Стивън Канел
Непокорният (9)

8.
Пушене на марихуана

Шейн взе колата си от сервиза, където й бяха сложили нови гуми. В три и половина отиде в училище Харвард Уестлейк, за да прибере Чуч. Той чака на дълга опашка от британски и немски автомобили, карани от майки, които живеят на Бевърли Хилс. Най-после се приближи до тротоара, където учениците чакаха да ги вземат, но Чуч не беше там. Момчето седеше само настрана и слушаше уокмена си. Шейн натисна клаксона, за да привлече вниманието му. Чуч взе чантата си и бавно тръгна към колата.

Докато сядаше на предната седалка, към тях се приближи висок, слаб като тръстика мъж с тънки устни, къдрави коси и очила с черни рамки.

— Господин Сандовал, аз съм Брад Текери, преподавател по латински и заместник-директор по приема на ученици в училището.

— Аз не съм баща му — отговори Шейн.

— О, ами… съжалявам. Назначиха ме преди два месеца и още не мога да запомня всички имена и физиономии. Ще говорите ли днес с родителите на Чуч?

— Какво искате, господин Текери?

— Трябва незабавно да насрочим родителска среща. Чуч има сериозни проблеми, с които трябва да се занимаем ad sommum bonum. — Той видя озадаченото изражение на Шейн и преведе: — За доброто на всички.

Шейн погледна Чуч, който сякаш не чуваше нищо. Клатеше глава в ритъм с алтернативния рок, леещ се с високи децибели от слушалките на уокмена му.

— Ще се обадя на майка му. Благодаря.

Родителите отзад започнаха нетърпеливо да натискат клаксоните. Шейн включи на скорост и потегли.

Той мълча известно време, сетне каза:

— Хей, Чуч, искаш ли да махнеш за малко слушалките? Трябва да поговорим.

Хлапето не му обърна внимание и продължи да клати глава в такт с музиката.

Шейн протегна ръка и дръпна слушалките.

Чуч се обърна и гневно се вторачи в него.

— Какво има?

— Искат да свикват родителска среща.

— Чух. Текери е гадняр. На кого му пука? Надявам се, че ще ме изритат.

— Какво ще обсъждат? Трябва да се обадя на майка ти.

— Какво ще обсъждат ли? Искат да ме обвинят, че съм продавал наркотици в училище.

— Вярно ли е?

Чуч не отговори, само сви рамене.

— Няма ли да ми кажеш?

— Ти си шибано ченге. Няма ли първо да ми намериш адвокат и да ми прочетеш правата?

Шейн отби от магистралата, спря и се обърна към момчето.

— Виж какво, Чуч, не съм ченге, когато става въпрос за теб. Аз съм ти… — Шейн не можа да измисли подходяща дума.

— Какъв? — предизвикателно попита Чуч. — Шибан настойник? Детегледач? Духовен наставник? Какъв си ми?

— Приятел.

— Не си ми приятел. Аз нямам приятели. Нито един.

— Чуч, ако наистина си продавал наркотици в училище, имаме голям проблем. Може да отидат в полицията и да подадат обвинения срещу теб.

Чуч се облегна назад. Не беше сигурен какво иска да направи.

— Няма да те арестувам, но трябва да знам какво става, ако искаш да ти помогна.

— Няма да ме арестуваш, а? Къде ли съм чувал това?

— Кажи ми, продаваше ли наркотици?

— Не. Нищо не съм продавал. — Чуч затвори очи. — Може би един-два пъти… дадох назаем марихуана на някого. И после един-два пъти намерих пари в шкафчето си. Не знам откъде се бяха появили.

— По дяволите. — Шейн не знаеше как да реагира. — Здравата ще загазиш, ако го докажат. Някой ще проговори ли?

— Питаш дали слабоумните ми клиенти ще клекнат и ще ме изпеят? Мигновено, да им го начукам. И знаеш ли какво ще стане? Няма да отидат при ченгетата. Училището няма да иска да пишат във вестниците, че там продават наркотици. И тъй като съм мексиканец, вероятно се насират от страх, че някой ще ги обвини в расизъм. Просто ще ми наредят да си тръгна тихо и кротко — нещо, което съм готов да направя.

Шейн го погледна изпитателно.

— Пък и проблемът не е твой — добави Чуч. — Ти си само поредният платен наивник за месеца.

— Да, точно така. — Шейн включи на скорост и се върна на магистралата.

Двамата мълчаха през целия път до Венис.

Шейн паркира колата в гаража и слезе. Чуч грабна чантата си, прегърби рамене и тръгна след него. Влязоха в кухнята и момчето гневно тресна чантата си на плота.

— Занеси я в стаята си и започни да пишеш домашните си — каза Шейн.

— Домашни? Това не е ли малко неуместно?

— Направи го.

Шейн излезе в малкия заден двор, който гледаше към един от каналите на Венис. Студеното априлско утро се бе превърнало в изненадващо приятен калифорнийски следобед.

Венис^[1], Калифорния, бе построен по идея на Абът Кини през 1904 година. Желанието му бе да създаде луксозен глад в стила на Венеция, Италия. Той бе проектирал каналите, по които течеше вода от океана. Имаше четири канала, пресечени от поредица бетонни, сводести, венециански мостове. Кини бе добавил и малки пешеходни мостове, бе докарал и гондоли от Италия. В началото на двайсети век градът беше тих и спокоен, но по-късно бе станал свидетел на тежки времена. Каналите още му придаваха провинциален вид, но някога величествените къщи от трийсетте години бяха съборени или разделени на по-малки и на мястото им бяха построени евтини сгради. Архитектурните стилове варираха от следвоенен до модернистичен. Жителите представляваха още по-странна смесица — от млади лекари, които пушеха марихуана, до недоволни пенсионери. По тротоарите се надпреварваха да просят бездарни музиканти и мимове, а четири преки по-нататък се биеха бандити и нищо неподозиращи туристи загиваха заради портфейлите и часовниците си. Насред цялата тази бъркотия живееше и сержант Шейн Скъли. В жилищата край каналите имаше нещо нестандартно и тъжно, което му допадаше. Венис изглеждаше не на място, също като жителите си.

На около километър и половина на юг се намираха населените с млади, напористи професионалисти предградия на Марина дел Рей. Там рекламни агенти и стюардеси се сваляха в претъпкани крайбрежни барове и ресторанти за морски деликатеси. На километър и половина на север беше Санта Моника, населена с нашумели търговци на ценни книжа и холивудски брокери. Между тях се намираше другата Венис, потънала в калта на социалното безразличие. Така, както Венеция, Италия, потъваше в морето.

Шейн Скъли се чувстваше там като у дома си. Венис, Калифорния, го предизвикваше.

Докато наблюдаваше как едно колибри енергично пърха с крилца над спокойния Източен канал, той отвори клетъчния си телефон и се обади на Санди.

Тя отговори след десетото позвъняване и беше задъхана.

— Да. Ало. — Гласът й беше сърдит и нетърпелив.

— В неподходящ момент ли те хващам? — иронично попита Шейн.

— Не мога да говоря сега, Шейн. Връщаш ме от вратата. Закъснявам.

— Тогава ще бъда кратък. Мисля, че ще изхвърлят Чуч от Харвард Уестлейк, защото продавал трева. Някакъв тип на име Текери иска родителска среща с теб. Казах му, че ще ти предам. Това е цялото съобщение. Беше ми приятно, че се чухме.

— Чакай малко. Какво е продавал?

— Трева. Марихуана. Чуч продава наркотици на съучениците си и господин Текери никак не е очарован.

— Ами, какво да направя? Не можем ли да…

— За съжаление, ние не можем да направим нищо. Но ти трябва да се обадиш и да уредиш нещо. Както Текери се изрази, „за доброто на всички“. И нека да ти кажа, че като поредният платен наивник за месеца, няма да отида на родителската среща.

— Хайде, Шейн, положението сигурно не е толкова лошо.

— Санди, в момента имам големи неприятности. Може да ме уволнят, дори районният прокурор да ми предяви обвинение.

— Но…

— Не. Слушай. Не мога да се справя с този проблем. Не знаех в какво се забърквам, когато взех Чуч.

— Той не е толкова лош. Само устата му е голяма. Трябва да бъдеш търпелив с него.

— Сигурна ли си? Защото аз мисля, че Чуч е едно много объркано и сърдито хлапе. Смятам, че се е отправил към съда за непълнолетни престъпници. Трябва да му обръщаш повече внимание, Санди. Подхвърляш го насам-натам като горещ картоф. Никой не му дава онова, от което се нуждае.

— И ти ли? — мрачно попита тя. — Нали ми каза, че си готов да инвестираш в нещо с дългосрочни дивиденти?

— Какво пихме тогава, по дяволите?

— Виж, Шейн, разбирам те. За съжаление, в момента работя в Агенцията за борба с наркотиците. Затънала съм до гуша в нещо опасно. Ужилване, което ще се извърши след няколко дни. Може да свърша в контейнер на дъното на канала Каталина. Не мога да взема Чуч и да рискувам той да пострада. Не мога да отклоня енергията и вниманието си от ужилването. Ти каза, че ще вземеш Чуч. Обеща. Иначе нямаше да го оставя при теб.

— Добре, Санди. Ще направя каквото мога. Но искаш ли да знаеш нещо…

— Не и ако ще бъде конско евангелие.

— Става дума за избор. Момчето има душевни терзания. Насочил се е към самоунищожение и сърцето ми се къса, като го гледам. Но аз имам огромен проблем. Застрелях бившия си партньор.

— Ти ли си бил? Гледах по новините. Рей беше гадно копеле. Заслужаваше да умре.

— Не, не е така. Но ако нещата се развиват както досега, и аз няма да имам време за Чуч. Затова, помисли какво да направиш. Обади се на онзи скапаняк Текери и го разкарай…

— Добре, добре. Ще му се обадя. Трябва да тръгвам. Дочуване.

Санди затвори.

Шейн се прегърби на ръждясалия градински стол и чу, че някой се прокашля. Обърна се и видя, че Чуч е излязъл през страничната врата и седи на един от другите метални столове.

— Е, тя сигурно има много по-важна работа — каза хлапето. — Искаш ли да ти свия една цигара? Страхотна ямайска ганджа.

Шейн не бе пушил марихуана, откакто служеше във Военноморската флота. Беше толкова напрегнат и уморен, че се тревожеше за психиката си.

— Добре, свий ми една цигара.

— Сериозно? А правило номер едно? Никакво пушене на трева в къщата ти?

— Трябва да направя нещо, за да се освободя от напрежението. Правило номер едно временно е отменено.

Чуч сви цигара и му я даде. Шейн я взе и се запита какъв пример ще даде, ако пуши марихуана пред Чуч, или по-лошо, ако се дрогират заедно. Но после се замисли за събитията от деня, като се започне с убийството на Рей Молар в 2:30 сутринта и се свърши с катастрофалната среща с Бруър. Някак, в светлината на всичко това, пушенето на марихуана със сърдито, петнайсетгодишно момче съвсем не изглеждаше важно.

— Майната му — каза Шейн, запали цигарата, вдъхна дълбоко и я даде на Чуч.

Двамата седяха в малкия заден двор, пушеха и се опитваха да решат различните си, но еднакво съкрушителни проблеми.