Стивън Канел
Непокорният (6)

5.
Чуч

Шейн се прибра вкъщи малко след седем, с лъскава, черно-бяла, детективска кола. Паркира в алеята и влезе през задната врата. Чуч беше заврял глава в хладилника. Момчето се стресна и скрито го погледна.

— Тук цари пълна скръб, по дяволите. Нямаш ли нищо за ядене?

Чуч беше облечен в широки джинси, смъкнати толкова ниско, че се показваха пет сантиметра от червените му боксерки и тениска с надпис „ИЗЯЖ МЕ“.

— В бюфета има само рула с ягодов крем — каза Шейн и забърза към спалнята си, за да не види Чуч изпръсканите му с кръв крака.

Мебелите в къщата бяха разнообразни, останали от любовните му афери. Нищо не си пасваше. Всеки път, когато Шейн и поредната му приятелка отиваха да купуват мебели, в него се проявяваше някакъв цинизъм. Питаше се кое ново легло или кресло ще отива на обзавеждането му, след като връзката приключи. Резултатът беше потискаща смесица от цветове и стилове.

Шейн съблече изпръсканите си с кръв дрехи, влезе под горещия душ и започна да търка краката си толкова силно, че се уплаши да не ги разрани. Застана под струята, като безуспешно се опитваше да пречисти душата си. Накрая излезе от душа, уви се в хавлия и се вторачи в замъгленото огледало. Лицето му беше с мъжествени черти. Около очите имаше тъмни кръгове от недоспиване. Черните му коси висяха на челото. Шейн дълго гледа отражението си и се питаше дали изглежда различен, както се чувстваше. Той беше на трийсет и седем години и за пръв път бе убил човек. Докато пътуваше към дома си, тази промяна бе започнала да му тежи. Налегна го депресия, която според учебниците по психология представляваше самоомраза и го потискаше. Шейн отмести поглед от огледалото и си сложи панталон, бяла риза, розова вратовръзка, син пуловер, чорапи и обувки. Закачи резервния си пистолет на колана, грабна пейджъра, полицейската си значка и белезниците и отиде във всекидневната, където Кели Дъската хъркаше на дивана.

Шейн разтърси за рамото русокосия двайсет и осем годишен майстор на сърфове. Брайън се бе оказал изненадващо добър приятел. През двете години, откакто се бе преместил да живее до Шейн и бе започнал да прави сърфове в гаража си, двамата бяха приятно изненадани от странното си приятелство.

— Върнах се, Брайън. Благодаря.

Кели се прозя и се обърна с гръб.

Шейн се усмихна и тръгна към кухнята. Чуч седеше до малката дървена маса и гризеше руло, заел пренебрежителна поза. Едната му ръка беше пъхната дълбоко в джоба, а босите му крака бяха на масата.

— Е, колко ти плаща оная евтина курва? — неочаквано попита Чуч.

На Шейн му стана неприятно, че хлапето говори така за майка си.

— Нищо не ми плаща.

— Тогава каква е сделката? Ще ти пусне безплатно?

— Не спя с майка ти, Чуч. Имам причини. А сега, махни краката си от масата, защото ще ям там.

Шейн плесна краката му и ги събори от масата. Чуч скочи от стола, като кипеше от яд.

— Не ме докосвай, да ти го начукам — рече той и сви ръка в юмрук.

— Хайде, удари ме — тихо каза Шейн, — но първо ми кажи къде искаш да изпратя трупа ти.

— Ще посегнеш на петнайсетгодишно момче?

— Хей, синко, виждал съм петнайсетгодишни момчета, които слагат бомби в таксита и стрелят по патрулни коли. Да бъдеш на петнайсет години не означава, че може да правиш каквото искаш.

Чуч отпусна пръсти и дълго стоя неподвижно.

— Брей, мисля, че започваме да общуваме — иронично подхвърли Шейн, приближи се до бюфета и извади руло с ягодов крем. — Снощи написа ли си домашните?

Всъщност Шейн не знаеше какво да каже на враждебно настроения младеж, който го гледаше с искрящи от гняв очи. Чуч беше висок метър и осемдесет, почти колкото Шейн, красив като Санди.

— Не пиша домашни. Карам кучките да ми ги пишат.

Шейн разбра защо Санди го бе помолила да вземе сина й. „Направи каквото трябва — бе казала тя. — Той се нуждае от авторитетна, мъжествена личност. Трябва да разбере накъде води пътят, по който е тръгнал.“

— Чуч, ти и аз трябва да живеем заедно един месец. Нека се опитаме да не си лазим по нервите. А сега, вземи си нещата и да те водя на училище.

— Няма да ходя на училище. Напуснах. Къде е телевизорът? Не можах да го намеря. Що за кретен си да нямаш телевизор?

Шейн не отговори. Излезе от кухнята и отиде в стаята за гости. Къщата се намираше до един от каналите във Венис, Калифорния, и слънцето беше позлатило спокойните води. Часът беше седем и десет. Ако побързаше и движението не е много натоварено, до осем и петнайсет можеше да закара Чуч в училище Харвард Уестлейк.

Шейн грабна чантата му и видя, че в страничния джоб има трева. Той извади пакетчето и го огледа. Две унции марихуана. Занесе чантата в кухнята. Чуч стоеше, скръстил ръце на гърдите си и гледаше през задната врата. Престори се, че не вижда как Шейн изсипа съдържанието на пликчето в мивката. Но после осъзна какво става, хукна към Шейн и посегна към пликчето.

— Хей, какво правиш с балата ми, човече?

Шейн го сграбчи за яката, завъртя го и го прикова в хладилника.

— Слушай внимателно и запомни! Правило номер едно. Няма да пушиш марихуана в къщата ми. Нито днес, нито когато и да било.

— Тревата беше страхотна, човече.

— И ще говориш прилично.

— Да ти го начукам.

Двамата бяха доближили лица. Шейн беше на път да изгуби контрол. Той пое дълбоко въздух, за да се успокои, пусна Чуч и отстъпи назад.

— Не знам как се оправяш с марихуаната в училище, но тук няма да ти се размине.

— Не искам да стоя тук. Отивам си — тихо каза Чуч.

— Добре, ето какво ще се споразумеем… Първо, употребиш ли наркотик в тази къща, ще те ступам. Второ, ще правиш каквото кажа. Трето, няма да се държиш като уличен гамен. Четвърто, ще си пишеш сам домашните. Ако живееш според тези четири правила, в замяна ще получиш стая и храна, приятелството и уважението ми. Сделката е справедлива. Няма да те излъжа.

— Сякаш ми пука на оная работа.

— И няма да говориш мръсотии.

— Мислиш, че ще стоя в този концлагер?

— Избягаш ли, ще пратя ченгетата да те търсят. Ще те намерят и ще отидеш в ареста за непълнолетни престъпници и после в изправително училище. Там няма да се притесняваш за някакъв скапаняк с папийонка, който преподава химия в частно училище. Ще си с най-големите непълнолетни престъпници в района.

Двамата се втренчиха един в друг. Макар да беше уморен и ядосан, Шейн трябваше да признае, че с Чуч Сандовал не се бяха отнасяли добре. Санди явно бе взела ужасни решения за сина си. Чуч беше изпълнен с гняв и омраза и търсеше място, където да стовари своята безнадеждност и враждебност. Хубавото беше, че не хленчеше. Самосъжаляваше се, но не беше страхливец. Всъщност, дълбоко в душата си, Шейн бе започнал да го уважава.

— Няма да ходя в онова училище — заяви момчето. — Нямам приятели там. Не ми харесва.

— Това е едно от най-добрите частни училища в Калифорния. Нима ще зарежеш такъв шанс? Защо? За да се мотаеш с шайка улични хулигани?

— Те са ми братя. Като мен са.

— На тях не им пука за теб, Чуч.

— А на теб? Или на Санди? Не съм за продан, задник. Не можеш да ме купиш с дрехи, училище или с тази твоя кофти сделка. Ти не притежаваш онова, от което се нуждая, господин Полицай.

— Сложи си обувки. Къде са? И си смени тениската.

Чуч изсумтя, но не помръдна. Шейн отиде в стаята за гости, намери тениска и маратонките на Чуч, върна се в кухнята и му ги подаде.

— Хайде, да вървим… Сложи си ги или поеми последиците.

Чуч смени тениската и нахлузи маратонките, без да си прави труда да ги завърже. Излезе през задната врата, като нагло блъсна с рамо Шейн, докато минаваше покрай него.

Шейн го последва и се приближи до служебния плимут.

— Няма да отида на училище с това нещо — заяви Чуч, гледайки с отвращение колата.

Шейн отвори вратата, блъсна Чуч вътре, извади белезници и ги сложи на ръцете му.

— Какво правиш, човече? Защо?

— Отиването на училище с полицейска кола и с белезници ще се отрази добре на репутацията ти. Цяла седмица ще се мъчиш да се отървеш от кучките.

Шейн видя, че момчето леко се усмихна.

 

 

В 7:45 Шейн най-после малко се отпусна. Движението по шосе 405 беше необичайно спокойно. Пътуването до училището продължи само четирийсет и пет минути. Чуч мълча през цялото време. Той бе извадил уокмена си и слушаше музика.

Въпреки неоживеното движение, Шейн пристигна в Харвард Уестлейк с петнайсетминутно закъснение. Първият час вече бе свършил.

— Ще те взема в три и половина — каза Шейн и махна белезниците на Чуч.

— Все ми е едно — изръмжа хлапето, метна на рамо чантата си и тръгна към сградата.

Шейн го наблюдаваше, изпитвайки чувство на безпомощност и безнадеждност. Какво би могъл да даде на това момче? Преди две седмици, когато каза „да“ на Санди, идеята му се бе сторила добра. Шейн се опитваше да се пребори със самотата и реши, че ще помогне на Чуч в проблемите му в пубертета. Но не очакваше, че хлапето ще е такъв тежък случай. Сега Шейн се съмняваше дали ще му бъде полезен. Момчето вече беше формирано от странните обстоятелства на живота си. След като бе станал свидетел на гнева му, на Шейн му хрумна, че може би е възнамерявал да използва Чуч, за да намери смисъл в собствения си живот. Докато размишляваше за тези неща, клетъчният му телефон иззвъня и го върна в още по-суровата реалност.

— Да.

— Обажда се капитан Хали.

— Какво става, шефе?

— Не знам как да ти кажа, но убийството на Молар се превръща в приоритет и заплашва кариерата ти. Няма да дадат случая ти на Комисията по балистика.

— Какво искаш да кажеш? Длъжни са да го направят.

— Случаят ти ще прескочи Комисията по балистика и ще отиде направо от Комисията по правата към Отдела за вътрешни разследвания.

— Какво? — Шейн не повярва на ушите си. — Как е възможно да го предадат на Комисията по правата, без първо да направят балистична експертиза?

— Шефът може да изпраща на Комисията всеки случай по своя преценка. Не е необходимо да се обосновава. Виж какво, Шейн, не знам защо това става, но не можеш да направиш нищо. Всичко е по правилата.

— Шефе, трябва да говориш с тях. Не искам пак да се явявам пред Комисията по правата. Ще си взема неплатен отпуск. Това е безумие. На мое място всеки би сторил онова, което направих аз. Рей стреля по мен, за бога. Убих го при самоотбрана.

— Така иска шефът на полицията.

— Дори не познавам Бруър. Виждал съм го само веднъж. Даде ми медал за заслуги.

— Трябва да затварям. По-добре се свържи с някой от полицейските представители на защитата. Кой се занимава със случая ти последния път?

— Димарко Сейнт.

— Харесваш ли го?

— Ами, да. Измъкна ме.

— Мисля, че той се пенсионира, но тъй като Отделът за вътрешни разследвания е претрупан с дела, има ново разпореждане. Ако искаш, ще ти кажа адреса му и ще му се обадя.

— Разбира се. Провери дали още живее в къщата на плажа. — Шейн изчака няколко секунди. Главата му пулсираше и стомахът му се сви.

— Още живее на Санта Моника, на Странд, Коуст Хайуей 3467 — каза Хали. — Ще му кажа, че ще отидеш при него.

Шейн включи на скорост и подкара към плажа.

През целия път до дома на Димарко Сейнт той се опитваше да проумее какво става. Рей Молар беше проклятие в живота му от деня, в който преди седемнайсет години се запознаха. В началото Шейн беше твърде млад и неопитен, за да види истината. Накрая разбра какво представлява Рей и се отчужди от него. Среднощното обаждане на Барбара го бе върнало в зловещата му орбита. За секунда Шейн бе сложил край на живота на Рей и бе попаднал в някакъв водовъртеж, който заплашваше да го погълне.