Стивън Канел
Непокорният (24)

20.
Черната вдовица

Шейн седна в колата си, остави вратата отворена и се обади на Санди. Колкото и да беше учудващо, този път я намери. Тя отговори на третото позвъняване.

— Аз съм, Санди.

— Шейн, положението не е толкова лошо, колкото ти мислеше. Обадих се в училището и те ми казаха, че няма проблем. Чуч отново влиза в часовете.

— Да, няма проблем. Подал съм фалшива тревога. Трябва да те видя. Още днес. Да поговорим за някои неща. Ще бъда при теб след половин час.

— Днес наистина имам гаден ден.

— Цялата ми седмица беше гадна. Ще се видим по обяд.

— Не мога. Имам среща.

— Отложи я. — Шейн беше ядосан на Димарко и си го изкарваше на Санди.

— Не е толкова лесно.

— Отложи шибаната среща. Ще бъда при теб по обяд — повтори Шейн и затвори.

Часът беше единайсет и трийсет.

Санди живееше във великолепна мансарда на площад Барингтън в Брентуд. Шейн пристигна там за трийсет минути.

— Трябва да съобщя за вас, господине — каза портиерът и се намръщи, като видя очуканата му кола.

— Казвам се Шейн Скъли и отивам при госпожа Сандовал.

Портиерът вдигна слушалката на домофона и след кратък разговор придружи Шейн до асансьора.

— Преди да си тръгнете, позвънете, и ще докарам колата ви.

— Благодаря — отговори Шейн.

Вратите на асансьора се затвориха и той се заслуша в музиката от уредбата.

Шейн се зачуди за пореден път на онова, което Санди бе успяла да постигне. Когато се запознаха, той работеше в полицията малко повече от година. Току-що се бе разделил с Рей и се бе преместил в район Уест Вали. Тъй като беше „ново лице“, първия месец временно го бяха назначили при детективите да работи под прикритие върху един случай за измама. Санди беше елитно момиче на повикване. Клиентите й бяха само богати типове. Детективите разследваха търговец на фалшиви ценни книжа, а Санди се чукаше с онзи тип. Шейн я бе арестувал за проституция, но вместо да я задържи, детективите го бяха инструктирали да се опита да я вербува. Той го направи и тя започна да работи за него като информатор. Шейн беше свръзката й. Санди умело измъкна информация от търговеца в леглото и Шейн и детективите успяха да разширят разследването. При ареста бяха задържани петнайсет измамника. Шейн предпази Санди от съд. По време на операцията тя бе доказала, че е умна и смела и може да й се разчита. Шейн й стана приятел и докато вечеряха заедно седмица по-късно, Санди предложи да работи за полицията, ако заплащането е добро.

— Колко пари похарчвате, за да вкарате някой голям играч в съда? — попита тя.

Истината беше, че често се прахосваха хиляди долари, въпреки това, понякога ченгетата не успяваха да съставят обвинение срещу набелязания престъпник.

Предложението на Санди беше хитро и проницателно и показваше, че умът й сече по отношение на деловите въпроси. Тя каза, че ще обработи всяка мишена, която й посочат, без да иска предварително пари от полицията. Макар че клиентите й бяха баровци, Санди се бе уморила да работи нощем и искаше да разшири хоризонтите си. Тя постави две условия. В случай на успех, искаше да получи половината от парите, които предишната година полицията би изразходвала за подобно криминално разследване. И да не работи с мишена, чийто годишен бюджет в полицията е под сто хиляди долара. Каза, че ще се довери на Шейн да й съобщи точната сума. След месец на преговори, отделът най-после прие предложението й.

Санди се оказа изключително добра в тази нова работа. Тя бе сериозна, педантична и напълно подготвена преди всеки ход срещу мишената. Първо изчерпателно проучваше престъпника, сякаш правеше докторски анализ. Ако мъжът харесваше руска литература, Санди научаваше наизуст откъси от произведения на Солженицин. Ако набелязаната жертва се интересуваше от изкуството на импресионистите, Санди ставаше специалист по есетата на Джино Северини „От футуризма към класиката“. После се появяваше в полезрението му. Един ден, докато висеше в любимия си клуб, господин Голям играч съзираше смугла богиня с гарвановочерни коси, която седеше сама на масата и четеше брошура за поредния търг на картини на импресионисти в Сотби. Следваше разговор. Нищо неподозиращият престъпник намираше сродна душа, сексапилна красавица, която харесваше същите неща като него — от Ван Гог до състезания с катамарани в океана. Мислеха толкова еднакво, че тя дори довършваше изреченията му.

Не след дълго двамата ставаха интимни. Тук Санди беше в стихията си. Тя беше забележителен сексуален акробат. Господин Голям играч мислеше, че е спечелил шестица от тотото. И после Санди започваше бавно да измъква информация от него. След секса той се хвалеше и пълнеше красивата й глава с криминалните си подвизи. Санди гукаше и му шепнеше, че е гениален. Щом разбереше за криминалните му операции, тя тръгваше да търси някой наивник. След като ченгетата извършеха ареста, господин Голям играч щеше да осъзнае, че е предаден. Той можеше да се досети, че Санди е информаторът и от килията си в затвора да заповяда да я убият. За да избегне това, тя започваше да търси съучастници на господин Голям играч, които биха могли да поемат тази неблагодарна роля.

Преди да съобщи информацията на полицията, Санди накисваше наивника като информатор. Тя винаги внимаваше да избере някой, достоен за екзекуция. Така че нищо неподозиращите ченгета да не отделят твърде много време за убийството на тази отрепка. Щом избереше наивника, тя започваше да флиртува с него, образувайки любовен триъгълник. Господин Голям Играч се вбесяваше. „Престани да го сваляш, Санди. Видя ли те още веднъж да му се пускаш, ще те убия.“ Но риска си заслужаваше и Санди предизвикваше ревност и у двамата мъже.

След като арестът се осъществеше, господин Голям играч вече беше сигурен кой го е натопил и наивникът свършваше в циментовите основи на някоя строяща се сграда. А Санди седеше в стаята за свиждане в затвора, изплакваше си очите и обещаваше на господин Голям играч, че ще го чака.

Тъй като Санди винаги унищожаваше мишените, а наивниците умираха, прякорът й беше Черната вдовица. Подобно на прозвището си, тя беше страхотна фатална жена.

Накрая Санди представяше сметката за безценната си услуга на Шейн и той действаше като посредник между нея и полицията. Сделката беше почтена. Ако Санди не предадеше „стоката“ си, полицията не плащаше.

В началото Шейн беше единственото ченге, на което тя се доверяваше като посредник. Делата протичаха гладко в съда. Информацията за ареста винаги беше анонимна и не можеше да бъде проследена до източника. Разбира се, арестуващите полицаи не знаеха нищо. Тъй като Санди не свидетелстваше в съда, нито споделяше с някого какво е направила, за да предаде „стоката“, всичко беше законно. Плащаха й като на информатор — нещо, което полицията правеше в цялата страна. Сделката за всички беше ефикасна и доходна.

Федералните агенти, естествено, научиха за нея и се намесиха с типичния си, властен и нетърпящ възражение тон. И тъй като бюджетът им беше по-голям, Санди започна да работи главно за тях.

 

 

Вратите на асансьора се отвориха. Санди стоеше във фоайето и го чакаше. Всеки път, когато я видеше, Шейн оставаше поразен от красотата й. Тя беше висока, почти метър и осемдесет, имаше зрелищно, сякаш изваяно от скулптор тяло. Веднъж му бе казала, че майка й е мексиканка, а баща й — колумбиец. Косите й бяха гарвановочерни, а кожата — с цвят на шоколад. Кафявите й очи блестяха и играеха, казвайки: „Вземи ме“. Санди беше една от най-привлекателните и сексапилни жени, които Шейн бе виждал. Макар да беше на около трийсет и шест-седем, тя лесно можеше да мине за десет години по-млада.

Санди го посрещна. Беше със скъпи обувки на високи токове и ушита по поръчка бяла рокля, която разкриваше достатъчно от коленете и гърдите й, за да го накара да се разсее, но не и прекалено предизвикателна. Тя представляваше странна смесица — висока класа, но и прелъстителност, скъпа и същевременно достъпна — и изпълняваше тази роля с невероятна лекота.

— Изглеждаш уморен, Шейн. Надявам се, че не се занимаваш с наблюдение и не спиш в колата си — каза тя, като видя тъмните кръгове около очите му.

— Винаги знаеш как да ме накараш да се почувствам специален — мрачно отговори той.

Санди го хвана за ръката и предложи лицето си за целувка.

— Хайде, престани. Знаеш, че те обичам. Направих сандвичи.

Тя вече владееше положението и го обработваше, карайки го да се чувства важен. Много я биваше за това. Мъжете бяха бизнесът й.

Мансардата беше огромна и красива. Всичко беше бяло — стените, килимът и завесите. Старинните предмети бяха автентични. Черното бюро в стил Луи XV, белите канапета и европейските украшения мигновено хващаха окото. Санди застана в средата на фоайето и сложи ръце на тънката си талия. Тя беше най-екзотичното украшение в помещението.

— Сега, като те видях по-отблизо, мисля, че имаш нужда от алкохол. Искаш ли бира?

Без да дочака отговор, Санди отиде в кухнята и извади две бутилки „Амстел“. Донесе ги заедно със сандвичите. Всичко бе сложено в скъп старинен сребърен поднос.

Светлините на града блещукаха. От океана повяваше лек бриз.

— Трябва да вземеш Чуч — без да го увърта, каза Шейн.

— Не мога. Вече ти казах. Занимавам се с един случай на Агенцията за борба с наркотиците. Работя почти всяка нощ. Мишената е наемен убиец. Сгреша ли, свършено е с мен. Кълна се в бога, този тип е същински вампир… Играе цяла нощ.

— Санди, важно е и няма да повтарям. Трябва да прекарваш повече време със сина си. Аз се провалих. Мислех, че почти съм успял да спечеля доверието му, но обърках нещата. Страхувам се, че той ще избяга и после ще трябва да го издирваме. Има някакви приятели бандити във Вали. Чуч е ядосан и е готов да се събере с лоша компания. Тревожа се за него.

Санди прехапа устни. Явно мислеше съсредоточено.

— Знам, мислиш, че съм го зарязала и го изпращам в разни пансиони или го оставям при приятели… Но аз се опитвам да спечеля достатъчно пари, за да го запиша в Принстън или в Йейл. Искам Чуч да получи възможно най-доброто образование и да стане лекар.

— Няма значение какво мисля аз, а Чуч. Трябва да му покажеш, че се интересуваш от него! Да му намериш място в твоя живот и да го накараш да се чувства част от него. Забрави за Йейл, защото както вървят нещата, Чуч ще свърши в затвора.

— Планът ми е да спестя пари, после да се оттегля от бизнеса. Ще се преместя с Чуч във Финикс, Аризона, и ще бъда истинска майка. И това ще стане след около година. Може би по-малко…

— Нямаш година. Нито дори седмица.

— Шейн, ужилването по тази сделка с наркотици ще бъде след два дни. В момента съм в критичната точка и работя по стратегията за измъкването ми.

— Имаш предвид, че накисваш мъртвеца — поправи я той.

— Господи, в какво настроение си! Не бъди толкова заядлив. Ще взема Чуч, след като ужилването свърши. Но няма да стане днес, нито утре… Може би в понеделник.

Шейн стана, без да е докоснал сандвичите и бирата. Но и Санди не го помоли да остане.

— Между другото, кой е бащата на Чуч, по дяволите?

— Казва се Карлос Делмоника. Забравих да си взема хапчетата. Беше търговец на наркотици. В момента е в затвора Левънуърт в Канзас. Излежава двайсет и пет годишна присъда по федерално обвинение.

— О, боже.

— Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Чуч да не се среща с баща си. И да не му казваме кой е. Не искам да започне да пише писма на Карлос, който дори не знае, че има син.

— В петък — отсече Шейн и тръгна към вратата.

Санди взе чантата си.

— Ще изляза с теб. Може би ще успея да отида на обяда. — Тя взе телефона и се обади на портиера. — Санди е, скъпи. Слизам с джентълмена, който току-що се качи. Ще бъдеш ли така добър?

Тя затвори и се усмихна лъчезарно.

— Веднага ще докара колите ни. Истинска магия.

Двамата излязоха в коридора. Докато Санди натискаше копчето на асансьора, нечий телефон иззвъня. Беше на Шейн.

— Да?

Обаждаше се Луан Макдермът от отдела за анализ на отпечатъци.

— Лаборантите откриха ясни отпечатъци върху кутията от видеокасета — каза тя. — Принадлежат на Калвин Шийтс, Лос Фелиц, номер 2329, апартамент 16.

— Калвин Шийтс — повтори Шейн и извади писалка и тефтерче.

— Да. Той беше един от нас.

— Ченге?

— Да. Преди шест месеца Отделът за вътрешни разследвания го отстрани от работа.

— Нещо друго?

— Това е всичко.

— Благодаря.

Шейн затвори телефона и се замисли.

Асансьорът дойде и двамата се качиха.

— Познавам Калвин Шийтс — каза Санди, изненадвайки Шейн.

Вратите се затвориха и асансьорът започна да се спуска.

— Така ли?

— Той работи за Лоуган Хънтър. Или поне работеше за него.

— Лоуган Хънтър, кинопродуцентът?

— Всъщност, сега Лоуган има собствена киностудия, „Стармакс“. Калвин Шийтс е шеф на охраната.

— Откъде познаваш Лоуган Хънтър? Той не е ли онзи, който си пада по светските събития и организира приеми за набиране на средства или за представяне на граждански проекти?

— Да, на това се дължи репутацията му. Занимава се само с неща, които ще му осигурят присъствие в медиите. В момента пак говорят за него, защото се опитва да привлече в Лос Анджелис някакъв професионален футболен отбор. Запалянко е, колкото аз съм микробиолог, но това го прави популярен и му харесва. Готов е на всичко, за да попадне в новините.

— Колебая се дали да попитам как си се запознала с него.

— Преди около два месеца го разработвах за митниците. Но не стигнах доникъде. Той не пожела да се сближим. Един от малкото ми неуспехи. Няколко седмици по-късно разбрах, че е хомосексуалист.

— За какво го преследваха митническите власти?

— Мислеха, че внася кокаин в страната, като използва филмовите материали, върнати от снимките в Мексико. Смятаха, че произвежда кокаин във филмовата лаборатория там. Но както вече ти казах, не се сближихме достатъчно, за да науча нещо повече.

— И сега Калвин Шийтс работи за него?

— Да. Той е гадно копеле. Не бих искала да оставам сама с него на тъмно място.

Двамата стигнаха до фоайето и излязоха от асансьора. Портиерът вече бе докарал колите им.

Шейн му даде един долар, а Санди — пет — и започна да бъбри с него на испански. Мъжът се усмихваше и енергично кимаше. После Санди седна зад волана на новия си открит тъмнозелен ягуар. Двамата потеглиха, отправяйки се в различни посоки — Санди, за да уреди погребението на някой бандит, а Шейн — да вземе от училище единствения й син. Преди господин Текери да изпадне в истеричен припадък и да започне да заплашва с изключване ad sommum bonum.