Стивън Канел
Непокорният (8)

7.
Най-големият шеф

На пътя имаше задръстване, защото някой умник бе позволил да снимат филм с Арнолд Шварценегер. Снимачният екип бе паркирал фургоните си и бе барикадирал движението в радиус от десет пресечки в града. Шейн не можеше да повярва, че някой тъпанар от градската управа е подписал разрешение за снимане на филм в центъра на Лос Анджелис. Наложи се полицаят Чърч да слиза два пъти, за да разговаря с охраната да ги пусне да минат.

След като се разправяха четирийсет минути, те най-после спряха на паркинга до Паркър Сентър. Шейн слезе от колата и Джо Чърч веднага се приближи до него.

— Проклет филм. Все едно е обявено военно положение в целия град — изръмжа Чърч, поглеждайки хеликоптера, който кръжеше ниско една пряка по-нататък.

От вратата висеше оператор, завързан с въжета. Изведнъж хеликоптерът рязко смени посоката и пое след кола, която препускаше по Мейн стрийт след мотоциклет. Арнолд Шварценегер риташе задници.

— Да вървим — рече Чърч и хвана Шейн за лакътя.

— Мога да ходя сам. Дори до тоалетната. Без помощта на мама.

— Не се заяждай, Скъли. Имам заповеди.

Шейн реши да не прекалява, но дръпна ръката си и тръгна след него.

За втори път през последните четири часа той се озова на деветия етаж на Стъклената къща. Двамата слязоха от асансьора и тръгнаха по зеления мокет. Стигнаха до едра жена, която седеше зад огромно бюро от орехово дърво пред кабинета на шефа на полицията Бруър.

Чърч смени физиономията си. Вече не беше строг офицер, а усмихнат подмазвач.

— Полицай Чърч — лигаво каза той. — Шефът Бруър ме повика специално за тази задача. Водя сержант Скъли.

— Благодаря, полицай — рече едрата жена. Името на табелката на бюрото й беше КАРЛА МИЛЪР. — Седнете, сержант.

Тя посочи стол на Шейн, а Джо Чърч застана като пазач на вратата.

— Господи, Чърч — изръмжа Шейн. — Не съм Клайд Бароу^[1]. Няма да избягам. Отпусни се.

Карла Милър кимна на Чърч.

Той се усмихна раболепно, затътри крака и излезе.

Карла се обади на шефа Бруър, тихо каза нещо и затвори.

Шейн чака трийсет минути, наблюдавайки колко умело Карла Милър отклонява молбите на различни хора за среща с шефа на полицията. Тя беше непреклонна и компетентна и бързо решаваше проблемите. Карла не погледна Шейн нито веднъж. Някъде далеч навън се чуваше бръмченето на хеликоптера, който обикаляше над улиците на Лос Анджелис.

Вътрешният телефон иззвъня. Карла вдигна слушалката, заслуша се и погледна Шейн.

— Може да влезете.

Той стана и влезе в кабинета на Бруър. Първото, което го порази, беше, че хеликоптерът сякаш е вътре. Помещението имаше огромна, остъклена стена. Виждаше се всичко от Мейн стрийт до финансовия център на града. Хеликоптерът бръмчеше само на четири-пет метра от прозореца на шефа на полицията. Ефектът беше странен и стъписващ.

Бруър стоеше с гръб към Шейн и гледаше хеликоптера и снимачния екип на улицата. Шумът беше оглушителен. Лицето на пилота се виждаше ясно. Операторът продължаваше да виси на въжетата и да снима. На Шейн му хрумна, че през цялото време, докато е чакал пред кабинета, Бруър е гледал как снимат проклетия филм.

После се обърна — той държеше бинокъл. Остави го на бюрото и направи знак на Шейн да се приближи.

— Искали сте да ме видите, сър.

Бръмченето на хеликоптера заглуши гласа на Шейн. Някъде дълбоко в душата си той предчувстваше, че ще му кажат нещо неприятно. Шефът викаше сержантите само по две причини и Шейн беше убеден, че няма да му връчи медал за заслуги.

Хеликоптерът рязко смени посоката и отлетя. Настъпи благодатна тишина.

— Сержант Скъли, били сте много зает сутринта — каза Бруър. Той беше пълен и набит, четирийсет и пет годишен, червенокос, с румени страни. Костюмът беше старателно скроен така, че да прикрива корема му. Напоследък бе започнал да носи очила без рамки, които придаваха нюанс на строгост на инак безличното му лице.

— Да, сър. Бях много зает — отговори Шейн, опитвайки се да разбере накъде бие Бруър.

— Филми. Господи, каква техника използват. Блокирали са четири улици. Имат три хеликоптера. С единия снимат. Един господ знае за какво са им другите два. Позволихме им да вземат и един полицейски.

— Много щедро от ваша страна, шефе. Убеден съм, че са ви много благодарни.

— Филмът се казва „Сребро и олово“. Шварценегер играе ченге, което осуетява обир на бронирана кола. Но се оказва, че обирът е само заблуда, за да отвлече вниманието на полицията от опит за покушение над президента. Арнолд ми подари екземпляр от сценария, подписан от него — похвали се Бруър.

— Обзалагам се, че струва доста пари. — Шейн се чувстваше като пълен тъпак, докато стоеше там и разговаряше за филма.

— Хората биха изпитвали по-добри чувства към вас, сержант, ако се държите повече като играч от екипа — рязко смени темата Бруър.

— Така ли? Мисля, че съм добър играч в екипа, сър. Попитайте прекия ми шеф.

— Не говоря за полевата ви работа, Скъли. Сигурен съм, че сте добър детектив. Не става дума за това. Имам предвид отношението ви.

— Отношението ми? — озадачено попита Шейн.

— Понякога човек се оказва в положение, в което мисли, че има предимство. Смята, че му е провървяло, но всъщност съвсем не е извадил късмет. Истината е, че е нагазил в лайната и дори не го съзнава. После го изолират и става белязан. А това не е хубаво. По-добре да си част от екипа.

— За какво по-точно говорите, сър? Не разбирам.

— Нима? Защо ли знаех, че ще реагирате по този начин. — Бруър го гледаше така, сякаш Шейн беше мазно петно върху новия му копринен костюм. После добави: — Сержант, от разследванията на лейтенант Молар липсват някои материали. Според дневниците за дежурствата, преди да го застреляте, те са били в къщата му. Но вече не са там. Разпитахме съпругата му. Мислим, че тя не знае нищо. Оставате вие. Имали сте възможност да ги вземете, след като сте го убили.

— И смятате, че онези неща са в мен?

— Вероятно ви се е сторило, че може да ги използвате в своя полза. Но те не са такива, каквито изглеждат. Лейтенант Молар участваше в нещо много деликатно и имаше пълно съдействие от наша страна. Материалите може лесно да се изтълкуват погрешно, ако попаднат в неподходящи ръце. Трябва незабавно да бъдат върнати!

— Сър, в мен няма абсолютно нищо.

— Очаквах, че ще отречете. И двамата знаем, че вземането на материали по случай на друг полицай противоречи на правилника. Може да бъдете уволнен, ако признаете такова нещо. Но в живота има по-лоши неща, отколкото да ви уволнят от работа, сержант. Предполагам, че ще продължите да отричате, докато ви стане ясна цялата сериозност на положението. Но тогава може би ще е късно и няма да мога да ви помогна.

— Какви неща са изчезнали? — Сърцето на Шейн биеше лудо. Имаше чувството, че сънува кошмар и не може да се събуди. — Не съм взел нищо.

— В такъв случай вероятно ще откажете да се подложите на детектора на лъжата.

— Детектор на лъжата? Но аз… още нямам дори защитник. Не съм убеден, че бих се подложил на детектора на лъжата, без да получа юридически съвет.

— И отново, мислех, че ще кажете точно това. Повярвайте ми, Скъли, правите ужасна грешка.

— Не съм казал, че няма да се подложа на тест с детектора на лъжата. Само… Много ми е трудно да проумея какво става. Застрелях човек, който се опитваше да ме убие. Той биеше съпругата си с палка. После отмениха балистичната експертиза. Разбрах, че случаят ми е предаден за пълно административно изслушване, а сега ми казвате, че съм откраднал нещо от къщата на лейтенант Молар. Нищо не съм взел. Ще подпиша писмени показания по този въпрос.

Шефът на полицията махна пренебрежително с ръка.

— Ето какво предлагам, Скъли, и за ваше добро е да приемете. Имате четири часа, за да ми предадете онова, което сте взели. Оставете материала тук. Не мислете, че може да го използвате, за да изтръгнете пари или като предимство в кариерата ви. Всички в Лос Анджелис, от полицията до дирекция „Хигиена“, ще поведат война срещу вас, която ще загубите. Например, в момента районният прокурор обмисля дали да не ви предяви обвинение в убийството на лейтенант Молар.

— Какво? — Шейн не можеше да повярва на ушите си.

— Сержант, направете си услуга и предайте материала.

Шейн стана. Коленете му трепереха. Опита се да събере мислите си и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Да предположим, че онова, което искате, е в мен и го предам. Тогава какво ще стане с обвиненията срещу мен и разглеждането на случая ми от Отдела за вътрешни разследвания?

— Може би ще уредим нещо. Ще си затворим очите и неправомерната употреба на сила ще бъде разгледана от секция „Престрелки с участие на полицаи“. Може би за няколко часа ще я отхвърлят и районният прокурор ще реши, че няма да предяви обвинения.

— Използвате Комисията по правата и обвинението в убийство, за да ме сплашите и принудите да направя каквото искате?

Последва неловко мълчание, после шефът на полицията направи крачка към Шейн и смени темата.

— Сержант, има само три места, където би могъл да бъде материалът и ние вече проверихме на другите две. Имате четири часа. Кариерата и може би остатъкът от живота ви зависят от решението, което ще вземете. Само това мога да ви кажа.

Бруър обърна гръб на Шейн и отново се вторачи през прозореца.

Шейн се поколеба. Искаше му се да продължи да го убеждава, но беше очевидно, че шефът няма намерение да разговаря повече с него. Той се обърна и излезе от кабинета.

В чакалнята седеше Алекса Хамилтън. Когато го видя, стана. Тя беше на около трийсет и шест-седем години. Красивото й лице излъчваше жестокост. Косите й бяха гарвановочерни, скулите — високи, а полегатите очи й придаваха екзотичен вид, който според Шейн не подхождаше на сериозния й, непреклонен характер. Тялото й беше слабо и стегнато. Явно, редовно посещаваше фитнес център. Хубостта й обаче се помрачаваше от маниакалното желание да успява на всяка цена, което я правеше сексуално непривлекателна за Шейн. Той виждаше в нея новото поколение кариеристи в полицията на Лос Анджелис. Алекса Хамилтън бързо се придвижваше нагоре в йерархията, съсипвайки всеки по пътя си.

— Пак се срещаме — каза тя, като повдигна вежди и се усмихна мрачно.

— Това не е среща, а засада.

— Наречи го както искаш. Готова съм. Обикновено не се налага да правя два опита срещу незначителна мишена.

— Ще се опитам да те затрудня. — Шейн погледна папката в ръката й и попита: — Това ли е досието ми? Запечатаната информация за мен, изглежда, обикаля града. Ще прочета ли поверителните данни във вестниците или ще бъдат публикувани само в бюлетина на Отдела?

— Не чета засекретени архиви, Скъли. Не е необходимо да мамя, за да те смажа.

— Щом казваш.

Той се запъти към коридора, когато тя подаде глава на вратата и извика:

— Хей, Скъли.

Шейн се обърна и я погледна.

— Аз не съм застреляла Рей Молар. Ти го направи. Ако продължаваш да убиваш бившите си партньори, ще ти се стъжни.

— Ще запомня тази тъпотия.

Той гневно натисна копчето на асансьора. За щастие, вратите се отвориха веднага и Шейн се качи, доволен, че се е скрил от погледа й.