Стивън Канел
Непокорният (50)

46.
Комисията

Репортерите бяха на шестия етаж в Брадбъри Билдинг и издухваха облаци цигарен дим в огромния остъклен вътрешен двор. Старите асансьори от ковано желязо се движеха нагоре-надолу и бавно спираха на всеки етаж.

Шейн седеше в стаята на свидетелите на петия етаж. Не искаше да стои в коридора, където новинарските екипи щяха да го тормозят да им разкаже цялата история за Лонг Бийч. Националната футболна асоциация току-що бе отнела правата на „Ел Ей Спайдърс“ и „Паяжината“ и сега Колизеумът изглеждаше най-вероятният избор.

Бърл Бруър очакваше процеса в ареста, а полицията на Лос Анджелис имаше нов шеф — Тони Филосян от Ню Йорк. Той беше нисък, възпълничък мъж с огромни пръстени и говореше с бруклински акцент. Появи се на работа в лъскав костюм, но явно беше отличен избор заради репутацията му да въдворява ред в полицейски отдели, където нещата са се объркали.

Барбара Молар слезе от асансьора и тръгна по коридора. Шейн я видя през прозореца. Надяваше се, че тя няма да влезе в стаята на свидетелите. Но Барбара го видя, усмихна се и бързо влезе. Русите й коси блестяха и усмивката й беше лъчезарна. Поклащайки бедра, тя се приближи и седна на стола до Шейн.

— Мамка му, каква навалица — каза Барбара, започвайки разговора в типичния за нея стил.

— Да, всички задници са излезли на парад — отговори Шейн.

— Дошла съм да те подкрепя. Снощи дадох клетвени писмени показания пред следователя.

— Хубаво. Благодаря.

— Е, кой е новият ти защитник? Чух, че си теглил шута на Димарко.

— Ще опитам сам да се защитя.

— Това разумно ли е?

— Толкова често ми задават този въпрос, че и аз започнах да се питам — усмихна се Шейн.

Барбара извади цигара, запали и започна да пуши в малката стая. Шейн изпита желание да не го бе правила, защото още не бе преодолял напълно копнежа си по цигарите.

— Реших, че познавам случая по-добре от всеки друг — добави той. — И след като Отделът не ми даде четири дни отлагане, рекох си, какво пък, по дяволите…

— Точно така. Какво пък, по дяволите. Може ли най-после да разговаряме за бъдещето?

Шейн си помисли, че моментът не е подходящ да я ядосва, тъй като Барбара щеше да свидетелства в негова защита. От друга страна, следователят му бе казал, че тя вече е дала клетвени писмени показания, подкрепящи историята му.

Той се обърна и я погледна.

— Виж какво, Барб, мисля, че няма да имаме нищо особено в бъдеще.

Тя мигновено се вкисна.

— Имам нови отговорности — продължи Шейн. — Направих си изследване на кръвта, за да разбера дали съм бащата на Чуч Сандовал. Очаквам резултатите днес. После ще го взема и ще отидем на дълга почивка. Ще разговаряме. А след това, кой знае? Може да реша да го отгледам. Ако, разбира се, всичко мине добре.

— Знаеш ли, Шейн, моментът между нас никога не е подходящ, но и ти не ми даваш шанс. Сега, след като Рей го няма, може да излезе нещо. Но дете? Искаш да отглеждаш дете?

— Ами, да. Двамата се спогаждаме.

— Децата са досадни — каза тя и угаси цигарата си. — Рей и аз не искахме деца. Досега не си споменавал, че искаш деца. Сигурно не говориш сериозно.

— Слушай, Барб, благодаря ти, че ме подкрепяш.

— Да. Е, ще отида да видя дали имат кафе. Ще се видим в залата.

Тя стана и излезе.

След малко пристигна Ван Сикъл и униформено ченге съобщи, че изслушването на Скъли започва в зала едно.

Шейн влезе в зала едно, която беше най-голямата в сградата, пълна с новинарски екипи. Изслушванията пред Отдела за вътрешни разследвания бяха публични, затова нямаше начин да изгонят репортерите. Те щяха да чуят непохватните му опити да се защити.

Помещението беше правоъгълно, с големи сводести прозорци, през които струеше слънчева светлина и озаряваше в гръб тримата членове на Комисията. Те седяха пред дълга маса на въртящи се кожени столове. В двата ъгъла до подиума бяха сложени американският национален флаг и знамето на полицията на Лос Анджелис.

Уорън Зел беше главният обвинител по делото и около него се бяха събрали четирима следователи. Шейн беше сам на масата на защитата. Единственият следовател, който отговаряше за него, още вземаше показания. Шейн се надяваше, че той ще се върне до обяд.

Ван Сикъл откри заседанието.

— Сержант Скъли, готов ли сте?

— Да, сър.

— Първо ще ви прочета правата от наръчника на полицията.

— Да, сър.

— Имате право да се явите лично и да представите защита на обвиненията срещу вас. Имате право да ви представлява представител на защитата. Може да доведете свидетели, които да дадат показания във ваша полза. Може да разпитвате свидетелите, даващи показания срещу вас. Имате право да свидетелствате във ваша защита. Имате право да присъствате, когато членовете на Комисията разглеждат материалите по делото ви. Имате право да прочетете всички клетвени писмени показания и стенограмата от настоящото заседание. Разбирате ли правата си?

— Да, сър.

— Тази комисия се е събрала, за да реши дали е била употребена ненужна и неправомерна сила при фаталния изстрел срещу лейтенант Реймънд Молар. Има пет констатации за неправомерно поведение, които са изброени в уведомителното писмо.

В същия миг вратата се отвори и в залата влезе Алекса Хамилтън. Всички погледи се насочиха към нея. Тя беше облечена в ушит по поръчка черен костюм с пола и бяла копринена блуза с червено шалче.

— Извинете, сержант Хамилтън, но вие вече не сте обвинител по това дело — рече Уорън Зел. — Мислех, че са ви казали.

— Може ли да говоря със сержант Скъли? — попита Алекса.

Председателят на комисията Ван Сикъл въздъхна и кимна. Тя бързо прекоси помещението, седна на свободния стол до Шейн, наведе се към него и прошепна:

— След като не мога да те обвинявам, бих искала да те защитавам.

— Сериозно ли говориш?

— Можеш да избереш всеки от Отдела с чин не по-нисък от капитан. Последният път, когато проверих, това включваше и мен. Познавам отлично това дело. Подготвях се десет дни. Знам всяка шибана подробност. Уорън Зел е посредствен администратор и още по-некадърен юрист. Само кажи и ще сритам скапания му задник.

— Алекса, моля те, би ли ме представлявала? — прошепна той.

— С удоволствие.

— Ако сте приключили с обсъждането, бих искал да започнем — нервно каза Ван Сикъл.

— Бих желала да уведомя комисията, че поемам защитата на сержант Скъли — съобщи Алекса.

— Боя се, че не можете да го направите — възрази Зел и скочи. — Тя е член на Прокурорския отдел и в това си качество не може да бъде представител на защитата.

— Ако искаме да бъдем точни, в момента работя в Югозападния район — каза Алекса. — Върнаха ме тук само за това дело. Щом ме смениха като обвинител, шефът ми веднага ме назначи отново в Югозападния район. Ето защо мога да удовлетворя искането на сержант Скъли да го представлявам.

Председателят на комисията Ван Сикъл погледна Зел.

— Това е абсолютно неуместно, сър.

— Но не и извън правилата на Отдела — възрази Ван Сикъл. — Сержант Хамилтън е приета за представител на защитата.

— Бих желала петнайсет минути почивка, за да взема материалите си по това дело от колата и да ги донеса тук, в залата за изслушвания. Разполагам с цялата история по случая и работих цяла нощ. Бихте ли изпратили няколко полицаи да ми помогнат? Купчината е огромна.

 

 

Петнайсет минути по-късно заседанието започна. До края на деня Алекса разби всеки аргумент, който Зел представи.

Беше предвидено изслушването да продължи два дни, но до пет часа председателят на комисията Ван Сикъл чу достатъчно.

— Ако имате да добавите нещо съществено, бихте ли го направили, Зел? В противен случай бих искал да подкрепя предложението на сержант Хамилтън да приключим случая.

— Сър… поради очевидни обстоятелства този случай беше изпълнен с огромни затруднения.

— Преди всичко, този случай изобщо не е трябвало да стига дотук — троснато го прекъсна Ван Сикъл, — а да се разгледа от Комисията по балистика, където щяха да решат, че е била употребена правомерна сила. Ето защо, ако нямате заключително изявление или доказателства за противното, предлагам Комисията веднага да прекрати заседанието и да възстанови сержант Скъли на работа.

 

 

Шейн стоеше на паркинга пред Брадбъри Билдинг и я чакаше.

Алекса излезе в шест и половина. Носеше претъпкано куфарче и кашон с материали по делото. Шейн взе кашона и я изпрати до колата й. Двамата спряха пред сивия форд.

— Имам нещо твое — каза тя, бръкна в чантата си и извади значката, пистолета и служебната му карта.

— Искам да те опозная по-добре — непохватно каза той.

— Убихме заедно пет-шест човека… Нуждаеш ли се от повече? — усмихна се Алекса. После, когато видя, че Шейн е сериозен, кимна. — През повечето вечери съм свободна, освен ако не работя нощна смяна.

— Довечера ще правя скара за Чуч. Ще го взема от Медицинския център и ще отидем вкъщи. Бихме желали да се присъединиш към нас.

— Не… Няма да е редно. Трябва да бъдете само двамата.

— Тогава утре вечер?

Тя кимна. Шейн стоеше, без да знае какво да направи. Сетне хвана ръката й.

— Ще ме целунеш ли? — усмихна се Алекса.

— Може би не е уместно обвиняемият да целуне обвинителя си…

— Но е допустимо да целуне защитника си.

Шейн я прегърна и целуна. Тръпката, която усети, го разтърси. Дишането му се учести и коленете му омекнаха.

Двамата най-после се разделиха.

— Целуваш страхотно — каза Алекса.

— Да потърсим друг глагол — ухили се той, после се обърна и тръгна.

Алекса го гледаше, а красивото й, екзотично лице сияеше в усмивка.