Джефри Арчър
Търговецът (26)

26.

През 1929 година семейство Тръмпър се премести в по-голяма къща в Литъл Болтънс^[1]. Дафни ги увери, че макар кварталът да е „малък“, са направили стъпка в правилната посока. Сетне погледна Беки и добави:

— Но все още, драги, сте твърде далеч от Итън Скуеър.

По случай новото жилище Тръмпърови организираха празненство, което за Беки имаше двойно значение — на другия ден й предстоеше да получи степен „Магистър на хуманитарните науки“. Пърси се заяде, че й е трябвало доста време, докато напише дисертацията, посветена на голямата любов на живота й — Бернардино Луини, ала тя отвърна, че това били камъни в градината на съпруга й.

Чарли дори не опита да се защити — само наля на Пърси поредното бренди и отряза връхчето на пурата.

— Утре Хоскинс ще ни закара на церемонията, ще се видим там — оповести Дафни. — Ако поне този път бъдат тъй любезни да ни сложат на някой от първите трийсет реда.

Чарли се зарадва, че местата на Дафни и Пърси са точно зад тях — този път те бяха достатъчно близо до сцената, за да виждат добре церемонията.

— Кои са тези? — попита Даниъл, когато на подиума излязоха четиринайсет достолепни възрастни господа, които бяха облечени в дълги черни роби с морави качулки и които седнаха по столовете.

— Ректорският съвет — обясни Беки на осемгодишния си син. — Именно те препоръчват кой да получи степен. Не задавай непрекъснато въпроси, Даниъл, хората наоколо ще се подразнят.

В този миг заместник-ректорът се изправи, за да прочете списъка с имената.

— Първо трябва да изчакаме да обяви кой получава бакалавърска степен и чак тогава ще стигне и до мен — рече Беки.

— Я не се надувай толкова, скъпа — усмихна се Дафни. — Някои от нас още помним как доскоро смяташе, че най-важният ден в живота ти е бил, когато си получила бакалавърска степен.

— Защо и татко си няма степен? — възкликна Даниъл и вдигна от пода програмата на майка си. — И той е умен като теб.

— Вярно е — съгласи се Беки. — Но за разлика от моя баща неговият не го е накарал да учи в училище.

Чарли се наведе към тях.

— Затова пък дядо му го е научил да продава плодове и зеленчуци, така че, докато е жив, да върши нещо полезно.

Даниъл замълча, за да осмисли двете противоположни мнения.

— Ако заместник-ректорът продължава със същото темпо, церемонията ще се проточи ужасно дълго — прошепна Беки след половин час, когато достолепният мъж бе достигнал едва до буквата „П“.

— Ще почакаме — отвърна ведро Дафни. — Ние с Пърси не бързаме, има много време до начало на надбягванията на хиподрума „Гудуд“.

— Виж, виж, мамо! — ахна Даниъл. — Открих в списъка още един Арнолд, още един Мур и още един Тръмпър.

— Тези имена се срещат доста често — отвърна Беки и докато наместваше момченцето пред себе си, не си направи труда да надзърне в списъка.

— Как ли изглежда, мамо? — не мирясваше Даниъл. — Всички Тръмпърови ли си приличат?

— Не, глупчо, срещат се в най-различни форми и размери.

— Но и малкото му име започва със същата буква, както на татко — допълни хлапето доста високо и хората, насядали три реда пред тях, се почувстваха участници в разговора.

— Шшшт! — спря го Беки, понеже двама-трима се обърнаха и ги изгледаха.

— Чарлс Джордж Тръмпър, бакалавър на математическите науки — обяви заместник-ректорът.

— И дори прилича на баща ти — подметна Чарли, после се изправи и отиде да си получи дипломата.

Всички заръкопляскаха още по-силно, щом научиха на колко години е новоизпеченият бакалавър. Беки зяпна невярващо, Пърси се зае да си бърше очилата, по нищо не личеше Дафни да е изненадана.

— Откога знаеш? — попита през стиснати зъби Беки.

— В деня, след като ти получи бакалавърската степен, Чарли се записа в колежа „Бъркбек“.

— Но кога е намирал време?

— Трябваха му осем години. Всеки ден, докато ти спеше сладко-сладко, той ставаше и учеше.

 

 

В края на втората година предвижданията на Беки за постъпленията от галерията на номер едно звучаха малко по-оптимистично. Месеците обаче минаваха, а дълговете си оставаха все тъй големи. Чак през третия месец на третата година Беки започна да намалява с малко главницата.

Тя се оплака пред управителния съвет, че макар и изпълнителният директор да помага с оборота, той не допринася с нищо за печалбата, защото вечно решава, че непременно трябва да откупи търсените експонати, и то на цена, която не включва търговската отстъпка.

— Затова пък, госпожо Тръмпър, създаваме много ценна сбирка от произведения на изкуството — напомни й веднъж той.

— Освен това пестите от данъците и правите разумни вложения — изтъкна и Хадлоу. — По-нататък нищо чудно да използваме колекцията като банкова гаранция.

— Дори да е така, господин председателю, сега-засега това не допринася особено за подобряването на финансовия ми отчет. Изпълнителният директор ми взима най-продаваемата стока, на всичкото отгоре е разчел кода, с който работим по време на търговете, и винаги знае каква е предварително определената цена.

— Говориш така, сякаш не си част от търговското дружество — укори я усмихнат Чарли и добави: — Макар че, да ви призная, вероятно щеше да ни излезе много по-евтино, ако те бяхме оставили в „Сотби“.

— Да не се вписва в протокола — уточни свъсен председателят на управителния съвет. — Между другото, какъв е този код на търговете?

— Няколко букви, взети от една или повече думи и съответстващи на числа, например „Чарли“ ще изглежда като Ч — 1, А — 2, Р — 3 и така нататък, а ако някоя буква се повтаря, я пропускаме. И така, ако се досетиш за двете думи, които заместваме с цифри, и се добереш до вътрешния каталог, ще разбереш и каква приблизителна цена сме определили за всяка картина.

— Защо тогава не сменяте от време на време думите?

— Защото, който е разчел веднъж кода, ще се досети и за новите думи. При всички положения се иска доста практика, за да погледнеш буквите АНХХ и веднага да се досетиш, че това е…

— Хиляда и триста лири стерлинги — подсмихна се самодоволно Чарли.

 

 

Докато Беки се стремеше да наложи галерията на номер едно, Чарли успя да купи още четири магазина, включително будката за вестници и бръснарницата. Госпожа Трентам не се опита да му попречи. Той сподели с останалите от управителния съвет, че, както личи, тя вече не разполага със средства, за да осуетява намеренията му.

— Но само докато не умре баща й — напомни Беки. — Веднъж наследи ли баснословното му богатство, госпожа Трентам преспокойно ще се възправи и срещу господин Селфридж и Чарли няма да е в състояние да я спре.

Той се съгласи, но все пак увери управителния съвет, че смята много преди това да е изкупил всички магазини по улицата.

— Нямаме причини да смятаме, че старецът няма да поживее още няколко години.

— Покрай това се сетих — намеси се подполковникът, — че догодина през май навършвам шейсет и пет, струва ми се, че е време да се оттегля в заслужена почивка.

Чарли и Беки бяха смаяни от тези неочаквани думи — и през ум не им беше минавало, че все някога подполковникът ще реши да излезе в пенсия.

— Не можеш ли да останеш поне докато навършиш седемдесет? — попита едва чуто Чарли.

— Много мило от твоя страна, Чарли, но не мога. Обещал съм на Елизабет, че ще прекараме последните няколко години от живота си на любимия й остров Скай. Пък и бездруго смятам, че е крайно време ти да станеш председател на управителния съвет.

 

 

Следващия май подполковникът се оттегли официално от управителния съвет. Чарли му организира изпращане в „Савой“, на което покани всички служители във фирмата заедно със съпругите и съпрузите. Вечерята се състоеше от пет ястия и три вида вино и Чарли се надяваше подполковникът да не я забрави никога.

В края на празника той стана, за да вдигне наздравица в чест на първия председател на управителния съвет на „Тръмпър“, а после му подари сребърна количка с бутилка от любимото уиски на подполковника — „Гленливит“. Поканените започнаха да тропат по масата и настояха вече бившият председател да отговори на поздравленията.

Подполковникът стана от масата, изпъна се като струна и благодари на всички поред за благопожеланията. После напомни, че когато през 1920 година е започнал работа при господин Тръмпър и госпожица Салмън, те са притежавали на Челси Терас само един магазин — на номер сто четирийсет и седем, в който са се продавали плодове и зеленчуци и който младежите са закупили за баснословната за онова време сума от сто лири стерлинги. Чарли огледа масите и видя, че мнозина от по-младите служители, а също Даниъл, който за пръв път бе с дълги панталони, не са повярвали на стария воин.

— А сега — продължи подполковникът — ние притежаваме двайсет и четири магазина, в които работят седемдесет и двама души. През всичките тези години съм повтарял на жена си, че се надявам да доживея деня, когато Чарли… — Присъстващите се засмяха. — Когато Чарли ще притежава цялото каре и ще построи най-голямата сергия на света. Сега вече съм убеден, че и това ще стане. — Той се извърна към Чарли, вдигна чашата и каза: — Пожелавам ви късмет, драги ми господине.

Всички изръкопляскаха, а Хамилтън седна за последен път като председател на управителния съвет.

Чарли се изправи, за да му отговори.

— Господин председателю — подхвана той, — нека никой в тази зала не смята, че без подкрепата ви ние с Беки сме щели да изградим „Тръмпър“ в сегашния му вид. Да ви призная, без вас нямаше да купим дори втория и третия магазин. Горд съм, че ще ви наследя като втори председател на управителния съвет на търговското дружество, и винаги когато ми се налага да взимам важни решения, ще си представям, че вие надзъртате иззад рамото ми. Последното предложение, което направихте като председател на управителния съвет, влиза в сила от утре. Том Арнолд ще бъде изпълнителен директор, а Нед Денинг и Боб Мейкинс стават членове на управителния съвет. Защото политиката в „Тръмпър“ винаги ще бъде да издигаме служителите, които го заслужават, и шефове да стават хора, доказали се при нас. Вие сте новото поколение — продължи Чарли и огледа хората в залата — и това е първият случай, когато всички сме под един покрив. Нека днес определим датата, когато всички ще работим под един покрив на Челси Терас. Ще ви посоча 1940 година.

Всички се изправиха и взеха да скандират: „Хиляда деветстотин и четирийсета!“, после изръкопляскаха на новия председател на управителния съвет. Чарли седна, а диригентът вдигна пръчицата, за да покаже, че започват танците.

Подполковникът покани Беки на първия валс. Заведе я на празния дансинг.

— Помниш ли как за пръв път ме покани на танц? — попита Беки.

— То оставаше да не помня! — отвърна подполковникът. — И ако цитираме господин Харди, „това бе началото на поредната страхотна каша, в която се забърках“.

— Той е виновен — рече Беки, когато край тях мина Чарли, повел във вихрен танц Елизабет Хамилтън.

Подполковникът се усмихна.

— Само какво слово ще дръпнат, когато Чарли реши да се оттегли в заслужен отдих! — рече той натъжен на Беки. — И кой ли ще дръзне да заеме мястото му?

— Може би някоя жена?