Стивън Канел
Непокорният (33)

29.
Проследяване

В пет без няколко минути Шейн беше в „Апалуса“ и гледаше как една хлебарка се опитва да се скрие под покривката на масата. Седеше в същото сепаре с червени пластмасови прегради и пиеше кока-кола.

— Това ли е всичко, което ще поръчате? — попита мексиканецът — сервитьорът с мазната престилка.

— Да — отговори Шейн. — На работа съм.

Сервитьорът се отдалечи. Шейн се вторачи в хлебарката и се замисли за Чуч, когото преди десет минути бе оставил в Спринг Съмър Апартмънтс. Бе убедил Кели да отиде в къщата му, да вземе чантата с учебниците на момчето, да му ги занесе и да стои при него. В замяна Шейн му бе дал билетите си за мача между „Лейкърс“ и „Трейлблейзърс“. Той смяташе в шест часа да се обади, за да провери дали Кели е отишъл в апартамента.

Въпреки неприятностите си, Шейн се притесняваше за домашните и за емоционалното състояние на Чуч. Тази загриженост за бъдещето на някой друг неизвестно как балансираше чувствата му. Момчето мърмореше недоволно, но Шейн подозираше, че грижите му харесват. През деня в един миг, Шейн бе хванал Чуч да го гледа с учудване, което беше по-красноречиво от всякакви думи.

Вероятно Шейн можеше да постигне някакво постоянно споразумение със Санди. В момента тя беше заета, но и след това щеше да има нова задача. Шейн може би щеше да остане без работа. Ако не свършеше в затвора или в гроба, той със сигурност повече нямаше да бъде ченге. След като го изхвърлят от полицията, щеше да има повече време за Чуч и ще престане да го поверява на грижите на Кели. Момчето не знаеше кой е баща му. Макар да не беше в състояние да изпълни тази роля, Шейн можеше да му бъде поне като по-голям брат. В същия миг той вдигна глава и я видя.

Алекса беше осветена в гръб от лъчите на залязващото слънце и държеше под мишница чантата си. Тя спря, очите й да се приспособят към сумрака в ресторанта. После съзря Шейн и тръгна към него, съблазнително поклащайки бедра.

Алекса седна, усмихна се уморено и сухо подхвърли:

— Нашето място.

— Ако е така, трябва или да дресираме хлебарките, или да започнем да ги избиваме.

Тя го погледна озадачено, затова Шейн вдигна захарницата и хлебарката изскочи от пукнатината в масата.

Алекса неволно изпищя. Сви юмрук и удари по масата, но не уцели хлебарката, която забърза към ръба, тупна на пода и изчезна.

— Добро измъкване — усмихна се Шейн.

Алекса огледа сепарето и отбеляза:

— Силен инстинкт за оцеляване. Трябва да се учим от тях.

Шейн извади снимките от Ароухед и й ги даде.

— Познаваш ли някого?

Тя се вгледа в тях.

— Да. Всичките. Този е Калвин Шийтс.

Алекса обърна снимката и я показа на Шейн. Мъжът беше среден на ръст, с пепеляворуси коси и оставяше кашон до задната врата. Шейн разбра, че е имал право — Шийтс беше човекът до Тони Спивак в лимузината.

— Този е Кийт Лав — продължи Алекса и му подаде друга снимка. Той осъзна защо не трябва „да се будалкаш с Лав“. Мъжът беше едър, висок над метър и осемдесет, с огромна, издадена напред челюст и жестоко, кокалесто лице. Устните му бяха тънки като линии.

— Другите двама бяха ченгета в екипа на Калвин в Колизеума. Уволниха ги заедно с него заради фалшивите ведомости. Лон Шъруд и Картър. Не си спомням фамилното му име.

Сервитьорът се върна и застана над масата, очаквайки поръчката на Алекса.

— Ще пия същото като него — каза тя.

— Страхотно — недоволно измърмори той и се отдалечи.

— Къминс е председател на Градския съвет на Лонг Бийч. Научих също, че корпорация Спивак Дивелъпмънт е собственик на „Кал ВИП Хоумс“.

Шейн й разказа за заседанието на Градския съвет на Лонг Бийч, за спора по прехвърляне собствеността върху бившата военноморска база на Лос Анджелис срещу вода, за проследяването на Шийтс, Спивак и Къминс и за бягството им с хеликоптера. Алекса държеше чантата в двете си ръце, готова да нанесе удар, ако хлебарката се появи отново.

— Днес си бил много зает — отбеляза тя.

— Няма да питам как е минал твоят ден от страх, че ще получа силна депресия.

— Надявам се, че Димарко не седи със скръстени ръце, защото аз се подготвих добре.

— Не се притеснявай за него. Той каза, че с онова, с което разполага, може да заведе граждански иск.

— Хубаво. Защото чух, че бил алкохолик. Напивал се до умопомрачение, затова са го пенсионирали.

— Не се безпокой за Димарко. Страхотен е.

„Алкохолик? — помисли Шейн. — Свършено е с мен.“

Алекса погледна часовника си, когато сервитьорът остави кока-колата й на масата.

— Прегледах служебните досиета на Дръкър и Коно — каза тя. — Дръкър наскоро е бил преместен от Югозападния район в Холенбек. Работи като патрулиращ полицай, дневна смяна. Коно има обезпокоителен прякор. Наричат го Бонго^[1]. Надявам се, че е заради хавайския му произход, а не защото бие хората като тъпани.

Алекса взе кока-колата си и пресуши чашата.

— Жадна съм — извини се тя. — Все едно, Коно още е в Югозападния район, но сега е дневна охрана на територията на университета. Това означава, че трябва да се разделим, ако искаме да проследим и двамата. По-добре да тръгваме. Дневната смяна свършва след четирийсет минути. Кого искаш да поемеш?

— Първо дамите.

— Кавалерството винаги ме е сразявало. Добре, тъй като е по-близо, аз ще се заема с Дръкър.

Шейн остави пари на масата и двамата станаха.

— Ще комуникираме по тактическата честота — каза Алекса. — Никой не използва един от високите обхвати. Отдел „Организирана престъпност“ е на десет, а в момента те нямат много работа. Да използваме тази честота.

— Нямам предавател. Колата ми е във Венис. Карам взет под наем форд.

— Наистина си заложил всичко, Скъли! — иронично подхвърли тя.

Той се нуждаеше от помощта й, затова не каза нищо.

— Може да вземем два предавателя от Отдела за вътрешни разследвания. Видях цяла купчина в един от кабинетите на следователите.

Алекса кимна.

— Да тръгваме, защото ще изпуснем онези двамата.

 

 

Участъкът се помещаваше в стара бетонна четириетажна сграда на Саут Адамс Булевард, близо до университета. Шейн остави форда на единственото свободно място, което намери, малко по-нататък на улицата. Той пусна монети в месинговия автомат и седна на пейката на автобусната спирка. Оттам ясно виждаше паркинга на участъка. Беше си сложил бейзболна шапка и камуфлажно яке, което следобед купи на старо за петнайсет долара.

Шейн се чувстваше невидим и готов за действие. Полицейският предавател беше на коленете му. Часът стана 17:45, ченгетата от дневната смяна започнаха да излизат и да се отправят към колите си.

— Шести до Пети. Мишена Д е в движение — чу се гласът на Алекса по предавателя.

— Прието, Шести. Аз още чакам.

— Прието, Пети. Мишена Д току-що излезе от Холенбек и пое по 91 в западна посока.

— Прието. Остани на тактическа честота 10.

Крис Коно излезе последен. Беше облечен в джинси и тениска и носеше брезентова чанта. Той хукна към колата си. Очевидно бързаше за някъде и закъсняваше. Коно скочи в син шевролет „Камаро“, модел 1976 година, с лепенки от ралита и огъната предна броня, и напусна паркинга.

Шейн се завтече към форда си. Загуби време, докато отключи вратата.

— По дяволите — изруга той и най-после включи двигателя.

Шевролетът прекоси кръстовището, минавайки на жълто. Шейн настъпи газта, натисна клаксона и профуча на червено, като принуди другите шофьори да ударят спирачки.

Синият шевролет вече минаваше през следващото кръстовище.

— Намали, да ти го начукам! — изкрещя Шейн и спря на светофара.

Шевролетът зави надясно и се отправи към шосе 110.

— Хайде, хайде, хайде…

Светофарът светна зелено, но възрастна жена в ръждясало старо субару направи ляв завой и блокира движението.

— Тук Шести. На 91 съм. Пътувам на запад. Минах Олив — чу се гласът на Алекса по предавателя. — Чуваш ли, Пети?

Шейн нямаше време да отговори. Той направи непозволен десен завой и настъпи газта.

Излезе на шосе 110 твърде бързо и се наложи да удари спирачки, за да не блъсне идващия отдясно форд „Ескорт“.

— Пети, тук Шести. Приемаш ли? — Гласът на Алекса беше настойчив. — Код Едно, Пети. Моля, отговори.

Код Едно беше заповед да отговориш. Издаваше се само когато патрулната кола не се обажда на повикванията и се смята, че има затруднения. Беше задължително да отговориш на код Едно, ако изобщо беше възможно.

Шейн нетърпеливо включи предавателя.

— Прието, Шести. Ръцете ми са заети, за бога. Дай ми минута!

Той хвърли предавателя на седалката и успя да мине покрай форда. Но вече не виждаше синия шевролет.

— Мамка му! — ядоса се Шейн. Продължи да кара колкото може по-бързо, като опасно изпреварваше другите превозни средства и се опитваше да настигне шевролета.

— Тук Шести. Мишена Д се насочва към шосе 710. Движа се след него — отново се чу спокойният глас на Алекса.

„Как е възможно да е толкова хладнокръвна? — запита се Шейн. — По дяволите.“

Той започна да се облива в пот. Шофьорите около него крещяха през стъклата на колите си, докато ги изпреварваше непозволено по аварийното платно. Най-сетне той съзря синия шевролет, който завиваше към шосе 105.

Шейн бе притиснат в бавно движещата се редица коли. Той включи предавателя.

— Шести, тук Пети.

— Прието — отговори Алекса.

— Изпуснах мишена К. Той караше по 110. Не можах да завия и подминах разклона. Мишена К пътува на юг по шосе 105.

Шейн предположи, че Алекса ще го наругае или ще му се присмее, защото е изпуснал мишената си, но тя не го направи.

— Добре, прието. Моят човек излезе от 710 при Оушън. Движим се по крайбрежието. Ела тук.

— Прието. Идвам — отговори Шейн. Чувстваше се като неопитен новобранец.

Алекса мълча десет минути, после пак се обади.

— Карай по 710 до края и после завий наляво. На паркинга на бензиностанцията съм.

— Прието — отговори Шейн.

След още десет минути той зави по Оушън Булевард и видя сивия форд на Алекса, спрял пред бензиностанцията. На отсрещната страна имаше огромен участък земя, опасан с ограда.

Бодливата тел се простираше на километри в двете посоки. Шейн видя две големи порти с будки за охрана. Табелата над входа беше скъсана.

Той се приближи до сивия форд, слезе от колата си и седна до Алекса.

— Съжалявам, че се провалих.

— Няма нищо — каза тя. — Всички пътища водят към Рим.

— Какво?

— Преди пет минути твоят човек влезе през онази порта. Син шевролет „Камаро“ с лепенки от ралита и огъната предна броня, нали?

— Да.

Шейн се вторачи в площта — около петстотин акра на отсрещната страна на Оушън Булевард. Някои от сградите бяха запазени, но в западната част други бяха съборени и имаше купища отпадъци. Гледката наподобяваше Берлин след бомбардировките през 1945 година.

— Онова място такова ли е? — попита Алекса.

— Да — тихо отговори Шейн. — Бившата военноморска база на Лонг Бийч.