Стивън Канел
Непокорният (44)

40.
Спотайване

— Не се тревожи. Ще стигнем дотам.

Минаваше десет вечерта. Последният самолет от Лос Анджелис за Маями бе излетял, затова Шейн подкара към летището на Лонг Бийч. Той намери зоната за частните самолети и спря на паркинга. Двамата слязоха от колата.

— Частните полети са скъпи — каза Алекса.

— Имам сто хиляди в дребни банкноти, но ще приличаме на наркопласьори, затова приготви значката си.

Шейн отвори багажника и извади куфарчето с парите от Кийт Лав. Двамата влязоха в сградата на „Милиън Еър Чартърс“. Шейн сложи коженото куфарче на гишето.

— Бихме искали чартърен полет до Маями — каза той.

Момичето зад гишето беше младо, но не глупаво. То погледна евтините им дрехи, часовниците за по четиринайсет долара и разбра, че не са клиенти.

Алекса извади значката си и я сложи на гишето.

— Ако трябва да говорите с управителя, кажете му, че това е полицейска операция. Ние сме от специалните части за борба с наркотиците и трябва да стигнем до Маями, преди да се е съмнало.

Шейн отвори куфарчето и го обърна към служителката.

— Конфискувани пари от търговия с наркотици — обясни Алекса. — Ще трябва да ни дадете разписка за тях.

Това бяха глупости, но действаха успокояващо, когато цивилно лице гледаше куфар, пълен с употребявани банкноти.

— Ще говоря с господин Лейтръп — каза момичето.

Господин Лейтръп пожела да го наричат Върн. Имаше прегърбени рамене, очила без рамки и коси с формата и структурата на бояджийска четка. Той погледна замислено значката на Алекса и парите, сетне проведе няколко телефонни разговора. Досадата му беше очевидна и показваше, че не харесва Шейн и Алекса, но работата си беше работа.

— След половин час ще дойдат двама пилоти и ще ви кача на 868 Чарли Папа — каза той.

— Какво е 868 Чарли Папа? — попита Шейн.

— Номер. Това е бял „Гълфстрийм 3“ на зелени ивици — отговори Лейтръп и посочи към прозореца. Пред него бяха паркирани три-четири частни самолета.

Шейн не разбираше от самолети, но кимна.

— Колко ще струва?

— По петнайсет хиляди във всяка посока, общо трийсет. Няма да плащате за престой до пет часа, после таксата е половината от почасовата.

— Няма да ни дадеш нито миг почивка, а, Върн?

— Цените ни са конкурентни. Може да говорите колкото искате по телефона. Но що се отнася до мнението ми, малко е необичайно да се плаща с употребявани банкноти от куфар.

Шейн отброи трийсет пачки по хиляда долара. Затвори куфарчето и даде парите на Върн Лейтръп, който не можеше да прикрие недоумението си.

— Обикновено нося кафяв хартиен плик за такива операции — рече Шейн.

Двамата с Алекса седнаха на скъпия кожен диван и зачакаха. Сега бяха клиенти на „Милиън Еър Чартърс“. Шейн позвъни два пъти на Санди, но никой не отговори. И телефонният секретар беше изключен.

След половин час двама млади пилоти в униформи ги поведоха към „Гълфстрийм 3“. Шейн забеляза, че самолетът е най-големият от всички, паркирани пред „Милиън Еър Чартърс“.

— На Върн не му беше приятно да вземе употребявани банкноти, но очевидно не е имал нищо против да ни даде най-скъпия си самолет — отбеляза той.

Преди да се качат по стълбичката в самолета, те минаха по малък червен килим. Помощник-пилотът бързо го нави на руло и го прибра в багажното отделение. После се качи и затвори вратата. След няколко минути самолетът излетя.

Шейн намери бира в хладилника. Занесе една на Алекса, която бе събула обувките си и се бе излегнала на седалката.

— Добре дошли на борда, Шейн и Алекса — каза по радиоуредбата пилотът Боб. — Имаме разрешение за излитане. Ако желаете нещо, ние сме на трета линия на вътрешния телефон.

— Благодаря — отговори Шейн на празната кабина.

— Мисля, че първо трябва да си вземеш предавател — усмихна се Алекса.

— За трийсет бона, Боб може да идва тук всеки път, когато искам да говоря с него.

Шейн също събу обувките си и дръпна назад седалката. Той седеше срещу Алекса, за да може да я гледа.

Самолетът се стрелна по пистата, излетя и бързо започна да набира височина. Полетя над океана, бавно зави и се отправи на изток.

Шейн и Алекса седяха в луксозния салон и пиеха вносна бира.

— Ще се опитам да поспя — каза тя и затвори очи.

Шейн отново долови уханието на парфюма й.

— Бащата на Мейуедър е бил ченге в Илинойс — неочаквано каза Алекса, без да отваря очи. — Не знаех това.

— Да. Поредната свиня в синя униформа, която залавя и арестува задници.

— Баща ми беше ченге в Хартфорд, Кънектикът. Беше патрулен полицай, но така и не стигна до чин сержант. Не издържа тестовете. Вцепеняваше се всеки път, когато имаше изпит.

Шейн се опита да си представи баща й. Какви ли бяха господин и госпожа Хамилтън, за да родят това непреклонно и волево, но същевременно екзотично същество?

— Имаш ли братя или сестри? — попита той.

— Двама братя. — Тя започна да разказва бавно и без желание. После явно реши, че е важно за нея да му каже повече. — Аз съм най-малката. Майка ми умряла при раждането. Дълго време мислех, че вината е моя. Навсякъде вкъщи имаше нейни снимки — беше нещо като светица. Братята ми и аз си представяхме какъв би бил животът ни, ако тя беше жива. Питах се дали е на небето и гледа, ядосана, че съм причинила смъртта й. Затова се опитвах да я направя щастлива, като върша цялата домакинска работа — чистех, миех чиниите, перях и гладех. Правех всичко, за да я заместя, макар да знаех, че не мога. Татко се ожени повторно, когато бях на петнайсет години. Карън беше приятна жена, но студена и сдържана. Сякаш трите деца на татко бяха грешка, която тя трябва да приеме, сключвайки брак. Отидох да уча в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Бях в това учебно заведение десет години след Мейуедър, но там още говореха какъв велик баскетболист е бил. Казваха, че трябвало да стане професионалист, но отишъл в полицията… Почувствах се гадно, докато го гледах как се моли в канала. Човекът, когото всички са уважавали, се оказа себичен пъзльо. Там, в тунела, загубих нещо. Не знам защо това ми подейства толкова силно, но е факт.

Шейн я гледаше и се питаше дали Алекса ще отвори очи.

— Достатъчно ли ти разказах за себе си? — попита тя и го погледна.

— Да не би да ми се сърдиш за нещо? Изглеждаш ядосана.

Алекса мълча няколко минути.

— Да… Предполагам. Исках тази кариера. Исках да вярвам в нея. Исках Мейуедър да е чист и непокварен. Всъщност, някога го харесвах. Животът е пълен с разочарования. Ще преодолея тези неща.

Шейн се вгледа изпитателно в нея.

— Но за да не останеш с погрешно впечатление, не мисля, че ти си виновен за всичко, което става. Просто те забъркаха. Не си го искал. Както и аз. Случи ти се и аз съм с теб, защото е немислимо да постъпя другояче.

Последва дълго мълчание. Шейн мислеше какво да каже. Накрая се усмихна и рече:

— Благодаря.

— Моля.

Те не пророниха дума до приземяването на самолета.

Преди да затвори очи и да се опита да поспи, Шейн погледна Алекса. Тя дишаше равномерно и спеше спокойно.

Той се помъчи да си я представи като малко момиченце, което се пита дали е убило майка си по време на раждането си. И оттогава носи този товар на плещите си… Така, както той се измъчваше от мисълта, че не е означавал нищо за родителите си, които го бяха оставили пред задната врата на болницата като непотребен боклук.

Той често се бе опитвал да си ги представи… Какви бяха те? Дали бяха учили в колеж? Или бяха ученици, проявили нехайство, заченали го в кола и после решили да се отърват от отговорността? Или бяха провинциалисти от Алабама, караха пикап, пиеха вкисната бира и нямаха пари да го отгледат? Каква кръв течеше във вените му? Еврейска? Италианска? Ирландска? Дали майка му и баща му понякога мислеха за него и съжаляваха за стореното?

Защо го бяха оставили, без дори да закачат листче с името на пелената му?

Шейн бе прекарал живота си, опитвайки да забрави това в борба да го преодолее. Накрая използва Чуч за тази цел. Но постепенно осъзна, че момчето е станало по-важно за него от бремето, което тежеше на плещите му.

И Алекса се бореше. В Отдела за вътрешни разследвания тя изкореняваше плевелите, като през цялото време гледаше към небето и се питаше дали е достатъчно добра, за да получи прошка от майка си.

Шейн й се възхищаваше, но нейната болка го и натъжаваше.

Дали въпреки всичко, което става, не започвам да изпитвам нещо сериозно към тази жена?

После той затвори очи и заспа.

Шейн сънува Чуч. Момчето летеше с малък самолет над океана. Той беше черен и застрашително, непрекъснато падаше. После отново се издигаше, но всеки път по-ниско.

— Шейн, помогни ми! — крещеше Чуч. — Ще се разбия.

Той хукна към него, но колкото по-бързо бягаше, толкова повече Чуч се отдалечаваше. Шейн знаеше, че ако не спре лудешкия полет на самолета, ще се случи най-лошото.