Стивън Канел
Непокорният (45)

41.
Последното парче от мозайката

Маями беше облян в слънчева светлина. Температурата беше трийсет и пет градуса, а влажността — висока. Шейн и Алекса слязоха от самолета. На частното летище ги чакаше кола — ярко жълта „Тъндърбърд“. Шейн сложи куфарчето с парите в багажника, извади от жабката карта на Маями и потърси яхтклуб „Коралов риф“. Мястото беше отбелязано с оранжево. Намираше се на изток от магистрала едно и на юг от богатия град Корал Гейбълс.

— Ти ще показваш пътя, а аз ще карам — каза Шейн и седна зад волана.

Някой бе пушил усилено в колата — вътре се носеше неприятната миризма на застоял цигарен дим. Климатичната инсталация не работеше добре. Те потеглиха и Алекса насочи Шейн към Седмо авеню, което по-нататък се превръщаше в Кътър Роуд.

Небето имаше особен златисто синкав оттенък, какъвто може да се види само в Маями. Там земята е толкова ниска, че замърсеният въздух не се задържа, а се разсейва от океанския бриз.

Яхтклубът „Коралов риф“ се намираше до океана и бе ограден от трите страни. На брега бяха скупчени старинни сгради от червени тухли, с надвиснали стрехи. На кея бяха завързани яхти с различни форми и размери.

Шейн мина през отворената порта. Нямаше пазач. Паркингът беше претъпкан, но той успя да намери свободно място. До главната сграда, която се намираше на стотина метра, бяха спрели няколко нови микробуса.

Алекса и Шейн слязоха от колата и тръгнаха по чакълестата пътека. На една от колите се бе облегнал мъж, който пушеше.

— Вътре ли са? — загадъчно попита Шейн.

— Да. Събитието тече в момента.

— Така ли? Срещата на… собствениците от Националната футболна асоциация?

— Не. Тази среща ще бъде през юли. Сега е обявяването на новия отбор — поправи го мъжът, поглеждайки го изпитателно.

— Да, той имаше предвид точно това — обади се Алекса и двамата продължиха нататък.

До входа имаше голямо помещение на име Трофейна зала, която беше препълнена. Имаше десетина новинарски екипа с камери и микрофони и репортери от различни медии. Вътре се разхождаха около двеста човека.

Без да обсъждат, Шейн и Алекса се разделиха. Ако изхвърлеха единия, другият сигурно щеше да остане. Те заеха позиции в два срещуположни ъгъла на залата.

Зад сцената бе окачено знамето на Националната футболна асоциация. Навсякъде в помещението бяха изложени трофеи и снимки на бивши членове на клуба.

На подиума монотонно говореше някакъв човек. Шейн се опита да разбере какво казва.

— Както те заявиха… Това, разбира се, ни кара да бъдем сигурни, че сме поели по правилния път, що се отнася до тази програма…

Шейн потърси с поглед Тони Спивак или Лоуган Хънтър — красив, русокос мъж, когото бе виждал на снимки във вестниците.

— И така, Дон и Фред, които ще говорят пред вас след минута, взеха предвид всички тези фактори. Решението беше трудно, защото ставаше въпрос за гордостта на обществото. Ето защо обмисляхме толкова задълбочено избора.

Шейн чакаше, притиснат между мъж с червендалесто лице в хавайска риза и телевизионен новинарски екип.

— С огромно удоволствие ви представям самият комисар на Националната футболна асоциация господин Пол Таглиабу.

Чуха се учтиви аплодисменти. Шейн оглеждаше хората на сцената. Двайсет и девет мъже и две жени седяха на кожените столове. Шейн познаваше някои от телевизията и от спортните страници на вестниците — Уейн Хайзенга, собственик на „Долфинс“ от Маями, Алекс Спанос от „Чарджърс“, Сан Диего, и Джери Джоунс от „Каубойс“, Далас. Всичките трийсет и един собственици на отборите от Националната футболна асоциация бяха там.

— Благодаря, Лий — каза комисарят. — А сега — момента, който всички очакваме. Както знаете, решихме да дадем три нови спортни комплекса на заслужаващи това градове — Хюстън, Лос Анджелис и Оклахома Сити. Избрахме три терена, които ще бъдат домове на тези нови спортни комплекси. С гордост обявяваме, че даваме правото за построяването на ново футболно съоръжение на синдиката в Хюстън, оглавяван от Кийт Фаулър и Мартин Фиск.

Залата ахна, а после се чуха бурни, одобрителни викове. На сцената излязоха двамата мъже.

Победителите от Хюстън бяха кръстили отбора си „Блейз“ и държаха фланелки.

Шейн най-после забеляза Лоуган Хънтър, който беше облечен в безупречен жълто-кафяв костюм. Косите му бяха твърде руси и си бе сложил зелена риза без вратовръзка. В осанката му имаше нещо екзотично. Самочувствието му на милионер и филмов магнат бе очевидно. Той беше младолик и без бръчките около очите, би изглеждал на трийсет и пет, вместо на петдесет години.

— В Лос Анджелис изборът беше ужасно труден. Там имаше две конкуриращи се предложения — едното от Бил Кауфман, който предложи да реставрира Колизеума. Той направи прекрасно представяне и показа как старият стадион може да бъде обновен. Планът бе изработен с невероятен замисъл. Другата група, начело с Лоуган Хънтър и Тони Спивак, предложи да построи ново съоръжение в изоставената военноморска база в Лонг Бийч, която наскоро бе преотстъпена на Лос Анджелис. С удоволствие ще добавя, че днес тук е кметът на Лос Анджелис, Кларк Криспин. Сега ще му дам думата, за да съобщи кой печели правата върху спортното съоръжение в Лос Анджелис. Кларк?

На сцената излезе кметът Криспин. Той беше висок и кокалест и когато се усмихнеше, лицето му излъчваше сърдечност. Криспин беше облечен в черен костюм на Армани с яркочервена вратовръзка.

— Благодаря, Пол. Днес е голям ден за Лос Анджелис, защото най-после ще имаме професионален футболен отбор. Предоставят ни се две възможности. Дали да бъде Колизеума на Бил Кауфман или „Паяжината“ на Тони Спивак и Лоуган Хънтър. Пликът, моля — усмихна се Криспин. — За мен е чест да обявя: правата върху собствеността на новия футболен отбор на Лос Анджелис, в близко бъдеще носител на Супер купата, се присъждат на „Спайдърс“, които ще играят на „Паяжината“. Тони? Лоуган? Елате тук. Кажете ни как се чувствате!

Двамата си проправиха път към сцената. На нея излязоха десет момичета, облечени в новите черно-червени екипи на футболния отбор. Разнесе се музика и те започнаха да танцуват. Това много се хареса на тълпата.

Телевизионните оператори ги заснеха. После, когато музиката спря и момичетата се скриха зад кулисите, до микрофона се приближи Лоуган Хънтър.

— Благодаря, Кларк. Кой би помислил, че този ден ще дойде?

Чуха се ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Моля — иронично измърмори Шейн.

— Много се радвам, че ще върнем футбола в Лос Анджелис — продължи Лоуган Хънтър. — Продуктът ни ще бъде първокласен. Няма да пожалим средства, за да построим страхотния стадион „Паяжината“. Ако днес си купите билети за целия сезон, гарантираме ви места на трибуната, когато го открием през есента на 2001 година. Започваме строежа утре. Тони, искаш ли да кажеш няколко думи?

Спивак, който се бе издокарал с новата футболна фланелка върху костюма, се приближи до микрофона.

— Нямам много време за приказки. По-добре да се връщам и да грабвам лопатата, ако искам да завърша в поставения от Лоуган срок.

В залата се разнесе смях.

— Комисар Таглиабу… Един въпрос! — извика Шейн. — Защо не избрахте Колизеума? Това е исторически обект от национална величина. Построен е за Олимпийските игри. Пък и хората, които имат бизнес там, разчитат спортните събития в Колизеума да оцелеят.

В помещението настъпи тишина. Спивак се дръпна назад и отстъпи микрофона на Пол Таглиабу.

— Взехме под внимание и други фактори. Решението беше трудно. В момента не желаем да говорим за това.

— Заради високата престъпност ли? — настоя Шейн.

— Разбира се, нарастващата престъпност в района около Колизеума повлия на решението ни. Но имаше и много други фактори. После ще отговорим на въпросите. А сега, да продължим по-нататък… В Оклахома Сити…

— Защо мислите, че престъпността в този квартал нарасна толкова драматично?

До Шейн се приближи полицай.

— Може ли да видя пропуска ви, господине?

— Нямам пропуск — отговори Шейн.

— Тогава какво правите тук?

— Аз съм психично болен. Пуснаха ни на свобода.

— Това не е смешно. Да вървим.

Ченгето изведе Шейн от залата, като го държеше здраво за лакътя. Те минаха покрай Алекса, която се усмихна на Шейн.

Щом излязоха навън, полицаят го погледна гневно.

— Може да си тръгнете или да дойдете с мен. Както решите.

— Ами, ще си тръгна…

— Хубаво.

Шейн се приближи до жълтата „Тъндърбърд“, извади лист хартия от джоба си и написа бележка на Алекса. Бутна я под колата, седна зад волана и мина върху нея. Излезе от паркинга и спря на улицата. Шейн седя в колата, дишайки напоения с цигарен дим въздух, но накрая не издържа. Излезе навън, съблече си сакото и погледна влажната си от пот риза. Застана под една индийска смокиня, за да се разхлади, като разсъждаваше върху онова, което току-що бе научил. Картината се бе изяснила.

Националната футболна асоциация не би създала отбор в район, където престъпността и проституцията са неконтролируеми. Затова правата да построи нов спортно-развлекателен комплекс на терена на бившата военноморска база в Лонг Бийч бяха дадени на Лоуган Хънтър. Това беше последното парче от мозайката. Шейн не знаеше какво може да направи по този въпрос, но след като десет дни го бяха разигравали, най-сетне бе разбрал истината.

За пръв път, откакто бе започнало всичко, той знаеше какво всъщност става.