Стивън Канел
Непокорният (15)

12.
Тъмната страна

Брадбъри Билдинг винаги изумяваше Шейн. Той имаше чувството, че това е най-великолепната сграда в Лос Анджелис. Постройката беше висока само пет етажа и бе проектирана в края на XIX век от Грегъри Уайман, чертожник без образование по архитектура. Извисяваше се дръзко на ъгъла на Бродуей и Трета улица. Мърлявите бездомници се облягаха да пикаят върху стените й или се сгушваха да спят, отърквайки мръсотията от дрехите си в прекрасните й жълти тухли.

Шейн зави в модерния бетонен гараж и намери място на втория етаж. После взе асансьора надолу и излезе във вътрешен двор с маси и чадъри, където сервираха обяд. На бетонната стена имаше историческа стенопис. Тя изобразяваше живота на американката от африкански произход Биди Мейсън — от раждането й като робиня през 1810 година до последните й, героични години на акушерка в болниците на Лос Анджелис през 1870 година.

Рисунката бе поставена там, за да покаже всеотдайността на първите афроамериканци в Лос Анджелис. За Шейн беше странно, че паметникът се намира зад сградата на Отдела за вътрешни разследвания, където повечето ченгета, обвинени в неправомерно поведение, не могат да я видят.

Той влезе във вътрешния двор и погледна петте етажа, извисяващи се над него. Светлите тухли контрастираха на сложно преплетените черни перила от ковано желязо, виещи се около коридорите, които обкръжаваха вътрешния двор. От всяка страна имаше красиви, старинни, открити асансьори. Те се движеха бавно и спираха внимателно на всеки етаж, сякаш времето в Лос Анджелис бе спряло. Над двора имаше стъклен покрив, подпрян на черни метални решетки.

Шейн дълго стоя там. По време на последното си явяване пред Комисията по правата на полицаите той бе прекарал цяла седмица в тази сграда. Бе научил ритуалите. Знаеше за тишината в чакалнята, последвана от отекващите гласове в двора, точно преди да започнат заседанията в девет часа. Той си спомни напрегнатите пози на свидетелите и на полицаите, облегнати на металните перила в залите на петия етаж, нервно чакащи да дадат показания. Имаше едва доловими знаци, които можеше да бъдат изтълкувани само от хора, запознати с дейността в сградата. Служителите наблюдаваха внимателно, докато обвинените полицаи излизаха от изслушванията, и гледаха кой носи оръжието им. Ако пистолетът беше в ръката на обвинителя, това означаваше, че ченгето е отстранено от работа.

Администрацията на полицейското правосъдие в Лос Анджелис в тази сграда безмилостно съсипваше живота на жертвите си. Също като лондонския Тауър, и Брадбъри Билдинг беше твърде красив за обезглавяванията, които се извършваха тук.

Шейн се качи в асансьора, отиде на третия етаж и се приближи до тежката стъклена врата на юридическия отдел. Пое дълбоко въздух, отвори я и влезе.

Секретарките на рецепцията разпределяха работата между двайсетте адвокати, настанени зад тях. В отсрещната страна на вътрешния двор се помещаваха следователите. Те бяха детективи, назначени в Отдела за вътрешни разследвания, провеждаха разпитите и взимаха клетвени показания от свидетелите. Спомените за това място нахлуха в съзнанието на Шейн. Той видя кабинетите на обвинителите, разположени в дъното на канцеларията. Те бяха сержанти или лейтенанти, и работеха в тесни стаички, отрупани с кашони, съдържащи писмени показания и доклади.

Шейн си спомни главния обвинител — висок и мъжествен, чието име бе Уорън Зел. Той се приближи до една от секретарките — чернокожа жена със забележително тяло — и й се усмихна.

— Аз съм сержант Скъли. Назначиха ме тук. Трябва да се представя на Зел.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Мейвис. Седнете. Ще му кажа, че сте тук.

Шейн седна и започна да разглежда полицейските бюлетини на масата. Той бе навел глава, когато чу женския глас, който най-много го тревожеше.

— Мейвис, би ли занесла тези формуляри на призовките по случая Скъли на отговорника? Кажи му, че ми трябват веднага щом ги попълни. Освен това изпрати формуляра с обвинението на Пам Дейвис от канцеларията на районния прокурор. Оттам вероятно ще му предявят обвинение в убийство.

Шейн вдигна глава и видя Алекса Хамилтън, която стоеше с гръб към него. Беше облечена в строг, ушит по поръчка, сив костюм. Красиво оформените й хълбоци и стегнатият й, закръглен задник, бяха само на трийсет сантиметра от лицето му.

— Работа, работа, работа — тихо каза той.

Тя се обърна рязко и го видя.

— Не е работа, когато се забавлявам — отговори Алекса Хамилтън.

— Не забравяй да призовеш Барбара Молар. Тя е очевидец и ще подкрепи показанията ми дума по дума.

— Винаги включваме оневиняващи доказателства, въпреки че ти не мислиш така, Скъли. Този отдел съществува, за да пази полицията чиста. Тук не раздаваме улично правосъдие.

— Този отдел съществува, за да съсипва трудолюбивите ченгета, а хората като теб да правят кариера. Попитай всеки униформен полицай.

— Виж какво, Скъли, можеше да си добро ченге, ако не беше толкова надут и твърдоглав. Винаги се опитваш да бъдеш най-умният и най-бързият и обвиняваш другите. Този отдел е създаден, за да защитава правилата и заповедите в полицията. — Тя се обърна към Мейвис. — Всъщност, лично ще занеса документите в отдела по призовките. Сержант Скъли заслужава най-доброто.

Алекса Хамилтън понесе папките обратно към кабинета си зад гишето. Докато вървеше бедрата й се поклащаха съблазнително. Но Шейн не почувства нищо. Тя бе превърнала топките му в лед.

Вътрешният телефон иззвъня два пъти.

— Може да влезете — каза Мейвис.

Шейн тръгна към правоъгълното пространство между източната стена и трите бюра на рецепцията. Влезе в кабинета на Зел в дъното на коридора.

Той седеше зад дъбово бюро. Беше съблякъл сакото си. В кобура под мишницата му имаше пистолет „Глок“. Сред патрулните ченгета в Лос Анджелис се ширеше аксиомата, че всеки цивилен полицай, който носи кобур под мишницата, е тъпак.

Зел вдигна глава и отмести встрани документите, които разглеждаше.

— Сержант, не си правете труда да сядате, защото няма да бъдете дълго в кабинета ми.

Началото бе по-лошо, отколкото Шейн очакваше.

— Ще работите под прекия ми надзор — продължи Зел, но докато говореше, насочи вниманието си към друга купчина книжа. — Трябва да се явявате тук всяка сутрин в осем и трийсет. Ще имате само половин час обедна почивка, затова предлагам да си носите обяд. Ще си тръгвате в седемнайсет и трийсет. Точно осем часа. Не се одобрява извънредна работа. Имате ли въпроси?

— В осем и петнайсет трябва да водя на училище едно петнайсетгодишно момче, сър. Едва ли ще мога да стигам дотук в осем и трийсет.

— Тогава ето какво е решението, сержант. Ще го водите в осем вместо в осем и петнайсет. — Зел най-после вдигна глава и се вторачи в Шейн, сякаш се питаше що за идиот не би се досетил сам за това.

— Сър, ако може да попитам каква ще бъде работата ми?

— Ще бъдете завеждащ документацията по делата.

— Моля?

— За всеки случай, който се разглежда тук, обвиненият полицай има правото да преглежда показанията, взети от следователите ни. Наричат се следствени материали — иронично отговори Зел. — За да може обвиняемият да получи тези документи, някой трябва да преснима на ксерокс материалите и да прави презаписи на разпитите. Завеждащият документацията по делата работи с копирните машини на втория етаж. Там има седем ксерокса, аудио- и видеозаписна техника. Ще правите копия на всичко — на разследванията на следователите и на допълнителните разкрития и предложени дисциплинарни мерки. Както и на отговорите на обвиняемите и на преките им началници, на снимките или на лазерните изображения, на бележките от предварителните разпити, на хронологичните записки, на заключенията по случаите и на списъците на свидетелите. Във всяка папка има указания колко копия трябва да направите и къде да ги изпратите. Екземплярите трябва да отидат с препоръчана поща при защитника на обвиняемия полицай.

— Ще бъда оператор на ксерокс? — изуми се Шейн. Не можеше да повярва, че това е новата му работа.

— Ще бъдете завеждащ документацията по делата. Ще работите с копирните машини и електронната размножителна техника. Това е всичко. Свободен сте.

— Нямаше ли по-скапана работа, която да ми дадете? — гневно попита Шейн.

— Ако не я харесвате, кажете.

— Защо? За да ме отстраните за неподчинение?

— Тогава правете, каквото ви се казва.

— Слушам, сър.

Шейн излезе от кабинета, тръгна по коридора и спря пред бюрото на Мейвис.

— В коя стая работи завеждащият документацията по делата?

— Стая 256. Заключена е. Ето ключът.

Тя му даде ключ с квадратно дървено блокче. Това му напомни за ключ на тоалетна в бензиностанция. Съвсем уместно. Шейн наистина бе набутан в тоалетната. Докато излизаше от юридическия отдел, той отново видя Алекса Хамилтън. Тя мина покрай него, като гледаше право напред, сякаш Шейн не съществува.

Той се качи в красивия старинен асансьор от ковано желязо.

— Сигурно сте нов тук — каза възрастният чернокож мъж, който обслужваше асансьора. — С какво се занимавате?

— Аз съм новият завеждащ документацията по делата.

— Брей, страхотно начало. Звучи адски важно!

— Да — тъжно каза Шейн. — Несъмнено. Аз съм човекът.