Джефри Арчър
Търговецът (43)

43.

Дафни отиде на погребението й, та, както обясни по-късно на Чарли, „да съм сигурна, че наистина са спуснали в земята ковчега на тая дърта вещица, макар че лично аз няма да се учудя, ако тя намери начин да възкръсне и от мъртвите“. След това тя предупреди Чарли как още преди трупът на майка му да е изстинал, са чули Найджъл да заявява на всеослушание, че на следващото заседание на управителния съвет щяла да се разрази буря. Оставаше му да чака само няколко дни.

Първия вторник на следващия месец Чарли огледа хората около масата, за да се увери, че не отсъства никой от управителния съвет. Долови как всички са затаили дъх в очакване да видят кой ще нанесе първият удар. Найджъл Трентам и двамата му колеги носеха черни вратовръзки, сякаш го изискваше някаква тяхна си униформа и те напомняха за новото си положение. За разлика от тях господин Бейвърсток беше със светла вратовръзка в убити тонове, нещо, което Чарли не помнеше да се е случвало друг път.

Чарли вече се беше досетил, че Трентам ще изчака точка шеста от дневния ред — предложението дейността на банковия клон на първия етаж да се разшири — и чак тогава ще се впусне в атака. Банковият клон бе още едно уместно хрумване на Кати и след поредното си месечно посещение в Щатите тя бе внесла в управителния съвет добре обосновано предложение. В края на втората година клонът беше изживял известни затруднения, каквито има във всяко ново начинание, сега обаче бе започнал да изравнява разходите и приходите.

Първият половин час мина, общо взето, мирно и кротко и под ръководството на Чарли съветът разгледа всички точки от първа до пета в дневния ред. Но когато той оповести:

— Точка шеста. Разширяване на…

— Дайте да затворим банковия клон и да намалим загубите — бяха първите думи, които Трентам изрече още преди Чарли да е имал възможност да изкаже мнението си.

— Но защо? — попита предизвикателно Кати.

— Защото не сме банкери — тросна се Трентам. — Ние сме собственици на магазини, или на сергии, както господин председателят толкова често ни напомня. При всички положения ще спестим от разходи трийсет хиляди лири стерлинги годишно.

— Но банковият клон тъкмо започва да се налага — възрази Кати. — Трябва да мислим как да разширяваме, а не как да съкращаваме услугите. А ако отчетем и печалбата, знае ли човек колко от парите, теглени в клона, после остават в магазините ни?

— Да де, но погледнете колко много търговска площ заема банковият клон.

— В замяна на това предлагаме на клиентите ценна услуга.

— И губим доста пари само защото не използваме търговската площ за по-печеливши дейности — изстреля Трентам.

— Какви например? — не му се даваше Кати. — Посочете ми само един щанд, който да предлага по-полезна услуга и в същото време дава по-добра възвръщаемост на вложението. Направете го и аз ще съм първата, която ще се съгласи с вас, че трябва да закрием банковия клон.

— Ние не сме обслужващо предприятие. Наш дълг е акционерите да получават срещу вложените пари добри дивиденти — напомни Трентам. — Настоявам да гласуваме — добави той, без да си прави труда да опровергава доводите на Кати.

Загуби гласуването с шест гласа „против“ и три — „за“, и Чарли реши, че след такъв резултат могат да преминат към точка седма — предложението целият колектив да отиде на „Уестсайдска история“ в „Одеон“ на Лестър Скуеър. Но Джесика Алън тъкмо бе вписала в протокола имената, когато Найджъл Трентам скочи на крака и каза:

— Искам да съобщя нещо, господин председателю.

— Не е ли по-добре да го направите в точка „Разни“? — попита невинно Чарли.

— Когато стигнете до точка „Разни“, господин председателю, аз вече няма да съм тук — отсече хладно другият мъж. Извади от вътрешния джоб на сакото си лист хартия и зачете от него — очевидно се беше подготвил предварително. — Смятам за свой дълг да уведомя управителния съвет — заяви Трентам, — че до няколко седмици ще притежавам трийсет и три на сто от акциите на „Тръмпър“. При следващата ни среща ще настоявам за няколко промени в структурата на акционерното дружество и не на последно място, в състава на хората около тази маса. — Той замълча, погледна Кати и допълни: — Сега смятам да си тръгна, за да обсъдите на спокойствие последиците, произтичащи от това мое изявление.

Изтика стола назад точно когато се намеси и Дафни.

— Не разбирам накъде биете, господин Трентам.

Той се подвоуми, сетне отсече:

— В такъв случай, лейди Уилтшир, вероятно се налага да обясня по-подробно.

— Много мило от ваша страна.

— На следващото заседание — продължи невъзмутимо Трентам — ще приема да бъда предложен и одобрен за следващия председател на управителния съвет на „Тръмпър“. Ако случайно не бъда избран, веднага ще се оттегля от съвета и ще свикам пресконференция, на която ще оповестя, че възнамерявам да закупя на по-висока от пазарната цена всички останали акции на дружеството. Би трябвало да сте наясно, че ще разполагам със средствата, необходими, за да се справя с това предизвикателство. За да стана собственик на мажоритарния дял, ми трябва само още пакет от осемнайсет на сто, затова според мен е най-разумно сегашните членове на управителния съвет да се примирят с неизбежното и да си подадат оставките, за да си спестят неудобството да бъдат уволнени. Очаквам да видя един-двама измежду вас и на следващото заседание на управителния съвет.

Той и двамата му колеги се изправиха и излязоха от залата.

Настана мълчание, нарушено отново от Дафни, която попита:

— Какво е събирателното за няколко лайна?

Всички прихнаха, с изключение на Бейвърсток, който изсумтя:

— Бунище.

— Е, вече чухме сигнала за битка — намеси се и Чарли. — Да се надяваме, че на всички ни стиска да я поведем. — Той се обърна към господин Бейвърсток и попита: — Можете ли да обясните на управителния съвет как стоят нещата с акциите, купени от попечителски фонд „Хардкасъл“?

Старецът вдигна бавно глава и погледна Чарли.

— Не, не мога, господин председателю. Всъщност съжалявам много, но трябва да уведомя управителния съвет, че също си подавам оставката.

— Как така? — изуми се Беки. — Винаги досега сте ни подкрепяли — и в добро, и в лошо.

— Извинявайте, лейди Тръмпър, но не съм в състояние да разкрия причините.

— А възможно ли е да преразгледате становището си? — поинтересува се Чарли.

— Не, сър — отсече адвокатът.

Чарли закри веднага заседанието, въпреки че всички заговориха в един глас, и побърза да излезе заедно с Бейвърсток от залата.

— Какво ви кара да подавате оставка? — попита пак Чарли. — След всичките тези години?

— Предлагам, сър Чарлс, да се срещнем утре, за да обсъдим причините.

— Както искате. Само ми кажете защо решихте да ни напуснете точно когато имаме най-голяма нужда от вас.

Господин Бейвърсток спря като закован.

— Сър Реймънд предчувстваше, че това може да се случи — отвърна тихо адвокатът. — Ето защо ми е дал съответните нареждания.

— Пак не ви разбирам.

— Точно за това ми се иска утре да се видим, сър Чарлс.

— Да доведа ли и Беки?

Господин Бейвърсток се позамисли.

— По-добре недейте. За пръв път от четирийсет години ще подведа клиента си и ще разкрия негова тайна, предпочитам да го сторя само пред един човек.

 

 

Когато на другата сутрин Чарли отиде в адвокатска кантора „Бейвърсток, Дикенс и Коб“, старши съдружникът вече го чакаше на входната врата. Познаваха се от четиринайсет години, Чарли никога не беше закъснявал за среща с господин Бейвърсток, въпреки това бе трогнат от старовремското внимание, оказано му от адвоката.

— Добро утро, сър Чарлс — поздрави Бейвърсток и поведе госта по коридора към своя кабинет.

Чарли се изненада, когато той го покани да седне пред незапалената камина, а не както обикновено, от другата страна на писалището. Този път на срещата не присъстваше никой от служителите или секретарките, който да води протокол, Чарли забеляза и че телефонът върху бюрото на адвоката е изключен. Облегна се, осъзнал, че срещата няма да трае кратко.

— Преди много години, когато бях млад — подхвана Бейвърсток — и се явявах на изпити, се заклех никога да не издавам личните тайни на своите клиенти. Според мен мога спокойно да заявя, че през целия си професионален живот не съм престъпвал това обещание. Но както знаете, сред клиентите ми беше и сър Реймънд Хардкасъл и той…

На вратата се почука и в кабинета влезе младо момиче, което носеше поднос с две чаши топло кафе и захарница.

— Благодаря ви, госпожице Бъроус — рече адвокатът, когато момичето сложи една от чашите пред него. Не продължи разказа си, докато младата жена не излезе и не затвори вратата след себе си. — Та докъде бях стигнал, стари ми приятелю? — попита Бейвърсток и пусна в кафето бучка захар.

— До вашия клиент — сър Реймънд.

— А, да — рече адвокатът. — Та сър Реймънд остави завещание, за което вероятно знаете. Не знаете обаче, че приложи към него и писмо. То няма юридическа стойност, понеже е адресирано лично до мен.

Чарли не се и докосна до кафето, слушаше много внимателно.

— Именно защото писмото не е юридически документ и ми е пратено като на приятел, реших да ви запозная с неговото съдържание.

Бейвърсток се наведе и отвори папката върху масата пред него. Извади един-единствен лист хартия, запълнен с дързък, решителен почерк.

— Преди да ви прочета писмото, сър Чарлс, бих искал да наблегна, че сър Реймънд го е писал по време, когато е предполагал, че наследник на състоянието му ще бъде Даниъл, а не друг негов роднина по права линия.

Адвокатът намести очилата върху носа си, прокашля се и зачете:

Скъпи Бейвърсток,

Въпреки всичко, което сторих, за да съм сигурен, че последната ми воля ще бъде изпълнена безусловно, пак е възможно Етел да измисли начин моят правнук Даниъл Тръмпър да не наследи състоянието ми. Ако такива обстоятелства случайно се появят, те моля да приложиш здравия си разум и да уведомиш по-подробно хората, засегнати от решенията, които съм изложил в завещанието си.

Стари ми приятелю, знаеш много добре за кого и за какво ти говоря.

Както винаги,

твой Рей

Бейвърсток остави писмото на масата и каза:

— Опасявам се, че познаваше малките ми слабости не по-зле, отколкото слабостите на дъщеря си.

Чарли се усмихна — съзнаваше, че старият адвокат е изправен пред тежък нравствен избор.

— Преди да се позова на самото завещание, трябва да ви доверя още нещо.

Чарли кимна.

— Както знаете, сър Чарлс, следващият най-близък роднина по права линия е господин Найджъл Трентам. Не бива обаче да подминаваме факта как от самото завещание се вижда, че сър Реймънд не е пожелал дори да го посочи по име като свой наследник. Подозирам, е хранел надежда, че Даниъл също ще има деца, които ще имат върху наследството повече права от Найджъл. При сегашните обстоятелства обаче господин Найджъл Трентам е най-близкият жив потомък по права линия на сър Реймънд, затова има право да претендира за акциите в „Тръмпър“ и за наследството на Хардкасъл — значително състояние, което, както ще потвърдя и аз, ще му осигури достатъчно средства, та той да изкупи на по-висока цена мажоритарния пакет във вашето акционерно дружество. Но не това е причината да пожелая да се срещнем днес сутринта. Не, поканих ви, защото в завещанието има още едно условие, за което вие вероятно не знаете. Отчитайки писмото на сър Реймънд, смятам най-малкото за свой дълг да ви уведомя какво гласи това условие. — Бейвърсток се зае да преглежда книжата в папката и след малко извади няколко листа, запечатани с восък и прихванати с розова лента. — Отне ми доста време да съставя първите единайсет точки от завещанието на сър Реймънд. Тяхното съдържание обаче няма отношение към разглеждания въпрос. В тях са посочени малки суми, които моят клиент завеща на свои племенници и братовчеди — те вече си ги получиха. В точки дванайсета-двайсет и първа пък са изброени благотворителни дружества, клубове и учебни заведения, които също наследиха определени парични суми. Според мен от решаващо значение е точка двайсет и втора. — Бейвърсток се прокашля отново, после пак погледна завещанието и отгърна няколко страници. — „Завещавам основната част от наследството на господин Даниъл Тръмпър от колежа «Тринити» в Кеймбридж, но ако той не надживее дъщеря ми Етел Трентам, сумата следва да се подели поравно между неговите деца. В случай че Даниъл Трентам няма деца, наследството се полага на най-близкия ми жив потомък по права линия.“ А сега най-важният абзац, сър Чарлс. „Ако възникнат такива обстоятелства, нареждам на изпълнителите на завещанието да направят всичко, което сметнат за необходимо, за да открият човек, който има право да претендира за наследството. С оглед на надлежното изпълнение на това условие постановявам окончателното изплащане на наследството да бъде извършено две години след смъртта на дъщеря ми.“

Чарли понечи да попита нещо, но господин Бейвърсток вдигна ръка.

— Стана ми ясно — продължи адвокатът, — че сър Реймънд е включил точка двайсет и втора просто за да ви даде достатъчно време, през което да съберете сили и да се противопоставите на домогванията на господин Найджъл Трентам да превземе отвътре акционерното дружество. Сър Реймънд е оставил и указания, след като от смъртта на дъщеря му мине известно време, да пусна обяви в „Таймс“, „Дейли Телеграф“, „Гардиан“ и в други вестници — където сметна за уместно, за да установя дали няма още лица в правото си да претендират за част от наследството. В случай че такива хора се появят, те трябва да се обърнат именно към нашата адвокатска кантора. Тринайсет по-далечни роднини на сър Реймънд вече получиха сумата от хиляда лири стерлинги всеки, твърде възможно е обаче да има и други братовчеди или далечни родственици, за чието съществуване сър Реймънд не е знаел, но които също имат право на част от оставеното от него. Тази уговорка просто е развързала ръцете на стареца да добави и условието за двете години. Доколкото разбирам, сър Реймънд е бил готов да завещае още хиляда лири стерлинги на някой роднина, когото е пропуснал, само и само да ви предостави повечко време и вие да не се чувствате притиснат до стената. Между другото — рече Бейвърсток, — реших към списъка на вестниците, посочени в завещанието, да добавя „Йоркшир Поуст“ и „Хъдърсфийлд Дейли Екзаминър“, понеже в графство Йоркшир семейството има доста роднини.

— Колко далновиден и прозорлив е бил старецът! — възкликна Чарли. — Жалко, че не съм го познавал.

— Мога да заявя достатъчно убедено, сър Чарлс, че сър Реймънд щеше да ви бъде симпатичен.

— Много мило от ваша страна, стари ми приятелю, че ме уведомихте как стоят нещата.

— Излишно е да ми благодарите — рече адвокатът, — сигурен съм, че ако беше на мое място, сър Реймънд щеше да постъпи точно така.

— Ако бях казал на Даниъл истината за баща му…

— Пестете си силите за основната битка — спря го Бейвърсток. — Може би още не всичко е изгубено и ще бъде жалко, ако пропилеем възможностите, които сър Реймънд ни е предоставил със своята прозорливост.

 

 

На седми март 1962 година, деня, когато госпожа Трентам почина, според индекса, поместен във „Файненшъл Таймс“, акциите на „Тръмпър“ вървяха по една лира стерлинга и два шилинга едната, само месец по-късно цената им бе скочила с цели три шилинга.

Първият съвет, който Тим Нюман даде на Чарли, бе в никакъв случай да не се разделя с акциите, които вече притежава, и през следващите година-две да не пуска при никакви обстоятелства още акции на борсата. Препоръча и ако междувременно имат излишни пари в брой, Чарли и Беки да изкупуват всички акции, появили се на борсата.

Ала последният съвет се оказа неизпълним: още в мига, когато на пазара се появеше по-голям пакет акции, те биваха изкупувани от неизвестен посредник, очевидно получил нареждане да ги взима, каквато и да е цената. И посредникът, с когото работеше Чарли, успя да се сдобие с известен брой акции, но само от хора, които не желаеха да сключват сделки на борсата. Чарли със свито сърце плащаше завишените цени — още помнеше, че последния път, когато е прекалил със заемите, се е разминал на косъм с фалита. В края на годината акциите на „Тръмпър“ се търгуваха по една лира стерлинга и седемнайсет шилинга. Хората, готови да се разделят със своите акции, станаха още по-малко, когато „Файненшъл Таймс“ предупреди читателите си, че през следващата година и половина за дружеството вероятно ще се поведе кървава битка.

— Проклетият вестник е осведомен не по-зле от членовете на управителния съвет — оплака се на следващото заседание Дафни на Чарли и добави, че вече не си правела труда да чете протокола от предишното заседание, понеже можела да го види едва ли не дума по дума върху първата страница на „Файненшъл Таймс“.

Докато говореше, тя не сваляше очи от Пол Мерик.

В последната дописка, поместена във вестника, имаше само една дребна неточност — битката за „Тръмпър“ вече не се водеше в управителния съвет. Веднага щом се разбра, че в завещанието на сър Реймънд има и изискване от смъртта на госпожа Трентам да изминат две години, нейният син и подставените му лица престанаха да се явяват на месечните заседания.

Най-много от отсъствието на Трентам се ядосваше Кати — от тримесечие на тримесечие новият банков клон отчиташе все по-голяма печалба. Младата жена се усети, че спори с три празни стола, макар и да подозираше, че Мерик донася на Честър Скуеър всичко до най-малките подробности. Освен това на годишното събрание на акционерите на „Тръмпър“ Чарли оповести, че през 1963 година дружеството ще отчете поредната рекордна печалба.

— Както е тръгнало, ще се окаже, че си посветил целия си живот да наложиш „Тръмпър“, колкото накрая да поднесеш дружеството на тепсия на Трентамови — завайка се Тим Нюман.

— Така си е, не е нужно госпожа Трентам да се обръща в гроба — съгласи се Чарли. — Каква ирония на съдбата! След всички мръсотии, които ми е правила приживе, трябваше да умре, за да й падне случай да ми нанесе coup de grace^[1].

После, в началото на 1964 година, цената на акциите отново се покачи — този път скочи на над две лири стерлинги — и Чарли научи от Тим Нюман, че Найджъл Трентам продължава да ги изкупува чрез свои хора.

— Но откъде намира толкова средства, нали още не се е добрал до парите на дядо си?

— Един бивш колега ми пошушна — отвърна Тим Нюман, — че утвърдена търговска банка му е отпуснала голям заем, понеже очаква той да получи наследството на Хардкасъл. Жалко, че твоят дядо не ти е завещал такова голямо наследство — добави той.

— И това, което ми е оставил, не е никак малко.

 

 

Найджъл Трентам избра шейсет и четвъртия рожден ден на Чарли, за да оповести, че смята да се сдобие с контролния пакет в „Тръмпър“, като изкупи акциите на цена две лири стерлинги и четири шилинга едната — това се случи само месец и три седмици преди срока, когато вече можеше да предяви претенциите си към наследството. Чарли все още беше убеден, че с помощта на приятели и на някои учреждения, например на застрахователно дружество „Доверие“, както и на акционери, изчакващи цената да скочи още повече, ще се сдобие с дял от почти четирийсет на сто. Според преценката на Тим Нюман сега Трентам притежаваше най-малко двайсет на сто от акциите, но щом добавеше към тях седемнайсетте на сто на попечителския фонд, вероятно щеше да държи в ръцете си цели четирийсет и две — четирийсет и три на сто. Финансистът предупреди Чарли, че за Трентам няма да е особено трудно да изкупи още осем-девет на сто от акциите, колкото му трябваха, за да се сдобие с контролния пакет в дружеството.

Онази вечер по случай рождения ден на Чарли Дафни устрои в дома си на Итън Скуеър празненство, на което Кати не можа да присъства, понеже беше отишла за стока в Ню Йорк. Не стана дума за Трентам, докато всички не си наляха по втора чаша портвайн и разнежен, Чарли не оповести на всеослушание условието, което сър Реймънд бил вписал в завещанието си с една-единствена цел — да се опита да го спаси.

— Да пием за сър Реймънд Хардкасъл — вдигна Чарли чашата. — Хубаво е да имаш за съюзник такъв човек.

— За сър Реймънд — повториха в хор гостите — всички вдигнаха чашите с изключение на Дафни.

— Какво ти става пак, моето момиче? — учуди се Пърси. — Не ти ли харесва портвайнът?

— Не, портвайна го бива — за разлика от вас. Как пък никой не се досети какво точно очаква сър Реймънд от вас!

— Какво говориш, моето момиче?

— Бих казала, че е повече от очевидно за всички, особено за теб, Чарли — обърна се към него тя.

— И аз като Пърси не проумявам за какво говориш.

Присъстващите замълчаха и зачакаха какво ще им каже домакинята.

— Съвсем просто е — подхвана Дафни. — Сър Реймънд явно е бил убеден, че госпожа Трентам няма да надживее Даниъл.

— Е, и? — възкликна Чарли.

— Както личи, не се е съмнявал и че Даниъл няма да има деца.

— Възможно е — съгласи се Чарли.

— Всички сме наясно, че Найджъл Трентам му е бил нещо като последна резерва — в противен случай сър Реймънд щеше да го посочи по име в завещанието си като следващия човек, който да го наследи, вместо да прави изричната уговорка, че оставя почти цялото си състояние на потомъка на Гай Трентам, когато изобщо не е виждал. Нямало е да добавя и думите: ако той няма деца, наследството да отиде у най-близкия му жив потомък по права линия.

— И къде ни води всичко това? — намеси се Беки.

— Отново към условието, на което Чарли току-що се позова. — „Изпълнителите на завещанието да направят всичко, което сметнат за необходимо, за да открият човек, който има право да претендира за наследството“ — прочете Дафни бележките, които беше нахвърляла върху салфетката. — Това ли гласи условието, господин Бейвърсток? — попита тя.

— Точно това, лейди Уилтшир, но и досега не разбирам…

— Защото и вие като Чарли сте сляп — укори го домакинята. — Слава богу, че сред нас има поне един трезвен човек. Господин Бейвърсток, бъдете така любезен, напомнете ни какви точно указания е дал сър Реймънд за обявата.

Адвокатът допря до устните си квадратната ленена салфетка, сгъна я и я сложи пред себе си.

— Трябва да пусна обявата в „Таймс“, „Дейли Телеграф“ и „Гардиан“, както и във всеки друг вестник, където сметна за уместно.

— Където сметнете за уместно — повтори Дафни, като изговаряше бавно думите. — Който е достатъчно трезвен, ще схване намека. — Сега вече всички се бяха вторачили в домакинята, но не смееха да я прекъснат. — Толкова ли не виждате, че това са най-важните думи? — възкликна тя. — Защото, ако Гай Трентам има и други деца, със сигурност няма да ги откриете с обява в „Таймс“, „Дейли Телеграф“ и „Гардиан“, които излизат в Лондон, още по-малко в „Йоркшир Поуст“ и „Хъдърсфийлд Дейли Екзаминър“.

Чарли остави парчето торта в чинията и извърна очи към господин Бейвърсток.

— Божичко, тя е права!

— Със сигурност едва ли греши — призна адвокатът и се намести притеснен на стола. — Извинявам се за липсата на въображение, защото, както с основание изтъкна и лейди Уилтшир, съм се държал като слепец и глупак и не съм изпълнил указанията на своя клиент, посъветвал ме да се осланям на здравия си разум. Както личи, той се е досетил, че Гай вероятно има и други деца, които обаче не могат да бъдат намерени в Англия.

— Браво на вас, господин Бейвърсток — поздрави го Дафни. — Ето на! Трябвало е да следвам право.

В този случай господин Бейвърсток отсъди, че няма основания да я опровергава.

— Разполагаме с още малко време — намеси се Чарли. — До деня, когато наследството трябва да премине в ръцете на законния му притежател, остават един месец и три седмици, затова на работа. Между другото, признателен съм ти — добави той и се поклони на Дафни. Стана и се отправи към най-близкия телефон. — Първото, което трябва да осигуря, е най-добрият адвокат в Австралия. — Чарли си погледна часовника. — И дано не роптае, че се налага да става толкова рано.

Господин Бейвърсток се прокашля.

 

 

През следващия половин месец във всички вестници с тираж над петдесет хиляди, излизащи на австралийския континент, се появиха големи обяви в рамка. Всеки, откликнал на тях, се явяваше на разговор в адвокатска кантора в Сидни, която господин Бейвърсток бе препоръчал с готовност. Всяка вечер старши съдружникът в нея — Тревър Робъртс, разговаряше няколко часа по телефона с Чарли, за да му съобщи последните новини, събрани от клоновете на кантората в Сидни, Мелбърн, Пърт, Брисбейн и Аделаида. Цели три седмици Робъртс отсявал мошениците и самозванците, откликнали на обявата, от хората, които наистина били в правото си да предявят претенции към наследството на Хардкасъл, и накрая съобщи на Чарли, че били останали само трима души, които отговаряли на условията. Но след като служител на кантората се срещнал с тях, се установило, че и те не могат да докажат кръвна връзка с когото и да било от рода Трентам.

В националния регистър Робъртс открил седемнайсет души с името „Трентам“, повечето от Тасмания, ала и те нямали кръвна връзка с Гай Трентам и майка му, макар че една старица от Хобарт, преселила се непосредствено след войната от Рипън, успяла да докаже, че трябва да си получи хилядата лири стерлинги, тъй като се падала трета братовчедка на сър Реймънд.

Чарли благодари на господин Робъртс за проявеното усърдие, но му каза да продължава издирването, независимо колко души ще се наложи да работят ден и нощ.

На последното заседание на управителния съвет, преди Найджъл Трентам да получи официално наследството, Чарли съобщи на своите колеги последните новини от Австралия.

— Не ми звучи особено обнадеждаващо — отбеляза Нюман. — Ако имаше човек, който да е потомък на Трентамови, той би трябвало да е прехвърлил трийсетте — все щеше да се обади досега.

— Така е, но Австралия е много голяма, пък и този човек може да е напуснал страната.

— Никога не се отказваш, нали? — подметна Дафни.

— При всички положения — намеси се и Артър Селуин — вече е твърде късно да търсим споразумение с Трентам. Но заради „Тръмпър“ и клиентите ми се иска все пак да проверя дали е възможно двете страни да се разберат мирно и кротко…

— Какво споразумение, какво разбирателство! — подвикна Чарли. — Трентам няма да миряса, докато не се сдобие с контролния пакет акции и не седне на мястото ми, след което аз няма да имам друг избор, освен да се усамотя в някой старчески дом.

— Дори и да е така, господин председателю, искам да напомня, че носим отговорност пред акционерите — рече Селуин.

— Той е прав — подкрепи го Дафни. — Вероятно ще се наложи, Чарли, наистина да опиташ — в името на бъдещето на дружеството, което си създал. — Тя добави едва чуто: — Колкото и да ти е болно.

Беки кимна в знак, че също е съгласна, след което Чарли се обърна към Джесика и й нареди възможно най-бързо да му уреди среща с Трентам. След няколко минути секретарката се върна в заседателната зала и съобщи на управителния съвет какво й е казал Найджъл Трентам — че не изгарял от желание да се среща с никого от членовете му — поне до мартенското заседание, когато с удоволствие щял да приеме лично оставките им.

— Седми март, точно две години след смъртта на майка му — напомни Чарли на присъстващите.

— На другата линия ви чака господин Робъртс — допълни Джесика.

Чарли стана и излезе от заседателната зала. Веднага щом стигна при телефонния апарат, грабна слушалката така, както моряк, претърпял корабокрушение, сграбчва спасителния пояс.

— Какво имате да ми съобщите, Робъртс?

— Гай Трентам!

— Но той вече е погребан в Асхърст.

— Преди това обаче трупът му е бил изнесен от един затвор в Мелбърн.

— Затвор ли? Мислех, че е умрял от туберкулоза.

— Едва ли някой, сър Чарлс, може да умре от туберкулоза, докато виси на примката на двуметрово въже.

— Обесен ли е бил?

— Да, за убийството на жена си Ана Хелън — обясни адвокатът.

— Имали ли са деца?

— Невъзможно е да установим.

— Как така?

— Управата на затвора няма право да разкрива пред когото и да било имената на най-близките кръвни роднини.

— Но защо, да го вземат мътните?

— От съображения за сигурност.

— Това ще бъде само от полза за роднините.

— Казах им го. Но от затвора ми отговориха, че вече сме пуснали обява, разпространена от единия, та чак до другия край на Австралия. По-лошото е, че ако Трентам е имал деца и по разбираеми причини те са си сменили името, почти няма вероятност да ги открием. Но вие, сър Чарлс, можете да бъдете сигурен, че правя всичко възможно по въпроса.

— Уредете ми разговор с шефа на полицията.

— Няма да спечелите нищо, сър Чарлс. Той няма да… — понечи да уточни Робъртс, но Чарли вече беше затворил.

— Ти си полудял — каза час по-късно Беки, докато помагаше на своя мъж да си приготви багажа.

— Не е лъжа — съгласи се Чарли. — Но това вероятно е последната ми възможност да запазя мажоритарния пакет в дружеството и нямам намерение да я оползотворявам от близо деветнайсет хиляди километра. Вместо да разговарям по телефона, ще се вдигна и ще отида там, така поне ще знам, че съм се провалил аз, а не някой друг.

— Но какво изобщо очакваш да намериш, след като пристигнеш там?

Чарли погледна жена си, както пристягаше каишите на куфара.

— Подозирам, че единствена госпожа Трентам е знаела отговора на този въпрос.