Тим Коки
Катафалката, с която ти дойде (2)

2.

Родителите ми бяха местни телевизионни звезди. Баща ми работеше в студиите на Дабъл Ю Би Ей Ел, които се извисяваха над сивата скалиста долина на Хамптън, старият индустриален град, разположен на бреговете на река Джоунс Фолс. Татко беше нещо като момче за всичко — четеше новините, правеше реклами за търговците в Балтимор и представяше късните филми в петък и детските анимационни филмчета в събота сутринта. Лицето му беше дружелюбно и безлично.

Майка ми, от друга страна, беше екзотична красавица от Ню Йорк, второстепенна актриса, която бе дошла в Балтимор да изпълни ролята на Мери Пикърсгил в петнайсетминутен филм, съпътстващ изложбата на оригиналното национално знаме, развявало се над Форт Макхенри по време на почти забравената война срещу Британия през 1812 година. Не искам да бъда груб и да обвинявам скъпата ми майка, че е направила компромис с добродетелността си, за да получи ролята. Но една американка от италиански произход с лъскави черни коси, смугла кожа, лек акцент и пищни бедра не е най-логичният избор за пресъздаването на образа на старата мома и отявлена представителка на висшата класа на белите англосаксонски протестанти госпожица Пикърсгил, ушила американското национално знаме. Както и да е, тя получила ролята и дошла с влак за снимките. Татко щял да играе ролята на Франсис Скот Кий^[1], местен младеж, автор на текста на националния химн. Не мисля, че истинските Пикърсгил и Кий са се срещали. Но майка ми и баща ми се запознали и тайно се любили на втория етаж на Къщата със знамето, след като членовете на снимачния екип си тръгнали. Срещу пет долара вход човек още може да разгледа къщата, където е било ушито националното знаме, и да види стаята, където родителите ми са се забавлявали, кикотели и заченали скъпата си рожба. Когато бях ученик, задължително посещавах Къщата със знамето, щом започнех да ухажвам ново гадже. Никога не съм предполагал, че ще ми провърви и ще участвам във възстановката на позорната любовна среща на родителите ми… но това ми даваше възможност да вмъкна в разговора въпроса за секса. Няма лошо.

Родителите ми се влюбили мигновено и затова откритието, че майка ми е бременна с мен явно не ги хвърлило в паника. Конкуренцията в Ню Йорк била голяма и майка ми лесно била убедена да се премести в Балтимор и да упражнява там професията си. Те се оженили и няколко месеца след раждането ми майка ми получила малки роли в телевизията. В петък вечерта станцията започнала да излъчва шоуто „Боулинг за долари“ и възложила на баща ми задачата да го води. Той ги убедил да му позволят да включи майка ми, за да му помага, докато бъбри със състезателите. Двамата били толкова очарователни и простодушни, че скоро разговорите заели толкова време, колкото вълнуващия боулинг. Всъщност и аз съм направил телевизионния си дебют в онова шоу. Бил съм на около годинка, когато съм предизвикал лек скандал в предаването, като съм разкопчал горните три копчета на блузата й, докато мама и татко бъбрели с някакъв хлапак, дошъл да спечели малко пари, събаряйки кеглите.

Шоуто постепенно се изтъркало и било спряно, а родителите ми започнали ново предаване — интервюта със затворници и майки, които спят с приятелите на дъщерите си. В онези дни не се говореше много за тези неща. Родителите ми представяли местни спортни звезди, обикновени хора, които правят интересни неща, престъпници, треньори и какви ли не още. Нямало значение с кого и за какво говорят. Достатъчно било, че бъбрят приятелски. И аз съм се появявал в онова шоу. Веднъж седях, издокаран със сламена шапка и велурен костюм, докато родителите ми бъбреха със самия Бинг Кросби, който не откъсваше очи от майка ми. Всички холивудски величия са вечно надървени и непрекъснато си го търсят. Бинг беше отпратен колкото е възможно по-бързо и баща ми се извини, че ме е накарал да облека онзи костюм.

Аз приличам повече на майка си. Черните коси. Сините очи. Макар че пиратската усмивка е заслуга на баща ми.

Предпазливостта ми обаче може да се припише на съдбата, която избра такива прекрасни хора като родителите ми и изпрати камион, натоварен с бира, срещу колата им. При това, точно когато отиваха в болницата. Майка ми беше бременна със сестричката ми. Когато родилните й болки започнаха, нашите ме оставиха в погребалния дом при грозния чичо Стю и леля Били. Шофьорът на камиона казал, че всичко станало за секунди. Грозният чичо Стю отговори на телефонното обаждане. Той остави слушалката, рече: „Всички са мъртви“, отпусна се на креслото и се разрида. Тогава за пръв и последен път го видях да плаче.

Вече споменах, че на погребението им дойдоха много хора. Присъства и самият кмет. Аз изглеждах много шик в черното си костюмче. Бях на дванайсет години. Хората ме докосваха леко, сякаш бях светец. Имаше страшно много цветя и ако Бинг Кросби се бе появил, щях да му ги напъхам до едно в устата. Вечерта, докато гледах през прозореца на стаята ми, си мислех, че съм преживял най-лошия ден в живота си и отсега нататък ме очаква само манна небесна.

Господин Уедърби не ни създаде никакви проблеми по време на погребението си. Мъжете, които носеха ковчега, бяха еднакви на ръст, защото ако има твърде ниски и твърде високи, това води до затруднение при разпределението на тежестта. Нито един от опечалените не изпадна в зрелищни изблици на скръб. Вдовицата хлипаше учтиво, а приятелите й нежно се грижеха за нея. Времето беше хубаво. Температурата — двайсет и четири градуса. Зимата свършваше и бяха нацъфтели първите пролетни цветя. Уханието им осигуряваше подходящ за случая меланхоличен контрапункт на прозаичната задача да положим покойния господин Уедърби в черната земя.

За погребението отговаряше леля Били, но я застигна неприятна простуда и аз поех задълженията й. Стоях мълчаливо встрани и гледах гайдаря, който се готвеше да надуе кравешкия мехур. Въпреки карираната пола, перата и всичко останало, гайдарят ни съвсем не е шотландец, а италианец, електротехник на име Тони Марино. Историята му е тъжна. Млада шотландка откраднала и после разбила юношеското му сърце и оттогава Тони свири на гайда, като издевателства над самотната си душа. На следващата година той дори отишъл в Шотландия да търси изчезналата си любима. Не я намерил, но опознал всичко шотландско. И до ден-днешен Тони започва деня си с пушена риба и чашка „Макаланс“. Но трябва да призная, че Марино е страхотен гайдар и включва в репертоара си дори Верди и Пучини. Освен това, така свири „Аве Мария“, че сърцето ти се къса.

Вдовицата бе избрала „Божия милост“. Дискретно дадох знак на Тони, който засвири погребалната песен. Щом свърши, той спусна гайдата и избърса автентична сълза от окото си. Кълна се, че понякога любовта е трън в окото. Свещеникът каза последните думи на молитвата си и приключихме с погребението. Вдовицата сложи ръка на ковчега и измънка нещо, което не разбрах, после се смеси с тълпата опечалени, отправили се към колите си.

Тръгнах след тях. Бях си свършил работата. Обикновено не присъствам на почерпката след погребението. Задачата ми е да изпратя покойника до последната спирка в живота му. После оставям нещата в ръцете на гробарите. Така беше и този път. От дърветата се появиха четирима типа, до които никога не бихте се приближили, спуснаха ковчега в гроба и започнаха да го зариват.

— Хей, хлапе, няма ли да помогнеш? — извика отговорникът на екипа, човек, който приличаше на булдог със слонски уши. Той обичаше да ме нарича „хлапе“. Аз пък му виках „татенце“. Каква обич!

— Не и днес, татенце. Кожичката около единия ми нокът се е забелила.

Това му се стори най-смешното нещо, което бе чувал през живота си. Той сръга гробаря до него.

— Чу ли какво каза хлапето? Кожичката около единия му нокът се забелила.

Оставих ги. Тони стоеше до колата си и прибираше гайдата в багажника. Отказах на предложението му да ме закара. Исках да се разходя. Трябваше да помисля за някои неща.

Прибрах се вкъщи и изведох кучето ми Алкатраз да се изпишка. Живея през три къщи от погребалния дом, затова после отидохме при леля Били, която даде супа на Алкатраз. Кучето много обича супа.

— Кое беше онова момиче? — попита тя. — Знаеш коя имам предвид. Онази, която се вмъкна на погребението.

Отговорих, че не знам и добавих:

— Искаше да уреди погребението си.

— Не е ли твърде млада за това?

— И аз мисля така.

Били ми донесе питие, взе чашата си и се приближи до любимото си кресло, после събу обувките си и седна. Алкатраз мигновено изприпка до нея и се просна пред креслото. Тя внимателно сложи крака на гърба му.

— Остави ли депозит? — попита Били.

— Не се стигна дотам. Промени решението си.

Леля ми се усмихна и доближи чашата до устата си.

— Аха, решила е да живее. Хубаво.