Стивън Канел
Непокорният (2)

1.
Употреба на сила

Шейн спеше дълбоко, но въпреки това чу телефона. Настойчивият звън постепенно го изтръгна от съня. Шейн се събуди, обзет от гняв и объркване. В спалнята му беше тъмно. Часовникът показваше 2:16. Шейн намери слушалката и я притисна до ухото си.

— Да — дрезгаво каза той.

— Шейн, той се опитва да ме убие — прошепна женски глас.

— Какво… Кой се обажда?

— Барбара.

Тя шепнеше, но Шейн чу силни удари, сякаш някой се опитваше да разбие врата.

— Опитва се да те убие? — повтори той, мъчейки се да се съсредоточи.

Барбара Молар — Шейн не я беше виждал от два месеца.

Миналата година я зърна само за миг на церемонията по връчване на медалите за храброст в полицейския участък. Съпругът й Рей беше един от тримата наградени.

Чу се трясък, сетне:

— Господи, ела тук, Шейн. Моля те. Той ще те послуша. Напълно е откачил. По-лошо е от всякога.

Шейн чу още един трясък. Барбара започна да пищи. Той не разбра следващите й думи, после тя извика:

— Недей! Моля те…

Барбара се разплака. Телефонът й падна на пода и изтрака няколко пъти, явно подритван в отчаяна схватка.

— Барбара? Барбара?

Тя не отговори. Шейн чу сподавено, гърлено сумтене, каквото мъжът понякога издава при секс или борба.

Шейн стана от леглото, нахлузи панталона и униформената си риза на полицай от Лос Анджелис. Взе пистолета си — после се поколеба, зареди го, затъкна го в ремъка на глезена си и хукна към гаража. Вече бе седнал зад волана, когато осъзна, че е забравил за Чуч Сандовал, който спеше в стаята за гости. Шейн знаеше, че не трябва да го оставя сам. Вратата на гаража се вдигна и той изкара колата си. Грабна клетъчния си телефон, набра номер и пое по тъмната уличка, отдалечавайки се от къщата си край канала във Венис, Калифорния. Студеният морски въздух лъхна лицето му.

Съседът му Брайън Кели Дъската вдигна слушалката.

— Кой се обажда, да му го начукам?

— Съжалявам, Брайън. Шейн е. Извикаха ме, а Чуч спи в стаята за гости.

— Чуч? Кой е той, по дяволите?

— Хлапето, което ти казах, че ще взема за един месец. Детето на Санди. Дойде вчера.

— О, боже…

— Виж какво, Брайън, отиди да спиш на дивана вкъщи. Ключът е под саксията до задната врата.

— Страхотно място, тъпако. На никой не би му хрумнало да го търси там.

— Направи го, моля те. Много ще ти бъда задължен.

— И още как, мамка му.

Кели Дъската тресна слушалката.

Шейн караше по Уошингтън Булевард, после зави наляво и се отправи към къщата на семейство Молар. Когато бяха партньори, той минаваше по този маршрут най-малко веднъж дневно, за да вземе Рей.

През целия път Шейн се питаше защо Барбара му се бе обадила. Защо не бе позвънила на полицията? Разбира се, като се замислеше, отговорът беше очевиден. Макар и уплашена до смърт, тя не искаше Отделът за вътрешни разследвания да се занимава с поредния случай на домашно насилие на Рей. Той беше ветеран с дълъг стаж и голяма пенсия. Оплакването можеше да изложи на риск пенсията, половината се полагаше на Барбара.

Въпреки всичко, Шейн Скъли беше последният човек, когото Рей Молар би искал да види в къщата си в два часа след полунощ да му чете полицейския правилник за домашното насилие. Затова, защо Шейн? Защо не сегашният партньор на Рей? Шейн мислеше, че знае отговора на този въпрос. Барбара му се бе обадила, защото смяташе, че може да го контролира, да го използва за защита и после да го убеди да си затваря устата. И той беше на разположение, само на осем километра… Също както преди Шейн й бе сякаш печелившо число на бавно въртяща се рулетка.

Той пристигна до малката, облицована с дъски къща на Рей, спря на алеята зад колата му и изскочи навън. Лампите вътре светеха, Шейн чу сподавени писъци.

— По дяволите, колко мразя това — измърмори той и тръгна към къщата.

За негова изненада вратата беше отключена. Шейн с нежелание влезе във всекидневната на бившия си партньор.

Къщата на Рей винаги му се бе струвала крехка и претрупана. В нея имаше твърде много френска тапицерия на цветя, дребни украшения и лампи. Това беше дело на Барбара и определено не подхождаше за бърлогата на улично чудовище като Рей Молар. Той трябваше да живее в пещера, да си готви на огън и да хвърля през рамо оглозганите кокали.

Писъците на Барбара се чуваха от задната част на къщата и Шейн тръгна натам. Той влезе в спалнята и видя как Рей Молар удари слабата си русокоса съпруга в слънчевия сплит с металната полицейска палка. Тя се преви на две, а той сръчно замахна и я удари по главата. Това беше тактика за бой с палка, която знаеше всеки новобранец в полицейската академия. Шейн замръзна на мястото си, когато Барбара се строполи почти в безсъзнание на пода. От главата й потече кръв.

— Рей — с дрезгав глас прошепна той. — Какво става тук, приятелю?

Рей Молар рязко се обърна. Той беше висок метър и деветдесет и тежеше сто и двайсет кила. Имаше огромни рамене, дълги ръце, четинеста руса коса, мускулест врат с изпъкнали вени, грамадна, издадена напред челюст и ниско чело.

— Разкарай се оттук, Скъли. Не ни трябват скаути — изръмжа Молар. В разширените му зеници блесна омраза.

Шейн бе виждал много пъти този поглед и се плашеше от него.

— Успокой се, Рей…

Шейн бавно тръгна към него. Той се страхуваше от гнева и безумието на бившия си партньор, но се чувстваше задължен да защити Барбара, ако Рей отново замахнеше към нея. Когато загубеше контрол, Рей беше склонен да убива. Той изпадаше в дива ярост и упражняваше насилие безпричинно.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита Шейн, за да пренасочи енергията в стаята. — Умирам от глад. Не съм вечерял. Искаш ли да донеса бира и сандвичи? Ще се охладим… ще поговорим… ще се успокоим…

— Искаш да ядеш? Яж лайна, Скъли!

Рей стоеше на половината разстояние между Шейн и Барбара и продължаваше да размахва полицейската палка.

— Не искам неприятности, Рей, но не може да удряш Барбара с палката, човече. Може да я нараниш лошо.

Рей се насочи към Шейн, без да спира да размахва палката.

— Така ли? И ти ли ще ме спреш, скапаняко?

— Хайде, престани. Нека да…

Палката изсвистя на един-два сантиметра от ухото на Шейн. Рей го удари с юмрук в слепоочието и го простря на пода, после извади малокалибрен револвер от колана си. Оръжието беше европейско, може би „Тайтън Тайгър“ или „Арминус“, трийсет и осми калибър. Определено не беше стандартен полицейски револвер. Рей винаги носеше резервно оръжие — в случай, че някой уличен бандит се развилнееше и се наложеше да бъде изпратен на небето.

— Махни револвера, Рей.

— И ти чукаш тая кучка, нали? Чукаш ли я? Защото в противен случай трябва да се наредиш на опашка като другите.

— Престани, Рей. Това е безумие. Не съм докосвал съпругата ти. Никой не я закача и ти го знаеш много добре. Защо се държиш така?

— Чукат я половината ченгета от участъка. — Рей се обърна и гневно се вторачи в Барбара. — Нали съм прав, скъпа? Разкажи му как те натискат до стената и те чукат в служебния гараж.

Барбара изохка. Рей се обърна, насочи револвера към Шейн и освободи предпазителя.

Пръстът му се сви около спусъка. Шейн гледаше като хипнотизиран дулото. Деляха го няколко секунди от смъртта… Почти без да съзнава, той плъзна ръка към глезена си и извади автоматичния, деветмилиметров пистолет.

Шейн се хвърли встрани, когато Рей стреля. Куршумът се заби в рамката на вратата зад него. Реагира инстинктивно, претърколи се, изправи се и стисна с две ръце беретата си.

Рей се обърна, за да стреля отново и Шейн натисна спусъка. Куршумът улучи Реймънд Молар в средата на маймунското чело.

Огромната му глава отхвръкна назад, когато се вторачи в Шейн. Револверът се изплъзна от мускулестата му ръка и тупна на килима. Свинските му очички блеснаха от омраза и изненада. Шейн напразно търсеше нещо човешко в тази животинска свирепост.

После Реймънд Молар колебливо направи крачка назад и седна на ръба на леглото, сякаш да помисли какво да направи. Сърцето му вероятно още биеше, но Шейн знаеше, че бившият му партньор вече е мъртъв. След миг той се строполи по лице на килима…

Шейн погледна Барбара. Тя бе отворила широко уста, вторачена в мъртвия си съпруг. Подпухналите й устни бяха разцепени и кървяха.

— Какво ще правим сега, Шейн? — прошепна тя.