Стивън Канел
Непокорният (16)

13.
Завеждащ документацията по делата

След като се обади в Харвард Уестлейк и остави съобщение за Чуч, че ще го вземе по-късно, Шейн цяла сутрин преснима дела в тясната стая с един прозорец. Това беше единственият кабинет, който Отделът за вътрешни разследвания бе наел на втория етаж. Освен секретарките, които от време на време донасяха още материали, Шейн беше сам с мислите си, докато копирната машина бръмчеше и бълваше копия.

Той се запита колко време ще остане на тази работа. Вече се бе отдалечил от задълженията на полицай. Не можеше да повярва, че районният прокурор ще му предяви обвинение в убийство. Това беше режисирано от Бруър, за да го притисне до стената. Но беше твърде вероятно да бъде отстранен от работа от Алекса Хамилтън. С изключение на Бърни Куксън, другите членове на комисията бяха против него. Може би щеше да загуби значката си и пенсията за седемнайсет години служба в полицията.

Шейн се замисли за Барбара Молар. Колко много искаше да я люби! Но желанието му мигновено бе последвано от чувство на отчаяние и тъга по нещо, което не можеше да определи.

Той знаеше, че при дадените обстоятелства връзката с Барбара е неразумна. Но нещо друго измъчваше съзнанието му. Най-после разбра какво е — елементарен въпрос от седем думи.

Защо Барбара се бе омъжила за Рей?

Какво я бе накарало да зареже Шейн и да намери утеха в обятията на най-бруталното ченге в силите на реда? Тя бе казала, че й е било приятно да види нежност в такъв огромен и грубоват мъж.

Шейн познаваше Рей от деня, в който бе постъпил на работа в полицията и нито веднъж не бе съзрял нежност в него. Рей Молар беше жесток, винаги готов да избухне. Тогава защо Барбара се бе омъжила за него? Защо бе направила такъв очевидно погрешен избор?

С този въпрос дойде и друг.

Каква слабост й бе попречила да види истинския Рей? Отначало Шейн също бе заблуден. Но Рей му беше партньор. Да имаш смел партньор, се смяташе за застраховка „Живот“ в полицейската работа. Шейн го бе преценил погрешно в името на оцеляването си. Но защо Барбара се бе заблудила?

Предишния ден в „Шътърс“ тя бе поискала да възобновят връзката си веднага след смъртта на Рей. Шейн разбираше, че е самотна и уплашена. Тя бе започнала да мрази Рей и смъртта му явно нямаше значение за нея. Шейн бе презирал Рей. Но откакто стреля с пистолета си и видя как куршумът пръсна черепа му не изпитваше същите чувства. Картината на тази смърт се бе запечатала дълбоко в съзнанието му. Той не можеше да я забрави. Но Барбара не изпитваше угризения или вина. За нея смъртта на Рей беше врата към бъдещето й. Какво означаваше това? Дали Шейн беше твърде млад, незрял и заслепен от страст, за да види недостатъците й? Тя ли се бе променила… или той?

Шейн погледна часовника си и се изненада, че е дванайсет без няколко минути. Той довърши делото, което преснимаше, сложи копията в кафяв плик и го адресира до съответния представител на защитата.

Изключи копирната машина, остави ключа на Мейвис и излезе от Брадбъри Билдинг.

Не беше гладен, затова реши да провери какво става със запитването му в отдела за научни разследвания и тръгна към Паркър Сентър. Вървеше бързо, размахвайки ръце. Когато най-после стигна дотам, той пак попадна на барикада, поставена от снимачния екип на филма. Шейн мина през нея и помощник-режисьорите го погледнаха ядосано.

— В кадър сте, господине — изкрещя единият.

Шейн не отговори и продължи да върви бързо напред. Арнолд Шварценегер и режисьорът оживено разговаряха на отсрещния тротоар. Зад барикадите стояха туристи и чиновници с фотоапарати в ръце, надявайки се да направят снимки. Жителите на квартала пък гневно ругаеха това посегателство върху жизнената им територия.

Шейн влезе в Паркър Сентър и се качи с асансьора в научноизследователския отдел на седмия етаж. Той тръгна по коридора, надявайки се, че няма да го забележат. Но от време на време някой го съзираше, хващаше ръката на събеседника си и започваше да шепне. Шейн знаеше какъв е диалогът: „Това е той, ей там. Представяш ли си? Застрелял е лейтенант Молар… Навремето са били партньори“.

Шейн влезе в отдела за научни разследвания и поиска резултатите от анализа на етикета на ризите.

— Провървя ни — каза служителката, жена на средна възраст с очила с дебели стъкла. — Повечето обществени перални в базата данни са местни. Тази е малко по-далеч, но я имаше.

Шейн погледна разпечатката и прочете на глас.

— „Маунтин Клийнърс“, Лейк Ароухед.

— Така каза компютърът — рече жената. — Не знам дали сте забелязали, но на вътрешната страна на етикета има дата. Десети април.

— Благодаря. Имате право. Не я забелязах.

Шейн излезе. Адресът на обществената пералня беше на Пайн Трий Лейн в Лейк Ароухед. Защо ли Рей Молар бе давал за пране ризите си чак там и дали това всъщност има някакво значение?

Ароухед се намираше на два часа път нагоре в планината. Шейн бе ходил там един-два пъти. Спомняше си, че градчето е сред прекрасни гори, на брега на красиво езеро. Беше живописно и там живееха предимно художници, писатели и бегълци от Лос Анджелис. През трийсетте години мнозина от бившите холивудски величия си бяха построили в него огромни къщи. Някои от тях още съществуваха — старомодни сгради в европейски стил с каменни стени и плочи на покривите.

Шейн се върна в Отдела за вътрешни разследвания, взе ключа и отиде в стаята с ксерокса. Отключи вратата и видя, че в процепа за пощата е пъхнато ново дело. Шейн го взе, погледна и го хвърли на купчината. В същия миг видя името на първата страница.

ПАТРУЛЕН ПОЛИЦАЙ ДЖОУЗЕФ ЧЪРЧ

Шейн спря и отново погледна листа. Джо Чърч беше ченгето, което предишния ден го бе придружило до срещата с началника Бруър. Той прелисти набързо делото.

Според обвиненията, преди три седмици Чърч получил обаждане, че на Хувър стрийт ограбват бижутерски магазин. Той приел съобщението, но отишъл на местопрестъплението след четирийсет и пет минути. Датчикът му показвал, че е бил само на няколко пресечки оттам. Когато най-сетне Чърч пристигнал, собственикът на магазина бил пребит почти до смърт и вече бил откаран в интензивното отделение на Медицинския център. Пред следователите Чърч твърдял, че не е получил съобщението. Обаждането, обаче, било прието, предавателят му бил включен и свързан с Комуникационния център.

Шейн остави делото на купчината, без да му придава особено значение. Но го обзе една блуждаеща мисъл: Защо на полицай, когото лично началникът току-що е насочил към Отдела за вътрешни разследвания, е било заповядано да вземе и придружи Шейн до кабинета му? В това нямаше логика. Но в края на краищата в нищо, което се случваше напоследък, нямаше логика.

Шейн включи ксерокса и до края на деня прави копия в задушната тясна стая.

В седемнайсет и трийсет той излезе, качи се на колата си и пое към Харвард Уестлейк.

Чуч седеше сам на тротоара. Родителите вече бяха взели другите ученици. Момчето се изправи бавно, взе чантата си и се качи в колата.

— Съжалявам — каза Шейн. — Не мога да стигна дотук преди шест без петнайсет. Изпратих ти съобщение. Надявам се, че са ти го предали.

Чуч беше необичайно мълчалив и само кимна.

Шейн включи на скорост и се отправи към Венис.

— Разговарял ли си с Текери? — след десет минути мълчание попита Чуч.

— Не. Защо?

— Знам ли. Той се е преобразил. Искал да ми бъде приятел. Щял да ми даде още една възможност и да ходатайства за мен.

— Обзалагам се, че майка ти му се е обадила и му е дала да разбере. Санди се справя отлично, а? Не оценяваш майка си, Чуч.

— Да… Но тя непрекъснато е заета и не иска да я безпокоя. От втори клас ме изпраща в пансиони. Веднъж дори не се прибрах вкъщи за Коледа. Бях единственото дете, което остана в общежитието през празниците. Санди е страхотна майка, няма що. Трябва да й дадем награда.

— Хората невинаги са такива, каквито изглеждат. Майка ти има причини. Работата й отнема много време. Тя се опитва да ти даде добро образование. Иска да имаш добър старт в живота.

— Текери каза да го потърся, ако имам проблеми или искам да поговорим — рече Чуч, сменяйки темата. — Като че ли бих обелил дума пред него.

— Виж какво, Чуч, щом Текери е запял друга песен, не го предизвиквай.

— Той е лайнар.

— Да, може би. А може би е размислил. Щом се опитва да се държи благосклонно с теб, приеми го.

— Вярваш ли му?

— Да, разбира се. Текери може да е свестен, въпреки латинските си цитати. Вероятно само е уплашен като нас.

— Аз не се страхувам от нищо.

— Тогава ти си единственият на света, Чуч. Всички други се страхуват.

— А ти страхуваше ли се, когато застреля онзи човек?

Шейн го погледна. Той не бе обсъждал инцидента с Чуч, нямаше телевизор. Надяваше се, че момчето няма да научи за случилото се.

— Всички в училище говорят за това — каза Чуч, като видя изненаданото му изражение. — Е, кажи ми. Страхуваше ли се, когато го очисти?

— Да… Бях уплашен до смърт. Направо напълних гащите.

Чуч се замисли.

— Физическите неща не ме плашат. Не се страхувам, че може да ме пребият или убият. Но… понякога се боя, че онова, в което вярвам, не е истина и е нагласено от някой, за да ме заблуди.

Шейн кимна.

— Да, напоследък и аз мисля така.

— А друг път искам да бъда най-важната личност, вместо най… — Чуч се намръщи и дълго мълча. — Понякога се страхувам, че никога няма да имам някого, който истински да държи на мен.

Двамата се умълчаха.

Най-после стигнаха до Ийст Чанъл Роуд и влязоха в къщата. Шейн затвори вратата, наблюдавайки как Чуч се влачи към стаята си. За да седи там, погълнат от отчаяни и самотни мисли, които вероятно приличаха на неговите…