Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (4)

4.

Подробностите за мъртвата бяха малко. Живеела в апартамент в Чарлс Вилидж, близо до университета „Джон Хопкинс“. Била намерена в гараж в уличката зад дома й, на предната седалка на хонда „Сивик“. Двигателят работел, изпълвайки гаража със смъртоносни изпарения. Нямаше съмнение, че смъртта е умишлена. Под вратата били напъхани хавлии, а от ауспуха до открехнатото стъкло на колата била прокарана тръбичка. Що се отнасяше до полицията, разследването беше приключило, преди да е започнало.

Двайсет и седем годишната Каролин Джеймс работела като помощник на шефа на фирма, доставяща храна по домовете. Той казал, че била старателна и отговорна служителка, която изпълнявала каквото й наредели. Постъпила преди около година. Това било първото й назначение, откакто дошла в Балтимор. Нямала семейство и не била омъжена, макар че в живота й очевидно имало мъж. Естеството на връзката било неясно. Шефът описа мъжа като „нахакано копеле, гаден, скапан шибаняк“. Ако този човек готви така, както ругае, бих искал да опитам ястията му.

— Инак е хубавец. Истински расов жребец. И точно затова не можех да си ги представя заедно. Каролин беше симпатична, но не беше София Лорен.

Стори ми се, че той вдига летвата твърде високо, но запазих мълчание.

— Не бих я описал като безлична, но наистина й липсваше индивидуалност. Беше стеснителна. А онзи тип е много нагъл и напорист. Мисля, че не си подхождаха.

Разговорът ми с шефа на фирмата се състоя в зала две, където бяхме изложили за поклонение злочестата му помощничка. В зала едно имаше поклонение на любима учителка. Там се бяха стекли много хора. Но Каролин Джеймс бе привлякла малцина опечалени. Освен шефа на фирмата и неколцина колеги, присъстваше и човекът, който я бе открил в пълния с отровни изпарения гараж, месарят от супермаркета, където тя бе пазарувала, и съседът й, възрастен мъж на име Касълбаум. Подозрение будеше отсъствието на двама души — нахаканото копеле, гадният, скапан шибаняк и жената, която се бе представила за Каролин Джеймс, за да ми каже, че непопулярната помощничка във фирмата за доставяне на храна по домовете скоро ще бъде злочест гост на зала две.

Макар да не бяхме в Дания, а в Балтимор, пак имаше нещо гнило.

В едното помещение беше шумно и оживено като в бинго зала, а в другото лежеше мъртва млада жена без приятели, която бе решила да сложи край на живота си твърде рано. Цялата тази история ме натъжи и ядоса. Леля Били видя изражението ми, когато по-късно ме намери в кабинета ми.

— Неприятно ли беше? — попита тя.

— Много.

— Жалко. Толкова младо момиче. Може би утре на погребението ще дойдат повече хора. Знаеш, че понякога става така.

— Как мина поклонението на учителката?

— Чудесно. Смяха се и плакаха.

Обожавам леля ми.

 

 

Фалшивата Каролин Джеймс не дойде на погребението. Не я и очаквах. Странната причина, поради която се бе представила за помощничката на шефа на фирмата за доставяне на храна по домовете и бе поискала да уреди погребението си, остана загадка.

Няколко пъти си припомнях десетте минути, прекарани с нея, но не измислих нищо. Тя беше мистериозната жена. Лице без име.

Лейди Хикс.

Но имах удоволствието да се запозная с нахаканото копеле, гадния, скапан шибаняк. Името му вече ми беше познато от документите, които Били ми даде, когато се върнах от срещата с бившата ми съпруга. Той се казваше Гай Фелоус^[1]. Не се шегувам. Някои родители не уважават децата си. Господин Фелоус явно бе уредил погребението за рекордно време. По телефона. Той бе купил на Каролин Джеймс възможно най-евтиния ковчег и бе оставил на Били избора на гробището и парцела. Вниманието му беше трогателно, меко казано.

Гай Фелоус дойде, облечен в сивкавокафяв панталон, морскосиньо спортно сако и кафеникава вратовръзка. Наистина беше хубавец — имаше слънчев загар и беше строен, а сресаните с ръка пясъчноруси коси бяха оформени в лимба на челото, която му придаваше дяволита, секси, момчешка закачливост на сърфист. Освен всичко, Гай беше арогантен. Той пристигна на гробището, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш беше манекен, позиращ за снимка. Наблюдавах го отблизо, докато гледаше ковчега. Проницателните му сини очи не изразяваха тъга, а раздразнение. Ако самоубийството на Каролин Джеймс изобщо го бе развълнувало, това беше предимно защото погребението бе усложнило и без това натоварения му ден. Дори единствената му проява на нежност беше неадекватна. След като десет секунди гледа мъртвата, Фелоус сложи ръка на ковчега и започна да барабани с пръсти, събаряйки цветята.

— По дяволите — измърмори той и се отдалечи.

Приятен тип.

Опелото беше кратко. Като живота на Каролин Джеймс. Когато траурната церемония свърши, Гай Фелоус се обърна и тръгна. Свещеникът остана озадачен, защото нямаше кого да утешава. Стиснах ръката му, а той поклати глава.

— Това беше най-тъжното погребение за тази година, Хич. Покойната сякаш беше чумава.

Преди да кажа нещо, разговорът ни бе прекъснат от някаква врява край колите. Гай Фелоус и съседът на Каролин Джеймс се караха. Забързах към тях.

— Негодник! — изкрещя господин Касълбаум.

— Я млъквай! — отговори Фелоус.

— Няма да млъкна! Негодник! Ти уби онова момиче!

— Не знаеш какво говориш, старче.

— Чух те как се отнасяше с нея. Мислиш, че това не са уши ли?

— Защо не си гледаш работата, по дяволите?

— Не ругай на гробището, нацист!

— Я си го начукай!

Възрастният мъж замахна. Пръстите му оставиха две кървави дири на лицето на Гай Фелоус. Младият мъж реагира светкавично.

— Копеле! — изръмжа той и заби юмрук в челюстта на господин Касълбаум.

Старият рицар се строполи на земята.

— Хей! — намесих се аз и потърсих с поглед Сам, шофьорът на катафалката.

Той беше едър като бик, приятен човек. Освен това работеше като телохранител в няколко клуба в града. Но не го видях.

Фелоус беше бърз. Щом ме забеляза, той рязко се обърна и ме фрасна по носа. Коленете ми се огънаха. Усетих вкус на кръв. После Гай пак ме удари, но този път юмрукът му се стовари върху гръкляна ми. Изкара ми въздуха. Фелоус приклекна, но не реализира трето попадение. Господин Касълбаум бе седнал по задник и размахваше ръце. Очите на Гай се стрелнаха към него и аз се опитах да предупредя стареца, но в гърлото ми сякаш бе заседнала буца. Само изсъсках. После прецених ръстовото си предимство пред скапания шибаняк и го блъснах с всичка сила. Той се удари в катафалката. Когато опита да се изправи, аз отново го блъснах — този път по-силно. Откровено казано, това започна да ми харесва. Бях пресметнал разстоянието и той не можеше да стигне до лицето ми.

— Разкарай се, приятелю! — озъби ми се Фелоус. — Защо не си гледаш работата?

Пак го блъснах и изграчих:

— Това ми е работата. Да отговарям за погребението.

Гай се изсмя подигравателно. Но не помръдна.

— Хубава работа имаш, приятелю.

Избърсах с ръкав лицето си. Носът ми пулсираше. Господин Касълбаум бавно се изправяше. Обърнах се към него.

— Добре ли сте?

— Нищо му няма — рече Фелоус. — Докоснах го съвсем леко.

— Побоят над възрастни хора едно от любимите ти занимания ли е? — попитах аз.

— Не е твоя работа с какво се занимавам, приятелю.

Започна да ми писва да ме нарича „приятелю“.

— Защо не се извиниш?

— Той посегна пръв — изръмжа Фелоус.

— Добре. Виж какво, по време на погребение напрежението се засилва. Убеден съм, че господин Касълбаум не е искал да…

— Говорех сериозно — прекъсна ме възрастният мъж. — Този човек наистина е негодник.

Фелоус потупа катафалката.

— Искаш ли да се повозиш, старче?

Касълбаум се нахвърли върху Гай. Застанах между двамата и сграбчих Фелоус за реверите. Дойде ми до гуша от него. Доближихме лица и се вторачихме един в друг.

— Може ли да прекратим този спор?

— Пусни ме — изсъска той.

— Първо покажи малко уважение.

— Кой си ти?

Разтърсих го, но той се изплъзна от ръцете ми и отново се блъсна в катафалката, като този път удари главата си и побесня.

— Да те вземат дяволите!

Фелоус се нахвърли върху мен, започна да рита и да драска и остави няколко кървави бразди по лицето ми. Най-после Сам се появи. Закопчаваше ципа си. Сам е добро момче, макар че многократно съм го предупреждавал да не пикае на гробищата, когато е на работа. Пикочният му мехур е колкото напръстник. Сам ме отърва от Гай Фелоус, който се освободи от хватката му, направи няколко крачки назад и вдигна ръце, сякаш да покаже, че не е въоръжен.

— Дадено, стига толкова.

— Добре ли сте, господин Сюъл? — попита Сам.

— Да. Благодаря ти — отговорих аз и му направих знак да изпрати господин Касълбаум до колата му.

Възрастният човек тръгна, без да се съпротивлява. Гай Фелоус се успокои. Той оправи яката и вратовръзката си и прокара пръсти през косите си. После бръкна в джоба на сакото си и ми подаде носна кърпа. Притиснах я до носа си и кърпата се обагри в червено.

— Разби ми носа, тъпако — рекох аз.

Фелоус се засмя.

— Май ти си тъпакът. — Той допря пръсти до лицето си, за да провери дали има кръв. — Смахнат дъртак.

— Изглежда не те обича.

Фелоус сви рамене.

— Много е любопитен. Мисли, че е баща на всички. Разстроен е заради… нали знаеш.

— А ти?

— Разбира се, че съм разстроен. Кой би предположил, че онази глупачка ще се самоубие?

Въпросът беше реторичен. Но по една случайност аз имах отговор. Или поне отчасти. Отворих уста да попитам дали Фелоус знае нещо за чернокосата жена с дългите крака, но нещо ме спря. Вместо това го попитах дали познава добре покойната. Въпросът беше излишен.

— Бяхме приятели.

— И нямаш представа защо се е самоубила?

Той сви рамене.

— Предполагам, че е била нещастна.

— Когато аз съм нещастен, пускам си филм с братя Маркс или излизам и се напивам — рекох аз. — Не се затварям в гаража и не включвам двигателя на колата.

Фелоус присви очи.

— Може да не е харесвала братя Маркс.

Умник. Този тип определено не ми се нравеше. Той беше боклук. Хубав, но боклук. Беше ясно, че изобщо не му пука за починалата му „приятелка“. Запитах се защо си е направил труда да дойде на погребението й и дори да го плати. Пак ми хрумна да го попитам за фалшивата Каролин Джеймс, но отново нещо ме спря. Не знам защо не исках да мисля, че тя може да има нещо общо с този тип. Макар да ме бе споходило силното и обезпокоително чувство, че е така. И през следващите двайсет секунди подозренията ми се засилиха.

— Наистина ли си шеф на това място? — попита той.

— Управител съм на погребалния дом.

Фелоус ме изгледа от главата до петите.

— Не приличаш на погребален агент.

— Казвали са ми го. А ти? Харесва ли ти онова, с което се занимаваш?

— С какво, мислиш, че се занимавам?

Свих рамене.

— Изненадай ме.

— Тенисист съм. Давам уроци в крайградския клуб. Играеш ли тенис?

— Прехвърлял съм няколко пъти топката през оградата.

— Имаш хубаво телосложение за тенисист. Дълги ръце. Ако си и бърз, може да излезе нещо от теб.

Бърз съм. Но в онзи момент не бързах. Тогава само си представих чифт маратонки, къса бяла поличка и два дълги крака, които тичат по корта. Представих си как лейди Хикс се изкъпва след урока, изпива няколко питиета с Гай Фелоус и после пристига в погребалния дом, за да ми размъти главата.

Фелоус казваше нещо.

— Печелиш ли добре от това?

— От кое?

Той протегна ръка и посочи гробището.

— А, това. Да — отговорих аз. — Погребалният бизнес. Стабилен е. А тенисът?

— Изкарвам си прехраната. Не се сърдиш, нали? — Гай Фелоус протегна ръка и ме потупа по рамото. — Ще се видим на гробището.

Той се засмя и тръгна. Кой би предположил колко е прав?