Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (25)

25.

Състоянието на Джеф Симънс беше сериозно, но стабилно. Както се говореше, той бе получил инфаркт. Любимият на всички телевизионен говорител миел колата си, когато неочаквано се строполил на земята. Сърдечното му заболяване било установено преди няколко месеца, но било запазено в тайна от обществеността. Лекарите го предупредили да не се претоварва. Не знам дали миенето на кола е изнурително занимание. Предполагам, че човек може да го прави бавно, цял ден.

Но това е спорен въпрос. Хелън Симънс каза на Били истината. Телевизионният ветеран получил сърдечен удар, докато излагал възгледите си пред младото си протеже от Кливланд, Мими Уиг. Симънс доказвал въпросните възгледи в леглото на Мими. Тя се обадила на полицията. Сценарият с миенето на колата бил набързо скалъпен от управата на участъка и излъчен по телевизията. Гледайте извънредното включване на госпожица Уиг и ще забележите, че обеците й ги няма, а косите й не са съвършено сресани, да не говорим за неправилно закопчаната блуза. Между другото, нито Симънс, нито Мими са женени и страстните занимания на двама неженени възрастни хора са единствено тяхна работа. Но това би изглеждало лошо в очите на обществеността и на критиците на бързо издигащата се Мими Уиг. Дори користно от нейна страна. Или ако Джеф Симънс умреше — престъпно.

Беше неделя и следобед трябваше да отида на репетиция. Няколко пъти се опитах да се свържа с Кейт по телефона, но не можах и тръгнах към театъра.

След като позволи на мен да си сложа тропически шлем и сатанински мустаци, а на Майкъл Голдфарб и на Либи Маслин — ермолки, Джил бе засипан от особените изисквания от страна на другите членове на актьорския състав. Мъжът, който изпълняваше ролята на млекаря, бе довел питбула си и настояваше да го включи в представлението. Сервитьорката, пресъздаваща Дамата в ложата, искаше да жонглира с плодове, докато се сменяха сцените. Човекът, който играеше бащата на Емили, наперен ключар от Лутървил, лобираше за роля без реплики за дванайсетгодишната си дъщеря, момиченце със завързани на опашка коси, с тегло стотина килограма.

— Защо героят ми да няма още една дъщеря? Сложете я да седне в кухнята и й дайте нещо за ядене. Не е необходимо да казва нищо.

Беше опасно Джил да отбележи, че горкото същество е по-голямо от кухненската маса. Но жестокостта му бе сломена от яростната атака от предложения и искания. И той замълча.

Ролята на госпожа Гибс се изпълняваше от Франсес Лам, бивша жителка на Лонг Айланд и бивша консуматорка на месо. С нея изведнъж възникна огромен проблем в сцената, където тя хвърля семена на пилетата. Франсес Лам каза на Джил, че вероятно моментът е подходящ, за да популяризира идеята за отглеждане на зеленчуци, вместо убийството на невинни пилета.

— В сценария пише „пилета“ — уморено възрази Джил.

— Ами нали ти си режисьорът, за бога — отговори тя. — Господин Уайлдър ще те застреля ли, ако смениш пилетата с узрели домати?

Госпожа Лам продължи да настоява. Пилетата бяха задраскани и тя получи доматите си.

Доколкото можех, стоях настрана от това море от безумие. Джулия отсъстваше и никой не знаеше къде е отишла. Противният ключар сложи сламена шапка на главата на любимата си дъщеря и я заведе при Джил.

— Емили — изръмжа ключарят.

— Не! — извика Джил.

— Защо?

За миг Джил имаше такъв вид, сякаш щеше да се разпадне. После изведнъж скочи и замахна така, все едно отмяташе шал или пелерина от раменете си… или остатъците от разсъдъка си…

— Защото аз ще играя ролята на Емили!

В малкия театър настъпи такава тишина, че ако на пода бе паднала карфица, звукът щеше да е оглушителен. Дори противният ключар млъкна. Дебелата му дъщеричка се ухили широко. Кой би предположил, че театърът е толкова забавен? Джил със сигурност не бе възнамерявал да предизвика такъв ефект, но с един-единствен удар току-що си бе възвърнал контрола над представлението. В очите му отново блесна предишния пламък, който опари всеки, върху когото погледът му се спря.

Пръв се обади Майкъл Голдфарб. Той предпазливо направи крачка към Джил и попита:

— Т-ти ще бъдеш Емили?

— Ще играеш дъщеря ми? — престраши се да изрази изумлението си ключарят. — Но… ти си мъж!

— Някой да е чувал за алтернативен актьорски състав? В Ню Йорк това е стандартна процедура. Мисля, че ние, провинциалистите, можем да проявим повече въображение, нали?

Джил не блъфираше. Той експериментираше.

— Но ти си мъж! — повтори ключарят.

— Точно така — рече Джил, хвана стокилограмовото момиченце и махна сламената шапка от главата й. — А сега млекарят е жена. Тя ще бъде млекарят. Има ли още нещо?

Въпросът бе отправен към цялата трупа. Никой не каза нищо. Джил огледа победоносно актьорите и плесна с ръце. Над главата си. Все едно танцуваше фламенко.

— И така, да започваме.

Хората бързо и мълчаливо застанаха по местата си. Либи Маслин беше на път да се разплаче. Бети ровеше из перуките и мърмореше нещо под нос.

Не чаках да ми подадат реплика. Потропах с показалката по катедрата и започнах:

— Градът се нарича Гроувърс Корнърс, Ню Хампшър. Географска ширина четирийсет и два градуса и четирийсет минути…

 

 

Прибрах се вкъщи, но още нямаше съобщение от Кейт. Тя не отговаряше нито на служебния, нито на домашния си телефон. Предстоеше ми поклонение, затова поне имах с какво да запълня времето си, докато я чаках да се обади. Покойникът беше петдесетинагодишен мъж на име Харви Спринкъл^[1]. Знам, че името е смешно. Беше още по-смешно в светлината на факта, че господин Спринкъл очевидно бе взел присърце името си и се бе женил три пъти и бе заченал девет деца. И сякаш това не му е било достатъчно, защото дъртият пръч бе имал и три любовници — по една по време на всеки брак, които му бяха родили по едно дете. Общо дузина деца, три съпруги и три любовници. Страхотен купон. Плодовитият господин Спринкъл явно бе поддържал връзка с тях, защото всички знаеха за преждевременната му кончина — от инфаркт, което съвсем не ме учудва — и бяха дошли на поклонението. Налагаше се да дръпнем плъзгащата се врата между двете зали.

Тълпата най-после започна да се разотива и аз се шмугнах в кабинета си. Телефонният ми секретар ожесточено мигаше. Първото съобщение беше от продавача на ковчези от Небраска, който продължаваше да настоява да изпробвам някои от новите му модели. Превъртях го. Следващото беше от Кейт и се състоеше от три думи.

„Хич, Крук е.“

Крук?

Но в това нямаше логика. Отново позвъних в кабинета и в дома й, но никой не отговори. Крук? Умът ми не го побираше.

Затворих и в същия миг телефонът иззвъня.

— Ало?

— Bonjour mon chou. Comment ça va?^[2]

— Господи, Джулия, къде беше?

— Ici et la.^[3]

— Говори на английски, ако обичаш.

— Тук-там. Предимно там.

— Разбирам.

— Няма ли да ме питаш къде е там?

— Не съм в настроение за шегите ти, Джулия.

Тя изцъка с език.

— Mon Dieu.^[4] В pissoir^[5] настроение ли сме днес?

— Добре. Къде е там?

— Спомняш ли си сватбеното ни пътешествие?

— Смътно. Аз бях в сиво, а ти — гола.

— Е, там бях.

— Ходила си в Париж? Какво си правила там, по дяволите?

— Ако дойдеш да си поиграем, ще ти разкажа.

— Джулия…

— О, добре. Остани си задръстен. Надявах се, че ще кажеш: „Скъпа Джулия, фантастично е, че си се върнала. Хайде да пийнем нещо и да ми разкажеш за любовните си приключения“.

— Очаквам обаждане. — Почувствах се глупаво, че й го казвам, затова добавих: — Важно е.

В същия миг на прозореца на кабинета ми се потропа. Вдигнах глава и през щорите видях, че някой стои там и чука на стъклото.

— Много си хубав в онзи костюм — каза Джулия.

Приближих се до прозореца и вдигнах щорите. Джулия. Беше си сложила червена барета и държеше до ухото си миниатюрен телефон. Тя ми махна.

— Само по едно питие, а?

 

 

— Какво е станало с косите ти?

Джулия и аз бяхме в бар „Адмирал Фел“. Тя обичаше мартинито там.

— Един истински джентълмен веднага би казал: „Новата ти прическа много ми харесва“.

— Няма ли да ти липсва да си играеш с плитките си?

— Вече се хванах, че неволно посягам да ги хвана. Но започвам да свиквам.

— В Париж ли се подстрига?

— Да. Триста долара. Не е ли възмутително?

Прическата й беше момчешка, с бретон и заострени бакенбарди.

— Колко би струвало в Балтимор?

— Не бих се подстригала тук. Прическата ми е сувенир от пътуването.

— Разбрах, че термометрите с Айфеловата кула стрували значително по-малко от триста долара.

— Внимавай, Хичкок. Започваш да ми напомняш защо се разведохме.

— Джулия, новата ти прическа много ми харесва. Гърдите ти изглеждат още по-големи.

— Този мъж се опитва да ме прелъсти — обърна се Джулия към сервитьора, който се приближи до масата, за да ни поднесе напитките. — И много го бива.

Отпихме от мартинитата си и Джулия попита какво става с „Нашият град“.

— Джил е оставил няколко странни съобщения на телефонния ми секретар — добави тя и сложи маслината в устата си.

— Как няма да са странни. Той ти отне ролята.

— Знам. Сърцето ми се къса. Наистина ли Джил ще играе Емили?

— Такава е концепцията, Джулия. Трябва да проявиш разбиране.

Тя се засмя.

— Одобрявам я. Джил ще внесе нещо ново в ролята.

— Да, пениса си.

Джулия ми разказа за Париж. Вече се бях досетил кой е финансирал спонтанното пътуване. Питър Морган.

— Стана импулсивно — обясни Джулия. — Питър и аз вечеряхме в „Маркони“. Беше ми казал, че заведението е известно с момиците, които предлага. Но се бяха свършили. Питър се ядоса.

— Ядосал се е, защото в ресторанта не е имало телешки жлези?

— Да. И неусетно, преди да извикам: „Това е безумие!“, вече седях в самолета за Париж и пиех шампанско, а приятелят ми, милионерът, масажираше петите ми.

Знам какво означават масажите на петите й.

— Може да ми спестиш плътските подробности.

— Днес никак не си забавен. — Тя се усмихна на сервитьора, който донесе по още едно питие. — Но трябва да ти кажа, че в Париж се забавлявах повече на сватбеното ни пътешествие, отколкото този път. Не съм сноб, но многото пари развалят удоволствието. Отидохме в „Риц“, където всъщност е адски скучно. Накрая убедих Питър, че трябва да отидем в „Ле Маре“, но там не му хареса.

— Твърде бохемско ли е за него?

— Не е бохемско. Не знам какъв му е проблемът. В стаята имаше мишка и той побесня. Отиде да се къпе, а аз застанах до прозореца да гледам Плас дьо Вог. Питър се ядоса, че банята е твърде тясна или че няма достатъчно топла вода. Вече не си спомням. Е, не беше „Риц“ — засмя се Джулия. — Изведнъж мишката се появи на перваза на прозореца, точно до мен. Беше много симпатична. Питър излезе от банята и замахна като с камшик с хавлията. Събори горкото мишле, което падна на улицата. И това беше началото на края.

Джулия продължи да разказва. Тя обяснява много подробно.

— Той не е моят принц — въздъхна накрая Джулия. — По-скоро е крал, а такъв не ми трябва. Е, беше забавно да пътувам с него. Така най-добре опознаваш хората. Но Питър е властен и себичен. А в едно семейство не може да има двама такива човека.

Засмях се. Джулия се намръщи.

— Никой никога не ме е зарязвал. Винаги аз ги зарязвам. Защо все аз трябва да върша черната работа?

— Ти си твърде красива и сексапилна, за да те зарязват. Затова всички ние, мъжете, предпочитаме да продължим да страдаме.

— Колко мило. — Тя протегна ръка към несъществуващата плитка и после ми разказа за скарването.

След множеството язвителни забележки Джулия вдигнала скандал на Питър пред група улични актьори, които се опитвала да заговори.

— Казах го на френски, за да ме разберат и те. Питър се вбеси и се върна в „Риц“.

— И те принуди да се върнеш пеша в Балтимор?

— Имах билет за връщане. Поръчах шампанско за целия самолет. На сметката на Питър.

— Добро момиче.

— Животът е такъв, какъвто си го направиш.

Излязохме от ресторанта и аз изпратих Джулия до дома й. В галерията имаше огромен човек — широк метър и двайсет. Той стоеше пред голяма картина, изобразяваща сандвич. Джулия се приближи крадешком до Сю Китайката, която й даде фотоапарат „Полароид“ и му направи снимка. Мъжът се обърна, когато чу изщракването на фотоапарата, но Джулия вече бе насочила обектива към мен.

— Защо вече не казваш „зеле“? — нацупено ме попита тя.