Стивън Канел
Непокорният (13)

10.
Членовете на комисията

Уведомителното писмо винаги се изпращаше на обвинения полицай. По същество представляваше призовка и същевременно оплакване. Там се описваха резултатите от предварителното разследване и решението за подходяща форма на присъда.

Шейн получи писмото, точно преди да отиде да вземе Чуч от училище. С треперещи пръсти разкъса кафявия плик. Той знаеше, че съдържанието ще е неприятно, но новините бяха по-лоши, отколкото очакваше. Разтрепери се от гняв, когато прочете констатациите. Пъхна документа в страничния си джоб и излезе през задната врата. „Да им го начукам — помисли той. — Няма да приема обвиненията и ще се боря.“

Шейн се качи в колата си, потегли нагоре по хълма към Колдуотър. Включи мобилния си телефон, за да се обади на новия си защитник Рагланд Уитман. Шейн бе разговарял с него предишния ден, но Рагланд трябваше да присъства на заседание на Комисията по правата на полицаите. Затова двамата решиха да се срещнат тази вечер в шест.

Шейн набра номера.

Рагланд Уитман беше в почивка пред зала за изслушвания номер три. Отделът за вътрешни разследвания бе наел най-горните три етажа на Брадбъри Билдинг в центъра на Лос Анджелис. Сградата беше красива. Строена в началото на двайсети век тя имаше остъклен вътрешен двор и перила от ковано желязо. В Паркър Сентър вече нямаше място и целият юридически отдел се бе преместил в този архитектурен шедьовър.

— Да — отговори Рагланд с изумително сопранов глас.

— Обажда се Шейн. Току-що получих уведомителното писмо.

— Лошо ли е положението?

— Временно ме отстраняват от работа без заплата. Намекват, че съм застрелял Рей, защото навремето съм ходил с Барбара. Това са пълни глупости.

— Щом я карат така, вероятно Димарко ще се справи по-добре от мен. Той се бори в гладиаторски стил.

— Димарко не иска да поеме случая.

— Променил е решението си. Телефонният ти секретар беше изключен. Димарко се е опитвал да се свърже с теб цял следобед. Не знаеше номера на мобилния ти телефон, затова му го казах. Както вървят нещата, по-добре оставяй включен клетъчния си телефон.

Шейн бе изключил телефонния си секретар и мобилния си телефон, защото се страхуваше, че Барбара ще му се обади. Той не изпитваше желание да се среща с нея и искаше да я държи на разстояние.

— Под ръка ли ти е номерът му? Не съм го взел със себе си.

Рагланд Уитман му го каза и Шейн се обади на представителя на защитата.

— Да? — отговори Димарко.

Разнасяше се мека разновидност на рап. Този път изпълнителят беше Ел Ел Кул Джей.

— Обажда се Шейн.

— Къде беше? Промених решението си. Ще направя още един опит да разбия онази кучка Алекса Хамилтън. Цял ден се мъча да се свържа с теб.

— Без да искам съм изключил клетъчния си телефон. Радвам се, че си размислил. Получих шибаното уведомително писмо. Пълно е с глупости. Те ме прецакват, Дий.

— Ела да се срещнем на плажа колкото е възможно по-скоро.

— Трябва да взема от училище детето на една приятелка. Обещах й. Може ли да го доведа?

— Разбира се. Ще се видим в „Силвър Сърфър“. Това е бар ресторант на плажа, през шест къщи от моята. Става ли след час?

— Добре.

— Хей, Дий… Благодаря. Чувствам се по-добре, като знам, че ти ще се заемеш със случая ми. Искам да се боря с тях. Няма да искам сделка. Ще се съпротивлявам.

— Ще говорим за това, като се видим.

Шейн отиде в Харвард Уестлейк. Брад Текери го чакаше. Той тръгна след Чуч и застана до стъклото от страната на Шейн.

— Майката на Чуч още не ни се е обадила — ядосано каза Текери, като завря глава в лицето на Шейн.

Чуч седна на предната седалка. Престори се, че разговорът не го интересува и се вторачи във футболното игрище.

— Какво искате да направя по въпроса? — троснато попита Шейн.

— Искам да накарате госпожа Сандовал да се свърже с канцеларията ми.

— Казах й го преди два дни.

— Очевидно нито вие, нито тя имате представа за сериозността на положението на Чуч. Става дума за бъдещето му в Харвард Уестлейк.

— Казах на Санди. Не мога да сторя нищо повече.

— Facta non verba — подигравателно рече Текери, сетне преведе. — Действията говорят по-силно от думите.

— Gobbelus feces — отговори Шейн и Чуч избухна в смях.

Шейн включи на скорост и излезе от Колдуотър. Кипеше от гняв. Ядосваше се не само на Текери, но и на целия проклет живот.

— Gobbelus feces. Яж лайна. Добре го каза — ухили се Чуч.

— Успокой се. Не беше толкова смешно.

Момчето го погледна изпитателно, после изключи уокмена и го прибра в чантата си.

— Не се притеснявай за Текери. Няма значение, че Санди не му се е обадила. И без това ще ме изхвърлят. Не присъствам в часовете. Не ми обръщат внимание. Не им дреме дали съм си написал домашните, или не. Само чакат, докато й кажат, че са ме изключили.

— По дяволите — каза Шейн.

— Не ми пука, затова не се коси.

— Правилно. Бях забравил, че съм само поредният платен наивник за месеца.

— Това беше по-рано. Вече не си платен наивник. Повишен си.

— В какъв? — Шейн беше разсеян. В главата му се въртеше калейдоскоп от ужасяващи проблеми, свързани с края на кариерата му.

— Сега си ми брат по дрога — ухили се Чуч.

— Виж какво, Чуч, трябва да забравиш за това. Ясно ли е? В момента имам неприятности и не мога да разсъждавам трезво. Онова беше грешка.

— По дяволите, това беше първото, което ми хареса. Показа ми, че в теб има нещо. Никое друго ченге не би пушило марихуана с някое хлапе.

— Ако кажеш на някого, ще те убия.

— Не се тревожи. Мога да пазя тайна — усмихна се момчето, после отново извади уокмена и сложи слушалките на главата си.

След известно време Шейн зави по магистралата за Санта Моника. Това не беше пътят за дома му. Чуч махна слушалките и го погледна.

— Къде отиваме?

— Имам среща на плажа. Ще продължи само час, а може би по-малко. Нали ще ме чакаш?

— Нещо става, а? Загазил си като мен, нали? — попита Чуч, показвайки изненадваща интуиция.

— Всичко е наред. Ще се оправя.

Пет минути по-късно двамата влязоха в почти празния бар ресторант с неонов надпис „СИЛВЪР СЪРФЪР“.

Часът беше 16:15.

 

 

Димарко седеше до бара. Беше облечен в срязани над коленете джинси и джинсов елек. Пиеше трета бира. Двете празни чаши бяха на плота до него.

Шейн запозна Димарко и Чуч. Момчето погледна дългокосия представител на защитата и се усмихна.

— Имаш жестока обеца, пич.

— Приятелят ти ми харесва, Скъли. Най-после си живнал — усмихна се Димарко.

— Има ли нещо нередно той да е тук? — попита Шейн, имайки предвид факта, че в бара сервираха твърд алкохол.

— Момчето може да се занимава с видеоигрите ей там. Практически, това не влиза в очертанията на бара.

Шейн пребърка джобовете си и даде дребни монети на Чуч, който отиде в малката ниша до бара и започна да ги пуска в един от автоматите.

Шейн даде на Димарко уведомителното писмо. Защитникът го прочете внимателно и го сложи на плота между двамата.

— Марк, дай ми още една бира — изрева той, после се обърна към Шейн. — А ти? Искаш ли нещо?

— Намали темпото с пиенето, ако обичаш. Работата ми е напечена.

— Тогава ти е провървяло. С техните камъни, в тяхната градина. Докато телефонът ти беше изключен, аз свърших някои неща. Само ще ти кажа, че Алекса Хамилтън не си е губила времето. Вече е изготвила списъка на членовете на Комисията и ми го изпрати по факса. Имената са седем. Четирима служители на полицията с по-висок чин от капитан и трима цивилни. Ако си спомняш какъв е механизмът, трябва да отхвърлиш двама от ченгетата и двама от цивилните. Така в комисията ще останат двама полицаи и един цивилен. — Димарко бръкна в джоба на синия си джинсов елек, извади два листа и ги даде на Шейн. — Кажи ми кого харесваш. Аз мразя всичките. Капитан Донован Макнийл от Западния район, Мичъл Ван Сикъл от отдел „Борба с порока“. Лорънс Гадсуърт е началник на административния отдел, затова да забравим за него, и капитан Бърнард Куксън.

— Господи — възкликна Шейн, — с изключение на Донован Макнийл, с когото от време на време ходехме за риба, всички други не играят ли голф с началника Бруър?

— Да. Но положението е още по-лошо. Погледни цивилните. Всички са адвокати от Саут Темпъл стрийт. Единият е бивш съдия, приятел на Криспин. Другите работят в Градския съд и имат силни политически връзки с кмета. Например този тук, Нокс Пули ръководеше предизборната му кампания.

— Какво става, Дий? Тук има нещо гнило.

— Така е. Ще ти го начукат, без да слагат вазелин. Щом Донован ти е стар приятел, изненадан съм, че е в списъка.

— Преди година той беше шеф на Отдела по проблемите на обществеността. Вероятно са го избрали, защото не са знаели, че ми е приятел.

— Добре, тогава ще го запазим в списъка. Да се надяваме, че лоялността му е раздвоена. Кого друг да задържим?

— Не и заместник-шефът Гадсуърт, разбира се. Ще приема Ван Сикъл. — Шейн погледна имената на тримата цивилни и вдигна вежди в недоумение.

— И аз не знам — каза Димарко. — Отхвърли ги по азбучен ред, все едно.

— Ще приема Клифърд Финч. Той поне е адвокат.

— Добре, тогава съставът е следният — капитан Донован Макнийл, Ван Сикъл, който ще бъде председател въз основа на ранга си, и Клифърд Финч. Тази шайка би осъдила и Дядо Коледа за влизане с взлом в домовете на хората, но ще уведомя Алекса Хамилтън, че тези тримата са изборът ни.

Димарко си поръча четвърта бира и започна да я пие.

— По-полека — измърмори Шейн.

— Когато ме прецакват, си чувствам по-добре, ако първо си пийна — отговори Димарко, взе уведомителното писмо и отново прочете обосновката. — Тук има два проблема. Нека да ги обсъдим. Първо, те мислят, че си взел нещо от дома на Рей.

— Това са глупости. Не знам нищо по въпроса.

— На мен би казал, нали, Шейн? Последния път го направи.

— Нямам представа за какво говорят.

— Добре. А боят на паркинга в Югозападния полицейски район?

— Нищо особено. Само изпускане на нерви. Това беше през 1984 година, за бога. Бях притеснен и уморен. Не издържах. Това е всичко.

— Трябва да ми кажеш истината, Шейн, иначе ще загазим на изслушването. Ще те попитам още веднъж. Какво имаше между теб, Рей и Барбара? Защо се забърка в побоя?

— Не сме разговаряли за това, но ти знаеш кой преби до смърт онова латиноамериканско хлапе.

— Предполагам, че е бил Рей.

— Точно така.

— Не че има значение след всичките тези години, но защо не ми направиш услуга и не изплюеш камъчето? Разкажи ми какво се случи.

— Бях в тоалетната. Върнах се там, където беше паркирана патрулната кола. Рей налагаше хлапето с палката си. Намесих се. Ако не го бях спрял, щеше да го убие. После, когато семейството на момчето подаде оплакване, Рей ме помоли да поема вината. Хлапето бе изгубило съзнание по време на побоя и не си спомняше кой го е удрял. Аз бях на изпитателен срок и нямах провинения. Рей ме убеди, че вероятно само ще ме отстранят от работа за няколко седмици. Каза, че ще компенсира заплатата ми от джоба си. Бях му партньор — млад и чувствителен. Тогава бях като някои от сегашните новобранци. Мислех, че Рей е най-доброто ченге по улиците на Лос Анджелис. Умееше да ти влиза под кожата и да те кара да му вярваш. Наистина беше смел. Неведнъж бе рискувал живота си заради колегите. Имаше два медала за храброст. Затова се съгласих и поех вината вместо него. Но после започнах да сънувам кошмари. В тях двамата с Молар биехме хлапето. Редувахме се. Събуждах се облян в пот и се ненавиждах. Преживявах силен стрес и мисля, че започвах да разбирам какъв всъщност е Рей — злобен, склонен към насилие кучи син, който не е станал ченге, за да защитава хората и да им служи, а да рита задници и да раздава правосъдие по улиците… Чашата преля онази вечер на паркинга. Барбара току-що бе скъсала с мен. Разследваха ме. И нервите ми не издържаха. Разкрещях се на Рей. Той влезе в кафенето, извади кофа с леденостудена вода от хладилника, каза ми да се охладя и я изля върху мен. Блъснах го. Той падна. Сбихме се, но не беше нищо сериозно. Това е цялата история.

Димарко пак отпи от бирата си, остави чашата и започна да чертае олимпийски кръгове върху лакирания плот. Накрая избърса с длан произведението на изкуството си и извика:

— Още една голяма бира, Марк.

— Виж какво, Дий… Не ми е приятно да те гледам…

— Успокой се. Чу ли? — троснато го прекъсна Димарко. — Не ме учи как да живея. Докато ти се мотаеше с изключен телефон, аз работех по случая ти. Още не съм ти казал всичко, затова млъкни. Сутринта написах стандартната молба за отмяна на отстраняването ти от работа и поисках да те върнат в полицията. Това е проформа, когато отстраняват без заплата полицай. Само че за пръв път виждам да я одобряват. Познай. Ти си изключението.

Представителят на защитата бръкна в задния си джоб. Извади факс и го даде на Шейн.

— Подписан е от самия началник Бърли Бруър. Цялата история, от подаването на молбата до одобряването й, продължи два часа. Представяш ли си?

— Не мога — отговори Шейн, гледайки недоверчиво факса. Документът го възстановяваше на работа с пълна заплата. Предвид всичко останало, в това нямаше никаква логика.

— Обадих се на Бъд Хали и го попитах. Той ми каза, че лично Том Мейуедър е движил нещата. Но вече не си в Югозападния полицейски район.

— А къде?

— Няма да повярваш…

— По дяволите. Какво е този път? В тоалетната на градския затвор ли?

— Назначен си в юридическата канцелария на Отдела за вътрешни разследвания.

— Какво? — попита Шейн толкова високо, че Чуч вдигна глава и го погледна.

— Утре в осем и трийсет трябва да се представиш на събирачите на тенекии в Брадбъри Билдинг.

— Но това е безумие! Не бях чувал, че полицай, когото разследват, е назначен в отдела, който се опитва да му види сметката.

— И аз. Но като се замислих…

— Искат да ме държат там, за да ме наблюдават — прекъсна го Шейн.

— Точно така. Вероятно Бруър не иска да обикаляш и да търсиш онова, което мислят, че си взел от къщата на Рей. Смятат да те държат изкъсо.

Барманът донесе още една бира на Димарко, който отпи три големи глътки и остави чашата при другите.

— Общо взето, лошо начало, Шейн, но манипулираните комисии са специалността ми. Можем да се справим със събирачите на тенекии, защото всички са обсебени от крайната цел. Само трябва да се пазиш да не се забъркаш в нещо. Другото остави на мен.

Сърцето на Шейн се сви. Надеждите му рухнаха, докато гледаше възрастния представител на защитата. Но нямаше друг избор. Трябваше да се яви пред Отдела за вътрешни разследвания. Бяха му издали заповед и неподчинението беше наказуемо с уволнение. Единственият светъл лъч бе, че щеше да получава основната си месечна заплата от две хиляди и седемдесет долара плюс шейсетте долара за десет прослужени години. В замяна на това щеше да работи в Отдела за вътрешни разследвания и да търпи най-гадните събирачи на тенекии на планетата. Той реши, че ще използва цялото си свободно време, за да разбере какво е изчезнало от къщата на Рей.

— Не се тревожи, Шейн. Ще те измъкна — увери го Димарко.

— Factus non verba — мрачно отговори Шейн.