Джефри Арчър
Търговецът (10)

10.

Още преди да са им донесли супата, Беки съжали, че е приела поканата на Чарли да вечерят в „Скалини“, единствения ресторант, който той знаеше. Чарли я обграждаше с внимание, от което тя се чувстваше още по-гузна.

— Тази рокля ти отива много — рече той, възхитен от тоалета в пастелен цвят, който Беки отново бе взела от гардероба на Дафни.

— Благодаря ти.

Последва дълго мълчание.

— Извинявай — рече младежът. — Не биваше да те каня точно в деня, когато капитан Трентам заминава за Индия.

— Утре в „Таймс“ ще излезе обявата, че сме се сгодили — отвърна Беки, забила поглед в чинията със супата.

— Честито — поздрави я някак равнодушно Чарли.

— Гай не ти е симпатичен, нали?

— Никога не съм намирал общ език с офицерите.

— Но по време на войната пътищата ви са се кръстосали. Всъщност ти го познаваш преди мен — възкликна най-неочаквано младата жена. — Усетих го още когато вечеряхме заедно първия път.

— Би било преувеличено да се каже, че го познавам — възрази Чарли. — Служили сме в един и същи полк, но до оная вечер никога не сме се хранили на една маса.

— Но нали сте воювали рамо до рамо.

— Заедно с още четири хиляди мъже от полка — рече той — не се хвана толкова лесно в капана.

— Храбър ли беше като офицер, уважаваха ли го?

Точно тогава най-неочаквано при тях дойде келнерът.

— Какво ще пиете с рибата, господине?

— Шампанско — поръча Чарли. — Така де, дошли сме да празнуваме.

— И какво, ако не е тайна? — попита Беки, без да се усети, че той го е казал колкото да смени темата.

— Резултатите от първата година. Или си забравила, че вече изплатихме повече от половината заем, отпуснат ни от Дафни?

Беки успя да се усмихне, осъзнала, че докато тя се е притеснявала за Гай и за заминаването му, Чарли е хвърлил всичките си сили, за да реши другия й проблем. Но въпреки добрата новина продължиха да мълчат — само от време на време Чарли казваше по нещо, което невинаги получаваше отговор. Беки току отпиваше от шампанското и си взимаше колкото да не е без никак от рибата, а накрая не си поръча десерт и почти не скри облекчението си, когато им донесоха сметката.

Чарли плати и остави на сервитьора голям бакшиш, от който — помисли си Беки — Дафни би се гордяла.

Тя се изправи и усети, че й се вие свят.

— Добре ли си? — попита Чарли и я прегърна през раменете.

— Да, да, добре съм — рече младата жена. — Не съм свикнала две поредни вечери да пия толкова много вино.

— А не хапна почти нищо — укори я младежът, след което я изведе в нощния студ.

Хванати под ръка, тръгнаха по Челси Терас и Беки волю-неволю си помисли, че който не ги познава, сигурно ще ги помисли за влюбени. Когато стигнаха входа на жилището на Дафни, се наложи Чарли да бръкне в чантата на Беки, за да намери ключовете. Успя с триста мъки да отключи, като крепеше спътницата си, облегнала се на стената. Но краката на Беки току се подкосяваха и Чарли я хващаше, за да не падне. После я вдигна на ръце и я качи на първия етаж. Едва успя да отвори входната врата — страхуваше се да не изпусне младата жена. Най-сетне влезе, олюлявайки се, в хола и сложи Беки на канапето. Изправи се, пое си дъх и се запита дали да я остави тук, или да потърси спалнята.

Тъкмо понечи да си тръгне, когато Беки падна на пода и изпелтечи нещо от рода на „сгодени“.

Чарли се върна при нея, този път обаче направо я метна на рамо. Понесе я към една от вратите, както се оказа, на спалнята. Положи я внимателно на леглото. Но точно когато тръгна да излиза на пръсти, Беки отново се претърколи и Чарли се завтече, за да я намести в средата на кревата. Поколеба се, после се приближи, понадигна раменете й и с другата ръка разкопча копченцата на роклята й на гърба. След това я хвана и за краката, вдигна ги във въздуха и сантиметър по сантиметър смъкна роклята, която сложи внимателно върху облегалката на стола.

— Ти, Чарли Тръмпър — прошепна, вторачен в младата жена, — ти си сляп, и то от доста време.

Отметна одеялото и зави Беки така, както медицинските сестри на Западния фронт завиваха ранените.

След като се увери, че приятелката му няма да се претърколи отново и да падне от леглото, той се надвеси над нея и я целуна по бузата.

„Не само си сляп, Чарли Тръмпър, но си и глупав“, рече си, докато затваряше след себе си входната врата.

 

 

— Идвам ей сега — каза и хвърли на кантара няколко картофа, а Беки зачака търпеливо в ъгъла на магазина.

— Нещо друго, драга ми госпожо? — попита той клиентката от опашката, чийто ред беше дошъл. — Може би няколко мандарини? Или ябълки? Днес сутринта получихме направо от Южна Африка сочни грейпфрути.

— Не, благодаря ви, господин Тръмпър, за днес това е всичко.

— Два шилинга и пет пенса, госпожо Саймъндс. Боб, би ли обслужил следващия на опашката, докато говоря с госпожица Салмън?

— Сержант Тръмпър!

— Аз! — откликна Чарли веднага щом чу кънтящия глас.

Обърна се и видя пред себе си опънат като струна снажен мъж, облечен в туидено сако, кавалерийски брич и с кафяво бомбе.

— Видя ли някое лице, го помня, докато съм жив — уточни мъжът, макар че Чарли надали щеше да го познае, ако не беше монокълът.

— Мили боже! — възкликна младежът и застана мирно.

— Можете да ме наричате и „подполковник“ — засмя се другият мъж. — А и не е нужно да стоите мирно. Това вече е минало. Макар че не сме се виждали, Тръмпър, от доста време.

— Близо две години, сър.

— На мен ми се струва повече — отвърна натъжен подполковникът. — Оказа се прав за Прескот. А и се държа като негов верен другар.

— Наистина бяхме добри приятели.

— Освен това той беше ненадминат воин. Напълно си заслужи медала.

— Напълно съгласен съм с вас, сър.

— И ти, Тръмпър, заслужаваше отличие, но не можехме да наградим всички, медалът остана за Прескот.

— Полагаше му се на него.

— Каква ужасна смърт! Да загине само на няколко метра от нашите позиции! — въздъхна подполковникът.

— Вие, сър, нямате никаква вина. Ако има виновен, то това съм аз.

— Дори и да има виновни, ти не си сред тях — възрази подполковникът. — Но да не се връщаме към това, няма смисъл — добави без повече обяснения той.

— Какво ново-старо в полка? — поинтересува се Чарли. — Оправят ли се без мен?

— Вече и без мен — вметна подполковникът и сложи няколко ябълки в пазарската чанта, която носеше. — Заминаха за Индия, но първо се отърваха от старите кранти.

— Много съжалявам, сър. Посветили сте живота си на полка.

— Така си е, но и Кралският стрелкови полк се нуждае от свежа кръв. Пък и да ти призная, по душа съм си пехотинец, така и не свикнах с тия нови танкове.

— Ако разполагахме с тях само преди две години, сър, мнозина щяха да останат живи.

— Не мога да не призная, изиграха своята роля — кимна подполковникът. — Аз също. — Той се пипна по възела на вратовръзката. — Ще ви видим ли на тържеството на полка, Тръмпър?

— Дори не знаех, че ще има тържество, сър.

— А, провеждаме го два пъти в годината. Първия път през януари, когато се събираме само мъжете, и втория път през май, вече с жените, тогава има и бал. Така другарите имат възможност да си припомнят доброто старо време. Ще се радваме, ако и ти, Тръмпър, бъдеш на линия. Тази година оглавявам организационния комитет и се надявам да се съберат повечко хора.

— Можете да разчитате, сър, че ще дойда на всяка цена.

— Мъж на място! Ще имам грижата от комитета да се свържат с теб, билетът е по десет шилинга, всеки си плаща сам пиенето, но както гледам, цената няма да те затрудни — добави подполковникът и се извърна към дългата опашка.

— Да ви предложа нещо, така и така сте на ред? — попита Чарли, също забелязал опашката, извила се зад подполковника.

— Не, благодаря, имаш много оправен продавач, вече ме обслужи и аз изпълних писмените указания на госпожата.

Той вдигна мъничко листче със списък на покупките и сметка срещу тях.

— Ще очаквам с нетърпение да се видим на бала, сър — рече младежът.

Хамилтън кимна и без да казва и дума, излезе от магазина.

Беки отиде при съдружника си, който съвсем беше забравил, че тя го чака, за да си поговорят.

— Не е нужно да стоиш мирно, Чарли — заяде се Беки.

— Това беше моят командир, подполковник сър Данвърс Хамилтън — поясни доста високопарно младежът. — Ръководеше ни на фронта, джентълмен до мозъка на костите. Дори ми помни името.

— Я се чуй, Чарли, какви ги говориш! Той може и да е джентълмен, но вече е в запаса, докато ти ръководиш преуспяващ магазин. Лично аз предпочитам да съм на твое място.

— Да де, но той бе командващ на фронта. Толкова ли не разбираш?

— Точно така, бил е — натърти Беки. — Сам каза, че полкът е заминал без него за Индия.

— Това не променя нищо.

— Помни ми думите, Чарли Тръмпър, един ден този човек ще се обръща към теб на „сър“.

 

 

Стана една седмица, откакто Гай беше заминал, и сега вече се случваше Беки да не се сеща за него в продължение на цял час.

Предната нощ почти не бе мигнала — беше му писала писмо, но на другата заран, когато тръгна на лекции, изобщо не спря при пощенската кутия. Бе успяла да си втълпи, че не го е дописала единствено заради господин Палмър.

Ден след заминаването на Гай тя с разочарование бе установила, че в „Таймс“ пак няма обява за годежа им, а в края на седмицата съвсем се отчая. В понеделник се беше умърлушила дотолкова, че се обади по телефона в „Гаръд“, където й казаха, че капитан Трентам от Кралския стрелкови полк изобщо не е поръчвал пръстен. Тя реши да изчака още една седмица и чак тогава да пише на Гай. Все й се струваше, че има някакво простичко обяснение.

Мислите й отново бяха погълнати почти изцяло от него, когато тя отиде в кантората на Джон Д. Уд на Маунт стрийт. Натисна звънеца върху гишето и потърси господин Палмър.

— Господин Палмър ли? Той вече не работи при нас — обясниха й. — Напусна преди близо година, госпожице. Мога ли да ви помогна с нещо? — попита човекът зад гишето.

Беки стисна с две ръце плота.

— Добре тогава, уредете ми среща с някой от съдружниците — отсече тя.

— По какъв въпрос? — попита служителят.

— Дошла съм да обсъдя покупката на магазините, намиращи се на Челси Терас номер сто трийсет и едно и сто трийсет и пет.

— А за кого да предам?

— Казвам се Ребека Салмън.

— Един момент — рече младежът, но се бави доста дълго.

Когато най-после се върна, го придружаваше много по-възрастен мъж в дълго черно сако и очила с рогови рамки. От джобчето на жилетката му висеше сребърен ланец.

— Добро утро, госпожице Салмън — поздрави той. — Казвам се Краудър. Елате, ако обичате, с мен.

Вдигна капака на гишето и я поведе през кантората. Беки тръгна след него.

— За този сезон времето е хубаво, нали, драга госпожице?

Беки погледна през прозореца и видя чадърите по тротоара, но реши да не оспорва мнението на господин Краудър. Влязоха в тясна стаичка в дъното, където той оповести с неприкрита гордост:

— Това е кабинетът ми. Заповядайте, седнете, госпожице Салмън! — Човекът махна с ръка към неудобен нисък фотьойл точно срещу писалището. Самият той се намести на стола с висока облегалка. — Съдружник съм във фирмата. Но със съвсем малък дял. — Мъжът се засмя на собствената си шегичка. — Та какво обичате?

— Ние със съдружника ми смятаме да закупим магазините на Челси Терас сто трийсет и едно и сто трийсет и пет.

— Така значи — рече господин Краудър и се взря в папката. — И този път ли госпожица Дафни Харкорт-Браун…

— Този път госпожица Харкорт-Браун няма да участва в сделката и ако заради това не желаете да преговаряте с мен или с господин Тръмпър, ние на драго сърце ще се обърнем направо към продавача — отсече Беки и затаи дъх.

— О, не ме разбирайте погрешно, драга ми госпожице. Сигурен съм, че с удоволствие ще работим и занапред с вас.

— Благодаря.

— Хайде да започнем с номер сто трийсет и пет — подхвана господин Краудър, след което намести очилата върху носа си и разлисти папката върху писалището. — А, да, господин Кендрик, отличен месар. За съжаление смята да се оттегли в почивка.

Беки въздъхна, при което мъжът я погледна над очилата.

— Лекарят му е казал, че няма друг избор, ако иска да поживее още няколко месеца — уточни тя.

— Точно така — потвърди господин Краудър и отново се зачете в папката. — Виждам, че иска сто и петдесет лири стерлинги за самия имот и още сто за оборудването и стоката в месарницата и за търговското разрешително.

— И колко ще вземе самият той?

— Не разбирам накъде биете, драга ми госпожице — вдигна вежди съдружникът със съвсем малък дял.

— Господин Краудър, нека не си губим взаимно времето. Между нас да си остане, но при подходящи цени смятаме да изкупим всички обявени за продан магазини на Челси Терас. Крайната ни цел е да притежаваме всички магазини там, дори и това да ни отнеме цял живот. Нямам намерение през следващите двайсет години да посещавам кантората ви колкото за да се надлъгваме. Но дотогава вероятно вие ще бъдете съдружник със значително по-голям дял и ние двамата ще се занимаваме с далеч по-полезни неща. Ясна ли бях?

— Пределно ясна — потвърди господин Краудър и се взря в бележката, която Палмър бе прикачил към книжата за продажбата на магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и седем: младежът не бе преувеличил ни най-малко в мнението си за клиентката, което бе изказал най-чистосърдечно. Краудър отново намести очилата. — Според мен господин Кендрик ще склони на цена от сто двайсет и пет лири стерлинги, ако вие се съгласите да му изплащате, докато е жив, годишна пенсия от двайсет и пет лири.

— Но той може да живее още цяла вечност.

— Явно съм длъжен да ви напомня, драга ми госпожице, че не аз, а вие отворихте дума за твърде разклатеното здраве на господин Кендрик.

Съдружникът с малкия дял си позволи за пръв път да се облегне на стола.

— Нямам желание да лишавам господин Кендрик от пенсия — натърти Беки. — Много ви моля, предложете му за имота сто лири стерлинги и по двайсет лири годишно като пенсия за период от осем години. По втората част на предложението съм готова да преговаряме, но не и по първата. Ясна ли бях, господин Краудър?

— Да, драга ми госпожице.

— И щом ще му плащам пенсия, очаквам от време на време той да ни дава съвети, ако случайно опрем до помощта му.

— Да, да — записа си Краудър искането й отстрани върху полето.

— А какво ще ми кажете за магазина на номер сто трийсет и едно?

— Там положението е по-деликатно — подхвана Краудър и отвори друга папка. — Не знам дали сте докрай наясно с обстоятелствата, драга ми госпожице, но…

Беки реши този път да не му помага. Усмихна се благо-благо.

— Хмм, и така — продължи съдружникът с малък дял, — господин Ръдърфорд възнамерява да замине с един свой приятел за Ню Йорк, където да отвори антиквариат в квартал на име Вилидж.

Той се подвоуми.

— Да не би в съдружието им да има нещо необичайно? — притече му се все пак Беки на помощ, след като и двамата мълчаха дълго. — Може би господин Ръдърфорд предпочита да прекара остатъка от живота си в нюйоркски апартамент, вместо в килия в „Брикстън“^[1].

— Точно така — потвърди господин Краудър и върху челото му се застича капка пот. — В този случай господинът смята да изнесе цялото оборудване и стока от магазина, понеже е на мнение, че в Манхатън тя ще се продаде по-скъпо. Така че говорим за цената единствено на самия имот.

— Мога ли да разчитам, че няма да иска пенсия?

— Да, да, разбира се — потвърди Краудър.

— И ако отчетем, че клиентът ви е притиснат до стената, можем ли да очакваме, че цената е малко по-разумна?

— Не бих казал — натърти мъжът, — все пак въпросният магазин е доста по-голям от другите в Челси…

— Сто двайсет и осем квадрата — вметна Беки, — а магазинът на номер сто четирийсет и седем е деветдесет квадрата, които закупихме за…

— Разрешете да отбележа, госпожице Салмън, че за ония времена цената е била твърде разумна…

— И все пак…

— Да, твърде разумна — повтори господин Краудър и по челото му се търкулна поредната капка пот.

— И така, вече уточнихме, че господин Ръдърфорд не очаква пенсия. А колко иска за магазина?

— Иска — проточи мъжът, който отново се бе взрял в папката, — двеста лири стерлинги. Но аз подозирам — добави той още преди Беки да му е отправила поредното предизвикателство, — че ако успеем да се договорим бързо, той ще склони и само на сто седемдесет и пет лири. — Веждите му се извиха на дъга. — Доколкото подразбрах, клиентът бърза да замине час по-скоро при своя приятел.

— Щом толкова бърза, дали няма да смъкне цената на сто и петдесет лири? Може би дори ще склони на сто и шейсет, ако пазарлъкът се проточи с няколко дни.

— Точно така — изрече господин Краудър и извади от горния си джоб кърпа, с която попи потта, избила по челото му. — Нещо друго, драга ми госпожице? — попита той, след като си прибра кърпата.

— Да, господин Краудър — каза младата жена. — Бих искала да държите под око всички имоти на Челси Терас и да предупредите мен или господин Тръмпър, ако случайно подочуете, че някой от тях ще бъде обявен за продан.

— Вероятно ще бъде от полза, ако подготвя пълна оценка на имотите по улицата, а после да представя на вас и на господин Тръмпър изчерпателен доклад, от който вие сами да добиете представа.

— Ще ни помогнете много — отвърна Беки, но не издаде учудването си, че посредникът сам е изявил подобно желание.

Стана, за да покаже, че смята срещата за приключена. Докато вървяха към изхода, господин Краудър се престраши да каже:

— Доколкото знам, жителите на Челси пазаруват твърде често в магазина на номер сто четирийсет и седем.

— Откъде знаете? — възкликна младата жена, която отново бе доста изненадана.

— Въпреки че живеем чак във Фулам — обясни посредникът, — съпругата ми купува плодове и зеленчуци единствено от там.

— Жена с вкус — отбеляза Беки.

— Точно така — потвърди господин Краудър.

 

 

Тя очакваше банките да я посрещнат със същия плам, както и посредникът в кантората за недвижими имоти. Бе набелязала осем банки, където се надяваше да откликнат на молбата й, но бързо установи, че има голяма разлика между това да се явяваш като купувач и да ходиш като човек, който моли за услуга. На когото и да изложеше плана си, бил той последният човек, от когото зависеше решението, той само клатеше глава. Това важеше дори за банката, където беше сметката на магазин „Тръмпър“.

— Един от дребните чиновници в банка „Пени“ — оплака се тя вечерта на Дафни — дори има наглостта да ми заяви да съм се омъжела и тогава те щели на драго сърце да работят със съпруга ми.

— Явно за пръв път влязохме в сблъсък със света на мъжете — усмихна се Дафни и метна списанието на пода. — С техните затворени общества и клубове. Мястото на жената е в кухнята, а ако си малко по-симпатична, от време на време може би и в спалнята.

Беки кимна свъсена и след като вдигна списанието, го сложи на страничната масичка.

— Да ти призная, подобно отношение не ме е притеснявало никога — продължи Дафни и пъхна крачета в изискани обувки с остри върхове. — Но за разлика от теб, скъпа, не съм се родила с такива прекомерни амбиции. Какво пък, явно е време отново да ти хвърля спасителен пояс.

— Спасителен пояс ли?

— Ами да. Ако искаш да излезеш от задънената улица, ти трябва вратовръзка на старо престижно училище.

— Няма ли да изглеждам смешно?

— Сто на сто, но аз не ти предлагам да я носиш ти. Натъкваш се на такива трудности заради пола, към който спадаш, да не споменаваме пък просторечието, на което говори Чарли, макар че аз съм на път да го излекувам от него. Но едно е сигурно: още не са измислили начин да променят пола на човека.

— Стига си увъртала де — подкани невинно Беки.

— Колко си нетърпелива, скъпа! В това отношение си същата като Чарли. Все пак ние сме обикновени простосмъртни, дай ни малко повече време, за да обясним какво имаме предвид.

Беки се настани в ъгъла на канапето и отпусна ръце върху скута си.

— Като начало проумей, че всички банкери до последния са страхливи сноби — продължи Дафни. — Ако не бяха такива, щяха да рискуват като вас и да държат магазини. За да ги умилостивиш, ти трябва почтен мъж за прикритие.

— Мъж за прикритие ли?

— Ами да. Ако се налага, ще идва с теб в банката. — Дафни стана, погледна се в огледалото и чак тогава допълни: — Такъв човек може и да не е благословен с твоя ум, но от друга страна, няма да бъде обременен с твоя пол и с просторечието на Чарли. Затова пък ще притежава стара вратовръзка от престижно училище и за предпочитане, благородническа титла в притурка към нея. Банкерите направо си мрат за разните му баронети. Най-важното обаче е да се добереш до човек, закъсал за пари в брой, комуто, така да се каже, да му броиш за оказаната услуга.

— Нима съществуват такива хора? — учуди се Беки.

— О, с лопата да ги ринеш. Много повече са от хората, готови да работят с пот на челото и един-единствен ден. — Дафни се усмихна, за да й вдъхне увереност. — Дай ми седмица-две и със сигурност ще ти представя списъче от поне трима души. Сама ще се убедиш.

— Ти си истинско съкровище! — възкликна приятелката й.

— Но в замяна очаквам от теб една дребна услуга.

— Само кажи, готова съм на всичко!

— Не говори така, нали знаеш, аз съм използвачка. Този път обаче молбата ми е съвсем скромна и е напълно по силите ти. Приеми, ако Чарли те покани на вечерята и на бала на полка.

— Защо?

— Защото Реджи Арбътнот има неблагоразумието да ме покани на великото събитие и аз не мога да му откажа, ако искам следващия ноември да се поразходя из имението му в Шотландия. — Беки прихна, а приятелката й допълни: — Нямам нищо против да отида с него на бала, но не ми се ще да си тръгваме заедно. И така, ако си съгласна, аз ще ти намеря необходимия безмозъчен баронет, а единственото, което се иска от теб, е, когато Чарли те покани, да кажеш „да“.

 

 

— Да.

Чарли не се изненада, когато Беки, без изобщо да се двоуми, се съгласи да го придружи на бала на полка. Дафни вече му бе обяснила най-подробно какво са се разбрали. Виж, младежът наистина се изненада, че другарите му от полка направо не могат да откъснат очи от Беки.

Вечерята беше организирана в голяма спортна зала, покрай която бойните другари на Чарли започнаха да разправят един през друг разни случки от първите дни на обучението им в Единбург. Тук обаче приликите свършваха: храната бе много по-вкусна от онова, което им даваха в Шотландия.

— Къде е Дафни? — попита Беки, след като й поднесоха порция ябълков пай, обилно полят с крем.

— Ей там, на първата маса, заедно с важните клечки — отвърна Чарли и посочи с палец през рамото си. — Не може да си позволи да я видят, че общува с простосмъртни като нас — допълни той ухилен.

След вечерята се посипаха наздравици в чест на кого ли не, освен може би на краля. Чарли обясни, че през 1836 година крал Уилям Четвърти е разрешил в полка да не се вдигат тостове за негово здраве, понеже не се е съмнявал, че воините са му верни до смърт. Затова пък присъстващите в залата пиха за въоръжените сили, за отделните батальони, които изброяваха един по един, и накрая за полка и за предишния му командващ. Всяка наздравица приключваше с мощно „ура“. Беки наблюдаваше мъжете, насядали около нея на масата — за пръв път си даде сметка, че мнозина от това поколение се смятат за късметлии просто защото са се отървали на косъм и не са загинали.

Бившият командващ на полка, баронет Данвърс Хамилтън, удостоен с медал „За особени заслуги“ и с други ордени, държа прочувствена реч за бойните им другари, които не присъстват тази вечер на тържеството. Беки видя как Чарли затаява дъх, когато съобщиха името и на приятеля му Томи Прескот.

Накрая всички станаха и вдигнаха чаши за приятелите, които не са сред тях. За своя изненада Беки също бе много развълнувана.

След като подполковникът седна, масите бяха изтикани в единия край заради танците. Още след първите тактове, изсвирени от оркестъра на полка, от другия край на залата се появи Дафни.

— Хайде, идвай, Чарли. Не се сдържах, не ми се чакаше да дойдеш на масата на шефовете.

— За мен е огромно удоволствие, драга ми госпожице — рече Чарли и стана от мястото си. — Но къде е Реджи не знам кой си?

— Реджи Арбътнот — уточни младата жена. — Оставих го да се прехласва по някакво момиченце от Челмсфорд. Направо не е за разправяне, ще знаете.

— Защо „не е за разправяне“ — изимитира я Чарли.

— И през ум не ми е минавало — отвърна Дафни, — че ще доживея да видя как на бал на полка на Негово Величество ще се домъкнат отрепки от Есекс. Но още по-ужасното е, че тази пикла е съвсем невръстна.

— На колко години е? — полюбопитства Чарли, докато въртеше самоуверено във вихрен танц Дафни по дансинга.

— И аз не съм сигурна, но има наглостта да ме представи на баща си — вдовец.

Младежът прихна.

— Изобщо не е смешно, Чарлс Тръмпър. Би трябвало да проявиш съчувствие. Имаш да учиш още много.

Беки наблюдаваше Чарли, който танцуваше много добре.

— Тази Дафни е много мила — отбеляза мъжът до нея, който се представи като сержант Майк Паркър и който, както се оказа, бил месар от Камбъруел, воювал рамо до рамо с Чарли на Марна.

Беки изслуша оценката на мъжа, без да казва нищо, а след малко, когато той я покани на танц, волю-неволю отиде на дансинга. Бойният другар на Чарли я поведе по дансинга така, сякаш тика към хладилното помещение говежди бут. Единственото, което успяваше да прави в такт с музиката, бе да настъпва дамата си по пръстите. Най-накрая отведе Беки обратно на масата с петна от бира по покривката и тя се почувства в относителна безопасност. Младата жена загледа мълком как всички се забавляват — надяваше се никой да не я покани отново на танц. Мислите й отново и отново я връщаха към Гай и към часа, който трябваше да си запише, ако до половин месец…

— Може ли да ви поканя, уважаема госпожице? — попита командващият и всички мъже около масата впиха очи в Беки.

Тя установи, че подполковник Хамилтън танцува безупречно и е твърде забавен, но без да се опитва да я назидава като банковите директори, с които се бе срещала напоследък. След танца подполковникът покани Беки на масата на шефовете и я представи на жена си.

— Длъжна съм да те предупредя — рече Дафни на Чарли и погледна през рамо по посока на подполковника и на лейди Хамилтън. — За теб ще бъде голямо предизвикателство да удържиш на темпото на амбициозната госпожица Салмън. Но е достатъчно да се държиш за мен и да си отваряш очите на четири, и ти обещавам, че ще й натрием носа.

След още два-три танца Дафни съобщи на приятелката си, че е изпълнила и преизпълнила своя дълг и е време да си тръгват. Беки само това и чакаше — чудеше се как да избяга от младичките офицери, които след танца й с подполковника се надпреварваха да я канят.

— Имам добри новини за вас — оповести Дафни, докато тримата пътуваха с екипажа по Кингс Роуд към Челси Терас.

Чарли още стискаше преполовената бутилка шампанско.

— И какви, моето момиче? — попита той, след като се оригна.

— Не съм ти никакво „твое“ момиче — скастри го Дафни. — Може и да съм готова, Чарли Тръмпър, да инвестирам в работническата класа, но не забравяй все пак, че съм жена с потекло.

— Казвай какви са новините де! — подкани през смях Беки.

— Ти си изпълни твоята част от сделката, редно бе и аз да изпълня моята.

— В смисъл? — попита Чарли, който току задрямваше.

— Сега вече мога да представя малък списък от трима души, които да използваш за примамка и да решиш, надявам се, проблемите си с банките.

Чарли изтрезня на мига.

— Първо ти предлагам втория син на един граф — подхвана Дафни. — Няма пукната пара, затова пък е представителен. После можеш да се възползваш от услугите на един баронет, който, стига да му платиш както подобава, на драго сърце ще ти помогне, но най-силното ми предложение е един виконт, който не е извадил особен късмет, докато е играл комар в Довил, и сега се вижда принуден от време на време да пада дотам, че да работи като посредник.

— Кога ще ги видим? — попита Чарли, като се мъчеше да не пелтечи.

— Когато кажете — обеща Дафни. — Може още утре…

— Не е нужно — прекъсна я тихо Беки.

— Как така да не е нужно? — учуди се приятелката й.

— Вече избрах човека, който ще ни помогне.

— Кого, скъпа? Принцът на Уелс ли?

— Не. Подполковник сър Данвърс Хамилтън, баронет, удостоен с медал „За особени заслуги“ и с куп други военни отличия.

— Но той е командващ на полка — възкликна Чарли и изпусна бутилката шампанско на пода на екипажа. — И дума да не става! Той няма да се съгласи за нищо на света.

— Уверявам те, че ще се съгласи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита Дафни.

— Сигурна съм, защото утре в единайсет сутринта имаме среща.