Стивън Канел
Непокорният (19)

16.
Полицейски участък

Шерифството на Ароухед беше сбутано между бензиностанция и малък селскостопански пазар. На паркинга имаше три патрулни коли.

Ченгетата изкараха Шейн и Барбара и гневно ги блъснаха вътре. Те бутнаха Шейн на стол във фоайето, а Барбара отведоха в друга стая. Разпитите поотделно бяха правило във всеки що-годе свестен полицейски участък. Ченгетата знаеха, че повечето престъпници не очакват да ги заловят и затова рядко измислят история за прикритие. Единият казва, че ходил до магазина да си купи бира. Другият твърди, че двамата отишли да вземат болна леля. Разделянето на заподозрените, за да вземат показанията им, беше задължително.

Шейн се ядоса, че е допуснал същата глупава грешка, която правеше всеки тъп престъпник, когато го арестуват. Той не знаеше какво ще говори Барбара, затова реши да каже истината.

В полицията на Ароухед цареше хаос. През деня бяха намерили труп в езерото. Доколкото Шейн разбра, тялото е толкова разложено, че беше невъзможно да го разпознаят. В Лос Анджелис труповете не бяха нещо необичайно, но в Ароухед необяснимата смърт беше трагедия. Високият, плешив, петдесет и пет годишен шериф се обади няколко пъти на съдебния лекар. След пет минути той затвори и се приближи до Шейн. На табелката му пишеше „ШЕРИФ КОНКЛИН“.

— Съжалявам, че ви създавам още един проблем, шерифе — любезно каза Шейн.

— Каква е историята ти? — ядосано попита Конклин.

— Аз съм полицай от Лос Анджелис. Тук съм по работа.

Шерифът кимна на един от полицаите, който му даде документа за самоличност на Шейн.

— Щом си ченге, защо побягна? — попита шерифът и го погледна изпитателно.

— Не съм в района си и нямах време да ви се обадя, затова реших да изчезна. Но сбърках. Момчетата ти са страхотни.

— Престани с ласкателствата. Имаш ли пряк началник, на когото да се обадим?

— Много ще ви бъда благодарен, ако не го направите. Той няма да остане доволен.

— И аз не съм доволен. — Конклин посочи ченгетата. — И те не са доволни. Дошъл си тук, на Лейк Вю Драйв и стреляш. Сега съседите там също са недоволни. Изведнъж се разрази същинска война.

— Името на шефа ми е Бъд Хали. Югозападен район. Отдел „Обири и убийства“.

Шерифът извади една от визитните картички на Шейн от портфейла му и се приближи до телефона. Той говори тихо една минута, после затвори и набра друг номер. Вторият разговор продължи дълго и Шейн усети опасност. Конклин се върна при него и отключи белезниците му.

— Той иска да говори с теб.

Шейн взе телефонната слушалка.

— Капитане?

— Обажда се Том Мейуедър. Хали ми прехвърли случая, защото сега си в моя отдел. По дяволите, какво правиш в Ароухед, Скъли?

— Сър, тук нещо определено не е наред. Рей е имал втора къща в Ароухед и друга самоличност. Може би дори и още една съпруга.

— Кой каза?

— Сър, служителят в една обществена пералня го разпозна на снимка и ми каза името, с което Рей се е представял. Намерих негова снимка върху телевизора в къщата.

— Вбесяваш ме, Скъли. Прочети какво пише на шибаната ти значка. Полиция Лос Анджелис. Намираш се на сто и петдесет километра от района си, с вдовицата на Рей Молар и водиш престрелка неизвестно с кого. Отгоре на всичко имаш нахалството да ми кажеш, че лейтенант Молар е имал две самоличности и още една съпруга. Той работеше при кмета, за бога.

— Сър, аз…

— Млъкни! Ето какво ще направиш. Ще подкрепя алибито ти пред шерифа Конклин. Той ще ви освободи с госпожа Молар. После искам да напуснеш Ароухед и веднага да тръгнеш към Лос Анджелис. Ще паркираш колата си в гаража на Паркър Сентър и ще се предадеш на дежурния полицай от отдел „Убийства“. Изпрати с такси госпожа Молар до дома й. Искам всичко това да стане за по-малко от три часа. Ясно ли е, сержант?

— Да, сър.

— Дай ми шерифа.

Шейн направи знак на Конклин. Той взе слушалката, заслуша се за минута, сетне кимна и каза:

— Няма проблем.

Петнайсет минути по-късно ченгетата закараха Шейн и Барбара до колата им и ги освободиха.

— Успех в разкриването на убийството — любезно каза Шейн.

— Искаш ли един съвет от колега? — попита единият полицай.

— Разбира се — усмихна се Шейн, опитвайки се да бъде колкото е възможно по-приветлив.

— Не идвай повече тук.

— Добре. Звучи разумно. — Шейн протегна ръка, но ченгето само я погледна.

— Е, хубаво.

Шейн потегли, като караше с пет километра в час по-бавно от ограничението за скоростта. Непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Патрулната кола ги проследи, докато излязоха от очертанията на Ароухед, после обърна и се насочи към градчето.

Шейн спря и погледна часовника си.

— Какво правиш? — попита Барбара.

— Давам им петнайсет минути да забравят за нас.

— Само петнайсет минути?

— Ченгетата от малкия град бързо пренасочват вниманието си. Е, поне се надявам. — Шейн се намръщи.

— Какво има?

— Онези типове с моторницата. Как са разбрали, че сме в къщата? Мисля, че там има подслушвателни устройства. Чули са ни, че претърсваме стаите и са се върнали.

Петнайсет минути по-късно Шейн включи двигателя, направи обратен завой и потегли към Ароухед. Този път измисли история за прикритие.

— Върнали сме се за бензин, защото резервоарът ни е пълен само до половината.

Барбара кимна.

Шейн подкара бързо и стигна до Лейк Вю Драйв. Спря до живия плет пред къщата на Рей. Изскочи от колата, взе плика с кутията от видеокасетата, фотоапарата и телефонния секретар. Сложи ги в багажника, седна отново зад волана и пое към Лос Анджелис.