Стивън Канел
Непокорният (34)

30.
Веселбата

Слънцето залезе бавно и величествено над Тихия океан. Разпръснатите по хоризонта стоманеносиви облаци изведнъж станаха пурпурни и се понесоха по тъмносиньото небе. Накрая нощта удържа окончателната си победа над деня.

Шейн извади от багажника на форда новия си фотоапарат, грабна телеобектива и няколко филмчета. Двамата с Алекса се приближиха до старата военноморска база, оглеждайки оградата, за да намерят подходящо място да се прехвърлят вътре.

Тук-там бяха запалени лампи, които осветяваха части от разрушената база. Отсамната част беше напълно унищожена. По-нататък, в източната страна, се извисяваха оцелелите сгради.

Шейн реши, че имат по-добър шанс да влязат незабелязано, ако отидат на запад. Там нямаше постройки и не бе нужна охрана, защото не бе останало нищо за крадене.

— Къде искаш да опитаме? — попита Алекса.

Той посочи едно място, където бодливата тел се бе смъкнала.

— Движението по Оушън Булевард е оживено. Ще ни забележат и някой ще се обади в полицията — възрази Алекса. — Да опитаме оттам.

Тя посочи далечния край на двора, където оградата завиваше и се спускаше на юг към залива.

Там имаше огромна осветена сграда и това не се понрави на Шейн.

— Какво е това, по дяволите? — попита той, но Алекса не отговори.

Те продължиха да вървят, докато се приближиха достатъчно, за да видят, че постройката е действащ военен пост с отделен вход, разположен в края на базата. На паркинга стояха няколко войника.

— Добре — рече Алекса. — Имаш право. Да се върнем и да опитаме там, където ти каза.

Отидоха до мястото, което Шейн бе видял и изчакаха да минат колите. Щом светофарът светна червено, Шейн докосна ръката на Алекса и рече:

— Сега.

Те атакуваха оградата. Шейн се прехвърли бързо и се изненада, че двамата скочиха от другата страна почти едновременно.

Хукнаха надалеч от уличното движение, после приклекнаха в мрака.

— Когато Дръкър и Коно влязоха, не видя ли в коя посока се отправиха?

— Спря ги постът на източната порта. После се изгубиха от погледа ми. Бях на половин пресечка, от другата страна на улицата. Не исках да рискувам да ме забележат.

— Може би още са в източната страна на базата.

— Може би.

Те тръгнаха по асфалтирания път покрай оградата, отправяйки се на изток, откъдето бяха дошли. Двулентовият път бе обозначен като улица. На знака пишеше:

КОФМАН СТРИЙТ

Останаха поразени от огромните размери на бившата военноморска база. Шейн бе чувал за нея, когато беше малък, но не бе идвал тук.

— Мястото е необятно — каза той. — Нищо чудно, че хората на обсъждането в Градския съвет бяха ядосани. Този имот струва милиарди долари.

Алекса кимна, но не каза нищо.

Те се приближиха до част от базата, която още не беше разрушена. Минаха покрай грамадни закрити докове, някога давали подслон на военноморски плавателни съдове. На постройките имаше избледнели табели на офицерски клубове, трапезарии, складове и пететажни навеси. Видяха основите на взривени заводи, терени за складиране на опасни отпадъци и огромни кули, извисяващи се към тъмното небе. Нито Шейн, нито Алекса имаха представа за предназначението им.

Стигнаха до края на Кофман стрийт, откъдето улицата се превръщаше в Авеню Д.

Отпред се видя светлина, струяща от огромен склад. Двамата тръгнаха по-бавно, опитвайки да се движат в сенките.

После видяха десет-дванайсет коли, паркирани пред грамаден, осветен склад. На отворената врата имаше надпис.

СГРАДА 132

МАШИНЕН ЦЕХ — ТРЪБИ И МЕД

Промъкнаха се незабелязано по Авеню Д и се скриха под голяма цистерна, откъдето се виждаше входа на склада.

Там кипеше веселба с над трийсет човека. Имаше наредени маси, отрупани с храна и бира. Мъже и жени танцуваха на студения бетонен под. Помещението се осветяваше от фаровете на две полицейски коли, вкарани вътре. Вратите им бяха отворени и от радиото се разнасяше музика.

Шейн погледна през телеобектива.

— Повечето са ченгета… Познавам и някои от момичетата. Арестувал съм ги, когато служех в нравствения отдел в Уест Вали.

— Проститутки? — попита Алекса. — Дай ми телеобектива.

Той й го даде. Тя присви очи и се вторачи в хората в осветения склад.

— Имаш право. Същинско сборище на вещици — измърмори Алекса. — Тук са елитните проститутки от Бевърли Хилс, момичета за хиляда долара. Анджелика Дибраво, Дебора Клайн и Дона Флайстър. Останалият контингент е от полицията.

Тя имаше предвид членовете от четата на Рей — Джо Чърч, Лий Айърс, Джон Самански, Дон Дръкър и Крис Коно. Калвин Шийтс и Кийт Лав ги нямаше, но присъстваха другите типове, които Шейн бе заснел в Ароухед. Алекса ги идентифицира като бивши ченгета, уволнени от екипа на Шийтс, охраняващ Колизеума. Затаи дъх и възкликна:

— По дяволите! Това не ми харесва.

— Кое?

— Има двама от канцеларията на кмета. Помощникът му по юридическите въпроси. Казва се Марк. Не си спомням фамилното му име. Онзи в костюма, до вратата. Другият е Роб Лавета, отговорник за връзките с медиите и обществеността. Стои до Дръкър.

Тя върна фотоапарата на Шейн, който направи снимки на двамата мъже.

Купонът беше в разгара си. Всички пиеха бира и танцуваха, макар че „танцуване“ беше консервативно описание на онова, което ставаше там. По-скоро приличаше на групово натискане. Всеки се бе облякъл както иска, а момичетата за хиляда долара бяха максимално разголени.

Шейн искаше да снима всички присъстващи и изчакваше подходящ момент танцьорите да обърнат към него лицата си. Когато приключи, той седна до Алекса и се облегна на ръждясалата цистерна.

— Трябва да направят полицейска брошура с тези снимки — каза Шейн. — И вече няма да има проблеми с набирането на кадри.

— И девизът да бъде: „Не само дълги часове и студено кафе. Полицейската работа — променяща се професия“.

— Какво предлагаш да направим?

— Не знам…

Тя трепна и измъкна нещо — табелата, на която бе седнала. Надписът гласеше:

РЕЗЕРВОАРИ

СПАЗВАЙ РАЗСТОЯНИЕ ПЕТНАЙСЕТ МЕТРА

Двамата уплашено се втренчиха в старите ръждясали цистерни, зад които се бяха скрили. После Шейн усети, че е сложил ръката си върху нещо влажно. Вдигна я и я погледна.

— По дяволите — изруга той и я изтръска.

— Хайде да се връщаме. Да се махаме оттук.

В същия миг те чуха смях някъде наблизо.

— Дадено. Да го направим — каза мъжки глас.

Шейн и Алекса предпазливо се наведоха напред и се загледаха във веселбата. Гостите бяха излезли от склада и стояха до колите си. Дръкър извади два кашона от багажника, отвори ги и започна да раздава някакви блузи.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Алекса.

— Фланелките — отговори Шейн.

Черните футболни фланелки имаха червени номера. На гърба им пишеше:

ЕЛ ЕЙ СПАЙДЪРС^[1]

На рамото имаше мотив, наподобяващ паяжина.

Ченгетата тръгнаха по улицата. Бяха прегърнали небрежно проститутките и държаха бири.

— Трябва да видя това — каза Шейн.

Двамата с Алекса ги проследиха, като се движеха на стотина метра след групата. Те минаха по Авеню Д и стигнаха до стар гимнастически салон и игрище. Шейн и Алекса се скриха сред високите треви.

Някой носеше футболна топка. След като пиха още и се натискаха, ченгетата започнаха да играят. Те ритаха топката към кикотещите се проститутки, които с безразличие понасяха ударите. В закачките липсваше насилие. Всички се търкаляха на земята и се струпваха на купчина. Играта явно им беше адски забавна.

— Как може да получиш такава фланелка и място в отбора? — попита Шейн.

— Едва ли ще искаш да участваш в тази игра, Шейн. Ще се умориш от тестове за СПИН.

Той кимна и се усмихна. Помисли си, че тя за пръв път го бе нарекла с малкото му име.

Те гледаха още известно време, после решиха, че всички са пияни и веселбата скоро ще приключи. Тръгнаха по обратния път, прескочиха оградата и се върнаха на бензиностанцията.

— Мразя паяците — каза Алекса, когато стигнаха до колите си.

— И така, фланелките са свързани с футбола, но това ли е мястото, наречено Паяжината?

— Не знам. Може би. Все пак ченгетата имаха спявка с елитни проститутки и с двама души от канцеларията на кмета.

„Спявка“ означаваше разпивка на ченгета след работно време, обикновено в парк или на някое безлюдно и усамотено място.

— Дай ми филмчетата — каза тя. — Близо до апартамента ми има денонощно фотостудио. Ще извадят снимките за два часа.

Шейн се поколеба, сетне извади филмчето от фотоапарата и й го даде заедно с другите две.

Те се качиха в колите си и Алекса натисна клаксона. Шейн смъкна стъклото.

— Искам да знаеш, че ти вярвам — каза тя. — Тук става нещо голямо и гадно. Ще участвам.

— Благодаря — отговори Шейн.

Алекса му махна и потегли.

От една седмица тя беше първият човек, който му повярва.