Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (10)

10.

Закъснях за срещата с Кейт Забриски. На работното ми място възникна спешен случай. Искам да кажа, мъртвец. При това, смущаваща смърт. Една от онези ситуации с въжета, найлонови торбички и самозадоволяване, при които уж изпитваш неописуемо удоволствие. Може и да е така, но това предизвиква недостиг на кислород, затова, кое му е хубавото? Както и да е, трябваше да уредя погребението с родителите на момчето (представяте си колко удобно се чувствах) и закъснях за срещата.

Кейт седеше на голям диван в средата на галерията и четеше пътеводителя на музея. Тя вдигна глава, когато се приближих до нея. Изглеждаше разочарована.

— Надявах се, че няма да дойдете.

— Това е нещо ново. Момиче, което иска да й вържат тенекия. Може да ви изключат от сдружението на жените, ако се разчуе.

— Надявах се, че ще промените решението си, това е всичко.

— Да променя решението си за какво?

— В момента не съм в настроение да слушам остроумията ви. — Тя стана и ми показа страницата, на която бе отворила книжката. — Чували ли сте нещо за сестрите Коун? Страхотни са.

— Да, знам всичко за тях. Бившата ми съпруга е художник. Принуди ме да коленича пред олтара на сестрите Коун. Истински вълшебници.

— А какво ще кажете за това? — попита Кейт и посочи огромната синя картина на Матис.

Деветдесет процента от платното с размери четири-пет квадратни метра бяха боядисани в синьо. В средата се виеха две отвесни черни линии, изобразяващи непогрешимите очертания на жена, която шеметно танцува. Нещо, наподобяващо пържено яйце, изглежда, представляваше цвете. Казах на Кейт, че съм очарован.

— Често идвах тук, когато бях малка — замислено каза тя. — Израснах в Хамптън. Не е далеч оттук. Знаете ли го?

Малки, квадратни къщи. Пластмасови джуджета в градините. „Будвайзер“ в хладилника. Старици, които пушат цигари в задния двор. Разбира се, че знаех Хамптън.

— Приятно градче. Освен ако не сте сноб. А вие не сте, нали?

— Наричай ме Кейт. Не, не съм сноб. Няма начин да бъда. Аз съм първо поколение полска еврейка. Произхождам от работническо семейство от Краков. Хората или пишат неправилно името ми, или се подиграват. Баща ми беше пияница от световна класа, а майка ми — жертва от световна класа. Професията ми ме принуждава да прекарвам половината си време с престъпници, отрепки и адвокати, ако смяташ, че има разлика между тях. Ако измислиш как бих могла да се абстрахирам от всичко това и да намеря нерви да бъда сноб, ще ти дам пет долара и ще ти духам безплатно. Не го приемай сериозно. Това е полицейски жаргон.

Убеден съм, че се ухилих до ушите.

— Е, сега ще трябва да ми викаш Хич.

Кейт ме прикова с влажните си кафяви очи.

— Виж какво, не съм дошла да говорим за мен.

Приближих се до нея и махнах от рамото й въображаема прашинка.

— Мадам, ще ми позволите ли да не се съглася.

Оставихме Матис и бавно тръгнахме покрай другите модернистични придобивки на сестрите Коун, основателки на музея. Посетителите бяха малко. В помещенията имаше климатична инсталация. Осветлението беше ярко. Пазачите се поклащаха на петите си и гледаха право пред себе си.

Кейт и аз влизахме и излизахме от салоните, като от време на време спирахме пред някоя картина. Кейт допираше пръсти до брадичката си, докато я съзерцаваше. На мен ми беше по-интересно да отстъпя крачка назад и да шпионирам бившата фалшива Каролин Джеймс от Краков, а после от Хамптън. Тази вечер красивата детективка беше в цивилни дрехи — тревистозелен костюм, кремава блуза с копчета във формата на телевизионен екран и обувки с високи токчета. Неподходящо облекло за преследване на престъпници. Беше си сложила дори руж и сенки на очите.

— Ще ходиш ли някъде после? — попитах аз.

Тя се обърна. Не можах да разгадая погледа й. Тайнственият патент на жените.

— Защо питаш?

— Изглеждаш твърде добре, за да си губиш времето в музей или с мен.

— Е, благодаря. — Тъй като имаше руж, не можах да разбера дали страните й поруменяха от комплимента ми. — Всъщност, наистина ще ходя някъде. По задължение.

— Господи, надявам се да не е на среща. Не, и след като употреби такава дума.

— Не е среща. Коктейл за набиране на средства. Шефът ми се кандидатира за губернатор.

— Алан Стюарт, нали? Днес присъствах на официалното му изявление.

— Така ли? В хотел „Плаза“?

— Да — отговорих аз и размахах пръст срещу лицето й. — „Стига!“

Продължихме да обикаляме галерията и минахме за втори и трети път покрай едни и същи картини и скулптури.

Озовахме се пред платно на Сезан, изобразяващо италианско селце, кацнало на върха на планински склон. Тънки, зелени борове. Мъгливо, жълтеникавокафяво небе. Много красиво. Място, където бих искал да бъда. Представих си, че съм там и стоя с… Ами, защо не, с Кейт Забриски. Облечени в бозави, селски дрехи. Край нас прелитат комари. Невидими щурци свирят в огнището.

— Възложиха ми убийството на Гай Фелоус.

Трепнах и се върнах в Балтимор. Кейт продължаваше да гледа картината, макар че явно не беше запленена от пейзажа на Сезан.

— Не съм запознат с професията ти. Това добра новина ли е, или лоша?

— Откровено казано, още не съм сигурна. Отначало възложиха случая на Крук, после го отстраниха. И той никак не е доволен.

— Защо беше отстранен?

Кейт сви рамене.

— Всяка служба има своя политика. Дадоха му друго престъпление. Не можем да се оплачем от недостиг на убийства. Но винаги е неприятно, когато ти отнемат случай.

— Тогава сега си важна клечка, а? Сигурно ти имат доверие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… Явно смятат, че можеш да разкриеш престъплението.

— Разбира се, че мислят така. Инак нямаше да работя в полицията. Виж какво, отстраняването на Крук не означава, че не му вярват. Но такава е политиката. Джон Крук е много добър детектив. Понякога не се държи с хората както трябва, но това не е на лична основа.

— Тогава още съм заподозрян.

— Откровено казано, ти си неубедителен заподозрян.

— Непрекъснато ми го казват. Не че имам нещо против. Между другото, какво представлява убедителният заподозрян?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

— Съгласен съм.

— Искам да те попитам нещо. Днес си ходил в хотел „Плаза“, когато Алан официално е обявил кандидатурата си. Случайно ли беше там?

Обясних й, че съм срещнал стария си приятел от колежа.

— Познаваш Джоуел Хъчинсън?

— Мога да ти разкажа куп истории за него.

— Сигурна съм. Хайде, да вървим.

Тръгнахме към изхода и аз повторих въпроса, който дотогава отбягвахме.

— Като говорим за истории, останах с убеждението, че тази вечер ще ми разкажеш някоя. Например защо се представи за Каролин Джеймс.

— Ами, не знам откъде да започна.

— Да се осмеля ли да предложа „отначало“?

Кейт неочаквано спря и се вторачи изпитателно в мен.

— И аз започвам да мисля така.

После, също толкова неочаквано, тя се обърна и излезе от галерията. Изчаках, за да огледам краката й, и я последвах.

Настигнах я на стълбите.

Кейт ме хвана под ръка и рече:

— Да вървим.