Джефри Арчър
Търговецът (9)

9.

Беки започна да долавя в поведението на Чарли дребни промени, отпърво почти незабележими, сетне по-очевидни.

Дафни не се и опитваше да прикрие увлечението си по онова, което тя нарече „социалното откритие на десетилетието, моя личен Чарли Дулитъл“.

— Е, чудо голямо! Водила съм го само веднъж в имението Харкорт — оповести младата жена. — Всички останаха очаровани. Дори мама отсъди, че бил невероятен.

— Не може да бъде! Майка ти да хареса Чарли Тръмпър! — ахна невярващо Беки.

— Ами да, скъпа. Но мама знае, че нямам намерение да се омъжвам за него.

— Ей, умната! И аз нямах намерение да се омъжвам за Гай.

— Не забравяй, скъпа, че ти произхождаш от класата на романтиците, докато аз съм с по-пресметливо потекло. Именно заради това аристокрацията е оцеляла толкова дълго. Не, ще се венчая за мъж на име Пърси Уилтшир и това няма нищо общо нито със съдбата, нито със звездите. Просто старомоден здрав разум.

— А господин Уилтшир наясно ли е с намеренията ти?

— Не, маркиз Уилтшир не знае. Дори майка му още не му е казала.

— Ами ако Чарли се влюби в теб?

— Невъзможно! В живота му има друга.

— Не думай! — изненада се Беки. — А аз дори не съм я виждала.

 

 

Шестмесечният отчет на магазина бе значително по-добър от първите три месеца и Дафни го усети по себе си, когато получи следващата вноска за покриване на заема. Пошегува се с Беки, че при това темпо няма да спечели нищо от вложението си. Колкото до самата Беки, тя все по-рядко мислеше за Дафни, Чарли и магазина — наближаваше време Гай да замине за Индия.

Индия… След като разбра, че го пращат за три години чак там, не мигна цяла нощ: предпочиташе да научи от него, а не от Дафни за заминаването му, което поставяше под въпрос общото им бъдеще. Доскоро се бе примирявала, че Гай си има задължения в полка и те не могат да се виждат редовно, но сега, когато им предстоеше да се разделят, тя се дразнеше все повече от неговите дежурства, нощни учения и най-вече от походите в събота и неделя, в които участваше и Кралският стрелкови полк.

Беше се опасявала, че след скандала в имението Асхърст Гай ще охладнее към нея, но се получи точно обратното — той стана още по-настойчив и постоянно й повтаряше, че веднъж да се оженят, и всичко ще се промени.

После обаче месеците се превърнаха в седмици, седмиците — в дни и страховитото кръгче, с което Беки бе оградила трети февруари 1920 година върху календара до леглото си, ги връхлетя изневиделица.

— Хайде да вечеряме в кафене „Ройъл“, където бяхме заедно първия път — предложи Гай в понеделника преди заминаването си.

— А, не — рече Беки. — Нямам намерение последната вечер да те деля със стотина непознати. — Тя се подвоуми, подвоуми и добави: — Ако ми се доверяваш като готвачка, предпочитам да те поканя на вечеря у нас. Така поне ще бъдем сами.

Гай се усмихна.

 

 

След като нещата в магазина явно потръгнаха, Беки вече не се отбиваше всеки ден, но ако минаваше покрай номер сто четирийсет и седем, не можеше да се сдържи и да не надзърне през витрината. Онзи понеделник тя изненадана видя, че Чарли го няма зад щанда.

— Насам, насам! — чу се вик.

Беки се обърна и видя, че Чарли седи на същата пейка срещу магазина, където го бе заварила и в деня, когато той се бе прибрал в Лондон. Прекоси улицата и отиде при него.

— Ама ти какво, да не си излязъл в пенсия, преди да сме си платили борчовете?

— Няма такова нещо, не съм излязъл в никаква пенсия. Работя.

— Хубава работа, работел! Я обясни, господин Тръмпър, откога да седиш в понеделник сутрин по пейките в парковете се води за работа?

— Не друг, а Хенри Форд ни учи, че „за всяка минута действие трябва да отделиш по час размисъл“ — отвърна Чарли и на младата жена й направи впечатление, че просторечието му вече почти не се долавя.

— И накъде те тласкат днес мислите на Форд? — попита тя.

— Към онези магазини отсреща.

— Към всичките ли? — Беки извърна очи натам. — И до какъв извод е щял да стигне господин Форд, ако е седял на тази пейка?

— Че те всъщност представляват трийсет и шест различни начина да правиш пари.

— Никога не съм ги броила, но щом казваш, че са трийсет и шест, ще ти повярвам.

— И какво друго виждаш, ако погледнеш към отсрещния тротоар?

Беки отново извърна очи към Челси Терас.

— Навалица от хора, които сноват напред-назад по тротоара, главно жени със слънчобрани, бавачки, тикащи бебешки колички, и някое и друго дете, което скача на въже или върти обръч. — Тя замълча. — А ти какво виждаш?

— Две табели „Продава се“.

— Да ти призная, не съм ги забелязала.

Беки за кой ли път насочи поглед към отсрещния тротоар.

— Защото гледаш с други очи — поясни Чарли. — Първо, имаме месарницата на Кендрик. Е, знаем всичко за него, нали така? Получи инфаркт и лекарите го посъветваха да се пенсионира, ако иска да поживее още малко.

— Освен това имаме магазина на господин Ръдърфорд — отбеляза Беки, съгледала втората табела „Продава се“.

— Да, антикварят. Драгият Джулиан е решил да продаде магазина и да се пресели при приятеля си в Ню Йорк, където обществото гледа с по-добро око на такива наклонности… как ти харесва думичката?

— Ама ти откъде знаеш…

— Имам си източници — отвърна Чарли и се пипна по носа. — Това е като въздуха и водата за всеки предприемач.

— Поредното правило на Форд ли?

— Не, източникът се намира значително по-близо — призна си младежът. — И се казва Дафни Харкорт-Браун.

Беки се усмихна.

— И какво смяташ да предприемеш?

— Смятам да купя и двата магазина.

— И как, интересно, ще го направиш?

— С моята предприемчивост и с твоята бдителност.

— Сериозно ли говориш, Чарли Тръмпър?

— Никога не съм говорил по-сериозно. — Младежът я погледна отново. — В края на краищата не виждам особена разлика между Челси Терас и Уайтчапъл.

— Е, все има разлика — възрази Беки. — Някоя и друга десетична запетая.

— Ами да я преместим тая запетая, госпожице Салмън. Така де, водиш ми се съдружница, крайно време е да престанеш да дремеш и да започнеш да си вършиш твоята част от работата.

— Ами изпитите?

— Приятелят ти замина за Индия, използвай свободното време, с което вече разполагаш.

— Всъщност заминава утре.

— В такъв случай ти отпускам още един ден градски отпуск. Нали военните му викат така? А утре ще се върнеш при Джон Д. Уд и ще си уредиш среща с онзи млад пъпчив служител… как му беше името?

— Палмър — отговори Беки.

— Точно така, Палмър. Заръчай му да уговори продажбата и на двата магазина и го предупреди, че проявяваме интерес към всичко на Челси Терас, което в бъдеще бъде обявено за продан.

— Всичко на Челси Терас ли? — ахна Беки, която вече си водеше записки на гърба на тетрадката.

— Освен това трябва да осигурим парите за покупката на имотите, ето защо обиколи банките и уговори изгодни условия. Ако ти поискат лихва над четири на сто, изобщо не разговаряй.

— Ако ми поискат лихва над четири на сто, да не разговарям — повтори младата жена, след което вдигна очи и допълни: — Но това, Чарли, са цели трийсет и шест магазина!

— Знам, вероятно ще ни отнеме ужасно много време.

 

 

В библиотеката на колеж „Бедфорд“ Беки се помъчи да не мисли за мечтите на Чарли да стане следващият господин Селфридж^[1] и да си довърши курсовата работа, посветена на влиянието на Бернини върху скулптурата от XVII век. Но отново и отново се връщаше към Чарли, а после и към Гай. Не можеше да се справи с настоящето, усети, че има още по-малък успех в опитите да обхване миналото, затова отсъди, че курсовата ще трябва да почака, докато тя разполага с повечко време, за да се съсредоточи върху отминалите столетия.

През обедната почивка седна на червения тухлен зид пред библиотеката и без да спира да мисли, отхапа от ябълката, която си носеше. После метна огризката в близкия кош за отпадъци, събра си нещата в чантата и се отправи на запад, към Челси.

Първо се отби в месарницата, откъдето взе агнешко бутче и каза на госпожа Кендрик, че много съжалява за мъжа й. Докато плащаше, й направи впечатление, че продавачите, макар и добре обучени, не проявяват особено усърдие. Клиентите си тръгваха само с онова, за което бяха дошли, нещо, което Чарли не би допуснал. После Беки се нареди на опашката в „Тръмпър“ така, че да я обслужи Чарли.

— Какво ще желаеш, мила ми госпожице?

— Половинка картофи, четвъртинка печурки, една зелка и един пъпеш.

— Голям късмет имаш днес, госпожице. Да си изядеш пъпеша още довечера — допълни той и понатисна кората. — Още нещо? Няколко портокала, може би грейпфрут?

— Не, благодаря, много си мил.

— Дължиш ми общо три шилинга и четири пенса.

— А защо не даваш и на мен една ябълка, както на другите момичета?

— Съжалявам, мила ми госпожице, но това е привилегия само на постоянните ни клиенти. Но би могла да ме убедиш, ако ме поканиш да си поделим довечера пъпеша. Тъкмо ще ти изложа грандиозния си план за Челси Терас, Лондон, света…

— Днес, Чарли, не мога. Утре сутринта Гай заминава за Индия.

— Да де! И аз съм един! Да ми изхвърчи от главата! — Младежът бе необичайно развълнуван. — Тогава утре?

— Защо не?

— В такъв случай те каня на вечеря. Да мина ли да те взема в осем?

— Страхотно, съдружнико! — изчурулика Беки с надеждата, че го е казала като Мей Уест.

Вниманието на Чарли веднага бе погълнато от едрата лелка, която беше на ред.

— О, лейди Нърс! — подхвана пак младежът на просторечие. — Какво да бъде, както обикновено малко цвекло и ряпа ли, или днес, мила ми госпожо, ще проявите повече въображение?

Беки се обърна и видя как лейди Нърс, която беше най-малко на шейсет години, поруменява и изпъчва гордо-гордо пищна гръд.

След като се прибра, Беки бързо огледа хола, за да се увери, че е чисто и подредено. Прислужницата се бе постарала доста, Дафни още не се беше прибрала от провинцията, където беше заминала за края на седмицата, и Беки трябваше само да пооправи възглавниците и да дръпне пердетата.

Реши да приготви вечерята и чак след това да се окъпе. Вече съжаляваше, че е отхвърлила предложението на Дафни да повикат от Лаундс Скуеър готвач и две-три жени, които да й помагат, но й се искаше поне този път двамата с Гай да бъдат сами, макар и да знаеше, че майка й няма да одобри, ако разбере, че е прекарала вечерта с приятел, а Дафни не е била с тях, за да ги държи под око.

Пъпеш, след това агнешко бутче с картофи, зеле и гъби: виж, майка й със сигурност щеше да одобри менюто. Но едва ли щеше да погледне благосклонно на това, че дъщеря й се е охарчила с цяло състояние за бутилка вино „Нюи Сен Жорж“ реколта 1912 година, което Беки бе купила от магазина на господин Кътбърт на номер сто и едно. Младата жена обели картофите, приготви бутчето за печене и провери дали им се намира джоджен, после се зае да маха кочана на зелката.

Докато пълнеше ваната, си каза, че занапред трябва да пазарува само в квартала, за да е сигурна, че знае не по-малко от Чарли какво става тук. Преди да се съблече, провери и дали е останало нещо в бутилката бренди, която й бяха подарили за Коледа.

Докато лежеше в горещата вана, обмисляше към кои банки да се обърне и по-важно, как да им представи случая. Подробен отчет за приходите на магазин „Тръмпър“, както и график за изплащане на заема… Мислите й отново я отнесоха от Чарли към Гай — Беки се запита защо ли никой от двамата не отваря дума за другия.

Чу, че часовникът в спалнята отброява седем и половина, и стресната, изскочи като тапа от ваната — погълната от мислите си бе забравила, че Гай ще дойде точно в осем. Дафни я бе предупредила, че ако ходиш с военен, можеш да си сигурна поне в едно: че той няма да закъснее нито веднъж.

Беки изпразни половината гардероб на Дафни, а и своя и намята дрехите навсякъде из двете стаи в трескав опит да избере тоалет, който да облече. Накрая се спря на рокля със сако, които Дафни бе носила на бала на Кралския стрелкови полк и които оттогава не бе слагала. Беки закопча припряно и последното копче и се погледна в огледалото. Беше неотразима. Часовникът над камината отброи осем точно когато на вратата се позвъни.

В стаята влезе Гай, облечен в двуредна куртка и в кавалерийски брич, носеше бутилка вино и голям букет червени рози. Остави ги на масата и прегърна Беки.

— Каква красива рокля! — възкликна той. — Никога не съм те виждал с нея.

— Обличам я за пръв път — отвърна младата жена и почувства угризения на съвестта, задето я е взела, без да пита Дафни.

— Никой ли не ти помага с вечерята? — огледа се гостът.

— Да ти призная, Дафни си предложи услугите, но аз не приех — не исках да те деля с никого, нали днес е последната ни вечер заедно!

Гай се усмихна.

— Да ти помогна ли нещо?

— Да, отвори виното, докато слагам във фурната картофите.

— Картофи от „Тръмпър“ ли?

— То се знае — отвърна Беки, след което се върна в кухнята и пусна зелката в тенджерата вряла вода. Подир кратко колебание се провикна: — Чарли не ти е особено симпатичен, нали?

Гай напълни чашите с вино, но или не чу какво го пита Беки, или не се опита да й отговори.

— Как мина денят? — попита младата жена, след като се върна в хола и взе чашата вино, която Гай й подаде.

— Приготвях си багажа за утре, и аз не знам колко денка се получиха — отвърна той. — В оная проклета страна искат да носиш по четири бройки от всичко.

— От всичко ли? — възкликна Беки и отпи от виното. — Ммм, бива го.

— От всичко. А ти какво прави днес?

— Обсъждах с Чарли плановете му да превземе Лондон, без да обявява война, реших да не се занимавам с Караваджо, защото е художник втора ръка, и купих гъби, да не говорим пък за пъпеша, който Чарли не можа да нахвали.

После тя сложи половинката пъпеш пред Гай и напълни отново чашите.

Докато вечеряха, младата жена си даде сметка, че през следващите три години едва ли ще прекарат друга вечер заедно. Говореха за театър, за полка, за размириците в Ирландия, за Дафни, дори за цената на пъпешите, но не и за Индия.

— Винаги можеш да ми дойдеш на гости — рече той накрая — сам бе подхванал забранената тема, докато наливаше на Беки поредната чаша вино, останало на дъното на бутилката.

— Да отскоча за един ден, така ли? — засмя се тя, докато вдигаше от масата празните чинии и ги носеше в кухнята.

— Не след дълго и това ще бъде възможно.

Гай напълни и своята чаша и отвори бутилката, която бе донесъл.

— В смисъл?

— В смисъл, че ще пътуваме със самолет. Така де, Алкок и Браун прекосиха Атлантическия океан, без да спират никъде, следващата цел на повечето авантюристи вероятно ще бъде Индия.

— Дали да не седна на крилото? — засмя се Беки, след като се върна от кухнята.

Гай също се усмихна.

— Сигурен съм, че няма и да усетим кога са минали трите години, после, веднага щом се върна, ще се оженим.

Той вдигна чашата и загледа как Беки отпива от виното. Известно време и двамата мълчаха. Когато стана от масата, младата жена усети, че й се вие свят.

— Ще сложа кафе — обясни тя.

Щом се върна, видя, че чашата й отново е напълнена.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — поде Гай и Беки се уплаши, че той си тръгва. — Опасявам се, че е време да мием чиниите — допълни младежът. — Не си повикала прислуга, а аз оставих ординареца в казармата.

— Не, няма да се занимаваме сега с чиниите — хлъцна Беки. — Ами да, една година ще ги мия, една ще ги подсушавам и една ще ги редя.

Смехът на Гай бе прекъснат от шума на кипящото кафе.

— Връщам се ей сега. Защо не си сипеш бренди? — предложи Беки, а после отиде в кухнята и затърси две чаши, които да не са нащърбени.

Напълни ги с вряло кафе и ги занесе в хола — стори й се, че газовата лампа е нагласена да свети по-слабо. Остави чашите на масичката при канапето.

— Кафето е много горещо, трябва да поизчакаме да изстине — предупреди тя.

Гай й подаде чашата бренди. Вдигна своята и зачака. Беки се поколеба, отпи малка глътка и седна на канапето до него. Известно време мълчаха, после Гай остави чашата, прегърна младата жена и започна да я целува страстно първо по устните, сетне по вратлето и голите рамене. Беки се дръпна едва когато усети, че той плъзва длан от гърба към гърдите й.

Гай я пусна и рече:

— Имам една приятна изненада за теб, скъпа, пазех я за тази вечер.

— Каква?

— Утре във вестник „Таймс“ ще бъде обявен годежът ни.

За миг Беки бе толкова смаяна, че само погледна младежа.

— О, скъпи, това е прекрасно!

Отново го прегърна и този път не се дръпна, когато той заопипва гърдите й. После обаче попита:

— Но какво ще каже майка ти?

— Пет пари не давам какво ще каже — възкликна Гай и пак я зацелува по шията.

Плъзна длан и по другата й гърда, а Беки разтвори устни и езиците им се докоснаха.

Усети как Гай разкопчава копчетата отзад на роклята й — отначало бавно, сетне по-уверено. Тя се изчерви, когато младежът махна куртката и вратовръзката и ги метна върху облегалката на канапето, и се запита дали да не му каже, че са отишли прекалено далеч.

Но Гай се зае да разкопчава ризата си и Беки съвсем се уплаши: вече нямаше власт над нещата.

Младежът се надвеси и съблече сакото на Беки. След това отново започна да я целува и да прокарва длани по гърба й.

Младата жена си помисли, че може би ще й се размине, ако Гай не успее да разкопчее сутиена. Но не след дълго стана пределно ясно, че той и друг път се е справял с тази нелека задача: разкопча чевръсто копченцата и насочи вниманието си към бедрата на Беки. Най-неочаквано спря, когато дланта му стигна горния край на чорапите, погледна я в очите и промълви:

— Опитвах се да си представя как изглеждаш, но и през ум не ми е минавало, че си толкова красива.

— Благодаря — прошепна Беки и изправи гръб.

Гай й подаде чашата с бренди и тя отпи още една глътка, след което се запита дали не е по-разумно да каже например, че кафето е изстинало, и да отиде в кухнята, за да направи друго.

— Въпреки всичко тази вечер изживях голямо разочарование — допълни Гай, без да сваля длан от бедрото й.

— Разочарование ли! — възкликна Беки и остави чашата.

Вече я хващаше.

— Да — потвърди Гай. — Заради годежния ти пръстен.

— Годежният ми пръстен ли? — бе още по-смаяна младата жена.

— Поръчах го преди повече от месец в „Гаръд“^[2] и ми обещаха, че тази вечер мога да го взема. Ала днес следобед ми съобщиха, че ще бъдат готови едва утре рано сутринта.

— Не е толкова важно — рече Беки.

— Как да не е важно! — възкликна Гай. — Исках тази вечер да ти го сложа. Дано ти е възможно утре сутринта да дойдеш малко по-рано на гарата. Смятам да падна на колене и да ти поднеса пръстена направо на перона.

Беки стана и се усмихна, Гай също се изправи и я прегърна.

— Винаги ще те обичам, знаеш го, нали?

Роклята на Дафни се плъзна и падна на пода. Гай хвана Беки за ръката и тя го заведе в спалнята.

Той отметна припряно покривката, скочи на леглото и протегна ръце. Без да губи и миг, Беки отиде при младежа, а той махна набързо останалите й дрехи и започна да я целува навсякъде по тялото, а после я люби с обиграност, каквато, както си помисли тя, се постига само с много практика.

Макар да я позаболя, Беки бе изненадана колко бързо е приключило дългоочакваното усещане. Тя се притиска дълго, сякаш цяла вечност до Гай. Той току повтаряше колко държи на нея, което попритъпи вината, обзела Беки — нали все пак бяха сгодени!

Тя вече се унасяше, когато й се стори, че чува затръшване на врата. Обърна се, решила, че са съседите на горния етаж. Гай почти не се помръдна. Не щеш ли, вратата на спалнята се разтвори рязко и пред тях изникна Дафни.

— Извинявайте, не знаех, че сте тук — прошепна тя и затвори тихо вратата след себе си.

Беки погледна притеснена любимия си. Той се усмихна и я прегърна.

— Не се плаши. Дафни няма да каже на никого.

Притегли я с ръка и отново я люби.

 

 

Когато Беки отиде на първи перон, гара „Уотърлу“ вече гъмжеше от униформени мъже. Беше закъсняла само две-три минути и се изненада, че Гай не я чака. После се сети, че той първо трябва да отскочи до Албемарл стрийт, за да вземе пръстена.

Погледна табелата отстрани на влака: с бял тебешир с едри печатни букви пишеше „Лондон — Саутхамптън, връзка с кораба на «Пенинсюлър и Ориентъл»^[3], потеглящ за Индия. Тръгва в 11:30 ч.“. Беки продължи да оглежда притеснена перона, докато погледът й не се натъкна на няколко безпомощни девойки. Бяха се събрали под гаровия часовник и говореха в хор с пискливи истерични гласчета за балове, срещи по поло и кой ще се жени в скоро време. Те си знаеха, че трябва да се сбогуват тук, на гарата, понеже не приляга на младо момиче да придружава някой офицер чак до Саутхамптън — освен ако не е омъжено или сгодено за него. Но Беки си помисли как тазсутрешният брой на „Таймс“ съобщава, че те двамата с Гай са сгодени, така че може би щяха да я пуснат да изпрати своя годеник чак до пристанището…

Тя отново си погледна часовника: единайсет часът и двайсет и една минути. За пръв път усети, има нещо гнило. И най-неочаквано зърна Гай — вървеше по перона към нея, следван от мъж, който мъкнеше два куфара, и от носач, нарамил още повече багаж.

Гай се извини, но не обясни защо е закъснял, само заповяда на ординареца да качи багажа и да го чака в купето. Няколко минути двамата с Беки си говореха общи неща, Гай дори й се стори някак отчужден, но тя си каза, че на перона има и доста негови колеги, други офицери, които се сбогуваха — някои дори с жените си.

Чу се свирка, Беки видя, че един от железничарите си гледа часовника. Гай се наведе, целуна я лекичко по бузата и най-неочаквано се обърна. Беки видя как той бърза да се качи на влака — дори не я погледна. В главата й изникваше само една картина — голите им тела, преплетени върху тясното легло, и думите на Гай: „Ще те обичам винаги, знаеш го, нали?“.

Чу се последната свирка на заминаващия влак, железничарят размаха зелено флагче, Беки продължи да стои сам-сама на перона. Потрепери от повея на вятъра, когато композицията изпълзя като змия от гарата и пое към Саутхамптън. Смеещите се девойки също тръгнаха, но в друга посока — към екипажите и автомобилите, управлявани от шофьори.

Беки отиде при вестникарската будка в дъното на седми перон и за три пенса си купи брой на „Таймс“: първо припряно, сетне по-бавно провери всички имена в списъка на сгодените.

Сред тях нямаше имената на Трентам и Салмън.