Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (19)

19.

За сутринта имах запланувано погребение. На Уебстър. Но в документите на бюрото в кабинета ми пишеше „Уебър“. Господи, дано името да е написано правилно на надгробната плоча. В това нямаше нищо лошо, освен че плочата трябваше да бъде оставена настрана, да чака появата на някой Уебър. Хрумна ми да се обадя на един познат на име Уебър и да го питам дали не проявява интерес. Навремето бяхме приятели, но преди няколко години се скарахме за нещо дребно. Реших обаче, че обаждането ми с предложение за погрешно надписана надгробна плоча едва ли ще разтопи леда между нас.

Но когато отидох на гробището, видях, че на плочата пише „Уебстър“. Погребението мина без засечки. Или само с една, ако става дума за мен. Стиснах ръцете на близките на Уебстър и дадох носната си кърпа на вдовицата. Докато излизахме от гробищата, забелязах, че един от опечалените — нисък и як плешив мъж с брада — извади лула от джоба си, напълни я и запали. Дръпна няколко пъти, после изтръска тютюна върху ковчега и прибра лулата в джоба си. Ще се изненадате, ако разберете колко много хора имат свои ритуали. Мъжът се върна при съпругата си, която игриво го боцна с пръст по корема. Двамата се прегърнаха и тръгнаха към колата си.

След погребението отидох в края на кея, който минава покрай „Ухилената стрида“ и се вторачих в пристанището. Правя го от малък. Гледката не е красива, но неизвестно защо, винаги ходя там, когато искам да размишлявам. Оживеният търговски свят беше далеч. Зад стоманодобивния завод се виждаше фабриката за захар, а по-нататък се извисяваха огромните кранове на Спароу Пойнт. Някъде там Кейт Забриски бе застреляла съпруга си.

Отидох на кея с надеждата да разнищя плетеницата от трупове около Кейт Забриски. Изрезките от вестници бяха разкрили много неща, но още толкова оставаха неясни. Алан Стюарт беше главният кукловод. Той бе приписал вината за смъртта на Чарли Ръсел от един човек на друг. Нямам представа какво се изисква, за да потулиш трагедията, че едно ченге е застреляло друго, но мисля, че Алан Стюарт ловко и бързо е дърпал конците. Освен доклада на съдебния лекар, в който сигурно е бил уточнен вида на куршума, убил Чарли Ръсел, шефът на полицията е трябвало да се погрижи и за останалите ченгета на сцената на инцидента. Те сигурно са знаели какво е станало. Историите на всички е трябвало да бъдат приведени в съответствие с „истината“. Как ли бе успял Алан Стюарт да се оправи с всички тези марионетки?

Не. По-уместният въпрос беше не „как“, а „защо“. Защо Алан Стюарт бе измислил толкова заплетена комбинация? Хрумна ми думата „кавалерство“, но мигновено я прогоних от съзнанието си. Не. Кейт Забриски беше обикновено ченге. Шефът на полицията едва ли би рискувал кариерата си, за да подкрепи едно обикновено ченге, колкото и хубави да бяха краката й.

Качих се в колата си и отидох в участъка.

Кейт не беше там. Но детектив Джон Крук беше. Той ме видя, че се мотая край рецепцията и ми направи знак да вляза в кабинета му.

— Седнете, господин Сюъл. Бихте ли ми казали къде бяхте в събота вечерта?

— Господи, пак ли?

— Отговаряте с въпрос на въпроса ми. Това не ми харесва.

— Нима? Хайде най-после веднъж завинаги да изясним нещата. Не съм заподозрян по случая, но искате да чуете алибито ми, така ли?

— Да.

— И ако нямам алиби?

— Пак задавате въпроси.

— Съжалявам, детективе. Но искам отговори, по дяволите!

Ако някой от рода Крук някога се е усмихнал, сигурно незабавно е бил пребит до смърт и виновният ген е бил изтръгнат и унищожен.

Детективът се наведе към мен.

— Ще бъда откровен с вас, господин Сюъл. Убийството на един скандален учител по тенис не е престъпление, което би ме държало буден нощем. Не го познавах и от онова, което съм чувал за него, едва ли щях да го харесвам. Моята работа малко прилича на вашата. И на вас не ви пука за хората, които погребвате, нали? Просто го правите. За това сте подготвени и за това ви плащат.

Хубава, кратка реч. Но за какво намекваше Крук, по дяволите?

— Вероятно знаете, че вече не работя по случая — продължи той. — Възложиха го на детектив Забриски.

— Тя ми каза.

Крук се облегна назад.

— Видях ви на коктейла за набиране на средства. Не беше много професионално от нейна страна да я виждат с вас на публично място. Независимо дали сте заподозрян или не. Не, и докато случаят не е приключен. Детектив Забриски много добре знае това.

— Тогава не трябва ли да разговаряте с нея?

— Ще го направя. Но днес тя не дойде на работа. Случайно да знаете защо?

Представих си как Кейт плаче в дома си.

— Не.

— Е, видях ви, че се въртите тук и ми хрумна да ви извикам да поговорим.

— Много мило от ваша страна — широко се усмихнах аз, макар че никак не ми беше до смях. — Вижте какво, детективе, ще прозвучи ли неуместно, ако ви попитам дали социалните ми контакти и тези на детектив Забриски са ваша работа? Или пропускам нещо.

— Нищо не пропускате, господин Сюъл. Имате право. Това не е моя работа. Нито отговарям за случая, нито съм детегледач на детектив Забриски.

— Или мой.

— Да. Точно така. Защо не го приемете като доброто ми дело за деня? — Крук млъкна и ме прониза с малките си очи, сетне добави: — Напоследък тук нещата се объркаха, господин Сюъл. Само се опитвам да държа извън сцената второстепенните участници. За тяхно и за мое добро. А сега, защо не ми покажете, че разбирате от намеци?

Имах чувството, че за каквато и бъркотия да говореше, той щеше да я сподели с мен. В същия миг пред кабинета му се чу врява. Крук погледна да види какво става.

— Може ли да си тръгвам? — попитах аз.

— Вървете.

Станах от стола и се приближих до вратата. Олелията идваше от фоайето. Ченгетата бяха наобиколили як мъж в цивилно облекло, приятелски го потупваха по гърба и надаваха радостни възгласи. Мъжът, изглежда, се смущаваше от всичко това. Усмивката му беше напрегната. Беше едър и мускулест. С четвъртита глава. Малки, черни очи. Черна, къдрава коса, оплешивяваща на широкото чело.

Ченгетата го наричаха Лу.

Крук застана до мен и със зле прикрито отвращение проследи сцената.

— Кой е онзи популярен господин? — попитах аз.

— Лу Бауман. Късметлията. Проклетият Лу Лотарията.

— Да не би да раздава печеливши билети?

Всички го целуваха и ми се стори, че това е причината.

Крук изсумтя.

— Едва ли. Бауман работеше тук. Беше детектив. Всеки месец си купуваше лотариен билет. Не пропускаше.

— И какво стана? Удари голямата печалба?

Крук скръсти ръце на гърдите си и присви очи, докато гледаше групата във фоайето.

— Нещо по-хубаво. Бауман така и не спечели от лотарията, но един ден почина богатата му леля. Остави му цяла ферма. И изведнъж заплатата на ченге му се видя нищожна.

— Напусна ли?

— Дори не ни даде време да целунем за сбогом проклетия му късметлийски задник. Премести се в Мейн.

— Какво има там?

— Онова, което го няма тук.

Крук се обърна и влезе в кабинета си. Явно не обичаше да потупва хората по гърба. Лу Лотарията, изглежда, също не обичаше това. Той приличаше на булдог, когото са принудили да застане там, за да му се радват група почитатели на пудели.

Докато се обръщах да си тръгна, забелязах още един човек, който наблюдаваше радостната среща. Той стоеше скрит до стълбището. Убеден съм, че другите не го виждаха, защото инак щяха да реагират. Шефът на полицията Алан Стюарт. Но Лу Бауман го съзря. Видях, че му хвърли доста недружелюбен поглед. Когато отново обърнах глава, Стюарт бе изчезнал. Зърнах само сянката на широките му рамене.

Преди да изляза от участъка, написах кратка бележка на Кейт. Сгънах я, изпросих плик от ченгето на рецепцията и написах „Кейт Забриски. Лично“.

— Ще се погрижите ли детектив Забриски да го получи?

Ченгето погледна плика.

— Лично?

— Така пише.

— Ще й го дам.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тръгнах си. В бележката всъщност нямаше нищо лично, защото пишеше: „Обади ми се. Х.“.

На предното стъкло на колата ми също имаше бележка. Господи, днес всички си разменяха бележки. Моята беше от градските власти на Балтимор. Не им беше харесало мястото, където бях паркирал колата си. Но срещу осемдесет и пет долара с удоволствие щели да забравят за това.

Качих се в стария си скапан шевролет, минах два пъти на червено и направих забранен обратен завой, така че глобата да ми се изплати.