Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (34)

34.

Керамичните вази с формата на телевизор бяха станали четирийсет, когато се върнах в погребалния дом. Били бе научила, че вървят по двайсет и пет долара парчето, при това без цветята. Онзи, който ги продаваше, вече бе спечелил хиляда долара. Докато пресмятах, в залата влезе разплакана млада жена. Хлипайки, тя обясни на Били, че е израснала с Джеф Симънс. Разбира се, жената не го познаваше лично. Но в XX век човек може да „израсне“ с напълно непознат, да го обича и мрази, да охладнее, да се смее и плаче заедно с него, дори да отиде на погребението му… без нито веднъж да се срещнат. Побиват ви тръпки, нали?

Били докладва, че не е виждала едър и як мъж да нахлува през вратата и да държи букет лилии и пистолет. Всъщност не я бях уведомил за евентуалната заплаха срещу живота и крайниците ми. Смятам, че не е хубаво да тревожиш другите, освен ако не обичаш да привличаш внимание към себе си. Скъпата ми леля не можеше да направи нищо, за да ме защити, затова беше излишно да я притеснявам. Потърсих няколко пъти Кейт в участъка, но чух само съобщението, че детектив Забриски не е работа.

Фред донесе още един наръч цветя. И тогава забелязах полицейската кола, паркирана на отсрещната страна на улицата. Спомних си, че я бях видял, когато се върнах от „Стридата“. Прекосих улицата и потропах на стъклото, сетне приклекнах, за да надникна вътре. Зад волана седеше мършав млад мъж. Полицейската фуражка беше килната назад на главата му. На седалката до него бяха разпръснати десетки билети от лотария с моментално изплащане на наградите. Той усърдно изстъргваше сребристото покритие на един от тях. Стори ми се познат.

— Здрасти — казах аз.

— Здрасти.

— Спечели ли нещо?

Ченгето издуха сребристия прах от лотарийния билет и присви очи.

— Спечелих още един билет — отговори той, взе един билет и ми го даде. — Вземи. Опитай си късмета.

Изстъргах сребристия прах с нокът.

— Искам да те питам нещо. Има ли причина да си спрял тук? Освен че се опитваш да спечелиш голямата награда. Да не би да наблюдаваш погребалния дом?

— Наблюдавам всичко. Това ми е работата.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, наблюдавам го.

— Детектив Забриски ли те изпрати?

— Забриски? Не. Изпрати ме детектив Крук.

— Крук?

— Да.

Сега си спомних къде бях виждал ченгето. В крайградския клуб. Той докара Крук там в деня, когато намериха Гай Фелоус наръган с нож.

— Детектив Крук каза ли ти за какво точно да си отваряш очите? — Щях да кажа „за кого“, но се въздържах.

— За всичко подозрително.

— Само това ли ти каза?

— Не беше необходимо да ми казва друго.

Младежът явно беше схватлив.

— Не искам да ти казвам как да си вършиш работата, но оттук влизат и излизат много хора през целия ден. Носят цветя и какво ли не още… Само се питах какво смяташ за подозрително?

— Подозрително е, ако някой, който идва насам, спре, когато забележи полицейската кола, обърне се и тръгне в противоположната посока.

— Ще тръгнеш ли след него?

— Ще го запомня.

Издухах сребристия прах от билета си, видях, че печеля безалкохолна напитка и го хвърлих на седалката.

— Брей — рече полицаят. — Днес трябва да е щастливият ти ден.

Не можех да кажа, че се чувствам щастлив.

— Познаваш ли човек на име Лу Бауман? — попитах аз.

— Лу Бауман? Разбира се. Не бяхме близки, но знам кой е. От време на време сме си говорили. Преди леля му да умре и да му остави всичките онези пари.

Да. Леля му. Леля „Епоха“.

— Ако го видиш да идва насам, това ще ти се стори ли подозрително?

— Подозрително?

— Ще го запомниш ли?

— Ами, да. Лу е в Мейн. Има огромна къща там. И голяма яхта.

— Тогава би се изненадал, ако го видиш тук, нали? Ще слезеш ли от колата да му кажеш здрасти?

— Ако видя Лу Бауман на улицата? Разбира се, че ще му кажа здрасти. — Ченгето се ухили. — И ще го помоля да благослови останалите лотарийни билети.

— Благодаря, полицай. Ще те оставя да си вършиш работата.

Изправях се, когато младото ченге неочаквано се стресна.

— Хей! Погледни! — рече той и посочи нещо на улицата.

Погледнах, но не видях нищо необикновено. Младият полицай се намръщи, после сви рамене.

— Предполагам, че се дължеше на силата на внушението — каза той. — За секунда ми се стори, че наистина видях Лу Бауман. Някой зави зад ъгъла. Не го ли видя? После се обърна и се върна.

— Избягал е, като е видял колата ти? Това не е ли подозрително?

— Да, разбира се.

Върнах се в погребалния дом. Вие ми кажете дали би трябвало да се чувствам в безопасност.

По пътя срещнах Фред.

— Побиват ме тръпки от онези вази телевизори — каза той.

Съгласих се с него. От всичко ме побиваха тръпки.

 

 

Късно следобед започнах да се тревожа. Кейт не се обаждаше. Бях оставил няколко съобщения на домашния й телефонен секретар, както и в участъка.

Обадих се на Джулия. Тя отговори на четвъртото позвъняване. От майка си научила за поклонението на Еди. Щели сме да се видим там.

— Не можеш ли да говориш в момента? — попитах аз.

— Заета съм, Хич. — В тона й прозвуча странна нотка.

— Той пак ли е там?

— Да.

— И пак ли се чукате?

— Позна.

— Докато говорим?

— Буквално.

— Участвам ли в секс за трима по телефона?

— Би участвал, ако беше поканен — мило отговори Джулия и затвори.

Бях неспокоен. Обадих се на Хъч. Той не беше вкъщи. Оставих следното съобщение: „Здрасти, Хъч. Мислих за разговора ни и реших, че съм ти ядосан за така нареченото ти приятелско предупреждение и за намеците за Кейт. Много се привързах към нея и смятам, че трябва да си отвориш очите. Човекът, на когото помагаш да заеме губернаторския пост, е негодник, който използва хората и изневерява на съпругата си. А тя също е курва. Всичко това може да бъде доказано и ти го знаеш. Подмятанията ти за Кейт за неоснователни и това също ти е ясно. Не тя, а ти се опитваш да ме въртиш на малкия си пръст. Ти дружиш с отрепки, Хъч, и ако не внимаваш, може да загазиш. Ако вече не е станало. А, и знам защо си толкова сигурен, че имам нещо общо с убийството на Гай Фелоус. Защото знаеш кой е замесен. Знаеш всичко много добре, нали? Все едно си бил там. Хубава професия си избрал, приятелю мой. Надявам се, че ти доставя удоволствие. Много поздрави на съпругата ти“.

Изумително е какъв форум може да бъде телефонният секретар. Произнесох страхотна реч. Съмнявам се дали можех да му кажа всичко това в очите. Няма значение, че го изрекох по телефона. Така или иначе Хъч го заслужаваше. Писна ми от него.

Докато седях и се поздравявах за героизма, телефонът иззвъня и аз едва не подскочих от креслото. Реших, че е Хъч, който ми се обажда, за да ме прати по дяволите.

Но беше Кейт.

— Кейт! Къде си?

— Обаждам се от уличен автомат.

— Ела тук.

— Не мога. Трябва да свърша някои неща. И да се видя с един човек.

— Свърши ги тук. Или ми кажи къде си. Ще дойда при теб и ще ги свършим заедно.

— Не мога. Ще ти се обадя веднага щом е възможно. Но слушай. Научих някои неща за „Епоха“. Картината вече придобива очертания, Хич.

— Разкажи ми.

— Трябва да изровя още неща. Ще ти се обадя. Обещавам.

— Хайде, Кейт, кажи ми нещо. Кой е на картината? Какво разбра за „Епоха“? Господи, подай ми сламка за размисъл.

— Добре, Хич. Грейс Кели.

— Аманда Стюарт?

— Точно така. Член е на съвета на директорите на „Епоха“.

— Но…

— Трябва да затварям, Хич.

— Не! Кейт…

Проклетата телефонна линия прекъсна.

 

 

Налагаше се да оставя онази оскъдна информация за по-късно. Изкъпах се и се избръснах. Сложих си леко измачкан панталон, джинсова риза, вратовръзка и спортно сако. Отбих се в погребалния дом и напълних един найлонов чувал за боклук с цветя от колекцията на Джеф Симънс. Потокът от керамични вази с формата на телевизор най-после беше секнал.

— Това място изглежда кошмарно — отбеляза Били.

Тя имаше право. Цветята, стърчащи от керамичните телевизори, приличаха или на антени, или сякаш бяха израснали от главата на мъртвия новинар.

Получих уверенията на Били, че известно време ще съумее да се справи сама, целунах я по челото, нарамих товара си и тръгнах към пристанището. Докато излизах, забелязах, че пазачът ми от полицията е изчезнал. Предполагам, че Крук не е могъл да го застави да работи извънредно. Вървях близо до сградите.