Джефри Арчър
Търговецът (35)

35.

Нощи наред не можех да мигна — лежах будна и се притеснявах, задето все някога Даниъл ще разбере, че Чарли не му е баща.

Той беше висок и слаб, с руса чуплива коса и наситеносини очи, а Чарли бе най-малко половин педя по-нисък от него, с тъмна права коса и кафяви очи — застанеха ли един от друг, се различаваха както земята от небето, и знаех, че рано или късно момчето ще забележи това. За капак и аз съм мургава. Разликата щеше да бъде смешна, ако последиците не бяха толкова тежки. Въпреки това Даниъл никога не е правил на въпрос, че няма нищо общо с Чарли и като външност, и като характер.

Още от самото начало Чарли настояваше да кажем на момчето истината за Гай, но аз го убедих да поизчака, докато Даниъл порасне, за да е в състояние да разбере за какво става въпрос. После обаче Гай почина от туберкулоза и ние вече не виждахме смисъл да обременяваме Даниъл с миналото.

По-късно, след доста години на терзания, през които Чарли ме убеждаваше да кажем на момчето всичко, аз най-сетне склоних. Една седмица преди да замине с кораб за Америка, му звъннах по телефона в колежа „Тринити“ и попитах дали е съгласен да го откарам до Саутхамптън — така поне щях да знам, че в продължение на няколко часа няма да ни прекъсват. Подметнах, че смятам да обсъдим нещо важно.

Тръгнах за Кеймбридж малко по-рано, така че имаше време да помогна на Даниъл да си стегне багажа. В единайсет вече бяхме на шосе номер десет. Първия час си бъбрехме безгрижно за работата на сина ми в Кеймбридж: прекалено много студенти, почти не оставало време за научна дейност, но веднага щом заговорихме за трудностите с жилищните сгради, разбрах, че точно сега се е отворил случай да кажа на Даниъл кой е истинският му баща. После най-неочаквано той смени темата и аз се уплаших. Честно ви казвам, бях готова да подхвана още тогава този въпрос, но мигът бе отлетял.

Докато Даниъл беше в Щатите, бяхме много покрусени от смъртта на майка ми и притеснени от госпожа Трентам и аз си помислих, че съм пропиляла златна възможност да бъда откровена със своя син. Помолих Чарли никога повече да не говорим за това. Имам прекрасен съпруг. Каза ми, че греша и че Даниъл е достатъчно зрял, за да преглътне истината, но се съгласи, че трябва сама да си реша. Не отвори повече дума за това.

Когато Даниъл си дойде от Щатите, отново отидох в Саутхамптън, за да го посрещна. Не знам защо, но ми се стори променен. Като начало изглеждаше различен, някак по-самоуверен, и още щом ме видя, ме притисна толкова силно в обятията си, че ме смая. Докато се връщахме в Лондон, си говорехме за престоя му в Щатите, където очевидно му беше харесало, и без да влизам в подробности, му съобщих какво става с молбата за строеж на Челси Терас, която сме подали. Даниъл не прояви особен интерес, но да ви призная, след като и двамата с Чарли осъзнахме, че момчето е родено за научно поприще, мъжът ми никога не го е занимавал с всекидневните дела в „Тръмпър“.

Преди да се върне в Кеймбридж, Даниъл прекара следващите няколко седмици с нас и дори Чарли, който не е от най-наблюдателните, забеляза колко много се е променил. Беше все така вглъбен и спокоен, дори потаен, но се държеше с нас далеч по-сърдечно и аз започнах да се питам дали, докато е бил в чужбина, не се е запознал с някое момиче. Много се надявах да е така, но ако не броим случайните недодялани подмятания, Даниъл не споменаваше нищо такова. На мен обаче ми се искаше да се ожени за американка. Почти не водеше вкъщи момичета и си умираше от срам, когато го запознавахме с дъщерите на наши приятели. Изчезваше вдън земя, ако се появеше Клариса Уилтшир, което напоследък се случваше твърде често, понеже през лятната ваканция и двамата близнаци, които следваха в Бристолския университет, работеха в галерията на Челси Терас номер едно.

Някъде месец след като Даниъл се прибра от Америка, Чарли ми каза, че госпожа Трентам е оттеглила всичките си възражения срещу нашия проект да съединим двете кули. Направо подскочих от радост. Когато добави и че тя се била отказала да строи наново жилищата, не му повярвах и веднага отсъдих, че тази вещица отново крои нещо. Дори Чарли призна:

— И аз се чудя какъв ли капан се кани да ни заложи.

И двамата не се съгласихме с Дафни, според която госпожа Трентам вероятно била започнала да омеква с възрастта.

След половин месец от общината потвърдиха, че всички възражения срещу проекта ни са оттеглени и можем да започнем строежа. Точно този знак Чарли бе чакал, за да обяви, че възнамеряваме да пуснем акции на борсата.

Свика заседание на управителния съвет, което да вземе съответните решения.

Господин Мерик, на когото Чарли и досега не бе простил, че го е принудил да продаде картината на Ван Гог, ни посъветва да се обърнем към търговска банка „Робърт Флеминг“, която да ни представлява, докато учредяваме търговското дружество. Изрази и надеждата, че сметките на новата фирма и занапред ще бъдат в „Чайлд и сие“. На Чарли му идеше да му каже „да си гледа работата“, ала и двамата знаехме, че мнозина в Сити ще бъдат озадачени, ако броени седмици преди пускането на акциите сменим банката. Управителният съвет се вслуша и в двете препоръки, след което в него бе поканен да влезе Тим Нюман от „Робърт Флеминг“. Той внесе в дружеството свеж полъх, защото бе от новото поколение банкери. Подобно на Чарли, и аз веднага го харесах, но и досега не можех да се настроя на една вълна с Пол Мерик.

Наближаваше денят, когато щяхме да пуснем акциите на борсата, и Чарли прекарваше все повече време с банкера от търговската банка. През това време Том Арнолд се нагърби с управлението на магазините, а също с надзора върху строежа. Само в галерията на номер едно продължавах да се разпореждам аз.

Няколко месеца преди да обявим, че учредяваме акционерно дружество, реших, че не е зле да проведа голям търг на произведения на италианската живопис, на които бях посветила много време и с които се надявах да наложа окончателно галерията на Челси Терас номер едно.

На най-големия специалист, който работеше при мен — Франсис Лосън, му трябваха близо две години, за да събере петдесет и деветте платна, всички рисувани между 1519 и 1768 година. Най-големият ни удар бе „Базилика Сан Марко“ на Каналето, която Дафни бе наследила от своя възрастна леля в Къмбърланд.

— Не е толкова добра, както картините, които Пърси има в Ланаркшир — ни обясни тя съвсем в свой стил. — Въпреки това очаквам, скъпа, да взема добри пари за нея. Не ги ли получа, занапред ще ходя само в „Сотби“ — подсмихна се моята приятелка.

Определихме първоначална цена на картината от трийсет хиляди лири стерлинги. Казах на Дафни, че тя е твърде разумна: досега платно на Каналето бе получавало най-много трийсет и осем хиляди лири, за колкото предната година в „Кристи“ продадоха една от творбите му.

Докато се суетях и уточнявах последните подробности около търга, Чарли и Тим Нюман прекарваха почти цялото си време по учреждения, банки, финансови къщи и големи инвеститори, за да ги убедят да вложат капитал в „най-голямата сергия на света“.

Тим беше оптимист за изхода на начинанието и смяташе, че ще има повече кандидати, отколкото акции. Въпреки това препоръча те двамата с Чарли да заминат за Ню Йорк и да разпалят интереса и на американските инвеститори. Чарли уреди пътуването до Щатите така, че да се върне в Лондон два дни преди моя търг и цели три седмици преди да пуснем акциите на дружеството на борсата.

 

 

Беше мразовит понеделник сутринта през януари и аз не бях в най-блестяща форма, но въпреки това бях готова да се закълна, че познавам клиентката, погълната от разговора с една от новите ни продавачки — само не се сещах откъде. Беше на средна възраст и бе облечена в палто, каквито са се носели вероятно през трийсетте — очевидно изживяваше тежки времена и бе дошла да продаде нещо от семейните ценности.

След като тя си тръгна, отидох при Кати, момичето, което бяхме назначили съвсем наскоро, и я попитах коя е жената.

— Казва се госпожа Бенет — обясни младичката продавачка зад щанда.

Името не ми говореше нищо, затова се поинтересувах какво е искала. Кати ми подаде малка маслена картина, на която беше изобразена Богородица с Младенеца.

— Попита дали още е възможно да я включим в търга на италиански произведения на изкуството. Не знаеше нищо за картината и да ви призная, като гледах посетителката, се зачудих дали платното не е откраднато. Тъкмо се канех да се обърна към господин Лосън.

Погледнах маслената картина и веднага се досетих, че я е донесла най-малката сестра на Чарли.

— Оставете на мен.

— Както кажете, лейди Тръмпър.

Качих се с асансьора на последния етаж, подминах като хала Джесика Алън и нахълтах в кабинета на Чарли. Подадох му картината — да я види, и набързо му обясних как е попаднала при нас.

Той отмести книжата върху писалището и дълго разглежда платното, без да каже дума.

— Едно е сигурно — промълви накрая. — Кити никога няма да ни каже откъде я е взела, инак е щяла да дойде направо при мен.

— И какво ще правим сега?

— Ще включим платното в търга, както е поискала сестра ми, защото можеш да бъдеш сигурна, че никой няма да даде за нея повече от мен.

— Но ако Кити е закъсала за пари, защо не й предложим подобаваща сума?

— Защото, ако беше закъсала за пари, сега щеше да е в този кабинет. Не, иска поне веднъж да й падна на колене.

— Ами ако е откраднала картината?

— От кого? А и да я е откраднала, не виждам какво може да ни попречи да обявим в каталога откъде я имаме. Така де, в архива на полицията сигурно още пазят жалбата, която подадохме след изчезването на платното.

— Ами ако й я е дал Гай?

— Гай е мъртъв — напомни Чарли.

 

 

Бях неописуемо щастлива, че печатът и обществеността проявяват такъв интерес към търга. Друг добър знак бе, че предната седмица мнозина от водещите изкуствоведи, критици и колекционери бяха забелязани да оглеждат картините, изложени в основната зала на галерията.

По вестниците започнаха да се появяват и статии за нас с Чарли — първоначално на финансовите страници, сетне и по-напред. Не се ласкаех особено от „Победоносният възход на семейство Тръмпър“, както се бяха изразили в едно от изданията, Тим Нюман обаче обясни колко е важно около теб да се вдига шум, ако разчиташ да привлечеш големи суми. С всяка статия, появила се в някой от вестниците или списанията, новият ни млад директор бе все по-убеден в успешното начало на акционерното дружество.

Няколко седмици Франсис Лосън и Кати Рос работиха върху каталога на търга и старателно проучваха историята на всяка картина: кой я е притежавал, в кои галерии и изложби е била представяна, преди да бъде предложена за продажба в „Тръмпър“. За наша изненада огромен интерес сред обществеността породиха не самите картини, а каталогът, първият, където бяха поместени цветни снимки на произведенията. Струваше ни цяло състояние да го издадем, но още преди търга направихме две допечатки, които продадохме изцяло по пет шилинга бройката, и така не след дълго си покрихме разходите. На месечното заседание дори съобщих на управителния съвет, че със следващите две допечатки сме излезли на малка печалба. Чарли ми се притече на помощ, като подметна:

— Дали да не затвориш галерията и да не направиш издателство?

Новата зала за търгове в галерията на Челси Терас номер едно побираше преспокойно двеста и двайсет души. Никога не я бяхме пълнили, сега обаче отвсякъде валяха заявки за билети, та се наложи да побързаме и да отсеем сеирджиите от хората, които наистина смятаха да купуват.

Бяхме принудени да отпратим мнозина, с един-двама от по-напористите дори се държахме направо грубо, накрая обаче пак се оказа, че от нас се очаква да намерим места за триста души. Сред тях имаше и мнозина журналисти, а най-големият ни удар бе, когато завеждащият редакция „Изкуство“ на Трета програма се обади по телефона да пита дали могат да предават търга на живо по радиото.

Чарли се върна от Америка два дни преди търга и в кратките мигове, когато бяхме заедно, ми разказа, че пътуването е минало много добре — каквото и да означаваше това. Добави и че ще дойде на разпродажбата заедно с Дафни, понеже „трябвало важните клиенти да останат доволни“. Не му споменах, че ми е изхвърчало от главата да му запазя място, ала Саймън Матюс, който наскоро бе повишен в мой заместник, смести в края на седми ред още два стола, молейки се сред присъстващите да няма хора от пожарната.

Решихме да проведем търга във вторник, в три следобед: Тим Нюман ни посъветва, че е изключително важно да подберем подходящо време, ако искаме на другия ден националните вестници да отразят подобаващо събитието.

Ние със Саймън не мигнахме цялата нощ преди търга: заедно със сътрудниците сваляхме картините от стените и ги редяхме в последователността, в която щяха да се продават. Сетне проверихме осветлението на статива, където щяхме да излагаме платната, и накрая наслагахме столовете възможно най-близо един до друг. Изтикахме с метър — метър и половина назад и катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, така че сместихме още един ред столове. Така остана съвсем малко място за помощниците ни, хората, които щяха да стоят отстрани и да следят кой наддава, затова пък решихме куп други проблеми.

Сутринта преди търга проведохме нещо като генерална репетиция: носачите слагаха една по една картините върху статива, а Саймън извикваше каталожния й номер, после удряше с чукчето и обявяваше следващото платно. Когато накрая върху статива бе сложена и творбата на Каналето, проличаха съвършената техника и наблюдателността — запазена марка на майстора. Само се подсмихвах, когато миг по-късно шедьовърът бе заменен с малката картина на Чарли с изобразената на нея Богородица с Младенеца. Кати Рос се рови къде ли не, но не успя да намери нищо за платното, затова просто му сменихме рамката и в каталога написахме само, че е от школата на шестнайсети век. В моя екземпляр на каталога си отбелязах, че очаквам да получим за него двеста гвинеи, макар и да знаех прекрасно, че Чарли е наумил да си го върне, каквото и да му струва това. Още се чудех как ли Кити се е сдобила с картината, но мъжът ми ме скастри „да съм престанела да се притеснявам“. Имал си по-големи грижи от това как сестра му се е добрала до подаръка, направен му от Томи.

 

 

В деня, за когато бе насрочен търгът, в залата имаше хора още в два и четвърт следобед. Забелязах доста важни купувачи и собственици на галерии, които никога досега не бяха заварвали залата в „Тръмпър“ препълнена, та се наложи да застанат прави в дъното.

В три без петнайсет имаше само няколко свободни места, закъснелите вече стояха плътно един до друг отстрани покрай стените, двама-трима дори бяха приклекнали на пътеката между столовете. В три без пет Дафни влезе с гръм и трясък — беше облечена в мастиленосин костюм с чудесна кройка, който предния месец бях видяла в списание „Вог“. Чарли я следваше по петите — стори ми се малко уморен. Двамата седнаха в края на седмия ред — както мъжът ми бе обяснил, от сантиментални подбуди. Дафни изглеждаше много самоуверена, докато съпругът ми току се въртеше и нервничеше.

Точно в три седнах на подиума до катедрата, откъдето Саймън щеше да води търга, а той се качи по стъпалата, поспря, огледа насъбралите се, за да види къде са важните клиенти, и удари няколко пъти с чукчето.

— Добър ден, госпожи и господа — поздрави заместникът ми. — Добре дошли в галерия „Тръмпър“ — добави, като понатърти едва доловимо върху „галерия“.

Обяви първия експонат и в залата настана мълчание. Погледнах картината в каталога си, макар да ми се струваше, че знам наизуст всичко за петдесет и деветте творби. Беше портрет на Франциск Асизки, рисуван от Джовани Батиста Креспи през 1617 година. Малкото произведение с маслени бои бе отбелязано с кода КИХХ, ето защо, когато Саймън удари с чукчето и оповести, че то е продадено за две хиляди и двеста лири стерлинги, със седемстотин повече, отколкото го бях оценила, аз разбрах, че започваме добре.

От общо петдесет и девет платна картината на Каналето беше с номер трийсет и седми, понеже исках напрежението да се покачи, преди тя да бъде обявена за продан, но и да не бъде много назад, да не би хората да започнат да се разотиват. През първия час бяхме продали експонати за четирийсет и седем хиляди лири стерлинги, а още не бяхме стигнали до Каналето. Когато накрая платното с ширина метър и двайсет беше сложено под светлината на прожектора, онези, които го виждаха за пръв път, направо ахнаха.

— Картина на Каналето от 1741 година, върху която е изобразена базиликата „Сан Марко“ — обяви Саймън, сякаш държахме в хранилището поне още пет-шест такива шедьовъра. — Към експоната има значителен интерес, наддаването започва от десет хиляди лири стерлинги.

Той огледа притихналата зала, а ние с помощниците ми започнахме да се озъртаме, за да видим кой ще даде повече.

— Петнайсет хиляди — оповести Саймън и погледна представителя на италианската държава, седнал на петия ред. — В дъното на залата двайсет хиляди лири стерлинги.

Знаех, че ги е дал човекът, отговарящ за колекцията на Мелън. Винаги сядаше на предпоследния ред и държеше между устните си цигара, за да покаже, че не се е отказал от наддаването.

— Двайсет и пет хиляди — викна Саймън и отново се обърна към представителя на италианската държава. — Трийсет хиляди.

Цигарата продължаваше да дими: Мелън оставаше в надпреварата.

— Трийсет и пет хиляди!

Забелязах човек, който чак сега се бе включил в наддаването: господин Рандъл, управител на галерия „Уайлдънстайн“ на Бонд стрийт.

— Четирийсет хиляди! — оповести Саймън, когато в дъното се видя поредното валмо тютюнев дим.

Бяхме прехвърлили сумата, която бях посочила на Дафни, макар че лицето й си оставаше безизразно.

— Петдесет хиляди!

Не се бяхме и надявали да достигнем такава цена. Погледнах към Саймън и видях, че лявата му ръка върху катедрата трепери.

— Петдесет хиляди! — повтори той малко притеснено, когато някакъв непознат на първия ред също се включи в наддаването и закима трескаво.

Цигарата пусна поредния облак тютюнев пушек.

— Петдесет и пет хиляди. Шейсет хиляди!

Саймън отново бе насочил вниманието си към непознатия, който кимна рязко, за да покаже, че е вдигнал сумата.

— Шейсет и пет хиляди.

Човекът на Мелън продължаваше да дими с цигарата, но когато Саймън се извърна към непознатия на първия ред, той поклати глава.

— В такъв случай от дъното на залата шейсет и пет хиляди лири стерлинги. Някой дава ли повече? — Той пак се вторачи в мъжа на първия ред. — И така, за картината на Каналето са предложени шейсет и пет хиляди лири стерлинги. Шейсет и пет хиляди първи път, шейсет и пет хиляди втори път. Платното е продадено!

Саймън стовари с трясък чукчето има-няма и две минути след като наддаването беше започнало, а аз вписах в каталога МИХХХ точно когато в залата избухнаха ръкопляскания — нещо, което никога досега не се бе случвало в галерията на Челси Терас номер едно.

Настана олелия, а Саймън се обърна към мен и прошепна:

— Извинявай за грешката, Беки.

Чак сега си дадох сметка, че нервите му не са издържали и от четирийсет хиляди лири стерлинги той е скочил направо на петдесет. Вече съставях наум заглавията, които на другия ден вероятно щяха да се появят по вестниците: „На търг в галерия «Тръмпър» бе платена рекордно висока цена за картина на Каналето“. Чарли щеше да остане доволен.

— Съмнявам се малката картина на Чарли да достигне такава сума — усмихна се Саймън, след като платното на Каналето бе свалено от статива и на негово място бе сложена Богородицата с Младенеца. Заместникът ми се извърна отново към залата. — Тишина, моля! — прикани Саймън. — Следващият експонат под номер трийсет и осем в каталога е от школата на Бронзино. — Той огледа насъбралите се. — Заявена е цена от сто и петдесет лири стерлинги — оповести моят заместник и замълча. — Някой дава ли сто седемдесет и пет?

Вероятно подучена от Чарли, Дафни вдигна ръка и аз едвам се сдържах да не прихна.

— Сто седемдесет и пет лири стерлинги. Някой дава ли двеста? — Саймън се огледа обнадежден, но не получи отговор. — В такъв случай сто седемдесет и пет лири стерлинги първи път, втори път, трети път…

Ала още преди да е стоварил чукчето, от дъното на залата скочи набит мъж с пожълтели от тютюна мустаци и прошарена коса, облечен в туидено сако и карирана риза с жълта вратовръзка. Той изкрещя:

— Тази картина не е „от школата на“, това е оригинал на Бронзино, откраднат по време на Първата световна война от църква „Свети Августин“ край Реймс.

Настана страшна врява, всички погледнаха първо мъжа с жълтата вратовръзка, после и малкото платно. Саймън удари няколко пъти с чукчето, но това не му помогна да възстанови реда. Журналистите започнаха да записват трескаво в бележниците си. Обърнах се към Чарли и Дафни: двамата бяха навели глави един към друг и разговаряха трескаво.

Малко по малко хората замълчаха и насочиха вниманието си към непознатия. Той продължаваше да стои прав.

— Според мен грешите, уважаеми господине — отсече твърдо Саймън. — Уверявам ви, картината е позната на галерията от доста години.

— Аз пък ви уверявам, че тя е оригинал — възрази мъжът, — и макар да не обвинявам предишния й собственик, че е крадец, мога да докажа, че е открадната.

Мнозина в залата веднага погледнаха в каталога, за да видят кой е притежавал картината. Най-отгоре в анотацията с главни букви пишеше: „ОТ ЧАСТНАТА СБИРКА НА СЪР ЧАРЛС ТРЪМПЪР“.

Сега вече се вдигна страшен шум, непознатият обаче продължаваше да стои. Наведох се и подръпнах крачола на Саймън. Той се надвеси над мен и аз му прошепнах какво съм решила. Заместникът ми отново заудря с чукчето и присъстващите най-сетне се поуспокоиха. Погледнах към Чарли — беше пребледнял като платно, после и към Дафни, която бе запазила спокойствие и го държеше за ръката. Бях убедена, че загадката си има някакво простичко обяснение, затова, колкото и да е странно, не се притесних особено. Саймън успя най-после да въдвори ред и оповести:

— Посъветваха ме засега да изтегля платното от търга. Експонат номер трийсет и девети — добави той припряно, а непознатият в кафявото туидено сако стана и изхвърча от залата, следван по петите от цяла сюрия журналисти.

Никоя от останалите двайсет и една картини не достигна предварително определената цена и когато онзи следобед Саймън удари за последно с чукчето, за да оповести края на търга, макар и да бяхме били всичките си досегашни рекорди от разпродажби на образци на италианската живопис, бях почти сигурна какво ще пишат на другия ден по вестниците. Пак се извърнах към Чарли, който правеше всичко възможно да запази самообладание. Инстинктивно погледнах и стола, където беше седял непознатият в кафявото туидено сако. Залата вече се опразваше, хората се тълпяха пред изхода. Чак сега забелязах точно зад онзи стол възрастна дама, която седеше с изправен гръб и с ръце, отпуснати върху дръжката на слънчобрана. Гледаше право в мен.

След като се убеди, че съм я видяла, госпожа Трентам стана бодро от мястото си и тръгна бавно към вратата.

 

 

На другия ден вестниците пишеха само за това. Ние с Чарли не бяхме давали официално изявления, въпреки това, ако не броим „Таймс“, снимките ни се мъдреха по всички първи страници редом до малката маслена картина с изображението на Богородица с Младенеца. В първите десет абзаца на почти всички материали не се споменаваше и дума за Каналето, нямаше и илюстрация с неговата картина.

Непознатият, отправил обвинението, изчезна сякаш вдън земя и шумотевицата около случката сигурно щеше да заглъхне, ако епископът на Реймс монсеньор Пиер Гишо не се беше съгласил да даде интервю на Фреди Баркър, репортер на „Дейли Телеграф“, присъствал на търга в галерията и установил, че навремето Гишо е бил свещеник в църквата, където се е намирал оригиналът. Епископът потвърдил пред журналиста, че през Голямата война картината наистина е изчезнала твърде мистериозно, и още по-важно, че е съобщил за кражбата в съответния отдел на Обществото на народите, натоварен според Женевската конвенция да върне след края на бойните действия откраднатите произведения на изкуството на законните им собственици. По-нататък Гишо казваше, че ако случайно видел отново картината, щял да я познае веднага и че щял да помни, докато е жив, цветовете, стила на художника, умиротворението върху лицето на Богородица, гениалната композиция на Бронзино. Баркър го беше цитирал дума по дума.

В деня, когато интервюто излезе, кореспондентът на „Дейли Телеграф“ ми се обади в кабинета и ми съобщи, че неговият вестник смятал да покани на свои разноски високопоставения духовник, така че той да види на място картината и да установи по безспорен начин дали става въпрос за същото произведение. Юрисконсултите ни предупредиха, че би било неразумно да не допуснем епископа до картината — това би означавало, че крием нещо. Чарли не се поколеба и веднага се съгласи, после добави само:

— Нека види картината. Сигурен съм, че на излизане от църквата Томи носеше само каската на германския офицер.

На другия ден се затворихме в кабинета на Тим Нюман — той предупреди как ако епископът на Реймс потвърди, че картината наистина е оригинал на Бронзино, ще бъдем принудени да отложим най-малко с година пускането на акциите на новото дружество, а галерията няма да се съвземе никога след подобен скандал.

 

 

Следващия четвъртък епископът пристигна със самолет в Лондон, където беше посрещнат от цяла тълпа фоторепортери с бляскащи светкавици, а после бе откаран в Уестминстър, при архиепископа, у когото щеше да отседне.

Монсеньор Пиер Гишо се съгласи да посети галерията още същия ден в четири следобед — който онзи четвъртък е минавал по Челси Терас, сто на сто си е помислил, че там ще се появи не друг, а самият Франк Синатра. На тротоара се бе струпало множество, което очакваше с нетърпение духовника.

Посрещнах епископа още на вратата на галерията и му представих Чарли, който се поклони и целуна епископския пръстен. Гишо се поучуди, че мъжът ми е римокатолик. Усмихнах се притеснена на госта с лице, което, освен че беше много весело и благо, бе и доста червендалесто — подозирам обаче, че не от слънцето, а от изпитото винце. Той прекоси с развята дълга морава сутана фоайето, а Кати го поведе към кабинета ми, където го чакаше картината. Баркър, репортерът от „Дейли Телеграф“, се представи на Саймън така, сякаш си има вземане-даване с човек от подземния свят. Не се постара да бъде по-любезен и когато Саймън се опита да подхване разговор.

Епископът влезе в тесния ми кабинет и прие да изпие чаша кафе. По настояване на Чарли бях върнала предишната стара черна рамка на картината, която вече бях сложила върху статива. Всички затаихме дъх, докато свещеникът разглеждаше Богородица.

— Vous permettez?^[1] — попита той и протегна ръце.

— Разбира се — отвърнах и му подадох малкото платно.

Не го изпусках от очи, докато той държеше картината. Проявяваше не по-малко любопитство към Чарли, когото не бях виждала толкова нервен. Стрелна с очи и Баркър, който за разлика от всички нас чакаше обнадежден. Накрая епископът се усмихна и отново се вгледа в платното така, сякаш е омагьосан от Богородица.

— Е? — подкани репортерът.

— Красива е. Истинско вдъхновение за човек, който не е вярвал.

Баркър също се усмихна и си записа думите на свещеника.

— Знаете ли — продължи епископът, — картината пробужда у мен много спомени… — Той се поколеба за миг и на мен ми се стори, че сърцето ми е спряло, сетне изрече: — Но, helas^[2], трябва да ви съобщя, господин Баркър, че това тук не е оригиналът. Само копие на Мадоната, която познавах тъй добре.

Журналистът престана да си записва.

— Само копие ли?

— Да, je le regrette^[3]. Великолепно копие, peut-etre^[4] рисувано от някой млад ученик на великия художник, но все пак копие.

Баркър не успя да прикрие разочарованието си — остави бележника върху масата и погледна така, сякаш — аха — и ще възрази.

Епископът се изправи и ми кимна.

— Наистина съжалявам, че сте имали такива неприятности, лейди Тръмпър.

Аз също станах и го изпратих до изхода, отвън отново го причакваха журналисти. Те замълчаха и зачакаха свещеникът да изрече някое откровение, а на мен ми се стори, че той се забавлява искрено.

— Оригиналът ли е, епископе? — провикна се един от репортерите в навалицата.

Монсеньор Гишо се усмихна благо.

— Наистина е изображение на Божията майка, но този образец тук е само копие, при това не особено добро.

С тези думи се качи на автомобила и си тръгна.

— Какво облекчение! — въздъхнах аз, след като колата се скри от погледите ни.

Обърнах се и затърсих с очи Чарли, него обаче го нямаше никъде. Завтекох се към кабинета и заварих мъжа си, стиснал картината в ръце. Затворих вратата — исках да сме сами.

— Какво облекчение — повторих. — Сега животът може да се върне в обичайното си русло.

— Знаеш, разбира се, че това наистина е картина на Бронзино — рече Чарли и ме погледна право в лицето.

— Я не ставай за смях — отвърнах аз. — Епископът…

— Не го ли видя как я държеше? — възкликна Чарли. — Човек не държи така фалшификат. Освен това го гледах в очите точно когато се двоумеше какво решение да вземе.

— Какво решение да вземе ли?

— Да. Дали в замяна на любимата си Богородица да ни съсипе живота.

— Значи, без дори да подозираме, сме притежавали шедьовър?

— Явно да. Но и досега недоумявам кой е изнесъл картината от църквата.

— Едва ли е Гай…

— Защо да не е той? Гай би оценил платното по-добре, отколкото Томи.

— Но как е разбрал къде е картината и колко всъщност струва?

— Може би от архива на полка или от случаен разговор с Дафни, която го е насочила.

— Това пак не обяснява как е разбрал, че става дума за оригинал.

— Така си е — съгласи се Чарли. — Дори подозирам, че изобщо не го е разбрал, просто е решил, че картината му дава още една възможност да ме опозори. Виж, госпожа Трентам е разполагала с доста години, през които…

— Божичко, но какво общо има с всичко това Кити?

— Госпожа Трентам просто я е използвала, за да ни заложи капан.

— Тази жена очевидно е готова на всичко, само и само да ни унищожи.

— Опасявам се, че да. Едно е сигурно: няма да остане особено доволна, когато разбере, че хитрият й план е бил осуетен.

Свлякох се на фотьойла до съпруга си.

— И какво ще правим сега?

Чарли продължаваше да стиска малкото платно така, сякаш се страхуваше да не би някой да му го грабне от ръцете.

— Можем да направим само едно.

 

 

Вечерта отидохме с колата у архиепископа. Спрях при задния вход, откъдето минаваха доставчиците.

— Много уместно — отбеляза Чарли и почука тихо на старата дъбова врата.

Отвори ни свещеник, който, без да казва и дума, ни отведе при архиепископа — заварихме го заедно с епископа на Реймс — пийваха вино.

— Сър Чарлс и лейди Тръмпър — оповести напевно свещеникът.

— Добре дошли, чада мои — поздрави архиепископът и дойде да ни посрещне. — Какво неочаквано удоволствие — допълни той, след като Чарли целуна пръстена му. — Но какво ви води в моя дом?

— Носим на епископа дребен подарък — обясних аз и му връчих малкия пакет.

Епископът се усмихна точно както се бе усмихнал, когато бе оповестил, че картината е копие. Отвори пакета бавно, досущ дете, получило подарък, въпреки че няма рожден ден. Подържа малко шедьовъра, сетне го подаде на архиепископа — да го види и той.

— Наистина великолепно! — възкликна той, след като разглежда дълго картината и я върна на своя гост. — Но къде ще я сложиш?

— Където й е мястото — над разпятието в църква „Свети Августин“ — отвърна другият мъж. — Нищо чудно след време някой, който разбира повече от тези неща, да заяви, че картината е оригинал.

Той вдигна очи и върху лицето му грейна усмивка, твърде лукава за високопоставен божи служител.

— Защо не останете със съпруга си да вечеряте с нас — обърна се към мен архиепископът.

Благодарих му за любезната покана и изпелтечих нещо от рода, че имаме друга уговорка, след което се сбогувахме и излязохме тихо пак от задната врата, откъдето бяхме дошли.

Докато тя се затваряше, чух как епископът казва:

— Е, Пиер, спечели облога!