Стивън Канел
Непокорният (20)

17.
Електронно доказателство

„Сюзан и аз в момента не можем да вдигнем телефона. Кажете името и номера си и ще ви се обадим.“ Гласът на Рей звучеше щастливо и спокойно.

Чу се сигналът, после някой каза: „Рей, тук е Калвин. Къде си, по дяволите? Трябва веднага да ми се обадиш“.

Отново прозвуча сигналът. „Рей, пак е Калвин. Властите задават въпроси. Не се будалкай с любовта, човече.“

Отново сигнал.

„Рей, обаждат се Дон и Лий. Уговорката за събота вечерта остава. В «Паяжината» след смрачаване. Донеси фланелките.“

„Рей, Бърл е. Обади се на специалния номер.“

Накрая имаше две позвънявания без съобщения.

Шейн и Барбара слушаха записа на телефонния секретар в кухнята в дома му. Той изключи апарата.

— Бърл. Това е началникът Бърли Бруър. Той знае за къщата в Ароухед. По дяволите — изръмжа Шейн. — Рей е бил шофьор на кмета. Предполагам, че затова Бруър е знаел какви ги върши Рей.

— Кои са всички онези хора и коя е Сюзан, по дяволите? — гневно попита Барбара.

— Не знам… Дон, Лий и Калвин. Не съм чувал тези имена. — Шейн се замисли. — Сутринта, след като застрелях Рей, в гаража на Паркър Сентър ме причакаха две ченгета. На табелката на единия пишеше Д. Дръкър. Той може да е Дон. Другият беше хаваец на име Коно. Може би той е Лий или Калвин. Не знам. „Не се будалкай с любовта.“ „Паяжината“. „Донеси фланелките.“… Какво означава всичко това?

Двамата дълго мълчаха, после Шейн смени темата на разговора.

— Барбара, виж какво… Трябва да си отидеш вкъщи. Ще те закарам до мястото, където е паркирана колата ти.

— Страхувам се да се прибера вкъщи. Не издържам на онези обаждания.

— На няколко километра на юг оттук има хубав хотел, в Марина дел Рей. Не си спомням името, но не може да не го забележиш. Намира се на Адмиралти Уей. Защо не отседнеш там?

— Имам чувството, че ме изхвърляш.

— Не те изхвърлям. Чуч спи в стаята за гости. Кели хърка на дивана във всекидневната. Тук е нещо като мъжко общежитие. Отиди в онзи хотел. Утре сутринта ще говорим.

Тя се наведе към него и го целуна в устата. Той не реагира. Барбара се дръпна назад и го погледна изпитателно.

— Послание ли ми изпращаш? — язвително попита тя.

— Барбара, хайде да не объркваме още повече нещата. Трябва да се съсредоточим върху онова, което става и кой стои на дъното.

— Ако обещаеш, че пак ще бъдем заедно, когато всичко това свърши.

— Обещавам — насила каза Шейн. — Знаеш колко много го искам.

— Какво смяташ да правиш? — след кратко мълчание попита Барбара.

— Ще дам записа за анализ.

— Не е необходимо. Това е гласът на Рей, повярвай ми. Познавам го.

— Знам, че е на Рей. Но повече ме интересува кои са другите. Лентата на телефонния секретар се използва, изтрива и отново се записва. Понякога има запазени стари съобщения. Ще проверя дали отделът за електронно разследване ще разбере нещо.

Барбара стисна ръката му за късмет и двамата излязоха през задната врата на къщата.

Шейн закара Барбара до червения й форд „Мустанг“. Тя слезе, отключи вратата на колата си, после се приближи до стъклото му и тъжно се усмихна.

— Защо имам чувството, че всичко между нас свърши?

— Това е плод на въображението ти, Барбара. Не е свършило. Само чака.

Тя целуна връхчетата на пръстите си и нежно ги допря до лицето му.

— Лека нощ — тъжно каза тя, качи се в червения си форд и потегли.

 

 

Шейн се прибра вкъщи и заключи. Реши да не буди Кели, който силно хъркаше на дивана. Угаси лампата, влезе в спалнята, съблече се и уморено се отпусна на леглото. Беше смазан. Крайниците му бяха натежали като олово. Той се вторачи в тавана, после затвори очи и опита да се пребори със самосъжалението. „Защо не ме оставят на мира, по дяволите?“

— Кога се прибра? — неочаквано се чу гласът на Чуч, който го изтръгна от безполезните мисли.

Шейн отвори очи и видя, че момчето стои на прага.

— Мислех, че спиш.

— Събудих се.

— Ами, тогава заспивай отново. Утре си на училище.

Чуч не помръдна. Изражението му беше уплашено и тъжно.

— Какво има?

— Нищо. Само…

— Какво? — Шейн се обърна на една страна и го погледна изпитателно.

— Санди се обади. Иска утре сутринта да й звъннеш.

— Защо? Какво се е случило?

— Не каза.

— Вероятно иска да ми разкаже как е подредила онзи лайнар заместник-директора ти.

— Тя не се е обаждала на Сейнтджон. Попитах я. Каза, че била заета с нещо голямо и не е имала време да се свърже с него.

— Добре. Утре ще й се обадя.

— Това означава, че ти си говорил с Текери. Накарал си го да ме остави в училище.

Шейн потърка очи и седна в леглото.

— Искаш ли да излезем навън за малко? Не мога да заспя. Боли ме главата.

— Може да палнем трева — обнадеждено предложи Чуч.

— Тази история приключи. Повече няма да пушим марихуана. Искам да говоря с теб.

Момчето пристъпи от крак на крак, сетне кимна.

— Добре. Разбира се.

Шейн стана и облече панталон и стара памучна риза. Двамата тихо минаха покрай Кели и излязоха в задния двор. Седнаха на металните столове под безплодната мандарина и се загледаха в спокойните води на канала. Отражението на почти пълната луна потрепваше върху гладката като стъкло повърхност.

— Какво има? — предпазливо попита Чуч.

— Здравата съм загазил — започна Шейн.

— Неприятностите са отходните газове на живота — изненадващо заяви петнайсетгодишното хлапе.

— Бедата е там, че положението може да стане опасно. Някои от хората, на които преча, може да разиграят нещо. Не искам да пострадаш.

— Не ме е страх — усмихна се Чуч. — Нали ме пазиш.

Те се умълчаха, сетне Шейн продължи:

— Освен това, мисля, че е време да опознаеш майка си. Може би не си й дал шанс.

— Мразя я — тихо каза момчето. — Хайде да говорим за друго, а?

— Не може да останеш тук. Утре ще говоря с нея и ще уредя да те вземе за седмица и нещо.

Настъпи продължително мълчание. В живия плет между дворовете на Шейн и Кели запяха щурци.

— Мисля, че е време да дадеш шанс на майка си — настоя Шейн. — Обещай ми. Само пет дни.

— Пълен си с глупости. Също като Текери и всички онези скапаняци. Мислех, че никога няма да ме излъжеш. И че сме се споразумели.

— Не те лъжа, Чуч. Опитвам се да те предпазя от неприятности.

— Не съм глупав. Разбирам какво става тук. Превърнал съм се в проблем, в неудобство, затова искаш да ме изхвърлиш и да улесниш нещата за себе си.

— Само една седмица, докато реша проблемите си.

Чуч стана и тръгна към къщата. Шейн го хвана за ръката, за да го спре, но момчето се дръпна.

— Виж какво, не е… Не се опитвам да се отърва от теб.

— Дрън-дрън! — рече Чуч. В черните му очи блестеше предизвикателство и болка.

— Интересува ме какво мислиш. Това има значение за мен. Трябва да поговорим за тези неща.

— Ти беше близо. Едва не ме заблуди, но сега разбрах. Нищо не се е променило. Всичко е, както винаги е било. Мога да разчитам само на себе си. Затова — майната ти…

Чуч влезе вътре. Главата на Шейн пулсираше. За каквото и да помислеше, той виждаше бедствие. Не знаеше какво да направи, затова се прибра вкъщи и написа писмо на баща си.