Джефри Арчър
Търговецът (25)

25.

Двамата с Том Арнолд правехме обичайната за понеделник сутрин обиколка на магазините, когато той сподели с мен мнението си.

— Това няма да стане никога — отсякох аз.

— Вероятно сте прав, драги ми господине, но мнозина собственици на магазини са изпаднали в паника.

— Страхливци! — рекох аз. — Има близо един милион безработни, кой глупак ще рискува да вдига стачка!

— Дори да е така, задругата на собственици на магазини препоръчва на членовете си да заковат с дъски витрините.

— Сид Рексол ще препоръча същото и ако някой пекинез вдигне крак, за да се изпишка пред „Мускетарят“.

Върху устните на Том се мярна усмивка.

— Значи сте готов за схватка, господин Тръмпър?

— И още как! Този път ще подкрепям до дупка господин Чърчил. — Спрях, за да огледам витрината на магазина за шапки и шалове. — Колко души работят сега при нас?

— Седемдесет и един.

— И колко според теб смятат да стачкуват?

— Петима-шестима, най-много десетима, при това само онези, които членуват в профсъюза на търговските работници. Някои от служителите ни обаче вероятно няма да успеят да дойдат на работа заради стачката в градския транспорт.

— До довечера ми дай имената на всички, които не са сигурни, през седмицата ще поговоря с всекиго поотделно. Така поне ще убедя един-двама, че имат бъдеще в търговското дружество.

— Какво бъдеще, ако стачките продължат?

— Кога най-после ще проумееш, Том, че каквото и да се случи, то не може да повлияе на „Тръмпър“?

— Сид Рексол мисли…

— Той не може да мисли.

— Та той мисли, че през следващия месец за продан ще бъдат обявени най-малко три магазина, а ако избухне всеобща стачка, броят им може да бъде много по-голям. Миньорите убеждават хората…

— Когото и да убеждават, не могат да убедят Чарли Тръмпър — прекъснах го аз. — Уведоми ме веднага щом чуеш, че някой е решил да продава, защото аз и досега купувам.

— Когато всички останали продават!

— Точно тогава трябва да купуваш — отвърнах аз. — Човек трябва да се качва на трамвая именно когато останалите слизат от него. И така, дай ми имената, Том. Междувременно ще отскоча до банката — рекох накрая и се отправих към Найтсбридж.

В тихата си нова кантора на Бромптън Роуд Хадлоу ми съобщи, че в сметката на „Тръмпър“ има малко над дванайсет хиляди лири стерлинги — според него предостатъчно, за да се справим, ако случайно избухне всеобща стачка.

— И вие ли! — възкликнах отчаян аз. — Никога няма да избухне стачка. А и да избухне, ще продължи ден до пладне.

— Като последната война ли? — попита Хадлоу и ме погледна над полумесечинките на очилата си. — По природа съм си предпазлив, господин Тръмпър…

— А аз не съм предпазлив — прекъснах го. — Затова се пригответе да видите как тези пари ще влязат в употреба.

— Вече съм заделил близо половината сума, в случай че госпожа Тръмпър се пребори за Челси Терас номер едно — напомни ми той. — Остават й още… — Банкерът погледна календара върху стената. — Още трийсет и два дни.

— Предполагам, че чак до края ще ни държат в напрежение.

— Ако пазарът се срине, вероятно е по-разумно да не рискуваме всичко. Не смятате ли, господин Тръмпър?

— Не, не смятам, но именно заради това… — подхванах аз, ала овреме се овладях.

— Така е, така е — рече Хадлоу, от което се смутих още повече. — Именно заради това в миналото съм ви подкрепял безусловно — допълни той великодушно.

Трябва да призная, че от ден на ден всеобщата стачка изглеждаше все по-вероятна. Несигурността и липсата на увереност в бъдещето доведоха до това, че собствениците един по един започнаха да обявяват магазините за продан.

Купих първите два изключително изгодно, при условие че се разплатя веднага, и благодарение на бързината, с която Краудър изготви книжата, а Хадлоу отпусна парите, успях да добавя към имотите си и магазина за обувки, а сетне и аптеката.

Когато най-сетне, на четвърти май 1926 година, всеобщата стачка все пак започна, ние с подполковника излязохме на улицата още по изгрев-слънце. Тръгнахме от север на юг, за да проверим един по един магазините. Всички от задругата на Сид Рексол вече бяха заковали с дъски витрините на своите магазини, което поне за мен бе равнозначно на капитулация пред стачниците. Въпреки това подкрепих подполковника, когато той предложи да „бъдем готови за бързи действия“: след като дам знак на Том Арнолд, той да има грижата за три минути всички тринайсет магазина да бъдат залостени. Предната събота бях наблюдавал как за радост на минувачите Том провежда няколко, както ги нарече той, „сухи тренировки“.

Макар че първата сутрин на стачката времето беше хубаво и по улиците бе пълно с народ, единствената отстъпка, която направих пред обстоятелствата, бе да махна изложената стока от тротоарите пред магазините на номер сто четирийсет и седем и сто трийсет и едно.

В осем часа Том Арнолд ми докладва, че от продавачите на работа не се били явили само петима въпреки невижданите задръствания, заради които градският транспорт се движеше с няколко часа закъснение. Един от отсъстващите всъщност бил болен.

Докато се разхождахме с подполковника напред-назад по Челси Терас, се случваше да ни изкрещят и някоя обида, аз обаче не усещах във въздуха да витае насилие и като теглим чертата, повечето хора бяха учудващо ведри. Няколко хлапета дори започнаха да ритат топка по улицата.

Едва на втората сутрин се появи първият признак на суматоха: някой метна тухла и разби витрината на номер пет, магазина за бижута и часовници. Видях как двама-трима непрокопсаници грабят от витрината кой каквото му падне и хукват презглава по улицата. Множеството настръхна и започна да скандира лозунги, ето защо дадох уговорения знак на Том Арнолд, който стоеше на петдесетина метра и тутакси свирна шест пъти със свирката. След три минути подполковникът се увери, че всичките ни магазини са заключени и залостени. Стоях и гледах как полицаите идват и задържат доста от стачниците. Въпреки суетнята след един час вече наредих на Том да отворят магазините, за да продължим да обслужваме клиентите така, сякаш не се е случило нищо. След три часа от железарския магазин бяха сменили витрината на номер пет — не че някой се бе залетял точно тази сутрин да си купува бижута.

В четвъртък само трима не се явиха на работа, аз обаче преброих на Челси Терас още три магазина със заковани с дъски витрини. Улиците изглеждаха много по-спокойни. Докато закусвах набързо, разбрах от Беки, че тая заран няма да има брой на „Таймс“: печатарите също стачкували, правителството обаче беше отвърнало на удара, като се бе заело само да издава вестник — „Бритиш Газет“, рожба на господин Чърчил — и в него пишеше, че железничарите и транспортните работници се връщали масово на работа. Въпреки това Норман Косгрейв, собственик на магазина за риба на номер единайсет, ми се оплака, че му е дошло до гуша, и попита колко съм готов да му броя за магазина. Сутринта се споразумяхме за цената и същия следобед отидохме в банката да приключим сделката. С едно телефонно обаждане се уверих, че Краудър се е погрижил всички необходими книжа да бъдат написани на машина, а когато отидохме в банката, Хадлоу вече бе попълнил чека и от мен се искаше само да сложа подпис. Веднага щом се върнах на Челси Терас, възложих на Том Арнолд да поеме магазина, докато намери нов управител, който да замени Косгрейв. По онова време не му казах нищо, но след като Том назначи едно момче от Билингсгейт, трябваше да минат няколко седмици, докато ужасната воня в магазина се разсее.

Официално стачката приключи на деветата сутрин и до края на месеца се сдобих с още седем магазина. Имах чувството, че постоянно снова от Челси Терас до банката и обратно, затова пък спазарих магазините толкова изгодно, та усмивката не слизаше от лицето на Хадлоу, макар той да ме предупреждаваше, че средствата ни са на изчерпване.

На следващото заседание на управителния съвет докладвах, че сега „Тръмпър“ притежава на Челси Терас двайсет магазина, повече, отколкото всички членове на задругата, взети заедно. Хадлоу обаче изказа мнението, че за доста време напред трябва да посветим усилията на това да заздравим позициите си, ако искаме новопридобитите магазини да постигнат същото качество и да отговарят на същите изисквания, както първите тринайсет. На онова заседание направих само още едно важно предложение, подкрепено единодушно от колегите ми: да поканим в управителния съвет и Том Арнолд.

 

 

И досега се изкушавах да прекарвам по някой и друг час на пейката срещу номер сто четирийсет и седем и да наблюдавам как Челси Терас се преобразява направо пред очите ми. За пръв път можех да направя разлика между магазините, които вече притежавах, и магазините, които ми предстоеше да купя, включително четиринайсетте, собственост на членовете на задругата на Рексол — да не забравяме и престижната сграда на номер едно и „Мускетарят“.

От търга бяха минали седемдесет и два дни и въпреки че продължаваше да пазарува от магазина за плодове и зеленчуци на номер сто четирийсет и седем, господин Фодъргил нито веднъж не спомена дали госпожа Трентам е изпълнила условията в договора. Джоан Мур пошушнала на жена ми, че наскоро бившата й господарка е била посетена от Фодъргил — готвачката не била чула какво си говорят, но било очевидно, че си подвикват.

Сетне, след седмица, при мен в магазина дойде Дафни и аз я попитах дали случайно не знае какво смята да прави госпожа Трентам.

— Стига си се занимавал с тази вещица — бе единственото, което Дафни ми каза по въпроса. — При всички положения — допълни тя — деветдесетте дни изтичат съвсем скоро и мен ако питаш, не е зле да се притесняваш повече за Част втора, отколкото за паричните затруднения на госпожа Трентам.

— Така си е, права си. Но ако напредвам с това темпо, догодина няма да съм приключил — рекох аз, след като й избрах дванайсет съвършени сливи и ги сложих на кантара.

— Много си припрян, Чарли. Защо вечно гониш срокове?

— Защото това ме зарежда със сили.

— Да де, но Беки ще бъде не по-малко възхитена от теб, ако приключиш една година по-късно.

— Няма да е същото — възразих аз. — Просто трябва да работя повечко.

— В денонощието има само двайсет и четири часа — напомни ми Дафни. — Дори за теб.

— Е, поне за това нямам никаква вина.

Тя се засмя.

— А Беки напредва ли с доктората за Луини?

— Написа го. Остава й да провери окончателната чернова от трийсет хиляди думи, пак е по-напред от мен. Но покрай тази стачка, покрай новите магазини, които купих, да не говорим пък за госпожа Трентам, дори не ми остава време да заведа Даниъл на мач на „Уест Хам“.

Сложих покупките в голяма кесия от амбалажна хартия.

— А Беки разбра ли какво си намислил? — попита ме Дафни, докато ми подаваше банкнота от десет шилинга.

— Не, гледам да не отсъствам дълго, освен ако тя не се е забавила в „Сотби“ или не описва някоя голяма сбирка. Още не е забелязала, че ставам в четири и половина — именно тогава работя най-усърдно.

Подадох й плика с покупките и рестото от седем шилинга и десет пенса.

— И ти не си поплюваш — отбеляза жената. — Между другото, още не съм посветила Пърси в малката ни тайна, но изгарям от нетърпение да видя изражението върху лицата им, когато…

— Шшшт, на никого нито дума.

 

 

Случва се дълго да се стремиш към нещо и после да го получиш точно когато най-малко очакваш.

Онази сутрин обслужвах клиентите в магазина на номер сто четирийсет и седем. Боб Мейкинс винаги се дразнеше, ако запретнех ръкави, но наистина ми беше приятно да си бъбря със старите клиенти, а напоследък единствено от тях можех да науча някоя и друга клюка, а също да разбера какво мислят за останалите магазини. Въпреки това трябва да си призная, че когато дойде редът на господин Фодъргил, опашката се бе проточила чак до бакалията, която, както знаех, Боб още смяташе за конкуренция.

— Добро утро — поздравих аз Фодъргил. — Какво да бъде днес, драги ми господине? Имаме много хубави…

— Дали е възможно да поговорим насаме, господин Тръмпър?

Бях толкова изненадан, че не отговорих веднага. Знаех, че госпожа Трентам разполага с още девет дни, за да изпълни договора, и не очаквах дотогава да науча някакви новини. Така де, сигурно и тя си имаше своите Хадлоу и Краудър, които да й движат книжата.

— Опасявам се, че единственото място, където можем да разговаряме, е складът — предупредих аз Фодъргил. Свалих зелената престилка, оправих ръкавите на ризата и си облякох сакото. — В жилището горе се е нанесъл управителят — обясних и поведох собственика на галерията към дъното на помещението.

Поканих го да седне на преобърната щайга от портокали и придърпах втора. Разположихме се един срещу друг, точно като шахматисти. Мина ми през ума, че ще обсъждам в доста странна обстановка най-важната сделка в живота си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Ще говоря без недомлъвки — подхвана Фодъргил. — От няколко седмици не съм се виждал с госпожа Трентам, а напоследък тя отказва дори да разговаря с мен по телефона. И не само това — от „Савил“ ми дадоха да разбера, че не им е наредено да приключат от нейно име сделката. Дори подметнаха, че доколкото схванали, госпожата вече не проявявала интерес към помещението.

— Въпреки това си прибрахте капарото от хиляда и двеста лири стерлинги — напомних му аз и сподавих усмивката.

— Не го отричам — потвърди мъжът. — Но оттогава съм се заел с други неща, а и общата стачка…

— Съгласен съм, времената са тежки — рекох му аз.

Усетих как по дланите ми избива пот.

— Да де, но вие никога не сте криели желанието си да станете собственик на галерията.

— Вярно е, ала след търга купих с парите, които бях заделил за нея, няколко други магазина.

— Знам, господин Тръмпър. Сега обаче съм склонен да се споразумеем за далеч по-разумна цена…

— Както безспорно помните, бях готов да броя три хиляди и петстотин лири стерлинги.

— Стига да не ме лъже паметта, последната сума, която посочихте, беше девет хиляди лири.

— Тактика, господин Фодъргил, най-обикновена тактика. Както със сигурност схващате, и през ум не ми е минавало да давам девет хиляди.

— Но жена ви посочи при наддаването сума от пет хиляди и петстотин лири, дори и да забравим, че след това заяви как е готова да даде единайсет хиляди.

— Не мога да го отрека — потвърдих аз. — Но тъй като сте ерген, господин Фодъргил, вероятно не знаете, че ние в Ийст Енд гледаме на съпругите като на източник единствено на неприятности и разправии.

— Готов съм да продам галерията за седем хиляди — натърти човекът. — Но само на вас.

— Ще я продадете и за пет хиляди — възразих аз, — стига някой изобщо да прояви интерес.

— И дума да не става! — отсече господин Фодъргил.

— След девет дни ще бъдете на друго мнение, но нека ви кажа какво ще направя — допълних аз и се надвесих толкова много напред, че още малко, и да падна от щайгата. — Ще зачета думата, дадена от жена ми, и ще ви броя пет хиляди и петстотин лири стерлинги, които, да ви призная, бяха и таванът, определен ни от управителния съвет, но само при условие, че до полунощ подготвите всички документи и ми ги донесете да ги разпиша. — Фодъргил отвори уста да се възмути. — Това, разбира се, не би трябвало да ви затрудни — допълних, докато той не е възроптал. — Договорът е върху писалището ви от осемдесет и един дни. Единственото, което остава да сторите, е да смените името и да смъкнете цифрата. А сега ще извинявате, господин Фодъргил, но трябва да се връщам при клиентите.

— Никой досега не се е държал така грубиянски с мен — оповести мъжът и скочи разгневен.

Обърна се и излезе, оставяйки ме сам в склада.

— Аз пък никога не съм твърдял, че не съм грубиян — казах на преобърнатата щайга.

След като прочетох на Даниъл още една глава от „През лупата“^[1] и го изчаках да заспи, слязох долу, за да вечеряме с Беки. Докато тя ми сипваше от супата, й разказах най-подробно какво сме разговаряли с Фодъргил.

— Жалко! — беше първата й реакция. — По-добре да беше дошъл при мен. Сега вече никога няма да притежаваме галерията на номер едно…

Продължи да се тюхка и докато си лягаше. Угасих газеника върху нощното шкафче и си помислих, че Беки може би е права. Тъкмо бях започнал да се унасям, когато чух, че долу на входната врата се звъни.

— Минава единайсет и половина — рече сънено Беки. — Кой ли е по това време?

— Човек, който знае какво е краен срок — предположих аз и отново запалих осветлението.

Станах, заметнах се с халата и слязох да отворя.

— Заповядайте, влезте в кабинета, нощна птицо — казах аз, след като поканих господин Фодъргил вътре в къщата.

— Благодаря, Чарлс — отвърна той.

И аз не знам как се сдържах да не се разсмея, докато махах от писалището „Математика. Част втора“, за да бръкна в чекмеджето с чековете на акционерното дружество.

— Ако не ме лъже паметта, пет хиляди и петстотин лири стерлинги, нали така? — попитах, после отвих капачката на писалката и погледнах часовника върху полицата над камината.

В единайсет часа и трийсет и седем минути вечерта се разплатих окончателно с господин Фодъргил за галерията на Челси Терас номер едно.

Скрепихме сделката с ръкостискане и изпратих бившия галерист. Когато се качих отново горе в спалнята, за своя изненада видях, че Беки седи на писалището.

— Какво правиш? — попитах я.

— Пиша предизвестието, че напускам „Сотби“.

 

 

Докато чакахме след месец Беки да поеме като управител галерията на номер едно, Том Арнолд се запретна да я ремонтира основно. Даваше си сметка, че се надявам новата ни придобивка бързо да се превърне във флагман на цялата империя „Тръмпър“, въпреки че за ужас на Хадлоу цените вече наистина наближаваха тези на боен кораб.

В петък, шестнайсети юли 1926 година, Беки напусна „Сотби“. В седем часа на другата заран се нагърби с отговорността да продължи ремонта на галерията, та да освободи Том и той да се върне към обичайните си задължения. Веднага реши да превърне сутерена в хранилище — галерията щеше да остане на партерния етаж, а залата за търгове — на първия.

Беки и специалистите й щяха да се настанят на втория и третия етаж, а последният етаж, където преди се бе намирало жилището на господин Фодъргил, щеше да бъде преобзаведено така, че там да се помещава администрацията на акционерното дружество. Една от залите бе превърната в чудесна заседателна зала, където да се провеждат съвещанията на управителния съвет.

На седемнайсети октомври 1926 година той се събра за пръв път в пълен състав на Челси Терас номер едно.

Само три месеца след като напусна „Сотби“, Беки вече бе „отмъкнала“ за екипа си общо седем души от общо единайсет, които работеха там, и още четирима от „Бонам“ и „Филипс“. На следващото заседание на управителния съвет ни предупреди, че й трябват три години, за да изплати дълговете, натрупани покрай покупката и ремонта на галерията, и вероятно още три, докато бъде сигурна, че е в състояние да внесе своя принос в увеличаване печалбите на дружеството.

— Е, не е като първия ми магазин — казах аз на присъстващите. — Само за три седмици излязохме на печалба, господин председателю.

— Стига си злорадствал, Чарли Тръмпър — не забравяй, че не продавам картофи — сопна се жена ми.

— О, не го забравям — отвърнах аз и на двайсет и първи октомври 1926 година, в чест на шестгодишнината от сватбата ни, й подарих маслена картина на Ван Гог — „Хора, ядящи картофи“.

Господин Рийд от галерия „Льофевр“, личен приятел на художника, ме увери, че платното има почти същата стойност, както картината в музея „Рийкс“. Бях принуден да се съглася, макар че първоначалната цена ми се видя доста солена, но след кратък пазарлък взех платното за шестстотин гвинеи.

 

 

Доста време на фронта на госпожа Трентам като че ли всичко беше мирно и тихо. Това ме притесняваше, понеже бях сигурен, че онази вещица отново крои нещо. Обявяха ли някой магазин за продан, все очаквах и тя да почне да наддава, за да ми го отнеме. Ако някъде на Челси Терас възникнеха неприятности, винаги подозирах, че и тя има пръст. Беки беше съгласна с Дафни, че вече съм започнал да страдам от мания за преследване, когато Арнолд ми съобщи, че тъкмо си бил поръчал нещо в пивницата на Рексол, когато по телефона му се обадила госпожа Трентам, кръчмарят обаче отишъл в служебното помещение отзад и Арнолд не успял да чуе нищо съществено. След тази случка Беки волю-неволю призна, че времето очевидно не е притъпило желанието на госпожа Трентам да си отмъсти.

Някъде през март Джоан ни съобщи, че два дни бившата й господарка си е стягала багажа, после са я откарали в Саутхамптън, където тя се качила на пътнически параход за Австралия. След седмица Дафни дойде на вечеря у нас на Гилстън Роуд и го потвърди.

— Можем само да предполагаме, драги мои, че е отишла да навести онзи непрокопсаник, сина си.

— Доскоро разправяше под път и над път какви невероятни успехи жънел синът й, защо не разгласи и сега какво е намислила?

— Нямам представа — призна си Дафни.

— Как мислиш, възможно ли е Гай да възнамерява да се прибере в Англия? Все пак нещата се поуталожиха.

— Съмнявам се — сбърчи чело жената. — Ако смяташе да се връща, не майка му, а той щеше да се качи на кораба, но в обратна посока. При всички положения, ако чувствата на баща му изобщо имат някакво значение, след като се прибере в имението в Асхърст, Гай няма да бъде посрещнат като блудния син.

— Тук има нещо гнило — споделих аз с нея. — Би трябвало да съществува обяснение за тайнствеността, с която госпожа Трентам се е обградила напоследък.

Три месеца по-късно, през юни 1927 година, подполковникът ми показа в „Таймс“ некролога на Гай Трентам.

— Каква ужасна смърт! — възкликна той.

Дафни отиде на погребението в енорийската църква в Асхърст, защото, както обясни по-късно, искала да види с очите си как заравят ковчега, за да повярва наистина, че Гай Трентам вече не е сред живите.

След време Пърси сподели с мен как едва е удържал жена си да не почне и тя заедно с гробарите да хвърля пръст върху капака на ковчега. Дафни пък каза как се съмнявала, че именно това е причина за смъртта на Гай, макар и да не разполагала с доказателства за противното.

— Поне вече няма да ти мътят водата — бяха последните думи на Пърси по въпроса.

Аз се свъсих.

— Първо нека погребат и госпожа Трентам до сина й и чак тогава ще повярвам в това.