Джефри Арчър
Търговецът (34)

34.

Госпожа Трентам одобри избора на Найджъл на съпруга — то оставаше да не я одобри, нали тъкмо тя всъщност я бе избрала.

Вероника Бери притежаваше всички качества, които според бъдещата й свекърва бяха необходими, за да влезе в семейство Трентам. Беше от добро семейство: баща й бе вицеадмирал, който поне засега не се числеше в списъците на кандидат запасняците, а майка й бе дъщеря на помощник-епископ. Бяха заможни, без да са богати, и по-важно, от трите деца, всичките момичета, Вероника бе най-голяма.

Венчавката се състоя в енорийската църква на Кимъридж в Дорсет, където навремето Вероника бе кръстена от викария, беше получила първо причастие от помощник-епископа и сега бе венчана от епископа на Бат и Уелс. Гощавката бе богата, без да бъде разточителна. „Децата“, както госпожа Трентам упорито ги наричаше, щели, както обясняваше тя на всички, да карат медения си месец в родовото имение в Абърдийн, а после щели да се приберат в скромната къща на Кадоган Плейс, която тя им била избрала. Попитаха ли я — а и да не я питаха — госпожа Трентам вметваше, че къщата се намирала само на две крачки от Честър Скуеър.

На сватбената гощавка бяха поканени всички трийсет и двама съдружници в „Киткат и Ейкън“, посредническата фирма, където Найджъл работеше, само петима обаче успяха да дойдат чак в Дорсет.

По време на увеселението върху моравата пред къщата на вицеадмирала госпожа Трентам се постара да разговаря с всички присъстващи съдружници. За неин ужас никой от тях не се изказа особено обнадеждаващо за бъдещето на сина й.

Беше се надявала Найджъл да стане съдружник скоро след като навърши четирийсет, понеже знаеше, че мнозина по-млади мъже вече бяха видели имената си отпечатани в горния ляв ъгъл на листовете за писма на фирмата, въпреки че бяха постъпили в нея доста след сина й.

Тъкмо да започнат поздравленията и наздравиците, плисна дъжд, който принуди сватбарите да хукнат обратно към шатрата. На госпожа Трентам й се стори, че словото на младоженеца е могло да бъде посрещнато малко по-радушно. Но тя се утеши с мисълта, че не е никак лесно да ръкопляскаш, когато в едната ръка държиш чаша шампанско, а в другата — питка с аспержи. Ето, и кумът на Найджъл — Хю Фоланд, не се беше справил кой знае колко по-добре.

След наздравиците госпожа Трентам потърси Майлс Реншо, старши съдружник в „Киткат и Ейкън“, дръпна го настрани и му довери, че в близко бъдеще възнамерявала да вложи доста голяма сума в търговско дружество, което щяло да пусне акции на борсата. Ето защо щяла да се нуждае от съвета му при прилагането на, както се изрази, дългосрочната си стратегия.

Тази новина не изтръгна кой знае какъв отклик от Реншо, който още помнеше как госпожа Трентам го е уверявала, че след смъртта на баща си ще им повери управлението на акциите на Хардкасълови. Той все пак й предложи, щом акциите се появят на пазара, да намине в кантората в Сити, за да обсъдели по-подробно сделката.

Госпожа Трентам благодари на господин Реншо и продължи да обикаля от гост на гост, сякаш именно тя бе младоженката.

Така и не забеляза как Вероника често се въси неодобрително.

 

 

Последния петък на септември 1947 година Гибсън почука тихо на вратата в дневната, влезе и оповести:

— Капитан Даниъл Трентам.

Нозете на госпожа Трентам се подкосиха още щом зърна младежа, облечен в униформа на капитан от Кралския стрелкови полк. Той влезе с напета стъпка и застана насред помещението. В съзнанието на жената тутакси изникна срещата, състояла се в същата стая преди около двайсет и пет години. Тя успя криво-ляво да прекоси дневната, после се свлече на канапето.

Хвана се за страничната облегалка, за да не изпадне в несвяст, и се втренчи във внука си. Беше ужасена колко много прилича той на Гай, направо й призля от спомените, които тази прилика отприщи. Спомени, към които, общо взето, бе успяла да не се връща през всичките тези години.

След като госпожа Трентам се поокопити, първото, което й идеше да направи, бе да нареди на иконома да изхвърли младежа, после обаче реши да поизчака, за да види защо е дошъл. Докато Даниъл повтаряше старателно отрепетираните изречения, тя се запита дали пък не е възможно да извлече полза от срещата.

Внукът й започна разказа си с това, че през лятото е ходил в Австралия, а не в Америка, както я бе подвел Харис. После й показа, че знае как баба му е собственица на жилищните сгради, как се е опитала да осуети издаването на разрешение за строежа на универсален магазин, какво пише върху надгробния камък в Асхърст и дори подробности от срещите й в хотел „Сейнт Агнес“. Младежът я увери, че родителите му не знаели, че днес следобед е дошъл при нея.

Госпожа Трентам стигна до извода, че той очевидно е открил при какви точно обстоятелства е починал синът й в Мелбърн. В противен случай защо ще натяква, че ако сведенията попаднели в жълтата преса, това, меко казано, само щяло да притесни всички засегнати?

Госпожа Трентам остави Даниъл да продължи разказа си, а самата тя започна да мисли трескаво. Точно когато младежът, застанал пред нея, направи предвиждането си за бъдещето на Челси Терас, тя се запита колко ли всъщност знае той. Реши, че има само един начин да разбере, но за това се искаше да поеме огромен риск.

Когато Даниъл изложи искането си, госпожа Трентам каза единствено:

— Имам едно условие.

— Какво?

— Да се откажеш от всякакви претенции върху наследството на Хардкасъл.

За пръв път младежът се разколеба. Очевидно не бе очаквал точно това. Изведнъж госпожа Трентам осъзна, че той и не подозира за завещанието: така де, баща й беше заръчал на Бейвърсток да не му съобщава за него, докато той не навърши трийсет години, а адвокатът не беше от хората, които погазват дадената дума.

— И през ум не ми е минавало, че ще ми завещаеш нещо — беше първото, което каза Даниъл.

Баба му не отвърна нищо, само изчака той най-после да кимне.

— Но нека бъде в писмен вид — допълни жената.

— Това важи и за моята част от сделката — отсече рязко младежът.

Госпожа Трентам беше сигурна, че сега вече той не разчита на сигурния сценарий, който предварително си е приготвил, и просто реагира на събитията, които не е очаквал.

Тя се изправи, отиде бавно при писалището и отключи едно от чекмеджетата. Даниъл продължи да стои насред стаята и да пристъпва една забележимо от крак на крак.

Госпожа Трентам намери два листа хартия и извади черновата на документа, който бе изготвен от адвоката и който тя бе държала заключен в най-долното чекмедже, после написа две еднакви споразумения, включващи и искането на младежа баба му да оттегли молбата си за строежа на жилищния блок, а също възражението срещу намеренията на баща му да изгради кулите „Тръмпър“. Вписа в договорите и точните думи, с които адвокатът й бе препоръчал тя да поиска от Даниъл да се откаже от правата си върху наследството на своя прадядо.

Връчи първия документ на внук си — да се запознае с него. Очакваше той всеки момент да се досети какво ще пожертва, ако го подпише.

Даниъл го прочете, после го свери с втория екземпляр, за да види дали съвпадат и най-малките подробности. Макар да не каза нищо, госпожа Трентам бе сигурна, че той неминуемо ще схване защо баба му толкова настоява за такова споразумение. Всъщност, ако младежът бе поискал от нея да продаде на баща му парцела на Челси Терас по пазарни цени, тя начаса щеше да се съгласи, само и само Даниъл да подпише договора.

Веднага щом той сложи подписа си и под двата екземпляра, госпожа Трентам повика със звънеца иконома — да потвърди като свидетел двата подписа. Сетне му нареди сухо:

— Изпрати господина, Гибсън.

След като мъжът в униформата си тръгна, тя се запита колко ли време ще мине, докато момчето схване, че са го изиграли.

Когато на другия ден се запознаха с документа от една-единствена страница, адвокатите й бяха смаяни колко просто изглежда всичко. Госпожа Трентам обаче не се впусна да обяснява как е успяла да осъществи подобен удар. Старши съдружникът в адвокатската кантора само кимна лекичко, с което потвърди, че споразумението не може да бъде оспорено.

Всеки човек си има своята цена и след като разбра, че източникът на средства е пресъхнал, Мартин Симпсън бе убеден с още петдесет лири стерлинги да изтегли жалбата срещу проекта за строежа на кулите „Тръмпър“.

На следващия ден госпожа Трентам насочи вниманието си към други въпроси: към сделките с акции.

Беше на мнение, че снаха й Вероника е заченала твърде бързо.

Тя роди син — Джайлс Реймънд, само девет месеца и три седмици след като те с Найджъл се ожениха. Пак добре, че детето не се появи на бял свят преждевременно. Госпожа Трентам вече бе хващала няколко пъти слугите да броят на пръсти месеците.

След като Вероника се прибра с момченцето от родилното, госпожа Трентам имаше първото разногласие със снаха си. Вероника и Найджъл бяха довели с количката Джайлс на Честър Скуеър, та гордата баба да му се порадва. Но госпожа Трентам само го погледна колкото да не е без хич, след което Гибсън изкара бебешката количка и вкара количката с чая.

— Спор няма, трябва незабавно да запишете момчето в „Айсгарт“ и „Хароу“ — настоя свекървата още преди Найджъл и Вероника да са си взели от сандвичите. — В края на краищата трябва да сме сигурни, че мястото му се пази.

— Всъщност ние с Найджъл сме решили какво образование да дадем на сина си — вметна Вероника, — но не сме включили в плановете си никое от тези две училища.

Госпожа Трентам остави чашата върху чинийката и изгледа снаха си така, сякаш тя е оповестила, че кралят е умрял.

— Извинявай, Вероника, но май не те чух добре.

— Ще пратим Джайлс в местното начално училище в Челси, а после в „Брайънстън“.

— В „Брайънстън“ ли? И къде се намира това?

— В Дорсет. Там е учил баща ми — допълни младата жена и си взе от чинията пред нея сандвич със сьомга.

Найджъл погледна притеснен майка си и се пипна по вратовръзката на сини и сребристи райета.

— Дори и да е така — рече госпожа Трентам, — съм на мнение, че трябва да подходим по-отговорно към въпроса как невръстният Реймънд — натърти тя на името — ще навлезе в живота.

— Не е нужно — възрази снаха й. — Ние с Найджъл мислихме достатъчно какво образование да получи Джайлс. Всъщност миналата седмица вече го записахме в „Брайънстън“.

Тя се наведе и си взе още един сандвич със сьомга.

 

 

Часовникът върху полицата над камината в дъното на помещението отброи три часа.

Още щом видя, че госпожа Трентам влиза във фоайето на хотела, Макс Харис стана от фотьойла в ъгъла. Кимна учтиво и изчака клиентката му да седне срещу него.

Поръча за нея чай, а за себе си — още едно голямо уиски. Госпожа Трентам се свъси неодобрително, когато келнерът забърза да изпълни поръчката. Насочи вниманието си към частния детектив веднага щом чу неизбежното пукане с пръсти.

— Дано, господин Харис, не сте поискали срещата, ако нямате да ми съобщавате нещо важно.

— Според мен съм в пълното си право да кажа, че ви нося добри новини. Наскоро една жена на име Бенет е била задържана за кражба. По-точно за това, че е взела от универсален магазин „Харви Никълс“ кожено палто и кожен колан.

— И какво общо имам аз с въпросната жена? — тросна се госпожа Трентам, след което погледна през рамото му, подразнена, че е започнало да вали, а тя си е забравила чадъра.

— Оказва се, че тя има твърде любопитна връзка със сър Чарлс Тръмпър.

— Връзка ли? — наостри уши госпожа Трентам — бе още по-озадачена.

— Да — потвърди Харис. — Госпожа Бенет всъщност е най-малката сестра на сър Чарлс.

Госпожа Трентам отново извърна поглед към частния детектив.

— Но ако не ме лъже паметта, Тръмпър има само три сестри — рече тя. — Сал, която живее в Торонто и е омъжена за застрахователен агент, Грейс, която наскоро бе повишена в главна сестра на болница „Гай“, и Кити, която преди известно време напусна Англия и замина при сестра си в Канада.

— А сега се е върнала.

— Виж ти!

— Като госпожа Кити Бенет.

— Пак не разбирам — сопна се госпожа Трентам, отчаяна от тази игра на котка и мишка, която очевидно доставяше удоволствие на Харис.

— Докато е била в Канада — продължи частният детектив така, сякаш не забелязваше раздразнението на своята клиентка, — се е омъжила за някой си господин Бенет, и той докер като баща й. Бракът им продължил почти една година и приключил с шумен развод, на който за свидетели били призовани доста мъже. Преди няколко седмици Кити се върнала в Англия, понеже сестра й Сал отказала да я подслони отново.

— Как се сдобихте с тези сведения?

— Имам един приятел в затвора „Уондзуърт“, той ме насочи. Прочел обвинителния акт, издаден на името на Бенет, по баща Тръмпър, и решил за всеки случай да провери. Досетил се за кого става въпрос покрай малкото име „Кити“. Отидох начаса — да се уверя, че става дума за същата жена.

Харис замълча, за да отпие от уискито.

— Продължавайте — подкани припряно госпожа Трентам.

— Срещу пет лири стерлинги тя пропя като канарче — рече частният детектив. — Имам чувството, че ако ми беше по джоба да й броя петдесет, щеше да зачурулика като чучулига.

 

 

Госпожа Трентам си почиваше в имението на мъжа си в Абърдиншир, когато от дружество „Тръмпър“ обявиха, че се готвят да пуснат акции на борсата. Тя прочете кратичката дописка във вестник „Телеграф“ и отсъди, че макар сега да разполага с месечните приходи от попечителския фонд, полагащи се и на нея, и на сестра й, а също с двайсетте хиляди лири стерлинги, с които най-неочаквано се бе сдобила, трябва да вложи всички пари, които бе взела от продажбата на имението в Йоркшир, ако иска да закупи достатъчно акции на новото дружество. Оная заран госпожа Трентам проведе три телефонни разговора.

Малко преди това същата година бе наредила управлението на акциите й да бъде прехвърлено в „Киткат и Ейкън“ и след като в продължение на няколко месеца бе додявала на мъжа си, накрая успя да убеди и него да стори същото. Въпреки усилията, които хвърляше за сина си Найджъл, на него пак не му предлагаха да стане съдружник. Госпожа Трентам щеше да го посъветва да напусне фирмата, ако бе убедена, че другаде той ще се справи по-добре.

Въпреки разочарованието си продължи да кани един по един съдружниците в „Киткат и Ейкън“ на вечеря на Честър Скуеър. Джералд показа недвусмислено на жена си, че не одобрява подобен подход и не е убеден, че той помага на каузата на сина му. Знаеше обаче, че от известно време съпругата му почти не обръща внимание на неговото мнение по тези въпроси. При всички положения майорът бе навлязъл във възраст, когато предпочиташе да оказва само символична съпротива.

След като се запозна по-подробно с предложението на „Тръмпър“, изложено в броя на „Таймс“, госпожа Трентам нареди на Найджъл да закупи пет на сто от акциите на дружеството веднага щом те бъдат пуснати на борсата.

Но един абзац към края на статия в „Дейли Мейл“, подписана от Винсънт Мълчрън и озаглавена „Победоносният възход на семейство Тръмпър“, й напомни, че все още притежава картина, която трябва да получи полагащата й се цена.

 

 

Всеки път, когато господин Бейвърсток поискаше да се срещнат, госпожа Трентам имаше чувството, че това е по-скоро призовка, отколкото покана — вероятно защото той бе адвокат на баща й повече от трийсет години.

Госпожа Трентам си даваше сметка, че като изпълнител на завещанието на Хардкасъл господин Бейвърсток все още има значително влияние, макар че с наскорошната продажба на имението тя да му бе подрязала доста крилцата.

Адвокатът я покани да седне от другата страна на писалището в кантората и се върна на стола си, след което намести върху носа си очилата с форма на полумесеци и отвори една от неизбежните сиви папки.

Водеше цялата си кореспонденция, да не говорим пък за срещите, твърде сдържано. Госпожа Трентам често се питаше дали се е отнасял така и с баща й.

— Госпожо Трентам — подхвана Бейвърсток, сетне долепи длани до писалището и се взря в бележките, които си беше нахвърлил предната вечер. — Разрешете в началото да ви благодаря, че си направихте труда да дойдете в кантората, и да добавя, че съм твърде натъжен, задето сестра ви отново отклони моята покана. Въпреки това миналата седмица тя ми прати кратко писмо, с което изразява желание вие да я представлявате и в този, и във всички останали случаи.

— Клетата Ейми! — простена госпожа Трентам. — Понесе много тежко кончината на баща ни, макар че аз сторих всичко по силите си да посмекча удара.

Адвокатът отново извърна поглед към папката, в която имаше писмо от някой си господин Олтуейт от „Бърд, Колингуд и Олтуейт“ в Хароугейт с указание месечните сметки, издавани на името на госпожица Ейми, да бъдат пращани направо в банка „Кутс“ на улица Странд, в банков влог с номер, където само една от цифрите се различаваше от номера на влога, в който господин Бейвърсток вече бе превел половината от месечните приходи.

— Макар че баща ви завеща на вас и на сестра ви приходите от попечителския фонд — продължи адвокатът, — както знаете, след време основният капитал ще бъде наследен от доктор Даниъл Тръмпър.

Госпожа Трентам кимна с безизразно лице.

— Освен това знаете — допълни господин Бейвърсток, — че днес попечителският фонд се състои от акции, дялове и парични средства, които сме поверили за управление на търговска банка „Хамброс и сие“. Ако оттам решат, че е разумно и далновидно от името на фонда да се направи голямо вложение, ние смятаме за важно да ви уведомим за намеренията им, въпреки че сър Реймънд ни е дал по тези въпроси пълна свобода.

— Много мило от ваша страна, господин Бейвърсток.

Адвокатът отново погледна към папката и се зае да изучава друго писмо в нея. Беше от посредник във фирма за недвижими имоти в Брадфорд и от него се виждаше, че имението, къщата и цялата покъщнина на покойния сър Реймънд Хардкасъл са били продадени без знанието на Бейвърсток за четирийсет и една хиляди лири стерлинги. След като бе приспаднал комисионата, данъците и таксите, посредникът бе превел остатъка от парите в същата сметка в „Кутс“ на Странд, където постъпваха и месечните вноски, полагащи се на госпожица Ейми.

— Предвид на това — продължи семейният адвокат, — сметнах за свой дълг да ви уведомя, че нашите съветници препоръчват да направим значително вложение в дружество, което предстои да пусне на борсата свои акции.

— Кое дружество? — попита госпожа Трентам.

— „Тръмпър“ — отвърна Бейвърсток, като следеше внимателно реакцията на своята клиентка.

— И защо точно в „Тръмпър“? — попита тя — по нищо не пролича да е изненадана.

— Главно защото според „Хамброс“ такова вложение е разумно и сигурно. Но по-важното в случая е, че след време основният дял от акциите на дружеството ще бъде притежание на Даниъл Тръмпър, чийто баща, както със сигурност знаете, в момента е председател на управителния съвет.

— Да, знам — потвърди госпожа Трентам, без да добавя нищо повече.

Забеляза, че господин Бейвърсток е доста притеснен, задето тя приема толкова спокойно новината.

— Но ако вие със сестра ви имате някакви възражения срещу подобно вложение на средства от попечителския фонд, съветниците ни биха могли да преразгледат становището си.

— Колко смятат да вложат?

— Около двеста хиляди лири стерлинги — уточни адвокатът. — Така фондът ще закупи приблизително десет на сто от акциите на дружеството.

— Делът не е ли твърде голям?

— Определено е значителен — съгласи се Бейвърсток. — Но фондът разполага с достатъчно средства, за да направи такова вложение.

— Тогава с радост приемам предложението на „Хамброс“ — отвърна госпожа Трентам. — Сигурна съм, че такова е мнението и на сестра ми.

Господин Бейвърсток отново се взря в приложеното към папката пълномощно, с което госпожица Ейми Хардкасъл всъщност даваше на сестра си пълна свобода във всички решения, свързани с наследството на покойния сър Реймънд Хардкасъл, включително за това от личната й сметка да й бъдат прехвърлени двайсет хиляди лири стерлинги. Адвокатът се надяваше госпожица Ейми да се чувства добре в старческия дом. Той извърна очи към другата дъщеря на сър Реймънд.

— Значи единственото, което ми остава да сторя — отбеляза той в заключение, — е да уведомя „Хамброс“ какво мислите по въпроса и да ви държа в течение, когато дружество „Тръмпър“ пусне на пазара своите акции.

Бейвърсток затвори папката, стана иззад писалището и тръгна към вратата. Госпожа Трентам го последва, доволна, че без дори да се досещат за какво става въпрос, сега и попечителски фонд „Хардкасъл“, и адвокатите й работят рамо до рамо за осъществяването на дългосрочната й цел. Още по-доволна бе, че щом Тръмпър пусне акциите на борсата, тя ще притежава дял от петнайсет на сто от неговото търговско дружество.

Когато стигнаха при вратата, адвокатът се обърна и се ръкува със своята клиентка.

— Приятен ден, госпожо Трентам.

— Приятен ден, господин Бейвърсток. Както винаги, бяхте много изчерпателен и отзивчив.

Тя се върна при автомобила и шофьорът й отвори вратата. Докато потегляха, госпожа Трентам се извърна и погледна през задния прозорец. Адвокатът стоеше все така озадачен пред кантората.

— Къде отиваме, уважаема госпожо? — попита шофьорът, след като се сляха със следобедното движение.

Тя си погледна часовника: беше очаквала разговорът с Бейвърсток да продължи по-дълго и сега видя, че до следващата й среща има доста време. Въпреки това нареди:

— Карай в хотел „Сейнт Агнес“.

После сложи ръка върху увития в кафява амбалажна хартия пакет, оставен на седалката до нея.

Беше поръчала на Харис да наеме стая в хотела и да качи Кити Бенет на асансьора, но само ако е сигурен, че не ги гледа никой.

Когато, стиснала под мишница пакета, влезе в „Сейнт Агнес“, се ядоса, че частният детектив не я чака на обичайното място в кафенето. Никак не й беше приятно да стои сама във фоайето, затова от немай-къде отиде при пиколото и попита коя стая е наел Харис.

— Четиринайсета — отвърна мъжът в лъсната синя униформа с копчета, които отдавна бяха загубили блясъка си. — Но не може…

Госпожа Трентам не беше свикнала да й казват „не може“. Обърна се и тръгна да се качва бавно по стълбите за първия етаж. Пиколото веднага грабна слушалката на телефона в рецепцията.

На госпожа Трентам й отне няколко минути, докато намери четиринайсета стая, почти още толкова трябваха на частния детектив да отвори след силното чукане. Когато най-после я пусна в стаята, тя се изненада колко е тясна: в нея имаше само легло, един стол и леген. Госпожа Трентам впи очи в жената, излегнала се върху кревата. Беше облечена в червена копринена блуза и черна кожена пола, която според посетителката бе прекалено къса, да не говорим пък, че горните две копчета на блузата бяха разкопчани.

Кити не си направи труда да махне износения дъждобран, който беше метнала на стола, затова на госпожа Трентам не й остана друг избор, освен да продължи да стои права.

Обърна се към Харис, който си оправяше вратовръзката пред единственото огледало. Детективът очевидно беше решил, че е излишно да запознава двете жени.

Госпожа Трентам си каза, че единственото, което може да стори при тези обстоятелства, е да приключи с работата, която е дошла да свърши, и час по-скоро да се върне при цивилизацията.

— Обяснихте ли на госпожа Бенет какво се иска от нея? — попита тя, без да чака Харис сам да повдигне въпроса.

— Ама разбира се — възкликна детективът, докато си обличаше сакото. — Кити е готова да изпълни своята част от сделката.

— Може ли да се разчита на нея? — попита госпожа Трентам и погледна подозрително жената върху леглото.

— Може, може, и още как, стига да си получа парите — бяха първите думи на Кити. — Искам само да знам колко ще ми броите.

— За колкото продадете картината плюс още петдесет лири стерлинги отгоре — отвърна госпожа Трентам.

— Нека са седемдесет.

Другата жена се подвоуми, после кимна.

— И какво толкова му е сложното?

— Няма нищо сложно. Но вашият брат може би ще се опита да ви разубеди — рече госпожа Трентам. — Няма да се учудя и ако реши да ви подкупи в замяна на…

— Друг път ще ме подкупи — подвикна Кити. — Каквото и да си приказва, няма да му се хвана на въдицата. Мразя Чарли почти колкото вас.

Госпожа Трентам се усмихна за пръв път. После остави кафявия пакет в края на леглото.

Харис се подсмихна.

— Знаех си аз, че двете все ще намерите допирни точки.