Стивън Канел
Непокорният (32)

28.
Подреждането на мозайката

На петнайсететажната сграда от стомана и стъкло на Линкълн Булевард с позлатени букви пишеше:

СПИВАК ДИВЕЛЪПМЪНТ

Надписът не оставяше съмнение кой я притежава. Шейн и Чуч паркираха в подземния гараж. Слязоха от колата, качиха се в асансьора и отидоха на последния етаж. Озоваха се в огромно фоайе с монохроматични цветове, с доминиращи остри ъгли и линии. Мебелите бяха от стомана и стъкло. Футуристични лампи хвърляха студена синьо-бяла светлина. На голямата позлатена плоча зад бюрото на секретарката пишеше:

СПИВАК ДИВЕЛЪПМЪНТ

КОРПОРАТИВЕН ЩАБ

Шейн остави Чуч до асансьора и се приближи до поразително недружелюбна, изрусена до бяло секретарка, студена като обстановката. Шейн отвори портфейла си и извади визитна картичка. Тъй като нямаше полицейска значка, това бе най-доброто, което можеше да покаже. Надяваше се, че визитната картичка ще му позволи да мине покрай русокосата богиня, която пазеше етажа, заела позиция зад огромно овално бюро от дебело пет сантиметра зелено стъкло.

— За какво става дума? — попита тя.

— Полицейско разследване.

— Господин Спивак не е тук. Вероятно някой друг ще може да ви помогне.

— А Калвин Шийтс? — попита Шейн, чудейки се дали шефът на охраната на Лоуган Хънтър работи за Спивак.

— Той е на съвещание в Градския съвет заедно с господин Спивак. Съжалявам…

— Градският съвет на Лонг Бийч?

Блондинката не обърна внимание на въпроса и ледено му се усмихна.

— Може би някой друг?

— Кийт Лав?

— Тук няма такъв.

— Не се справям много добре, а?

— Понякога, ако си определите час предварително, това върши чудеса.

— Може би ще трябва да взема заповед за обиск и да започна да претърсвам навсякъде.

— Нещо друго?

— А дали Памела Андерсън е тук?

— Току-що излезе — най-после се усмихна секретарката.

Шейн прибра в портфейла визитната си картичка, взе брошура на компанията на Спивак и тръгна. Двамата с Чуч се качиха в асансьора и слязоха на партера. Шейн остави момчето във фоайето и намери стълбището за мазето. Бяха му необходими пет минути, за да открие стаята на обслужващия персонал. Вътре имаше огромно контролно табло. Шейн отвори ключалката за трийсет секунди и видя изумителна и озадачаваща плетеница от разноцветни жици.

— По дяволите — възкликна той, после бавно се залови да разглежда сложната алармена система на сградата.

 

 

— Къде ли заседава Градският съвет? — запита се Шейн, когато отново двамата с Чуч седнаха във форда.

Той взе клетъчния си телефон, набра номера на „Справки“ в Лонг Бийч. Казаха му, че сградата на Градския съвет се намира на Фронт стрийт. В същия миг батериите се изтощиха.

Те потеглиха и с помощта на служител на бензиностанция намериха адреса.

На улицата имаше многолюдна демонстрация. Смесицата от хора беше странна. Някои бяха възрастни мъже в униформи на Американския легион и държаха плакати, на които пишеше:

ВЕТЕРАНИТЕ СА ПРОТИВ СДЕЛКАТА ЗЕМЯ СРЕЩУ ВОДА В ЛОНГ БИЙЧ

Други демонстранти носеха по-традиционни, профсъюзни плакати.

АМЕРИКАНСКАТА ФЕДЕРАЦИЯ НА ТРУДА Е ПРОТИВ СДЕЛКАТА С ВОЕННОМОРСКАТА БАЗА

Имаше и протести като:

ДАЙТЕ НИ ПРЕПИТАНИЕ, А НЕ СТРАДАНИЕ!

СПИВАК, НЕ ТЕ ИСКАМЕ ТУК! НИЕ СПАСИХМЕ КИТОВЕТЕ, ТИ СПАСИ РАБОТНИТЕ НИ МЕСТА!

Шейн и Чуч трябваше да паркират на една пресечка от сградата на Градския съвет. Слязоха от колата и тръгнаха към демонстрантите.

— Какво става? — обърна се Шейн към непреклонна на вид жена с къса коса, карирана риза и с плакат, на който пишеше:

ПЛАЖНА ИВИЦА СРЕЩУ ВОДА?

В ГРАДСКИЯ СЪВЕТ ИМА НЕЩО ГНИЛО!

— Тези идиоти продават бившата военноморска база в Лонг Бийч на Лос Анджелис за шепа шибани права върху водата — изръмжа тя.

— Бившата военноморска база? Мислех, че я затвориха преди години.

— Да, така беше, но сега я дават на Лос Анджелис.

— Не е ли федерална собственост?

Жената му хвърли смразяващ поглед.

— От луната ли падаш, приятелю? Непрекъснато говорят в новините за това.

— Нямам телевизор.

— Земята е била дадена под наем. И сега Лонг Бийч ще я изтъргува за някакви си тъпи права върху водата.

Шейн и Чуч минаха покрай нея, качиха се по стъпалата и влязоха в Градския съвет.

Сградата беше огромна, тухлена, построена през четирийсетте години. Високата двуетажна ротонда бе препълнена с телевизионни екипи, които чакаха пресконференцията.

— Ще се опитам да намеря онзи тип Спивак — каза Шейн. — Върви след мен.

— Ясно — отговори Чуч.

Шейн си проправи път през новинарските екипи, но пред вратата на залата го спря униформен полицай.

— Съжалявам, но вътре е пълно. Не може да влезете. Изисквания на противопожарната охрана — каза ченгето.

— Полицай съм. Дошъл съм по работа — рече Шейн и даде визитната си картичка.

— Добре, сержант, но вътре е истинска лудница.

— Той е с мен — каза Шейн и посочи Чуч.

Двамата влязоха в залата, която беше препълнена с хора. По микрофоните течеше спор.

— Как може да твърдите, че земята не може да бъде използвана от Лонг Бийч, по дяволите? — извика една жена. — Аз съм работила в базата. Мислех, че всичко свърши през 1994 година, когато правителството затвори единствената печеливша корабостроителница във военноморската флота. Но онова беше нищо в сравнение с това, което става сега. Вземате огромна придобивка за града и я продавате на безценица.

Тълпата изрева одобрително. Председателят на Градския съвет удари с чукчето, за да въдвори ред и отговори:

— Първо, базата беше затворена през 1994 година, защото не беше на хубаво място. Намираше се твърде близо до големия кораборемонтен завод в Сан Диего. Сегашното решение е добро за град Лонг Бийч. Господин Спивак ще събори всички стари военни сгради и ще разработи имота. Да, земята ще бъде отстъпена на Лос Анджелис. Но искам да ви напомня, че базата на север граничи с Лос Анджелис, а на юг с Лонг Бийч. Затова сделката е изгодна както за тях, така и за нас.

— На кого му пука? Не говоря за география, а за работни места — извика жената, съпроводена от одобрителни възгласи.

Председателят на Градския съвет беше подготвен.

— Жителите на Лонг Бийч ще получат работа, защото базата е много по-близо до нас, отколкото до Лос Анджелис. Ще има хотели, търговски центрове и ресторанти и всички служители ще бъдат граждани на Лонг Бийч. Няма да плащаме за строителството — ще го направи Лос Анджелис. Ние ще бъдем облагодетелствани по отношение на работните места и ще получим толкова необходимата ни вода от Лос Анджелис.

Шейн търсеше Антъни Спивак и не обръщаше много внимание на спора между Градския съвет на Лонг Бийч и разгневените жители. В брошурата имаше снимка на Спивак — як мъж с голяма глава и късо подстригана прошарена коса. Жената пред микрофона извиси глас.

— Мога ли да попитам кой ще прибира данъците от търговските обекти, господин Къминс?

Шейн се обърна и се вторачи в председателя на Градския съвет на Лонг Бийч. Той беше слаб мъж с хлътнал гръден кош и очила с рогови рамки. На табелката пред него пишеше:

КАРЛ КЪМИНС

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ГРАДСКИЯ СЪВЕТ НА ЛОНГ БИЙЧ

— Копеле — измърмори Шейн.

Чуч го погледна.

— Какво има?

И после в дъното на залата настъпи раздвижване. Чуха се скандирания.

— Тони Спивак, махай се!

Трийсетина демонстранти бяха нахлули вътре и вървяха по пътеката между редовете. Развълнуваната публика се включи в скандирането.

Карл Къминс започна да удря с чукчето, опитвайки се да възстанови реда.

— Не можем да проведем разговора при тези обстоятелства! — извика той. — Обсъждането на решение номер 397 на Градския съвет приключи. Съветът ще се оттегли, за да гласува. Свободни сте!

Къминс гневно удари с чукчето и стана.

Освиркванията се усилиха. Изведнъж хората на първите редове станаха и започнаха да хвърлят плодове към сцената. Явно бяха очаквали демонстрантите.

Блъсканицата стана ожесточена и заплашваше да се превърне в хаос.

— Да тръгваме! — каза Шейн и хвана Чуч за ръката. — Не се отделяй от мен. Дръж се за колана ми.

Шейн си проправи път през мелето и стигна до аварийното стълбище от страната на стаята, в която се бяха оттеглили членовете на Градския съвет.

Пред вратата стоеше полицай.

— Съжалявам. Това е авариен изход — каза той.

— Аз съм от противопожарната служба на Лонг Бийч — излъга Шейн. — Упълномощен съм да отворя вратата според разпоредба номер 1623. Извинете.

Той даде на стъписаното ченге визитната си картичка. Блъсна го, като се надяваше, че няма да я прочете в суматохата и отвори вратата. Алармата започна да звъни. Хората изпаднаха в паника. Шейн мина покрай ченгето от Лонг Бийч и двамата с Чуч излязоха навън.

Шейн видя черна лимузина и още няколко коли, после съзря Антъни Спивак. С него бяха неколцина от мъжете, които бе заснел в Ароухед. Предположи, че единият е Калвин Шийтс. Те започнаха да се качват в автомобилите. Карл Къминс пристигна с един от членовете на Съвета и скочи в лимузината на Спивак. Тръшнаха вратите на колите и потеглиха бързо, отдалечавайки се от разгневената тълпа, която се изсипваше от сградата.

— Ела! — каза Шейн, опита се да разбере в каква посока бягат колите и хукна към кафявия форд, паркиран на следващата пряка.

Той настъпи газта и се отправи на юг, след лимузината и другите четири автомобила.

— Какво става? — попита Чуч.

— Някои от онези типове бяха в къщата в Ароухед.

Шейн изгуби от поглед колите, но сега караше покрай летището на Лонг Бийч. Зави и пое към един от частните терминали. Служителите и товарачите се развикаха и размахаха ръце към кафявия форд. Шейн не им обърна внимание и се отправи към паркираните частни самолети.

Стори му се, че видя черната лимузина, спряла до голям хеликоптер „Сикорски“, чийто мотор бръмчеше.

Той продължи да кара и най-после видя по-ясно хеликоптера. Спивак и Къминс се качваха заедно с останалите мъже от къщата в Ароухед. Шейн се приближи още и забеляза, че на хеликоптера с черни букви пише „СПИВАК ДИВЕЛЪПМЪНТ“. След малко огромният, боядисан в бяло и зелено деветместен „Сикорски“ излетя.

Шейн закъсня с половин минута. Той гледаше безпомощно как хеликоптерът се издигна, отправи се на север и скоро се превърна в ярко петънце в синьото, безоблачно небе.