Джефри Арчър
Търговецът (46)

46.

— Ако побързате, сър Чарлс, още можете да хванете ранния полет — каза Тревър Робъртс, когато автомобилът зави по алеята към хотела.

— В такъв случай ще побързам — възкликна Чарли, — искам да се прибера час по-скоро в Лондон.

— Добре тогава. Ще кажа да приготвят сметката за хотела, после ще звънна по телефона на летището, за да се опитам да ви сменя резервацията.

— Чудесно. Разполагам с още два дни, но ми се ще да уточня някои неща в Лондон.

Още преди шофьорът да му е отворил вратата, Чарли изскочи от автомобила и хукна към хотелската стая, където си стегна набързо багажа. След дванайсет минути вече беше във фоайето и бе платил сметката. След още три се завтече към изхода. Шофьорът не само го чакаше прав при автомобила, но вече бе отворил и багажника.

Изхвърчаха от паркинга на хотела и се понесоха шеметно по бързото платно на магистралата към летището.

— Паспортът и билетът? — попита Робъртс.

Чарли се усмихна и ги извади от вътрешния си джоб досущ хлапе, проверило багажа си по списъка, който му е дала майка му.

— Чудесно. Сега да се надяваме, че няма да закъснеем за самолета.

— Направихте чудеса — отбеляза Чарли.

— Благодаря ви, сър Чарлс — рече адвокатът. — Знайте обаче, че макар и да събрахте доста доказателства, те в най-добрия случай си остават косвени. Ние с вас може и да сме убедени, че Кати Рос и Маргарет Етел Трентам са едно и също лице, въпреки това не бива да забравяме, че госпожица Бенсън вече е в гроба, а госпожица Рос не помни нищо от живота си тук, така че не се знае в чия полза ще отсъди съдът.

— Чух ви много добре — отвърна Чарли. — Но сега поне разполагам с нещо — допреди седмица тънех в пълно неведение.

— Така е. Вече няколко дни ви наблюдавам как действате и съм длъжен да кажа, че шансовете ви за успех са петдесет на петдесет. Ала каквото и да предприемете, не изпускайте от очи пейзажа: той е по-убедителен и от пръстов отпечатък. Пазете на сигурно място и писмото на госпожа Камбъл, докато не направите копие от него. После се постарайте то заедно с чека да се получат в банка „Кутс“. Само това оставаше — да ви задържат за кражбата на деветдесет и две лири стерлинги. И накрая какво още мога да направя за вас?

— Помъчете се да убедите Уолтър Слейд да даде писмени показания, че е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на име Маргарет и че после госпожата си е тръгнала оттам без детето. Бихте могли да се опитате да изкопчите от него и приблизителна дата.

— След вашата среща със стареца едва ли ще стане лесно — предположи Робъртс.

— Поне опитайте. Освен това проверете дали госпожица Бенсън е получавала пари от госпожа Трентам и преди 1953 година и ако е получавала, какви суми и кога. Подозирам, че през последните трийсет и пет години на нейно име всяко тримесечие са постъпвали пари, което обяснява и как така е прекарала края на живота си в относителен лукс.

— Вярно е, но и тези доказателства са косвени, пък и се съмнявам някоя банка да ми разреши да се ровя в личните сметки на госпожица Бенсън.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Ала госпожа Кълвър би трябвало да знае колко е получавала госпожица Бенсън като директорка на сиропиталището и дали е живяла според доходите си. Така де, не е кой знае каква философия да разберете дали сиропиталището не се нуждае и от нещо друго, освен от микробус.

През цялото време, докато Чарли говореше, адвокатът си записваше най-прилежно.

— Ако успеете да изкопчите нещичко от Слейд и да докажете, че госпожица Бенсън и преди е получавала пари, вече ще мога да поискам от Найджъл Трентам обяснение от къде на къде майка му се е охарчвала толкова години и защо е превеждала суми на директорката на сиропиталище, разположено на другия край на света, ако не за да издържа отрочето на по-големия си син.

— Ще направя каквото мога — обеща Робъртс. — Ако открия нещо, веднага ще се свържа с вас в Лондон.

— Благодаря ви — рече Чарли. — А вие имате ли някакви молби към мен?

— Да, сър Чарлс. Бъдете така любезен, предайте моите поздрави на вуйчо Ърнест.

— На вуйчо Ърнест ли?

— Да, на Ърнест Бейвърсток.

— Нищо няма да му предавам. Ще се оплача от него в Сдружението на адвокатите.

— Не бих ви препоръчвал, сър Чарлс, защото шуробаджанащината все още не се смята за престъпление. Всъщност, да ви призная, виновна е майка ми. Родила е трима синове, другите двама сега защитават интересите ви в Пърт и Брисбейн.

Автомобилът спря пред терминала на въздухоплавателно дружество „Кантас“. Шофьорът изскочи и извади куфарите от багажника, а Чарли се втурна към билетното гише, следван по петите от Робъртс, който носеше картината на Кати.

— Да, ще успеете да се качите на ранния самолет за Лондон — потвърди служителката на гишето. — Но побързайте, след няколко минути прекратяваме регистрацията.

Чарли въздъхна от облекчение и се обърна да се сбогува с Тревър Робъртс, а през това време шофьорът донесе куфарите и ги сложи на кантара.

— Да го вземат мътните! — затюхка се Чарли. — Ще ми услужите ли с десет лири стерлинги?

Робъртс извади от портфейла си банкнотите, а Чарли ги подаде бързо на шофьора, който изкозирува и се върна в автомобила.

— Просто не знам как да ви благодаря — допълни Чарли, докато се ръкуваше с Тревър Робъртс.

— Благодарете не на мен, а на вуйчо Ърнест — отвърна адвокатът. — Добре че ме убеди да зарежа всичко и да поема случая.

След двайсет минути Чарли вече се качваше по стълбичката на самолета на „Кантас“ от полет сто и втори, готов за първия етап от пътуването обратно към Лондон.

Самолетът излетя с десет минути закъснение, а Чарли се облегна на седалката и с онова, което бе научил през последните три дни, се опита да сглоби цялостната картина. Беше съгласен с предположението на Робъртс, че едва ли е съвпадение Кати да постъпи на работа именно в „Тръмпър“. Тя очевидно бе открила някаква връзка между тях и Трентамови, въпреки че Чарли не се досещаше точно каква, и не проумяваше защо младата жена не им е казала нищо. Да им каже ли?… Какво право имаше той да я укорява? Ако той беше казал истината на Даниъл, момчето сигурно щеше да бъде живо и досега. Едно беше сигурно: Кати не е могла да знае, че Даниъл й е брат, макар Чарли да се опасяваше, че госпожа Трентам вероятно е научила ужасната истина и я е съобщила на своя внук.

— Проклетница! — промърмори той.

— Моля? — възкликна жената на средна възраст отляво.

— Извинявайте, не го казах на вас — увери я Чарли.

Върна се към мислите си. Госпожа Трентам очевидно бе разбрала отнякъде истината. Но откъде ли? Дали и Кати е ходила при нея? Или старата вещица е видяла обявата за годежа в „Таймс“ и се е досетила за кръвната връзка между Кати и Даниъл, за която те не са и подозирали? При всички положения Чарли си даваше сметка, че вероятността да състави пълна картина на случилото се е доста малка, особено при положение че Даниъл и госпожа Трентам вече не бяха между живите, а Кати и досега почти не помнеше какво й се е случило, преди да пристигне в Англия.

Помисли си натъжен, че много от онова, което е открил в Австралия, през цялото време се е намирало в папката в галерията на Челси Терас номер едно, където е била сложена молбата за постъпване на работа на Кати Рос. В тази папка обаче я нямаше липсващата брънка. „Намерете нея — му беше казал Робъртс — и ще докажете връзката между Кати Рос и Гай Трентам.“ Чарли кимна — беше съгласен.

Напоследък Кати бе започнала да си припомня нещичко от миналото, но не и важни неща, свързани с детството й в Австралия. Доктор Аткинс пак беше препоръчал на Чарли да не притиска младата жена, понеже наистина се радваше на напредъка й, особено че е готова да разговаря открито за Даниъл. Но ако искаше да спаси „Тръмпър“, Чарли със сигурност щеше да се види принуден да я попритисне. Реши, че едно от първите неща, които ще направи веднага след като самолетът кацне на английска земя, е да се обади на доктор Аткинс.

— Говори капитанът на полета — чу се по високоговорителите в салона на самолета. — Неприятно ми е да ви съобщя, но имаме дребен технически проблем. Който седи отдясно, ще забележи, че съм изключил един от двигателите. Уверявам ви, няма място за безпокойство, защото останалите три работят с пълната си мощност, пък и самолетът може да измине всякакви разстояния и с един двигател. — На Чарли му поолекна. — Въпреки това — продължи капитанът — за нас най-важна е безопасността на пътниците и ако се появят такива повреди, ние в нашата фирма се придържаме към правилото да кацаме на първото летище, така че повредата да бъде отстранена незабавно. — Чарли се свъси. — Тъй като не сме изминали средата на пътя до Сингапур, първата спирка в нашето пътуване, бях посъветван от диспечерската кула да се върнем веднага в Мелбърн.

Всички в самолета замърмориха недоволно.

Чарли пресметна набързо с колко време разполага до крайния срок, когато трябваше да се прибере в Лондон, после се сети, че самолетът, с който първоначално е смятал да пътува, все още е в Мелбърн и ще излети в осем и двайсет същата вечер.

Разкопча предпазния колан, грабна от полицата картината на Кати и се премести на седалката в първа класа, която се намираше най-близо до изхода — сега мислеше само как по-скоро да направи резервация за следващия полет на Британската отвъдокеанска въздухоплавателна корпорация.

Самолетът на „Кантас“ кацна в Мелбърн в седем часа и седем минути вечерта. Чарли изхвърча пръв и хукна презглава към летището, но картината на Кати, която стискаше под мишница, му пречеше, и го изпревариха неколцина от другите пътници, очевидно също решили да хванат по-късния самолет. Въпреки всичко Чарли успя да се нареди единайсети на опашката пред гишето за резервации. Хората пред него получаваха един по един места. Но когато дойде и неговият ред, се оказа, че самолетът вече е пълен. Той се моли как ли не на служителката зад гишето, но така и не постигна нищо: мнозина сред пътниците смятаха, че за тях е също толкова важно да се приберат възможно най-бързо в Лондон.

Чарли се върна на гишето на „Кантас“, откъдето му съобщиха, че предстои ремонт на двигателя и самолетът ще излети чак на другата сутрин. В осем и четирийсет той видя как самолетът на Британската отвъдокеанска въздухоплавателна корпорация се извисява без него над тармака.

Билетите на останалите пътници бяха презаверени за полета в десет и двайсет сутринта, после ги настаниха да пренощуват в един от хотелите наоколо.

Два часа преди излитането Чарли вече беше на летището и се качи пръв на самолета. Пресметна, че ако от тук нататък се движат по разписание, ще кацнат на летище „Хийтроу“ рано в петък сутринта, тоест той ще разполага още с цял ден и половина, преди да изтекат двете години от смъртта на госпожа Трентам, а заедно с тях и крайният срок, посочен от сър Реймънд.

За пръв път Чарли въздъхна от облекчение, когато самолетът излетя, за втори — когато изминаха половината разстояние и кацнаха в Сингапур, и за трети — когато пристигнаха няколко минути преди разписанието на летище „Пая Лебар“.

Слезе от самолета колкото да се поразтъпче. След час отново беше пристегнал колана и бе готов за излитането. От Сингапур се отправиха към Банкок, където се приземиха на летище „Дон Муан“ само с половин час закъснение, после обаче се наложи самолетът да чака на опашка на пистата още цял час. Обясниха им, че не достигали диспечери. Въпреки закъснението Чарли не се притесни, това обаче не му попречи да поглежда през няколко минути часовника си. Излетяха с един час закъснение.

След като се приземиха на летище „Палам“ в Делхи, той отново тръгна да се разхожда из безмитния магазин колкото да убие единия час чакане, през който щяха да заредят самолета с гориво. Ядоса се, когато видя, че все същите часовници, парфюми и бижута се продават на невинните транзитни пътници на цени, с петдесет на сто по-високи от обичайните. Единият час мина и понеже по високоговорителите не повикаха пътниците, Чарли отиде на гише „Справки“, за да провери защо пак закъсняват.

— Доколкото разбрах, има проблем с втория екипаж на самолета — обясни младичката жена зад гишето. — Не е почивал двайсет и четири часа, както го изисква правилникът на Международната въздухоплавателна асоциация.

— А колко са почивали?

— Двайсет часа — отвърна смутено момичето.

— Значи ще чакаме още четири часа.

— Опасявам се, че да.

— Къде е най-близкият телефон? — попита Чарли, без дори да крие раздразнението си.

— В дъното, господине — упъти го служителката и посочи надясно.

Чарли се нареди на поредната опашка — когато му дойде редът, той успя да се свърже два пъти с телефонистката в централата в Делхи и веднъж с Лондон, но не и да разговаря с Беки.

Накрая се качи на самолета, без да е постигнал нищо — чувстваше се изтощен.

— Говори капитанът на полета Паркхаус. Извинявайте за закъснението — добави той благо-благо. — Надявам се то да не ви е създало неудобства. Затегнете коланите и се пригответе за излитане. Стюардесите вече са затворили автоматично вратите.

Четирите двигателя избоботиха и самолетът запъпли по пистата, после набра скорост и се понесе шеметно по пистата. След това обаче Чарли се люшна рязко напред — спирачките изскърцаха и самолетът най-неочаквано спря само на няколко метра от края на пистата.

— Говори капитанът на полета. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че върху контролното табло хидравличните помпи, задвижващи колесника, светят червено, затова не искам да рискувам. Налага се да се върнем на летището и да помолим местните механици да отстранят повредата. Благодаря ви за проявеното разбиране.

Чарли се притесни най-вече от думата „местни“.

След като слязоха от самолета, той хукна да обикаля гишетата на различните авиокомпании с надеждата да открие самолет, който този ден да заминава от Делхи за Европа. Бързо установи, че единственият самолет, който излита от летището, е за Сидни. Замоли се индийските механици да си разбират от работата и да отстранят бързо повредата.

Седна в одимената чакалня и докато чакаше някаква информация за съдбата на полет сто и втори, се зае да разлиства списанията и да се налива с безалкохолни напитки. Първото, което научи, бе, че са пратили да повикат главния механик.

— Пратили да повикат главния механик ли? — изуми се той. — Това пък какво означава?

— Пратихме кола, която да го докара — обясни ухилен някакъв чиновник от летището, който говореше отсечено, със силен акцент.

— Пратили сте кола ли? — пак не го разбра Чарли. — Но нали работата му е да стои на летището?

— Днес му е почивен ден.

— Нямате ли други механици?

— Повредата е сериозна, само главният механик може да я отстрани — призна притеснен чиновникът.

Чарли се шляпна по челото.

— А къде живее този главен механик?

— Някъде в Делхи — гласеше отговорът. — Но вие, господине, не се безпокойте, до час ще го доведем.

„Лошото на тази страна е — помисли си Чарли, — че ти казват каквото според тях искаш да чуеш.“

По-късно същият служител така и не успя да обясни защо е трябвало да минат цели два часа, докато открият главния механик, още един, докато го докарат на летището, и още петдесет минути, докато той установи, че за отстраняване на повредата са нужни не един, а трима подготвени механици, току-що тръгнали си от работа.

Пътниците от полет сто и втори бяха натоварени на раздрънкан стар автобус и бяха откарани в хотел „Тадж Махал“ в центъра на града, където Чарли седна на леглото и почти цяла нощ отново се опитва да се свърже с Беки. Накрая чу гласа й, но ги прекъснаха още преди да е успял да й съобщи дори къде се намира. Не се и опита да заспи.

Когато на другата сутрин автобусът ги върна на летището, същият индиец от управата ги чакаше, отново грейнал в усмивка.

— Самолетът ще излети навреме — обеща той.

„Навреме!“, помисли си Чарли — ако не бързаше толкова, сигурно би се засмял.

След един час самолетът все пак излетя. Чарли попита стюардесата кога се очаква да пристигнат на летище „Хийтроу“ в Лондон и тя му отговори, че не се знаело точно, но че сигурно щели да се приземят надвечер в събота.

В събота следобед самолетът отново спря непредвидено на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим и този път Чарли най-сетне успя да се свърже по телефона с Беки. Дори не й остави време да говори.

— В Рим съм — каза й, — Стан да дойде да ме вземе от „Хийтроу“. Не знам кога точно ще пристигна, затова да отиде още сега на летището и да ме чака там. Разбра ли?

— Да — потвърди Беки.

— Трябва ми и Бейвърсток, затова, ако е заминал за края на седмицата в провинцията, помоли го да зареже всичко, да се върне в Лондон и да ме чака в кантората си.

— Струваш ми се доста притеснен, скъпи.

— Извинявай, но пътуването не е от най-приятните — обясни Чарли.

Стиснал картината под мишница, той реши този път да не пита какво му се е повредило на самолета. Заряза на произвола на съдбата багажа си и се метна на първия самолет за Лондон. След като излетяха, току си поглеждаше часовника. Когато в осем същата вечер пилотът прекоси Ламанша, Чарли се поуспокои, че за четирите часа, оставащи до крайния срок, все ще успеят да подадат иска на Кати — при условие, разбира се, че Беки бе открила Бейвърсток.

Самолетът закръжи над Лондон, Чарли надзърна през малкия илюминатор и се взря в Темза, която се виеше долу като змийче.

След още двайсетина минути пред него на две прави редици блеснаха прожекторите отстрани на пистата, появи се и облаче дим, когато колесникът докосна земята и самолетът се отправи към летището. В осем и двайсет и девет вратите най-после се отвориха.

Чарли грабна картината и хукна към паспортната и митническата проверка.

Не спря, докато не видя телефонен автомат, оказа се обаче, че няма монети, затова помоли телефонистката разговорът да е за сметка на другата страна. След миг го свързаха.

— Беки, вече съм на летище „Хийтроу“. Къде е Бейвърсток?

— Тръгнал е от Тюксбъри към Лондон. Смята, че до девет и половина, най-късно десет ще бъде в кантората.

— Тогава идвам право вкъщи. До четирийсет минути съм при теб.

Той затръшна слушалката, погледна си часовника и видя, че не разполага с време, за да звъни на доктор Аткинс. Изскочи на улицата, където веднага го блъсна леденостуден вятър. Стан го чакаше при автомобила. С годините бившият старшина бе свикнал с припряността на Чарли и без да се съобразява с ограниченията в скоростта, подкара бясно през предградията на Лондон. Въпреки че валеше като из ведро, в девет и шестнайсет вече бяха на Итън Скуеър.

Чарли се зае да обяснява на Беки, която не проронваше и дума, какво е установил в Австралия и вече бе преполовил разказа си, когато Бейвърсток се обади по телефона да съобщи, че е в адвокатската кантора на Хай Холборн. Чарли му благодари, предаде му много поздрави от неговия племенник и се извини, задето му съсипва почивните дни.

— Нищо не сте съсипали, ако новините са добри — отвърна адвокатът.

— Гай Трентам има още едно дете — каза Чарли.

— Знаех си аз, че не ме разкарвате чак от Тюксбъри колкото да ми съобщите резултатите от последните срещи в международния турнир по крикет в Мелбърн — засмя се Бейвърсток. — Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Законна или незаконородена?

— Законна.

— В такъв случай може да подаде иск за наследството, стига той да бъде подписан преди полунощ.

— Лично ли трябва да дойде при вас?

— Такова е изискването в завещанието — натърти адвокатът. — Но ако е още в Австралия, може да отиде и при Тревър Робъртс, дал съм му пълномощно да…

— Не, в Англия е. До полунощ ще я доведа в кантората ви.

— Чудесно. А, между другото, как се казва? — попита другият мъж. — Ще ми се да подготвя книжата.

— Кати Рос — рече Чарли. — Но за повече подробности поговорете с племенника си, аз нямам и миг за губене — добави той и затвори още преди Бейвърсток да е изрекъл и дума.

После хукна към вестибюла — да търси Беки.

— Къде е Кати? — провикна се Чарли към жена си, която стоеше в горния край на стълбите.

— Отиде на концерт в Кралската фестивална зала. Май каза, че на Моцарт. Придружава я някакъв нов ухажор от Сити.

— Добре, да тръгваме! — рече Чарли.

— Да тръгваме ли?

— Да — подвикна той.

После изхвърча навън, но чак когато седна отзад в автомобила, забеляза, че шофьора го няма. Слезе и се завтече към къщата, откъдето Беки тъкмо излизаше.

— Къде е Стан?

— Сигурно вечеря в кухнята.

— Добре — рече Чарли и подаде на жена си ключовете. — Ти карай, а аз ще разказвам.

— Но къде отиваме?

— Във Фестивалната зала.

— Виж ти! — учуди се Беки. — Познавам те от цяла вечност, а не съм и подозирала, че харесваш Моцарт.

Тя седна зад волана, а Чарли притича и също седна отпред при нея. Беки потегли и се сля с вечерния поток от автомобили, докато мъжът й продължаваше да обяснява какво е научил в Австралия и че трябва на всяка цена да открият Кати преди полунощ. Жена му слушаше внимателно и не смееше да го прекъсне. След като прекосиха Уестминстърския мост, Чарли я попита дали има въпроси, но тя продължи да мълчи.

— Нищо ли няма да кажеш? — възкликна накрая мъжът й.

— Да, ще кажа — промълви Беки. — Не бива и с Кати да допускаме същата грешка, която направихме с Даниъл.

— Каква по-точно?

— Да не й казваме цялата истина.

— Не мога да поема такъв риск, докато не съм говорил с доктор Аткинс — отсече Чарли. — Сега обаче е много по-важно да не изпускаме крайния срок и тя да подаде иска за наследството.

— А още по-важно е къде очакваш да спра — рече Беки, когато завиха наляво, излязоха на Белвидир Роуд и се отправиха към входа на Кралската фестивална зала, където имаше знак „Спирането строго забранено“.

— Как къде, точно пред входа — отвърна Чарли, а Беки му се подчини безпрекословно.

Веднага щом автомобилът спря, Чарли изскочи, прекоси на бегом улицата и влезе през остъклената врата.

— Кога свършва концертът? — попита той първия изпречил му се униформен разпоредител.

— В десет и трийсет и пет, господине, но не можете да оставите автомобила отпред.

— А къде е кабинетът на директора?

— На петия етаж. Слизате от асансьора и тръгвате надясно. Втората врата отляво. Но…

— Благодаря — изкрещя Чарли и се завтече към асансьора.

Беки се качи в последния момент.

— Автомобилът ви, господине — подвикна разпоредителят и започна да ръкомаха, но вратата на асансьора се затвори точно под носа му.

На петия етаж Чарли веднага видя вратата с табела „Директор“. Почука и нахълта в помещението, където завари двама мъже в смокинги — слушаха концерта по вътрешната уредба и пушеха. Обърнаха се да видят кой ги прекъсва.

— Добър вечер, сър Чарлс — поздрави по-високият, после стана от стола, угаси цигарата и пристъпи напред. — Приятно ми е, Джаксън. Директор на театъра. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се, господин Джаксън — отвърна Чарли. — Налага се незабавно да изведа от залата една млада дама. Спешно е.

— Знаете ли на кое място е?

— Нямам представа.

Чарли погледна жена си, която само поклати глава.

— Елате с мен — подкани директорът и се отправи към асансьора.

Когато вратата му се отвори, пред тях стоеше разпоредителят.

— Някакви проблеми ли, Рон?

— Този господин си остави автомобила точно пред входа, господин директоре.

— В такъв случай го наглеждай, Рон. — Джаксън натисна копчето за третия етаж и попита Беки: — А как е облечена младата дама?

— Във виненочервена рокля с бяло наметало — отвърна тя на един дъх.

— Чудесно — рече директорът.

Слезе от асансьора и поведе бързо Чарли и Беки към страничния вход на официалната ложа. След като влязоха вътре, Джаксън махна малка картина, на която се виждаше как кралицата открива през 1957 година сградата — отдолу се показа стъкло с огледална повърхност откъм външната страна.

— Държим го от съображения за сигурност, в случай че възникнат неприятности — обясни директорът. После свали от кукичките два театрални бинокъла и ги подаде на Чарли и Беки. — Ако откриете младата дама, някой от разпоредителите ще я изведе. — Джаксън нададе ухо, да чуе какво свири оркестърът. — До края на концерта остават десетина, най-много дванайсет минути. За днес не се предвиждат бисове.

— Ти, Беки, се заеми с партера, а аз ще огледам балкона.

Чарли настрои бинокъла, така че да вижда добре публиката долу.

Двамата с Беки огледаха едно по едно хиляда и деветстотинте места — първо бързо, после по-внимателно. Но не откриха никъде Кати.

— Проверете в ложите отсреща, сър Чарлс — подсказа му директорът.

Двата бинокъла се насочиха към отсрещната страна на залата. Но и там нямаше и следа от Кати, затова Чарли и Беки отново се заеха да оглеждат едно по едно местата долу в залата.

В десет и трийсет и две минути диригентът свали за последно палката, чуха се бурни ръкопляскания, които проехтяваха на талази, а Чарли и Беки се взираха в хората в залата, които сега бяха станали на крака. Накрая лампите светнаха и всички се отправиха към изходите.

— Ти, Беки, продължавай да търсиш оттук, а аз ще застана на вратата — дано ги видя, докато излизат.

Той изскочи от официалната ложа и следван по петите от Джаксън, хукна надолу по стълбището. Насмалко да събори мъжа, излязъл от ложата точно под тях. Обърна се да се извини.

— Здравей, Чарли! Не знаех, че обичаш Моцарт! — възкликна някой.

— Напоследък е оглавил класациите — отвърна той, безсилен да скрие радостта си.

— Ами да! — рече директорът. — Единствените места, които не виждахте, бяха в ложата точно под официалната.

— Нека ти представя…

— Сега нямаме време — прекъсна Чарли Кати. — Тръгвай с мен — подкани той и я сграбчи за ръката. — Господин Джаксън, нали ще помолите жена ми Беки да обясни на господина защо съм отмъкнал неговата дама? Ще си я получите обратно след полунощ — усмихна се Чарли на изумения младеж. — Благодаря ви, господин Джаксън. — Погледна си часовника. — Още разполагаме с време.

— С време за какво, Чарли? — попита Кати, докато той я теглеше през фоайето към Белвидир Роуд.

Униформеният разпоредител стоеше на пост край автомобила.

— Благодаря ти, Рон — каза Чарли и се опита да отвори предната врата. — Ох, да го вземат мътните, Беки е заключила — завайка се той.

Обърна се и спря таксито, което тъкмо приближаваше опашката пред пиацата.

— А, не, приятелю, аз съм наред — изпречи му се мъжът най-отпред на опашката.

— Момичето ще роди всеки момент — изкрещя Чарли, след което отвори вратата на таксито и набута вътре тъничката като вейка Кати.

— Е, дано всичко мине благополучно — възкликна непознатият и се дръпна назад.

— Накъде, гус’ине? — попита шофьорът на таксито.

— На Хай Холборн номер сто и десет. И не се бавете! — подвикна Чарли.

— На този адрес по-скоро ще намерим адвокат, отколкото акушер-гинеколог — подметна Кати. — Дано имаш някакво смислено обяснение защо ще си пропусна вечерята с единствения мъж, който ме е канил на среща от доста седмици насам.

— Хайде да не е сега — помоли Чарли. — Сега искам от теб само да подпишеш до полунощ един документ, а после ти обещавам и обяснение.

В единайсет и нещо таксито спря пред адвокатската кантора. Бейвърсток ги чакаше отпред.

— Осем шилинга и шест пенса, гус’ине.

— Ами сега! — възкликна Чарли. — Не нося никакви пари.

— Така се отнася с всички момичета — усмихна се Кати и подаде на шофьора банкнота от десет шилинга.

Двамата последваха Бейвърсток в кабинета, където той вече бе подредил върху писалището няколко документа.

— След като ми се обадихте, проведох дълъг разговор с племенника в Австралия — обясни адвокатът на Чарли. — Смятам, че вече съм наясно какво е станало, докато сте били там.

— Което не може да се каже за мен — намеси се Кати доста озадачена.

— Всичко с времето си — рече Чарли. — Обясненията по-късно. — Той се извърна към Бейвърсток. — И сега какво?

— Госпожица Рос трябва да се подпише тук, тук и тук — каза адвокатът и без да добавя нищо, посочи мястото, отбелязано със сложени с молив кръстчета в долния край на трите листа. — Тъй като вие, сър Чарлс, не сте свързан по никакъв начин с наследницата на имуществото и сам не го наследявате, можете да удостоверите, че госпожица Рос наистина е сложила подписа си.

Чарли кимна, остави театралния бинокъл до иска и извади от вътрешния си джоб писалка.

— Винаги си ме учил, Чарли, да не подписвам нищо, ако не съм го прочела.

— Забрави какво съм те учил, моето момиче, и просто се подпиши където ти показва господин Бейвърсток.

Без да казва и дума повече, Кати се подписа и под трите документа.

— Благодаря ви, госпожице Рос — рече господин Бейвърсток. — А сега, ако разрешите, ще уведомя господин Бъркеншо за развоя на събитията.

— Бъркеншо ли? — учуди се Чарли.

— Адвокатът на господин Трентам. Очевидно трябва да му съобщя незабавно, че неговият клиент вече не е единственият с претенции към наследството на Хардкасъл.

Кати се извърна още по-изумена към Чарли.

— После — спря я той. — Обещавам.

Бейвърсток набра седемцифрен номер някъде в Челси.

Всички мълчаха и чакаха от другата страна да вдигнат. Накрая господин Бейвърсток чу сънен глас:

— Кенсингтън Седемдесет и едно, деветдесет и две.

— Добър вечер, Бъркеншо, безпокои ви Бейвърсток. Извинявайте, че ви се обаждам в този късен час. Не бих го направил, ако не смятах, че обстоятелствата наистина го налагат. Но първо мога ли да ви попитам колко е часът?

— Добре ли ви чух? — тросна се Бъркеншо — вече се беше разсънил. — Звъните ми посред нощ, за да ме питате колко е часът ли?

— Точно така — рече Бейвърсток. — Искам да потвърдите, че крайният срок още не е изтекъл. Бъдете така добър, кажете колко според вас е часът.

— Според мен е единайсет и седемнайсет минути. Но пак не разбирам…

— А според мен е единайсет и шестнайсет — натърти Бейвърсток. — Но колкото до времето, съгласен съм да приема вашето вещо мнение. Между другото — продължи той, — обаждам се, за да ви съобщя, че към наследството на Хардкасъл претенции има още един човек, който според мен е по-пряк наследник на сър Реймънд, отколкото вашият клиент.

— И как се казва тя?

— Подозирам, че вече знаете — отвърна възрастният адвокат и затвори. — Ох, да го вземат мътните — изруга той и погледна Чарли. — Трябваше да запиша разговора.

— Защо?

— Защото Бъркеншо за нищо на света няма да си признае, че е попитал „Как се казва тя“.