Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- As the Crow Flies, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Джефри Арчър. Търговецът
Английска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 2003
Коректор: Мария Трифонова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
ISBN: 954-585-429-4
История
- — Добавяне
Госпожа Трентам
1938 — 1948
32.
— Поканих те за края на седмицата в Йоркшир, за да ти съобщя какво точно смятам да ти оставя в завещанието си.
Баща ми се беше разположил зад писалището, аз седях на кожения фотьойл точно отпред, който мама обичаше толкова много. Кръстил ме е на нея — Маргарет Етел, но постоянно ми натякваше, че приликата свършвала дотук. Гледах го как пълни внимателно с тютюн лулата от изтравниче и се чудех какво ли ще ми каже. Мина доста време, докато баща ми вдигна очи към мен и оповести:
— Реших да завещая всичко на Даниъл Тръмпър.
Бях толкова стъписана, че трябваше да мине известно време, докато се сетя какво да отговоря.
— Но, татко, след смъртта на Гай законен наследник би трябвало да е Найджъл!
— Законен наследник щеше да бъде Даниъл, ако синът ти бе направил, каквото би сторил всеки почтен човек. Още в мига, когато е разбрал, че госпожица Салмън носи в утробата си неговото дете, Гай бе длъжен да се върне от Индия и да се ожени за нея.
— Но баща на Даниъл е Тръмпър — възразих аз. — Винаги го е признавал. Актът за раждане…
— Така е, никога не го е отричал. Но не ме мисли за глупак, Етел. Актът за раждане само доказва, че за разлика от покойния ми внук Чарли Тръмпър има някакво чувство за отговорност. При всички положения, който е наблюдавал Гай в младежките му години и е следил развитието на Даниъл, не се съмнява и за миг във връзката между двамата.
Не бях сигурна, че съм го разбрала добре.
— Значи си виждал Даниъл Тръмпър.
— О, да — потвърди той делово и взе от писалището кибрита. — Ходих специално два пъти в училище „Сейнт Пол“. Първия път момчето участваше в концерт — имах възможност да го слушам и наблюдавам съвсем отблизо в продължение на цели два часа. Беше много добър. После, година по-късно, когато получи наградата по математика „Нютон“, дори го проследих и видях как пие чай с родителите си. Мога да те уверя не само че е одрал кожата на Гай, но и че има някои от жестовете на покойния си баща.
— А Найджъл не заслужава ли да бъде смятан за равен? — възроптах аз — чудех се какъв ли разумен отговор да дам, та да накарам баща си да размисли.
— Найджъл не му е равен и никога няма да бъде — натърти баща ми и драсна клечка кибрит, след което започна да смуче сякаш безкрайно лулата, нещо, което задължително предхождаше опитите му да я запали. — Дай да не се заблуждаваме, Етел. И двамата сме наясно, че момчето не заслужава дори да бъде в управителния съвет на „Хардкасъл“, камо ли да ме наследи във фирмата.
Докато баща ми се опитваше да всмукне от дима на лулата, аз се вторачих невиждащо в рисунката с изобразени на нея два пасящи коня, окачена отзад на стената, и се опитах да си събера мислите.
— Едва ли си забравила, драга, че Найджъл не успя дори да завърши военната академия „Сандхърст“. Подразбрах, че още го държат в „Киткат и Ейкън“ единствено защото си подметнала на старши съдружника, че след време именно на тях ще повериш управлението на акциите на „Хардкасъл“. — След всяко изречение баща ми изпускаше валмо пушек от лулата. — Аз обаче ти казвам, че това изобщо няма да стане.
Нямах сили да го погледна в лицето. Местех очи от гравюрата на Стъбс[1] върху стената зад писалището към подредените по лавиците книги, които баща ми беше събирал цял живот. Дикенс — всички първи издания, Хенри Джеймс, съвременен писател, от когото баща ми се възхищаваше, и безброй томове на Блейк, като се почне от саморъчно написани писма и се стигне до юбилейни издания. После дойде вторият удар.
— Понеже в семейството няма човек, който да ме замени като ръководител на фирмата, волю-неволю стигнах до заключението, че се налага да преразгледам бъдещето на „Хардкасъл“, особено при положение че се задава война.
Във въздуха се носеше острата миризма на тютюн.
— Нима ще позволиш фирмата да отиде в чужди ръце? — изумих се аз. — Твоят баща…
— Моят баща щеше да направи онова, което е най-добро за всички, а роднините, които само потриват ръце при мисълта за наследството, със сигурност щяха да са в края на списъка на важните за него неща.
Лулата отказваше да се запали и баща ми отново драсна клечка кибрит. Дръпна няколко пъти от дима, върху лицето му се изписа задоволство и той продължи:
— От доста години съм член на управителните съвети на транспортна фирма „Хароугейт“ и на Йоркширската банка, а от известно време и на „Джон Браун Енджиниринг“, където ми се струва, че най-сетне намерих кой да ме замести. Синът на сър Джон може да не е най-добрият председател на управителен съвет, затова пък е кадърен и по-важното, е от Йоркшир. И така, стигнах до извода, че за всички ще бъде най-добре, ако двете дружества се обединят.
Още не смеех да погледна баща си в очите. Опитвах се да осмисля казаното от него.
— Предложиха ми добра цена за моя дял — допълни той, — след смъртта ми тя ще осигурява на вас с Ейми приходи, с които да си покривате всички нужди.
— Но, татко, и двете с Ейми се надяваме да доживееш до дълбоки старини.
— Излишно е, Етел, да хвърляш прах в очите на един старец, който знае, че смъртта вече чука на вратата. Може да съм остарял, но още не съм изкуфял.
— Татко… — понечих да възразя повторно, ала баща ми отново бе насочил вниманието си към лулата и пет пари не даваше, че съм много развълнувана. Ето защо опитах друго. — Това означава ли, че Найджъл няма да получи нищо?
— Найджъл ще получи каквото според мен му се полага при тези обстоятелства.
— Не те разбирам, татко.
— Ами да ти обясня тогава. Завещал съм му пет хиляди лири стерлинги, с които след смъртта ми той може да прави каквото сметне за добре. — Баща ми замълча, сякаш се двоумеше дали да продължи. — Подир твоята смърт обаче Даниъл Тръмпър ще наследи всичко, каквото притежавам, ала ще научи за това едва след като навърши трийсет години — тогава вече ти ще си прехвърлила седемдесетте и вероятно ще ти бъде по-лесно да преглътнеш решението ми.
„Още дванайсет години“, помислих си и по бузата ми се търкулна сълза.
— Няма смисъл да плачеш и да изпадаш в истерия, Етел. Безпредметно е и да спориш. — Той издиша голямо кълбо дим. — Вече съм взел решение и каквото и да говориш или да правиш, няма да се откажа от него.
Сега вече лулата изпускаше валма пушек, все едно е локомотив на експресен влак. Извадих от дамската си чанта носна кърпа с надеждата това да ми даде още малко време да помисля.
— Ако някога случайно ти хрумне да оспорваш завещанието въз основа на това, че съм си изгубил ума… — каза баща ми, а аз го погледнах с отворена уста. — На което ти си напълно способна, знай, че съм подписал документ, съставен от господин Бейвърсток, и по-важното, заверен от пенсиониран съдия, от министър и вероятно най-същественото, от лекар от Шефийлд, специалист по душевни заболявания.
Тъкмо да възразя, когато на вратата се почука тихо и при нас в стаята влезе Ейми.
— Извинявай, татко, че ви прекъсвам, но исках да попитам дали да пренеса чая в дневната, или предпочитате да го пиете тук.
Баща ми се усмихна на по-голямата си дъщеря.
— В дневната, скъпа — отвърна той много по-мило, отколкото разговаряше с мен.
Стана, залитайки, иззад писалището, изтръска лулата в най-близкия пепелник и без да каже и дума, тръгна бавно след сестра ми и излезе от помещението.
Докато пиехме чая, почти не говорех — опитвах се да преценя последиците от казаното от баща ми. Затова пък Ейми не млъкваше, бъбреше като курдисана как напоследък не валяло достатъчно, което се отразявало зле на петуниите в лехата точно под прозореца в стаята на баща ми.
— Там е и сенчесто — сподели разтревожена тя точно когато старият шарен котарак скочи на канапето и се намърда върху скута й.
Все не можех да запомня името на проклетата твар, тя само ми лазеше по нервите, ала не смеех да го изрека на глас, понеже Ейми я обичаше най-много след баща ми. Сестра ми започна да гали животното, без изобщо да забелязва колко съм притеснена след разговора в кабинета на баща ми.
Вечерта си легнах рано, но цяла нощ не мигнах — умувах какво ли ми остава да направя. Да ви призная, не бях очаквала баща ми да завещае пари на мен или на Ейми, понеже и двете сме жени, прехвърлили шейсетте, и не ни трябваха още средства. Винаги обаче съм смятала, че ще наследя къщата и имението и че фирмата ще остане за Гай, а след смъртта му — за Найджъл.
На заранта, колкото и да ми беше неприятно, вече съзнавах, че не мога да сторя почти нищо, за да променя решението на баща си. Щом завещанието беше съставено от господин Бейвърсток, който открай време бе негов адвокат и приятел, дори Ф. Е. Смит нямаше да бъде в състояние да намери вратички. Малко по малко започвах да проумявам, че ако искам да осигуря на Найджъл полагащото му се по право наследство, щях да опра не до друг, а до самия Даниъл Тръмпър.
Все пак баща ми нямаше да живее вечно.
Седяхме сами в най-тъмното кътче на заведението, не ни забелязваше почти никой. Той започна да пука с пръстите на дясната си ръка — огъваше ги един по един.
— Къде е сега? — попитах аз и се взрях в мъжа, на когото от деня на запознанството ни преди близо двайсет години бях броила хиляди лири стерлинги.
И досега идваше на срещите ни в „Сейнт Агнес“, облечен в същото кафяво туидено сако, със същата лъсната жълта вратовръзка, макар че напоследък май си бе купил една-две нови ризи. Остави уискито, извади изпод стола пакет, увит в амбалажна хартия, и ми го подаде.
— Колко платихте, за да ви я върнат?
— Петдесет лири стерлинги.
— Казах ви да не му давате повече от двайсет, без да сте ме питали.
— Знам, знам, но точно тогава около нас се навърташе един прекупвач от Уест Енд. Не можех да рискувам.
Изобщо не повярвах на Харис, че е броил петдесет лири стерлинги. Затова пък му вярвах, че съзнава колко важна е картината за бъдещите ми намерения.
— Да я занеса ли в полицията? — попита частният детектив. — Бих могъл да подметна, че…
— В никакъв случай — прекъснах го без колебание аз. — В полицията са твърде дискретни за такива неща. Пък и онова, което съм намислила, ще бъде за господин Тръмпър много по-унизително, отколкото разпит на четири очи в Скотланд Ярд.
Господин Харис се облегна на стария кожен стол и започна да пука с пръстите на лявата ръка.
— Какво друго имате да ми съобщавате?
— Даниъл Тръмпър се уреди преподавател в колежа „Тринити“. Живее в седма стая в общежитието.
— Това вече ми го казахте миналия път.
И двамата млъкнахме, понеже някакво старче се пресегна и взе от съседната маса едно списание.
— Освен това напоследък излиза доста често с едно момиче — Марджъри Карпънтър. Следва математика, трети курс е в колежа „Гъртън“ към Кеймбриджкия университет.
— Виж ти! Ако стане сериозно, веднага ме предупредете и започнете да я проучвате.
Огледах се, за да се уверя, че не ни чува никой. Харис пак запука с пръсти, аз се извърнах към него и видях, че се е вторачил в мен.
— Има ли нещо, което ви притеснява? — попитах го и си налях още една чаша чай.
— Да ви призная, госпожо Трентам, струва ми се, че е крайно време да помоля за още едно малко повишение на хонорара. Така де, от мен се очаква да пазя толкова много тайни! — Детективът се подвоуми и добави: — Тайни, които биха могли…
— Биха могли какво?
— Биха могли да се окажат неоценими и за други заинтересовани лица.
— Заплашвате ли ме, господин Харис?
— Няма такова нещо, госпожо Трентам, просто…
— Ще ви го кажа само веднъж, господин Харис, и няма да повтарям. Ако някога разкриете на някого какво е ставало между нас, ще се притеснявате не за хонорара си, а колко години ще прекарате зад решетките. Защото и аз знам за вас доста неща, към които бившите ви колеги вероятно ще проявят интерес. Например, че сте заложили открадната картина и след като е било извършено престъпление, сте изхвърлили шинел. Ясна ли бях?
Харис не отговори, само продължи да пука с пръсти.
Няколко седмици след избухването на войната подочух, че Даниъл Тръмпър се е измъкнал между капките и не е бил мобилизиран. Доколкото разбрах, били го пратили в някакъв отдел в Министерството на войната, така че нямаше да понесе гнева на противника, освен ако някоя бомба не паднеше право върху него.
Германците наистина пуснаха бомба, но не върху Даниъл, а точно върху моите жилищни сгради, които бяха сринати до основи. От първоначалния ми гняв, отприщен от това бедствие, не остана и следа, когато видях суматохата на Челси Терас. Дни наред стоях на отсрещния тротоар и злорадствах при вида на сътвореното от германците.
След няколко седмици дойде ред и на кръчма „Мускетарят“, както и на магазина за плодове и зеленчуци на Тръмпър, да усетят мощта на „Луфтвафе“. Единствената видима последица от тази втора бомбардировка бе, че след седмица Чарли Тръмпър се записа доброволец в Кралския стрелкови полк. Колкото и да ми се искаше Даниъл да бъде покосен от заблудил се куршум, Чарли Тръмпър ми трябваше жив: бях му приготвила по-зрелищна екзекуция.
Не поисках от Харис да ме осветли за новото назначение на Чарли Тръмпър в Министерството на хранителната промишленост: за него писаха всички вестници в държавата. Въпреки това обаче не се опитах да се възползвам от неговото проточило се отсъствие, понеже, докато бушува война, не виждах причина да купувам още магазини на Челси Терас, пък и от месечните доклади на частния детектив се виждаше, че Тръмпър е на все по-голяма загуба.
После, точно когато бях най-малко подготвена, баща ми взе, че почина от сърдечен пристъп. Веднага зарязах всичко и заминах за Йоркшир, за да проверя как върви подготовката за погребението.
Два дни по-късно ние с Ейми, а след нас и останалите опечалени отидохме на погребението в енорийската църква на Уедърби. Сега вече Ейми бе глава на семейството, затова я сложиха да седне в левия край на първия ред, а Джералд и Найджъл — отдясно на нея. На опелото се стекоха много роднини, приятели и хора, работили с баща ми, включително господин Бейвърсток — адвокатът бе твърде покрусен и както винаги, стискаше голямата черна чанта, която, както забелязах, не изпускаше от очи. По време на опелото, отслужено от архидякона, Ейми, която беше точно пред мен, се разстрои толкова много, че надали щеше да доживее до вечерта, ако не бях аз — да я утешавам.
След като хората, дошли на погребението, се разотидоха, реших да поостана още няколко дни в Йоркшир, а Джералд и Найджъл се прибраха в Лондон. Ейми почти не излизаше от стаята, та имах възможност да огледам къщата и да проверя дали има нещо ценно, което да взема, преди да се върна в Асхърст. В края на краищата, след като огласяха завещанието, къщата в най-лошия случай щеше да остане за нас със сестра ми.
Намерих бижутата на мама, очевидно недокосвани след смъртта й. Не подминах и картината на Стъбс, която още висеше на стената в кабинета на баща ми. Взех от спалнята му бижутата, а колкото до картината, Ейми склони — по време на една лека вечеря в стаята й — засега да я пренеса в Асхърст. Стигнах до заключението, че единственото друго, което има някаква стойност, е богатата библиотека на баща ми. Аз обаче вече имах дългосрочни планове за нея, които не включваха продажбата и на един-единствен том.
На първи следващия месец заминах за Лондон и отидох в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, за да бъда официално уведомена какво гласи завещанието на баща ми.
Господин Бейвърсток очевидно бе разочарован, задето не е дошла и Ейми, но явно се съгласи, че сестра ми още не се е възстановила от шока, който е изживяла след смъртта на баща ми, за да предприеме такова пътуване. В кантората обнадеждени се стекоха и доста други роднини, повечето от които виждах само по кръщенета, сватби и погребения. Знаех какво точно могат да очакват.
На господин Бейвърсток му трябваше цял час, за да изпълни една твърде проста според мен задача, макар да съм длъжна да му призная, че доста ловко не огласи името на Даниъл Тръмпър, когато трябваше да обясни какво точно ще стане с богатството на баща ми. Не внимавах особено, докато съобщаваше на далечните роднини на кого колко хиляди лири стерлинги ще му паднат от небето, но застанах нащрек веднага щом господин Бейвърсток изрече с мънкащ глас името ми.
— „Докато са живи, госпожа Джералд Трентам и госпожица Ейми Хардкасъл ще получават равна част от приходите, постъпващи от попечителския фонд.“ — Адвокатът млъкна, за да отгърне страницата, после сложи длани върху писалището. — „И накрая завещавам къщата, имението в Йоркшир и всичко в него, както и сумата от двайсет хиляди лири стерлинги — продължи той — на по-голямата си дъщеря госпожица Ейми Хардкасъл.“