с носа напред. Как мислиш, Боб?

Най-после кацнахме. Слизайки от самолета, Карол може би си мислеше дали да не стане стюардеса. Изпълнена с планове за новия си живот, тя притискаше плика до гърдите си, сякаш беше единственото й дете.

 

 

На източния бряг на Фелс Пойнт има голяма тухлена сграда, която по-рано беше склад. Сега е превърната в скъп хотел. Стаите са просторни, облени в слънчева светлина и украсени с картини на пиратски кораби и морски карти, сложени в рамки. Мисля, че за толкова много пари едва ли ще искам да гледам към индустриалната част на пристанището, но не плащах аз, а Карол. Там я бяхме настанили. Кейт й предложи да отседне при нея, но бившата собственичка на „Еленова пътека“ в Хийхоу, Мейн, възнамеряваше да се поохарчи.

— Искам хотел, където да се обадя по телефона и в стаята ми да дойде симпатично младо момче с количка като по филмите.

— Харесваш количките, нали, Карол? — подразних я аз.

Двете с Кейт излязоха да купят нови дрехи. Не съм сигурен дали ще мога да възприема Карол в нещо друго, освен в кожена минипола, но, изглежда, ще трябва да опитам.

Слънцето залязваше, когато оставих момичетата да пазаруват и отидох в погребалния дом. Бях отсъствал само два дни, но както предполагате, хората продължаваха да умират. Леля Били се зарадва, като ме видя.

— Тъжна вест, Хичкок — съобщи тя. — Джефри Симънс почина. Току-що говорих по телефона с Хелън. Иска ние да се заемем с погребението.

— Това ще бъде медийно събитие — отбелязах аз.

— Да. И двете зали ще бъдат препълнени.

Докато Били уреждаше тялото на Джеф Симънс да бъде докарано в погребалния дом, аз изтичах до вкъщи, за да се изкъпя и преоблека. Пуснах телевизора точно навреме, за да видя Мими Уиг, която вече беше заела говорителския стол.

— Днес си отиде една институция — тъжно и тържествено оповести тя.

Загасих телевизора и се върнах на работа. Телефонният ни секретар вече беше задръстен със съобщения от хора, опитващи се да научат подробности за погребението на новинаря. Имаше дори сълзливо съобщение от Тони Марино, който предлагаше да свири безплатно с гайдата си.

Имаше и пет-шест други съобщения. Половината бяха от Хъч. В първото той ме молеше да му се обадя веднага, щом мога. Останалите съдържаха същата молба, но значително по-настоятелно. „Къде си, да ти го начукам?“ Имах съобщение и от Джил Ванс, който ме упрекваше, че не съм бил на последната репетиция. Довечера сме щели да репетираме последното действие. Явно още не бях успял да му внуша факта, че ще чета репликите си от сценария и затова не съм необходим на репетициите. Разбира се, Джил бързо сменяше концепциите си и ако не ходех на репетициите, на премиерата можеше да се окаже, че проклетото действие се развива в Бейрут.

Последното съобщение беше от Джулия.

— Хич, искам да чуя мнението ти за нещо. Питър ми направи предложение за женитба. Милионите, къщата, колите, всичко. Представяш ли си? Какво ще кажеш? Обади ми се. Знаеш номера ми.

Обадих й се веднага. Тя отговори на четвъртото иззвъняване.

— Аз съм.

— О… Хич. Виж какво… не мога да говоря сега.

— Но аз получих съобщението ти.

— Не сега, Хич.

— Джулия, мисля, че…

— Хич.

— О-хо. Той е там.

— В банята е.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не е твоя работа.

— Мислех, че в Париж сте скъсали.

— И аз мислех така. Но той дойде, пълзейки на колене. Нарекох го лайно и Питър ми каза, че съм напълно права. Харесва ми, когато мъжете говорят така.

— Я стига, Джулия. Казал го е, само за да се върне в леглото ти.

— Ами, имаше ефект. — Тя млъкна, после престорено каза: — Струва ми се, че списанието е хубаво, скъпа, но в днешно време кой има време да чете. Но благодаря все пак.

Сетне затвори.

Залових се с някои не толкова сексапилни аспекти от работата ми. Най-после се обадих на доставчика на ковчези в Омаха, надявайки се, че само ще оставя съобщение. Но той вдигна слушалката. Казах му да изпрати информация за най-новите си модели.

— Вече го направих — разочаровано отговори той.

И наистина беше така. Докато говорех, аз гледах информацията.

— Сигурно се е изгубила по пощата — рекох аз. — Пак ми я изпрати.

После му обясних какво не ме интересува, поглеждайки моделите и цените в брошурите пред мен и сякаш чух как дъхът му секна.

— Радвам се, че поговорихме, Чет — казах аз.

Докато затварях, той едва-едва измънка:

— Казвам се Кърт.

Обадих се на Хъч. Телефонният секретар ме препрати към пейджъра му и след няколко минути телефонът ми иззвъня. Връзката беше лоша. Хъч се обаждаше по клетъчния си телефон.

— Къде беше, да му се не види? Скъсах се да те търся.

— Съжалявам, Хъч. Клетъчният ми телефон е на поправка.

Хъч обаче не беше в настроение за шеги.

— Може ли да се срещнем? Трябва да говоря с теб.

— А какво правим сега?

— Искам да е лично.

— Много си сериозен, Хъч.

— Да. И нямам никакво време.

В същия миг чух някакво свистене.

— Хъч, къде си, по дяволите?

— В Къртис Бей. Много ще ти хареса, Хич. Завод за пиролиза^[1]. Знаеш ли какво е това? Отпадъчните продукти се превръщат в енергия. Предимно торовете. Още се експериментира. Сенаторът Стилман си скъса задника, за да ги убеди да го построят в нашия щат. Заводът ще ни донесе тонове пари. Както и да е, утре ще режем лентата. Ще бъде голяма реклама за Алан. И сега преговаряме сценария. Какво ще кажеш да се срещнем? Ако може веднага.

Уговорихме се къде и кога и аз затворих. Осем часа пред паметника на Вашингтон. Вече беше седем и трийсет.

 

 

Хъч ме поведе към малкия парк. Докато вървяхме, аз посочих през рамо паметника зад нас.

— До преди пет години гласът на майка ми беше записан на касета в историческия музей там.

— И какво стана преди пет години? — попита Хъч.

— Обновиха всичко и записаха нечий друг глас.

— Това е глупаво. Да не би историята да се е променила?

— Разсъждаваш също като мен, Хъч.

Седнахме на пейка пред малка скулптурна група — глиган наръгва вълк. Творбата се наричаше „Дръзновение“, но според мен „Опустошение“ би било по-подходящо име. Хъч не й обърна внимание.

— Трябва да поговорим, Хич.

— Вече ми го каза по телефона. Какво има? Много си потаен. Защо не се срещнахме в някой ресторант? Или бар? Или хазната на кандидата се е изчерпала?

— Не. Това не е проблем. Само исках да поговорим някъде… Тук е по-безопасно.

— Безопасно? Но за какво става дума?

— Здравата си загазил, приятелю.

— Защо?

— Алан.

— Твоят Алан?

— Алан мисли, че имаш нещо общо с убийството на Гай Фелоус.

Страхотно. Алан Стюарт мислеше, че аз съм замесен в убийството на Фелоус? Аз мислех същото за него. Отворих уста да го кажа, но Хъч още не беше свършил.

— Познаваш ли добре Кейт Забриски? По-точно, мислиш ли, че я познаваш?

— Не съм сигурен дали може да се отговори на въпрос, зададен по този начин.

— Знаеш ли, че Алан и Кейт Забриски са любовници?

Хъч ме погледна. Явно имаше чувството, че ми е съобщил потресаваща новина.

— Били са — поправих го аз. — Тя ми каза.

— Всичко ли ти разказа?

Свих рамене.

— Този въпрос също е спорен. Да, тя ми разказа много неща. Хубавите, лошите и грозните. И твоят шеф не е сред хубавите. Кейт ми каза за Мексико.

— Мексико.

— Как Стюарт е пропътувал хиляда и петстотин километра, за да спи с нея още няколко пъти, да я зареже и дори да я удари.

— И ти й вярваш? Хъч, ти не я познаваш.

— Ръководя се от инстинктите ми.

Хъч се намръщи.

— Тя работи по случая Гай Фелоус.

Казах му, че това не е новина за мен.

— Не ти ли е минавало през ума, че връзката ви може да е част от разследването?

Изсмях се. На Хъч това не му хареса, но не можах да се сдържа.

— Я стига, Хъч. Трябва по-често да излизаш. Кейт ще има връзка с мен, защото съм заподозрян в убийство? Що за тъпотия?

Но докато говорех, сърцето ми пропусна един-два удара. Кейт действително бе имала връзка с Гай Фелоус като част от криминално разследване. Кой ли беше наивникът тук? Хъч изваждаше нещо от чантата си.

— Пък и защо да убивам Гай Фелоус? — добавих аз. — За да подпомогна бизнеса си ли?

— Видели са ви да се карате на гробището. Мисля, че е било преди две седмици.

— Разказах на детектив Крук за инцидента.

— Знам. И веднага след това случаят му беше отнет и възложен на Кейт.

— Политика на отдела. Какво общо има това с мен?

— Аз те познавам по-добре от Алан и не мисля, че си убиец, Хич.

Хъч хвърли на коленете ми голям, кафяв плик.

— Гай Фелоус изнудваше Алан. Имаше партньор. Мисля, че беше онази млада жена, която ти погреба. И Алан смяташе така.

— Каролин Джеймс.

— Да, но после някой наръга с нож Гай Фелоус, а след няколко дни… ето, това.

Хъч посочи плика. Взех го. Знаех какво ще намеря вътре, но попитах:

— Какво е това?

— Причината, поради която Алан Стюарт не е най-големият ти почитател.

— Мисли, че аз съм му ги изпратил?

Хъч присви очи и аз мигновено разбрах грешката си.

— Какво да си му изпратил, Хич? Дори не си погледнал в плика.

Съвзех се бързо.

— Ти каза, че Фелоус е изнудвал Стюарт. Затова… нека да отгатна. — Извадих две лъскави цветни фотографии от плика. — Мръсни снимки на Грейс Кели. Точно както предполагах.

— Не всичко е шега, Хич.

Пъхнах снимките в плика и му го върнах.

— Знам. Но бъдещият губернатор на Мериленд мисли, че един непретенциозен погребален агент от Фелс Пойнт е убиец и изнудвач… И в това има нещо смешно.

Хъч сложи плика в чантата си. Към нас накуцвайки се приближаваше еднокрак човек, който се подпираше на патерица. Панталонът му беше разкопчан. Мъжът беше бос. Хъч стана от пейката.

— Трябва да тръгвам. Ще има вечеря за набиране на средства.

— И аз не съм поканен?

— Блюдото е хиляда долара.

— Току-що си спомних, че съм зает.

Сакатият човек стигна до нас. Хъч бръкна в джоба си, извади двайсетдоларова банкнота и я сложи в чашката, която мъжът протегна към него, сетне ме погледна.

— Не съм безсърдечен.

Просякът продължи по пътя си.

— Хич, наистина не знам какво става. Мисля, че просто си попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Опитах се да убедя Алан в това, но той не иска и да чуе. Някой го е стиснал за топките. И Алан е бесен. Искам само да те предупредя като приятел да внимаваш.

Хрумна ми, че понякога границата между предупреждението и заплахата е много тънка. Не ми беше приятно, но не можех да се отърся от чувството, че приятелят ми изкусно се движи по тази линия.

Станах и казах:

— Приятна вечеря, Хъч. И да си изядеш всичко.

 

 

Телефонирах на Кейт и й оставих съобщение да ме чака в „Стридата“. Не споменах за срещата ми с Хъч. Исках да видя реакцията й на новината, че продължаващите й изнудвачески усилия дават високи дивиденти. Освен това исках да чуя какво смята да прави по-нататък. Още не бях решил колко от подозренията на Хъч да споделя с нея. Бях убеден, че твърдението му за продължаващата връзка между Кейт и Стюарт е неоснователно. Както и намекът, че Кейт ме върти на малкия си пръст.

Под чистачката на колата ми пак имаше квитанция за глоба. Та аз спях с ченге, за бога! Нямаше ли кой да се погрижи за тези глоби? Пъхнах я в жабката, за да прави компания на другите.

Отбих се във временното жилище на Карол, за да видя как я кара. Тя ме посрещна на вратата. Беше си сложила сламена шапка, бял панталон „чарлстон“ и фланелка на бели и сини райета с голямо деколте и три четвърти ръкави. С други думи, беше се издокарала като венециански гондолиер.

— Харесваш ли ноктите на краката ми? — попита Карол.

Ноктите й бяха лакирани като конфети.

— Колко взимат за такова нещо? — попитах аз.

— Осем хиляди долара. Разорена съм — изсмя се тя.

Тръгнахме към „Ухилената стрида“. Кейт ни чакаше там. Карол огледа тъмния бар и потрепери.

— Господи, изпитвам носталгия. По дяволите!

Тя си взе питие и се приближи до мишената за стрелички. Книжарят Боб и продавачът на видеокасети Ал бяха там. И както винаги спореха за нещо. Карол взе по една стреличка от всеки от тях, обърна се към мишената и се прицели.

Кейт бе научила името — дружество с ограничена отговорност „Епоха“.

— Следобед отидох в пощата в Хънт Вали и показах полицейската си значка. Поизпотих се, докато им обясня защо един градски детектив слухти в провинцията, но накрая получих каквото исках. Пощенската кутия на плика на Бауман принадлежи на нещо на име „Епоха“. Оттам му изпращат парите.

— Какво представлява „Епоха“?

— Не знам. В пощата не разполагаха с адреса им. Или не можаха да го намерят. Нямаха дори телефонен номер.

Замислих се.

— Каквото и да представлява, „Епоха“ трябва да се намира в Хънт Вали, нали? В една от онези сгради.

Кейт се съгласи.

— Разбира се, но имаш ли представа колко офиси има там? И всеки се занимава с различен бизнес.

— Не можем да ходим от сграда в сграда и да проверяваме всеки етаж.

Кейт поклати глава.

— Има стотици сгради.

— Тогава да се разделим и да проверяваме по една част всеки ден. Може да включим и Карол да помага.

— Нямаме толкова много време.

— Защо?

— Бауман няма да седи със скръстени ръце в Мейн. Ще се досети, че Карол не е надникнала случайно в плика му, нито че случайно е носила със себе си розова тоалетна хартия. И че гумата на джипа му не се е спукала случайно, веднага щом е взел Карол на автостоп.

— Искаш да кажеш, че Бауман не вярва в случайности?

— Не и от този вид. Не забравяй, че е бил детектив петнайсет години. Обучен е да бъде подозрителен, особено към случайностите.

— Аз пък обожавам случайностите.

— Затова не те бива за детектив. Бауман вече знае, че някой е по дирите му. Знае, че е имало организиран заговор, за да му отмъкнат плика с парите. И ще се досети, че Карол не е действала сама.

Карол целуваше стреличките за късмет. Вече бе привлякла вниманието на Боб и Ал, които бяха престанали да спорят.

— Бауман е добър детектив — продължи Кейт. — Той ще си спомни, че си свалял Карол в бара…

— Не съм я свалял…

— Ще си спомни и номерата ти с колата, когато се опитваше да го забавиш. Ще свърже нещата и ще претърси хотелите в Хийхоу. Неприятно ми е да го кажа, но господин и госпожа Франк Синатра звучи странно. Не трябваше да ти позволявам да ни регистрираш с тези имена. Но тогава не мислех.

— Стига, Кейт. Бауман не може да се сети, че сме ние.

— Записа ли номера на колата под наем във формуляра на хотела?

— Да, но…

— А използва ли кредитната си карта, когато нае колата на летището?

— Това не означава задължително, че…

— Схващаш ли за какво намеквам?

— Разбира се. Но…

— Хич, нямаме време да обикаляме сградите в Хънт Вали, за да търсим „Епоха“. Лу Бауман уби съпруга ми. И знае, че сме по дирите му. Това го превръща в отчаяно чудовище. Ако мислиш, че…

Писък разцепи въздуха. Беше Карол. За част от секундата помислих, че е уцелила десетката. Но писъкът не беше радостен, а по-скоро вик, който надаваш, когато едър и як тип, от когото си отмъкнал осем хиляди долара в Мейн, неочаквано отваря вратата на бара в Балтимор, където ти невинно играеш на стрелички.

Кейт измърмори: „Мамка му“ и се скри под масата.

Лу Лотарията се бе завърнал.