Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (7)

7.

Поех по магистрала Джоунс Фолс, продължих на север по Семинари Роуд, после се отправих на североизток, на юг, на запад и пак на север и излязох на криволичещ селски път, който ме заведе до грижливо окосените тревни площи на крайградския клуб. Спрях на големия паркинг до сградата, построена в английски архитектурен стил от XVIII век. Старият ми, скапан шевролет бе заобиколен от беемвета и мерцедеси. Беше прекрасен пролетен ден. Навсякъде цъфтяха жълти нарциси, лалета и кандилки. Тук-там на тревата имаше и големи, красиво оформени фигури от мирта — вид пълзящ по земята бръшлян, мек като женски коси.

Съзрях миниатюрен трактор. Зад волана седеше дребен, жилав човек. Бейзболната шапка беше килната назад на главата му. Той издаваше заповеди на двама прегърбени типа, облечени в зелени работни комбинезони. Те стояха и държаха гребла. Приближих се и двамата изчезнаха. Шефът остана зад волана. На бялото кръгче на комбинезона му пишеше, че името му е Руди. Бейзболната шапка предполагаше, че Руди харесва пепси-кола, макар да бе от друго поколение. Ботушите му бяха с цвета на кюфтета.

— Здрасти — рекох аз.

— Здрасти.

— Ти си Руди, нали? — попитах аз и протегнах ръка.

Нямах представа защо се държа така свойски, но чувствах, че приличам на идиот. Допирът до ръката на Руди беше като до стрито стъкло в бейзболна ръкавица.

— Какво мога да направя за теб? — изчурулика той.

Бях сигурен, че ми се подиграва.

— Казвам се Хич Сюъл.

— Страхотно име.

— Семейно е.

— И аз така си помислих.

— Хората ме наричат Хич.

— Предполагам. — Очите му блеснаха. — А мен — Руди.

— Виждам, пише на значката ти.

— Е, какво мога да направя за теб, Хич? — Този път Руди се ухили.

— Търся Гай Фелоус.

— Уроци ли искаш да взимаш?

— Не. Искам да говоря с него.

Руди ме изгледа от главата до петите.

— Женен ли си?

— Моля?

— Женен ли си? Имаш ли сериозна приятелка? Сгоден ли си?

— На среща ли ще ме каниш, Руди?

Той се засмя.

— Не. Струва ми се, че не искаш да взимаш уроци по тенис, нито си дошъл да кажеш на Гай Фелоус да стои настрана от приятелката ти. Ето защо ми се виждаш странен.

— Той тук ли е?

Руди погледна към кортовете, които бяха заградени със зелена мрежа.

— Странно, но не е тук. Първият му урок е в десет, а вече минава един, а Фелоус още не се е появил. — Руди се ухили. — На някои от дамите тук не са им връзвали тенекия, откакто са били дванайсетгодишни. Ако искаш да видиш нещо зрелищно, ела, когато са около него.

В същия миг на паркинга спря червено беемве, от което слезе жена с външността на Грейс Кели. Костюмът й беше ушит безупречно. Осанката й беше съвършена. Видът й сякаш казваше: „Гледай, но не пипай“. Въздухът се раздвижи, за да й стори път, когато високите й токчета затракаха към сградата. Руди и аз прекратихме разговора. Обикновено всички мъжете правят така, когато покрай тях мине поразително красива жена, дори да е на петстотин метра. Тя хладнокръвно отвори тежката дъбова врата и влезе в мъжкия клуб.

— Това беше една от тях — измърмори Руди.

— От кои?

— Бивша ученичка на Фелоус. — Руди намигна. — Известно време двамата непрекъснато играеха двойка, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Фелоус е популярен, а?

— Е, не е моят тип.

— Руди, знаеш ли нещо за приятелката му?

— Би ли стеснил малко кръга?

— Знаеш ли да има приятелка? Имам предвид сериозна?

— И да има, достатъчно е умен, за да не я води тук.

— Да, в това има логика.

Руди и аз бъбрихме още малко. Направих му комплимент за поддръжката на тревата. Той ми каза, че има бригада от четирима плюс него. Разказа ми за новия проект за парк. За некадърния си зет, когото наел да помага и после уволнил, защото карал с бясна скорост количка за голф. Показа ми снимка на внучката си — единственото хубаво нещо, което направил некадърният му зет. Тя била гений по математика. Руди ми разказа и за последния ураган и за проблемите с електрическата инсталация в къщата му. Показа ми снимка и на съпругата си. Руди беше мил човек, но не разбираше езика на жестовете. Цяла вечност стоях под ъгъл четирийсет и пет градуса към паркинга, докато най-после подадох ръка по средата на разказа му и благодарих за отделеното ми време.

Точно когато се готвех да се кача в шевролета си, на паркинга спря полицейска кола. Зад волана седеше униформено ченге. Спътникът му слезе. Цивилен. Беше нисък и як, досущ Наполеон. Физика на борец. Имаше малки уши, розово лице и жълтеникава коса, която беше или подстригана ужасно, или ставаше дума за най-нескопосано направената перука на света. Той ме погледна така, както гледат ниските яки мъже, сякаш искаше да каже: „Само да пожелая, ще те нокаутирам, дългуч“. Устоях на желанието си да го потупам по главата, изчаках го да затвори вратата на колата, качих се в шевролета ми и включих двигателя. Ауспухът избълва отровен, синкав пушек в краката му. В огледалото за обратно виждане забелязах, че цивилният се ухили подигравателно. Униформеното ченге чистеше зъбите си и гледаше напред, но бях сигурен, че се подсмихва.

Потеглих и видях, че жълтокосият се приближава до Руди.

 

 

Два часа по-късно Били ме извика на поклонение в зала две. Беше намръщена.

— Един човек иска да те види.

Беше мъжът с жълтеникавата коса. Стоеше на главния вход. С нищо не показа, че е виждал физиономията ми. И аз сторих същото.

— Вие ли сте Хичкок Сюъл?

— Да.

— Аз съм детектив Джон Крук. — Той ми показа значката си. — Бих искал да говоря с вас.

— За какво?

— Бих искал да говоря с вас.

— Вече го казахте. Трябва да ходя на поклонение.

— Важно е.

Опечалените продължиха да пристигат. Някои огледаха полицейската кола, която бе спряла под ъгъл зад катафалката, сякаш бе препречила пътя й за превишена скорост.

— Не може ли да почакате?

— Не.

— Тогава може ли поне да преместите колата? Опечалените се разстройват от полицейски коли.

— Странно. Винаги съм мислил, че полицейските коли карат хората да се чувстват в безопасност.

— Не и на погребения.

Крук нетърпеливо барабанеше с молив по тефтерчето си.

— Искате да кажете поклонения.

Не бях в настроение да се заяждам.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Днес следобед бяхте в крайградския клуб, нали?

— Да. Проследихте ли ме дотук?

— Били ли сте и преди това в клуба, господин Сюъл?

— В крайградския клуб ли? Разбира се. Там съм важна клечка.

— Ирония ли долавям в думите ви, господин Сюъл?

Преди да отговоря — иронично, разбира се, до мен се приближи леля Били.

— Проблем ли има?

— Не — отговорих аз.

— Вие двамата трябва да се махнете от входа — заяви Били.

— Опитвам се да го накарам да премести колата.

— Оставете колата. Тя не е важна — каза Крук.

— Тогава я преместете — озъбих се аз. — Тук има мъртвец и това е най-важното. Хората са дошли да отдадат последна почит. В полицията не ви ли учат на състрадание?

Леля Били пое рязко въздух. Тя не обича, когато се настроя войнствено.

Крук пъхна палци в гайките на панталона си и се поклати на пети. Класическо преиграване.

— Знаете ли, господин Сюъл, и при нас има мъртвец. Само че никой не идва да му отдаде последна почит. Нашият е с нож в корема.

Леля Били ахна.

— Какъв мъртвец? — попитах аз. — Какви ги говорите?

Крук продължи да барабани с молив по тефтера си. Запитах се дали го прави, за да ме изнерви.

— Ако полицейската кола тук ви разстройва, може би трябва да дойдете с мен в участъка, господин Сюъл. Там никой няма да й обърне внимание.

— Кой е умрял? — повторих аз.

Детективът погледна тефтерчето си.

— Човек на име Фелоус.

— Гай Фелоус? Учителят по тенис?

— Познавате ли го?

— Знаете, че го познавам. Поне знам кой е. Затова ли сте тук?

Крук отново се поклати на пети.

— Точно така. Разбрах, че вие и господин Фелоус сте се скарали. Вчера.

— Научили сте си урока.

— Той ви е ударил.

— Е, и?

— Това понякога ядосва хората. Поне мен би ме ядосало.

— Да, наистина ме ядоса. Но да не би да мислите, че съм го наръгал с нож заради това? Обикновено не убивам хората, които ме ядосват.

Той ме погледна изпитателно.

— Обикновено?

— Това беше шега, детективе.

— Мислите, че е смешно? Смятате, че човек, убит с нож в корема, е забавна шега?

— За него не е.

— Нито за мен. — Крук затвори тефтерчето си. — Достатъчно. Ще отидем в участъка. Не искам да притеснявам хората тук. Защо не се качите в голямата лоша кола, господин Сюъл?

Погледнах го така, сякаш беше луд.

— Шегувате се, нали?

— Тръгвайте!

— Иди, Хичкок — обади се леля Били. — Полицаят не приема отказ. Нали така?

— Детектив — изръмжа Крук.

 

 

След двайсет минути бях на горещия стол в участъка. Там не е така, както изглежда по телевизията, макар да личи, че полагат усилия. Няма разголени проститутки, разрошени типове, твърдящи, че са невинни, нито току-що намерени избягали момчета, които слушат нравоученията на някой детектив. Но някъде непрекъснато звъни телефон. И кафето е чиста отрова.

Уверих Крук, че не съм подозрителен. После той ми зададе десетки въпроси за спречкването ми с мъртвия тенисист, и това ме накара да се почувствам заподозрян.

— Кой кого удари пръв? — попита Крук.

— Той. И аз не го ударих, а го блъснах.

— Защо?

— Защото той ме удари.

— А защо ви удари?

— Защото се намесих в спора му с господин Касълбаум.

— Разполагаме с показанията на господин Касълбаум.

— Тогава знаете всичко.

Разпитът се провеждаше в кабинета на Крук. Детективът приличаше на джудже зад огромното сиво бюро. Мръсните прозорци зад Крук прогонваха всяка надежда, че слънцето ще разведри атмосферата в стаята. Кабинетът миришеше на газ.

— Господин Касълбаум каза, че сте ударили господин Фелоус.

— Господин Касълбаум греши.

— Искате да кажете, че лъже?

— Искам да кажа, че не е видял добре. Той беше на земята.

— Защо?

— Защото Гай Фелоус го удари.

— Преди или след като вие го ударихте?

— Не го ударих, а го блъснах.

Изпитах желание да покажа на детектива какво точно съм направил. Крук отново погледна в проклетото си тефтерче. Започнах да подозирам, че там няма написано нищо. Или има само драсканици.

— Господин Касълбаум не споменава за блъскане.

Въздъхнах.

— Блъснах го. Запишете го в тефтерчето си. Заподозреният е блъснал мъртвеца. Когато още е бил жив.

— Не сте заподозрян, господин Сюъл.

— Но вие твърдите друго.

— Тогава не сте убедителен заподозрян.

Вдигнах ръце.

— Съжалявам, детективе. Следващият път ще се опитам да се представя по-добре.

Крук се ухили, после се облегна назад на скърцащия си стол и скръсти късите си ръце на гърдите.

— Защо бяхте днес в крайградския клуб?

— Това престъпление ли е?

— Не съм казал, че е престъпление. Само ме интересува поредицата от събития, довели вчера до сбиването ви с Гай Фелоус и защо днес сте разпитвали за него, а някъде в този промеждутък някой е забил нож в корема му. — Крук разпери ръце. — Разбирате ли защо съм любопитен?

Бих могъл. Но обясненията ми едва ли щяха да го задоволят. Загадъчното отсъствие на мистериозната жена. Това щеше да прозвучи като скапана лъжа, изречена от скапан лъжец.

— Не съм убил Гай Фелоус.

Детектив Крук преплете пръсти и изчатка с кокалчетата си. Очевидно имаше неизчерпаем запас от жестове. Бавно поклатих глава. Какво правех тук, по дяволите?

— Приключихме ли? — попитах аз.

— Имате ли представа кой е убил Гай Фелоус?

— Вече ви казах… сто пъти. Не съм го виждал вчера от погребението.

— Вижте какво, ако имате информация, отнасяща се до случая, по закон сте длъжен да ми я съобщите. Знаете ли нещо, господин Сюъл?

— Не — излъгах аз.

— Тогава засега това е всичко.

— Нима? Няма ли да ми заповядате да не напускам града?

— Смятахте ли да ходите някъде?

— Не. Но си помислих…

Звънът на телефона ме прекъсна.

— Да… Аха… Добре. Ще го изпратя. — Крук затвори. — Изглежда сте популярен, господин Сюъл. Преди да си тръгнете, детектив Забриски иска да ви види.

— Кой е детектив Забриски?

Лицето му остана непроницаемо.

— Детектив Забриски е човекът, който иска да ви види. Като излезете оттук, завийте наляво. В дъното на коридора. Последната врата вдясно. И наистина искам през следващите няколко дни да сте в града — ухили се Крук.

Оставих го да предъвква разговора ни и последвах указанията му. Влязох в кабинета в дъното на коридора и за миг помислих, че там няма никой. Неочаквано вратата зад гърба ми се затвори. Обърнах се и видях познати кафяви очи, малка уста и дълги крака.

— Господин Сюъл, аз съм детектив Кейт Забриски. Приятно ми е да ви видя отново. — Лейди Хикс ми направи знак да седна. — Мисля, че трябва да поговорим.