Стивън Канел
Непокорният (4)

3.
Докладът

Пътуването по безлюдните улици до центъра, в четири часа сутринта, продължи само двайсет и две минути. Черно-бялата кола на детективите направи широк завой на Бродуей. Фаровете осветиха южната страна на Паркър Сентър. Автомобилът спря до поста на охраната. Сержант Уелч показа значката си, каза имената на пътниците и подкара към огромния подземен гараж.

Сградата беше известна като Стъклената къща на всички, които работеха в силите на реда. Разточително количество стъкло покриваше квадратната й форма. Доста неугледна, тя беше построена през петдесетте години — десетилетието на архитектурните гафове. Гаражът беше на девет етажа под земята. Детективите намериха свободно място, паркираха и поведоха Шейн към полицейското управление. Качиха се с асансьора на шестия етаж и слязоха пред отдел „Обири и убийства“, пред който имаше стъклена преграда.

Гарсън Уелч отвори и видя униформен сержант със слабо лице, който седеше пред компютъра.

— Тук ли е капитан Хали?

Сержантът кимна и посочи към коридора.

— Той е в стая за разпити номер три.

Те тръгнаха един след друг по застлания с линолеум коридор и влязоха в малка стая без прозорци. В нея имаше очукано бюро и два дървени стола. Капитан Бъд Хали бе съблякъл сакото си. Не беше успял да се избръсне. Беше забележително красив мъж на четирийсет и пет години, в отлична физическа форма, с преждевременно прошарени коси — шеф на Шейн в отдел „Убийства“ в Югозападния район. Професионалните им взаимоотношения бяха добри. През двете години, в които бяха работили заедно, Хали бе дал на Шейн две отлични служебни оценки. Капитанът му направи знак да седне.

— Вие, момчета, може да си ходите — обърна се Хали към двамата детективи. — Аз ще го изпратя вкъщи, след като напиша доклада.

— Благодаря, капитане. Ще се видим по-късно — отговори Уелч и двамата излязоха.

— Имаме само няколко минути. После един господ знае какво може да се случи — рече Хали.

— Няколко минути? Какви ги говориш? Нали ще пишеш доклад? Защо да бързаш?

— Няма да го пиша аз, а шефът Томас Мейуедър. Вече е тръгнал.

— Шефът на отдел „Специални разследвания“ ще пише доклада за мен? Сигурно не говориш сериозно. Защо той?

— Така нареди шефът Бруър.

— И пак, защо той?

— Не знаеш ли какво беше назначението на Рей Молар?

— Да… Бил е телохранител и шофьор на кмета Кларк Криспин. Освен това щеше да убие с палка съпругата си. Рей пръв стреля по мен. Барбара Молар е свидетел. Случаят е ясен. Е, каква е сделката?

— Нека да ти кажа каква е тайната на оцеляването тук. Всичко, което не е история на Отдела, е политика на Отдела. Кметът Криспин се е обадил на Бруър, който се свързал с Мейуедър. Шефът на отдел „Специални разследвания“ смятал да замине с яхта за Авалон през почивните дни. И сега, вместо да диша морски въздух, ще дойде тук и ще те разкъса на парчета.

— Капитане, нека пак да повторя, за да няма недоразумения. Рей стреля пръв. Ако не бях отвърнал на огъня, и двамата щяхме да сме мъртви. Знам, че Рей има две мъмрения за насилие срещу съпругата си в служебното си досие. Той често изпадаше в пристъпи на ярост. Освен това, и двамата знаем, че обичаше да се бие.

— Не убеждавай мен. Накарай Мейуедър да ти повярва.

В същия миг ръцете на Шейн започнаха да треперят. Той рухваше след двучасовото напрежение. Шейн бе убил Рей Молар, бившия си партньор. Човек, когото някога уважаваше, от когото после се страхуваше и накрая намрази. Емоции завладяха душата му, но знаеше, че не може да си позволи да сгреши. Затова прогони чувствата и се съсредоточи върху положението. Инстинктът му за оцеляване надделя.

 

 

Мейуедър беше метър осемдесет и седем, черен като абанос. Главата му беше обръсната. Той се движеше с грациозността на атлет, останала от времето, когато играеше баскетбол в отбора на университета на Лос Анджелис.

Мейуедър вървеше по коридора в отдел „Обири и убийства“ и се вторачваше в уморените детективи, които крадешком поглеждаха часовниците си и чакаха пристигането на дневната смяна. Той подаде лъскавата си черна глава в стаята за разпити, където седяха Скъли и Хали.

— Да отидем горе в залата за конференции на деветия етаж. — Гласът на Мейуедър беше студен и спокоен. — Бъд, виж дали имат кафе и го донеси там.

После, без да поглежда Шейн, затвори вратата, оставяйки ги сами.

— Желая ти успех — каза Хали.

Шейн стана и тръгна след Мейуедър. Той вече бе преполовил коридора и вървеше към асансьора, като размахваше ръце и леко поклащаше бедра. Костюмът му беше тъмносив и безупречен и му прилягаше като втора кожа. Том Мейуедър можеше с лекота да си изкарва прехраната като фотомодел.

Шейн крачеше след него като тъмна сянка. Походката му беше като на уличен побойник. Макар да привличаше жените, Шейн смяташе, че външността му е отблъскваща, като на хулиган. Според него, лицето му беше белязано от цинизъм и самота. Винаги се изненадваше, когато някой го опишеше като привлекателен.

Шейн настигна Мейуедър и се качи с него в асансьора. Двамата мълчаха, докато чакаха вратите от неръждаема стомана да се отворят и асансьорът да ги отведе на деветия етаж. Там бяха кабинетите на Том Мейуедър, на заместниците и на шефа на полицията Бърли Бруър.

— Съжалявам за проваленото ви пътуването до Авалон, сър — каза Шейн, опипвайки почвата.

— Да запазим разговора за касетофона, а?

— Разбира се.

Вратата се отвори и те тръгнаха по зеления мокет в коридора.

Шейн бе ходил там само веднъж. Преди три години беше в кабинета на Бруър, когато го наградиха с медал за заслуги. Шейн бе рискувал живота си, за да извади две деца от горяща катастрофирала кола на магистралата за Сан Педро.

Той погледна през прозорците с армирани стъкла и видя, че слънцето бе започнало да осветява сградите на Шеста улица. Огнени отблясъци падаха върху каменните покриви и бетонните балкони на старите постройки около огромната грозна сграда на полицейското управление.

Мейуедър отвори вратата на залата за конференции, запали лампите и остави Шейн там.

Помещението беше огромно, облицовано в светло дърво. На стените висяха портрети на бившите шефове на полицията в Лос Анджелис. Бащата на новия отдел Уилям Паркър, бе окачен на почетно място.

В Академията всички бяха учили за Уилям Паркър. През 1934 година, току-що завършил право, той беше лейтенант и помощник на тогавашния шеф на полицията Джеймс Дейвис. От позицията на поста си Паркър отблизо бе видял как действа градската управа на Лос Анджелис. Братята Шоу властваха в корумпирания град и държаха в ръцете си Джеймс Дейвис. Братът на кмета Шоу контролираше нравствения отдел и продаваше тестове за сержанти за петстотин долара парчето. Работейки с лейтенант Ърл Кук, Бил Паркър бе организирал кампания за приемането на поправка в раздел 202 на Градската харта, отнасящ се до правата на полицаите и до административните им оценки. Измененията целяха да защитят ченгетата от неуместни обвинения в безчинства. Този раздел бе послужил като модел за дисциплинарния правилник, който полицията в Лос Анджелис използваше до ден-днешен. Портретите сякаш гледаха гневно Шейн, укорявайки го, че е убил едно от най-добрите ченгета в града.

— Рей щеше да убие съпругата си — измърмори той на галерията от неодобрително гледащи го бивши полицейски шефове.

Мейуедър се върна с касетофон. Включи го, седна на отсрещната страна на масата и погледна Скъли.

— Вие сте сержант, нали?

— Да, сър.

— Добре, Шейн. Ние с вас не се познаваме. Предполагам, че сме се виждали един-два пъти, но всъщност не са ни запознавали. Важно е да знаете, че съм дошъл тук, само за да взема показанията ви. Ще се опитам да реша какво се е случило и после ще изготвя препоръка до Отдела за вътрешни разследвания каква да бъде следващата ни стъпка. Полицай е умрял в ръцете ви. Смъртта му може да е била неизбежна, но при всички случаи трябва да напишем задължителния доклад за използване на сила. Не съм дошъл, за да ви навредя, да се възползвам от вас или да ви залагам капани. Ясно ли е?

— Оценявам това, сър.

Вратата се отвори и в залата влезе Бъд Хали, който носеше кана с кафе и три чаши. Той ги напълни и тримата с благодарност отпиха.

— Тук става дума за първата точка от закона за правата на полицаите — продължи Мейуедър. — Затова този предварителен разпит няма да противоречи на правата „Скъли“ и привилегиите ви, гарантирани в раздел 202 на Градската харта.

Изслушването „Скъли“ беше шансът на Шейн да отговори на обвиненията срещу него, преди случаят му да бъде разгледан от Комисията по правата, ако изобщо се стигнеше дотам.

— Това е административен разпит и е предмет на клаузите в раздел 202. Ще запиша разпита — добави Мейуедър и включи касетофона. — Вдигнете дясната си ръка. Сержант Шейн Скъли, заклевате ли се, че информацията, която ще съобщите по време на този разпит, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината, за да ви помогне и Господ?

— Заклевам се.

— Записът на разпита е за ползване само от Отдела за вътрешни разследвания. Днес е шестнайсети април. Ако до една година от тази дата не се предприемат никакви действия, разследването официално ще бъде обявено за приключено. Смятате ли, че разпитът се извършва в удобно време и при приемливи за вас обстоятелства?

— Да, сър.

— Съзнавате ли, че този разпит трябва да определи дали ескалиралото насилие, довело до смъртта на лейтенант Молар, е било в границите на позволената в полицията употреба на сила?

— Да, сър.

— Днес е шестнайсети април. Часът е пет и седемнайсет минути. Намираме се в главната зала за конференции на деветия етаж в Паркър Сентър. Присъстват водещият разпита, началник на Отдела за специални разследвания Томас Кларк Мейуедър и разпитваният сержант Шейн Скъли. Свидетел на разпита е капитан Бъд Хали. В съответствие с изискванията на полицията отбелязвам, че не присъстват повече от двама разпитващи. Раздел 202 се отнася за тази част от административния процес и постановява процедурите за попълването на хронологичен протокол. Ще се погрижите ли за това, капитан Хали? И после да ни донесете формуляр за доклада?

Бъд Хали кимна, извади тефтер и започна да пише.

— Шейн, започнете отначало и ни разкажете какво се случи тази сутрин… Не пропускайте нищо. Бъдете колкото е възможно по-точен с часовете. Искам да запиша всичко на касетофона, защото предварителният разпит ще бъде важна част от делото, ако по-късно излезе нещо повече от случая.

— Добре. — Шейн се прокашля и започна да разказва какво точно се бе случило, откакто Барбара го събуди в 2:16.

Той описа как е отишъл на Шел авеню, намерил е вратата отключена и е видял, че Молар бие съпругата си. Шейн пресъздаде последвалия разговор и обясни как се е опитал да успокои обстановката. И после — как Молар го е ударил с палката, извадил е револвер и е стрелял. Той разказа как е отвърнал на огъня и е убил лейтенанта с беретата си, а след няколко минути са пристигнали полицаите.

Шейн млъкна и се вторачи в Мейуедър, който си водеше бележки. На лицето му бе изписано озадачено изражение.

— Това е всичко — рече Шейн.

— Какви бяха взаимоотношенията ви с Реймънд Молар?

— Ами… той ми беше нещо като наставник. Запознахме се в Академията. Рей изнасяше лекция на тема самоотбрана. Седнахме на една маса на обяд. Сближихме се. Той водеше и занятията по уличен бой и се сприятелихме. След като се дипломирах, отидох да работя в Югозападния район, в Седемдесет и седми участък. Рей беше сержант там и уреди да ми стане обучаващ полицай. Бяхме партньори през шестте месеца на изпитателния ми срок. После работихме заедно още шест месеца.

— Сержантите обикновено не патрулират с партньори.

— В Седемдесет и седми участък мнозина сержанти го правеха. Там по улиците е доста опасно. Все едно, сетне ме изпратиха в Уест Вали за четири години. След това изкарах още шест в Метро. От шест години отново съм в Югозападния район, а от двайсет и осем месеца в отдел „Обири и убийства“. Рей беше в централата и после в Нютън, но не се виждахме често.

— Разбирам. Срещахте ли се извън службата, когато бяхте партньори?

— Да, сър. Бяхме приятели.

— По онова време срещу вас е имало оплакване, постъпило в Отдела за вътрешни разследвания, което е било отхвърлено. Вярно ли е?

— Извинете, сър, но мисля, че имам имунитет на основание отхвърлени оплаквания от Отдела за вътрешни разследвания.

Шейн знаеше, че като шеф на отдел „Специални разследвания“, наблюдаващ работата на Отдела за вътрешни разследвания, Мейуедър има достъп до старите досиета. Шефът явно не само се бе преоблякъл преди да дойде на разпита.

Мейуедър вдигна глава и остави писалката.

— Само се опитвам да установя дали през март 1984, когато сте се явили пред Комисията по правата, още сте били партньори с Рей Молар.

— Да. Това беше точно преди да престанем да работим заедно.

— Добре. — Мейуедър взе писалката. — Казвате, че лейтенант Молар извадил револвер? Видяхте ли го ясно?

— Беше само на няколко крачки от мен.

— Какво беше оръжието?

— Мисля, че европейско. Приличаше на „Тайтън Тайгър“.

— Това оръжие не е полицейско.

— Ами, той си беше вкъщи. Предполагам, че там може да държи каквото иска оръжие.

— А после, когато го застреляхте с беретата си, какво стана с револвера му?

— Мисля, че го изпусна. Не знам. Бях объркан след стрелбата.

— Сержант Скъли, имате ли нещо против да дадете урина за изследване? Както ви е известно, може да откажете на основание Закона за правата на полицаите. Но трябва да ви предупредя, че това е административно изслушване, а не криминален случай и отказът ви може да бъде изтълкуван като неподчинение. Може да ви предявят обвинения. Дори да откажете, пак ще наредя Сунн да ви изследва. Мнението му ще бъде записано и ще има същата тежест.

Сунн беше специалист по установяване наличието на наркотици. Правеше преценка за трезвеността, като проверяваше зрението и рефлексите.

— Няма да е необходимо. Ще дам урина, сър.

Мейуедър вдигна телефонната слушалка.

— Изпратете някого от лабораторията да вземе урина за изследване и ми донесете формуляр.

Без да откъсва поглед от Шейн, той затвори, облегна се назад и сключи пръсти под брадичката си.

— Барбара Молар е много привлекателна жена.

— Да, сър, така е. Лейтенантът беше голям късметлия.

— До тази сутрин.

— Да, сър, това имах предвид.

— Точно така.

За няколко минути настъпи мълчание.

— Запазихте ли приятелските си отношения с лейтенант Молар, след като постъпихте на работа в район Вали?

— Ами, сър… не. Както вече казах, пътищата ни се разделиха.

— Чух, че една вечер през 1984 година сте се скарали и после сте се разделили като партньори.

Шейн погледна Хали за помощ. Капитанът само леко кимна, насърчавайки го да продължи да отговаря на въпросите. Сега вече стана болезнено ясно, че Мейуедър е накарал някого от администрацията на Отдела за вътрешни разследвания да отвори запечатаното досие на Шейн в нарушение на правата му според раздел 202. Спречкването с Рей беше архивирано, защото Шейн бе принуден да потърси медицинска помощ за раните си. Но нито той, нито Молар бяха настояли за изслушване, затова всичко бе запечатано като непотвърден инцидент. Шейн обаче не можеше да докаже, че Мейуедър е отворил досието му. Шефът щеше да твърди, че е чул за скарването от трети човек. Той трябваше да отговаря на въпросите или да бъде обвинен в неподчинение. Почувства се употребен и измамен.

— Трябва ми отговор — рече Мейуедър. — Имаше ли спречкване?

— Предполагам, че би могло да се каже така. Имахме проблем.

— За какво се скарахте?

— По дяволите, не беше нищо особено. Работехме много и… бях изнервен заради явяването ми пред Отдела за вътрешни разследвания. Бях в стрес. Молар се занасяше. Заля ме с леденостудена вода. Блъснах го и той падна на стола. Ако сте го познавали добре, не е необходимо да питате какво стана после.

— Какво стана после?

— Слязохме в подземния паркинг и докато шест-седем момчета от районното стояха и гледаха, Рей ми изби два зъба, счупи ми носа и ме преби.

— И вие не се ядосахте?

— Е, известно време бях ядосан. Но това беше Рей. Пътищата ни вече се бяха разделили. Скоро щях да се местя.

— И не хранехте омраза към него? Трудно ми е да повярвам.

— Може ли да попитам… дали някой видя на какво прилича лицето на Барбара? Някой видя ли какво й е сторил Рей? Защото ако всички тези въпроси намекват за някакъв друг мотив, точно затова отидох там. Опитах се да го спра. Той стреля пръв и аз бях принуден да отвърна на огъня. Оставаха секунди да се застреляме един друг. Дано да сте направили снимка на онези рани, защото единствената ми цел беше да сложа край на безумието.

— Ще имаме снимки. Не се безпокойте.

В залата отново настъпи напрегнатото мълчание, което продължи почти минута.

— Искате ли да кажете още нещо за протокола? — попита Мейуедър.

— Не, сър. Това е всичко, което се случи. Съжалявам, че Рей е мъртъв, но той не ми остави друг избор.

— Добре тогава. — Мейуедър погледна часовника си. — Разпитът приключи. Часът е 5:35. Записът не беше прекъсван. Присъства капитан Бъд Хали.

Той изключи касетофона и потърка очи.

— Това е всичко, сержант. Ще изпратя доклада на полицаите от отдел „Обири и убийства“. Те ще насрочат явяването ви пред Комисията по балистика. Не се тревожете. Комисията задължително разследва всеки случай на употреба на огнестрелно оръжие.

— Знам, сър.

— Тогава дайте урина в лабораторията и се приберете вкъщи.

— Да, сър.

Шейн стана, мина покрай капитан Хали и излезе в коридора, за да изчака прекия си шеф. Мислеше, че ще пътуват заедно и ще чуе оценка за представянето си по време на разпита, но Хали не се появи. Вратата беше открехната и Шейн чу, че Мейуедър и Хали разговарят. После изведнъж някой я затвори с ритник.