Джефри Арчър
Търговецът (47)

47.

— Нима твърдиш, че Гай Трентам ми е баща? — ахна Кати. — Ама как така?…

След като събуди доктор Аткинс, който бе от хората, свикнали да ги вдигат посред нощ, Чарли реши, че може да обясни на Кати какво е научил по време на посещението си в Австралия и как всичко е било потвърдено от сведенията, които тя е предоставила на Беки навремето, при постъпването си на работа в „Тръмпър“. Бейвърсток слушаше внимателно — сегиз-тогиз кимаше и поглеждаше записките, които си бе водил по време на разговора със своя племенник в Сидни.

Кати също попиваше разказа на Чарли и макар сега да се сещаше за някои неща от живота си в Австралия, помнеше съвсем смътно следването в Мелбърнския университет и нищо от пребиваването си в сиропиталище „Света Хилда“. Името на госпожица Бенсън не й говореше нищо.

— Опитвам се да си припомня някакви подробности от онова, което съм изживяла, преди да дойда в Англия — безрезултатно. Въпреки че помня почти всичко от мига, когато пристигнах в Саутхамптън. Доктор Аткинс не е оптимист, нали?

— Постоянно ми напомня, че за тези неща нямало правила.

Някъде към четири след полунощ Чарли повика по телефона такси, което да ги върне на Итън Скуеър — бяха се разбрали с Бейвърсток, че адвокатът ще уреди възможно най-бързо среща с другата страна. Когато се прибраха вкъщи, Кати бе толкова изтощена, че си легна веднага, докато Чарли — обратното, бе свикнал да става, горе-долу, по това време, ето защо се затвори в кабинета и продължи да търси липсващата брънка — знаеше, че дори да я намери, пак му предстои трудна съдебна битка.

На другия ден двамата с Кати отидоха в Кеймбридж и прекараха тежък следобед в тесния кабинет на доктор Аткинс в болница „Адънбрук“. Лекарят прояви много по-голям интерес към папката със сведения за Кати, предоставена от директорката на сиропиталището госпожа Кълвър, отколкото към това, че младата жена има роднинска връзка с госпожа Трентам, следователно е законна наследница на богатството на Хардкасъл.

Доктор Аткинс се зае да я запознава бавно със съдържанието на папката: часовете по рисуване, провиненията и похвалите, състезанията по тенис, девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, и всеки път се натъкваше на едно и също — колкото и да се мъчеше Кати да си спомни миналото, в съзнанието й изникваха само смътни образи. Лекарят опита да събуди спомените й със словесни асоциации: Мелбърн, госпожица Бенсън, крикет, кораб, хотел, на които получи отговорите: Австралия, Хеджес, броях точките, Саутхамптън, безкрайно работно време.

Ала и този път удари на камък — младата жена описа съвсем общо класическата гимназия в Мелбърн, после обаче се сети нещичко и от следването си в университета, както и името на някакво момче — Мел Никълс, а също, че е пътувала много дълго с кораба до Лондон. Накрая си спомни дори имената на момичетата, с които е била в една каюта — Пам и Морийн, но не и откъде са родом.

Спомените й станаха много подробни, когато Кати заговори за хотел „Мелроуз“, а Чарли потвърди точността на разказа й за времето, когато е постъпила в „Тръмпър“.

Дори се просълзи, когато младата жена описа запознанството си с Даниъл и как младежът е разменил картончетата с имената на тържеството в новата къща. Ала Кати пак не успя да се сети нищо, което да е свързано с имената на Маргарет Етел Трентам и на госпожица Рейчъл Бенсън.

В шест часа вече бе капнала от умора. Доктор Аткинс дръпна Чарли настрани и го предупреди, че по негово мнение е почти изключено тя да си спомни нещо повече от живота си по времето, преди да пристигне в Лондон. В съзнанието й може би щели да изникват някакви дребни случки, но не и нещо съществено.

— Съжалявам, че не успях да помогна много — каза Кати на Чарли, докато се връщаха в Лондон.

Той я хвана за ръката.

— Още не сме победени — обеща й, макар и сега да му се струваше, че предвиждането на Тревър Робъртс как имал големи шансове да докаже, че именно Кати е законна наследница на Хардкасъл, няма да се оправдае.

Беки ги чакаше и тримата седнаха да вечерят. Чарли отвори дума за онова, което се е случило същия ден в Кеймбридж, чак когато Кати се прибра в стаята си. Щом разбра как тя е откликнала на прегледа, проведен от доктор Аткинс, Беки настоя от тук нататък да не я безпокоят.

— Заради тази жена загубих Даниъл — каза тя на мъжа си. — Не искам да губя и Кати. Ако смяташ и занапред да се бориш за „Тръмпър“, ще се наложи да го правиш, без да забъркваш и нея.

Чарли кимна, въпреки че му идеше да изкрещи: „Как очакваш да спася всичко, което съм съградил, и да го опазя от поредния Трентам, без да притисна докрай Кати?“.

Тъкмо да угаси нощната лампа, когато телефонът иззвъня. Тревър Робъртс се обаждаше от Сидни, ала онова, което обясни, не помогна особено на Чарли. Уолтър Слейд отказал да съобщи каквото и да било за Етел Трентам, а също да удостовери с подписа си, че наистина я е закарал с автомобила в сиропиталището. Чарли за кой ли път се прокле, че е подходил толкова необмислено към разговора със стареца от Йоркшир.

— А банката? — попита той не особено обнадеждено.

— От Търговската банка на Австралия отказаха да предоставят достъп до личната сметка на госпожица Бенсън, освен ако не докажем, че е извършено престъпление. Онова, което госпожа Трентам е причинила на Кати, наистина може да се опише като злина, но едва ли ще мине за престъпление.

— Денят не е бил особено успешен и за двама ни — призна Чарли.

— Не забравяйте, че нашите противници не го знаят.

— Така е. Но какво ли все пак знаят?

— Вуйчо спомена, че Бъркеншо се е изпуснал с онова „как се казва тя“, затова ми се струва, че знаят почти колкото нас. Имайте го предвид, когато се изправите лице в лице с тях, но продължавайте да търсите и липсващата брънка.

Чарли затвори и дълго лежа буден, ала не се и помръдна, докато не се увери, че Беки е заспала. Чак тогава стана от леглото, заметна се с халата и се прокрадна на пръсти в кабинета си на долния етаж. Отвори един бележник и вписа в него всички факти, които беше събрал през последните няколко дни, с надеждата, че това ще отприщи някакъв спомен. На другата сутрин Кати го завари да спи непробудно, отпуснал глава върху писалището.

— Не те заслужавам, Чарли — пророни тя и го целуна по челото.

Той се размърда и вдигна очи.

— Печелим — оповести сънено и дори се усмихна, но от изражението върху лицето на младата жена разбра, че тя не му вярва.

След час Беки дойде да закуси с тях — говореше за всичко, само не и за срещата с другата страна, която същия следобед щеше да се проведе в адвокатската кантора на Бейвърсток.

Когато Чарли стана от масата, Кати най-неочаквано заяви:

— Искам да присъствам и аз.

— Мислиш ли, че е разумно? — възкликна Беки и погледна разтревожена мъжа си.

— Едва ли — отвърна Кати. — Но въпреки това държа да бъда там, вместо да научавам от други какво точно е станало.

— Браво на теб! — одобри Чарли. — Срещата е насрочена за три следобед в кантората на Бейвърсток, където ще имаме възможност да изложим доводите си. Адвокатът на Трентам ще дойде в четири. Ще мина да те взема в два и половина, но ако размислиш и се откажеш да дойдеш, няма да ти се сърдя.

Беки се извърна да види как е откликнала Кати и остана разочарована.

Точно в осем и половина Чарли влезе в кабинета си и завари там Дафни и Артър Селуин, които вече го чакаха.

— Кафе за тримата и ако може, да не ни прекъсват — заръча той на Джесика и сложи пред себе си онова, което бе сътворил през нощта.

— Откъде ще започнем? — попита Дафни и през следващия час и половина тримата проиграваха въпросите и тактиката, която да бъде приложена към Трентам и Бъркеншо — опитваха се да предвидят всичко.

Малко преди дванайсет пратиха да им донесат лек обяд — чувстваха се напълно изтощени и известно време и тримата мълчаха.

— Важно е да помниш, че този път си имаш работа с по-различен Трентам — рече накрая Артър Селуин и пусна в кафето бучка захар.

— Мен ако питаш, всички са един дол дренки — възкликна Чарли.

— Найджъл вероятно е точно толкова решителен като брат си, но според мен му липсват хитростта и коварството на майка му и изобретателността на Гай.

— За какво намекваш, Артър? — намеси се Дафни.

— Днес следобед, когато се съберат, Чарли трябва да се опита да накара Трентам да говори възможно най-много, защото на заседанията на управителния съвет през годините ми е правило впечатление, че той често приказва повече, отколкото трябва, и накрая сам се опровергава. Никога няма да забравя как веднъж се обяви против стола на служителите, понеже, видите ли, сме били на загуба, после обаче Кати му напомни, че храната идва от кухнята на ресторанта и накрая дори сме излезли на малка печалба, тъй като сме спестили от хранителни продукти, които, ако го е нямало стола, сме щели да изхвърлим.

Чарли се замисли и пак отхапа от сандвича.

— Какви ли според съветниците му са моите слаби места?

— Избухливостта — отговори начаса Дафни. — Палиш се за щяло и нещяло. Не им позволявай да те изваждат от равновесие.

В един часа Дафни и Артър Селуин оставиха Чарли сам. След като затвориха след себе си вратата, той си свали сакото, опъна се на канапето и цял час спа непробудно. В два Джесика го събуди. Той й се усмихна — чувстваше се напълно освежен, поредното наследство от войната.

Върна се при писалището и отново си прочете бележките, после отиде в кабинета през три врати, за да вземе Кати. Очакваше тя да се е отказала да иде с него, но я завари вече облечена с палтото. Отидоха с автомобила в адвокатската кантора на Бейвърсток цял час преди Трентам и Бъркеншо.

Старият адвокат изслуша внимателно Чарли, като от време на време кимаше и си записваше нещо, макар че лицето му си оставаше безизразно и Чарли не можеше да разбере какво му минава през главата.

Накрая, след като той млъкна, Бейвърсток остави писалката върху бюрото и се облегна. Известно време продължи да мълчи.

— Възхитен съм от логиката на доводите ви, сър Чарлс — рече накрая, след което се наведе напред и положи длани върху писалището. — А също от доказателствата, които сте събрали. Длъжен съм обаче да отбележа, че ако основната ви свидетелка не ги потвърди и Уолтър Слейд или госпожица Бенсън не дадат писмени показания, господин Бъркеншо веднага ще изтъкне, че твърденията ви се основават единствено върху косвени доказателства. Но нека видим какво ще предложи другата страна — допълни той. — След разговора ми с Бъркеншо от събота вечерта ми е трудно да повярвам, че откритията ви са изненадали неговия клиент.

Часовникът над камината отброи тихо четири часа, Бейвърсток си погледна и джобния часовник. От Трентам и Бъркеншо нямаше и следа и не след дълго възрастният адвокат започна да барабани с пръсти по писалището, Чарли пък се запита дали това не е просто тактика, прилагана от противника.

Накрая, в четири и дванайсет минути Найджъл Трентам се появи заедно с адвоката си — и двамата не сметнаха за нужно да се извинят за закъснението.

Чарли се изправи, когато господин Бейвърсток го представи на Виктор Бъркеншо, висок слаб мъж, който очевидно още не беше навършил петдесет, но вече бе започна да оплешивява — бе преметнал през темето си няколко посивели кичура от малкото коса, която му беше останала. Единственото, което ги обединяваше с Бейвърсток, бяха дрехите, явно поръчани при един шивач. Без да обръща никакво внимание на Кати, сякаш нея я нямаше в кабинета, Бъркеншо седна на един от двата свободни фотьойла срещу възрастния адвокат. Извади от горния си джоб писалка, а от куфарчето — бележник, който сложи върху коленете си.

— Моят клиент господин Найджъл Трентам е подал иск като законен наследник на Хардкасъл — подхвана той, — както е според условията в завещанието на сър Реймънд.

— Нека ви напомня — отвърна също тъй официално Бейвърсток, — че вашият клиент изобщо не е упоменат в завещанието на сър Реймънд и сега възниква спор кой всъщност е най-близкият кръвен роднина по права линия на покойния. Не забравяйте, че сър Реймънд ме е упълномощил, в случай че се наложи да свикам тази среща и да защитавам интересите му.

— Моят клиент — натърти Бъркеншо — е по-малък син на покойните Джералд и Маргарет Етел Трентам и внук на сър Реймънд Хардкасъл. Ето защо след смъртта на по-големия си брат Гай Трентам той би трябвало да се явява законен наследник.

— Според условията в завещанието съм длъжен да уважа иска на клиента ви — съгласи се Бейвърсток, — но само ако се докаже, че Гай Трентам няма живо дете или деца. Вече знаем, че Гай е баща на Даниъл Тръмпър…

— Според моя клиент това е останало недоказано — възрази Бъркеншо, докато си записваше бързо думите на Бейвърсток.

— Но сър Реймънд го е смятал за доказано, щом е посочил за свой наследник Даниъл, а не вашия клиент. А след срещата на госпожа Трентам с нейния внук имаме всички основания да смятаме, че и тя не се е съмнявала кой всъщност е баща на Даниъл. Ако се е съмнявала, за какво й е било да сключва споразумение с него?

— Това са само догадки — рече Бъркеншо. — Едно е сигурно: въпросният господин вече не е сред живите и доколкото ни е известно, не е оставил деца.

Той пак не погледна Кати, която продължаваше да наблюдава мълком как двамата професионалисти си прехвърлят топката.

— Готови сме да се съгласим с това — намеси се за пръв път Чарли. — Доскоро обаче не знаехме, че Гай Трентам е имал още едно дете — Маргарет Етел.

— Имате ли доказателства за подобно възмутително твърдение? — попита Бъркеншо и изправи гръб.

— Доказателството е в банковото извлечение, което ви пратих в неделя сутринта.

— Банково извлечение, което няма право да отваря никой освен моя клиент — подметна Бъркеншо и погледна Найджъл Трентам, който палеше цигара.

— Така е — повиши тон Чарли. — Но реших и аз поне веднъж да прибягна до средствата, с които госпожа Трентам постоянно си служеше.

Бейвърсток се свъси, притеснен, че приятелят му ще си изпусне нервите.

— Което и да е момичето — продължи Чарли, — то е успяло да направи така, че да бъде посочено в полицейския архив като единствена дъщеря на Гай Трентам и да нарисува картина, висяла близо двайсет години в столовата на едно сиропиталище в Мелбърн. Картина, която, бих добавил, не може да бъде възпроизведена от никого освен от човека, който я е създал. Тя е по-убедителна и от пръстов отпечатък, нали? Или и това са само догадки?

— Картината доказва единствено, че по някое време между 1924 и 1945 година госпожица Рос е живяла в сиропиталището — възрази Бъркеншо. — Но доколкото подразбрах, тя не помни нищо от живота си в сиропиталището, а също и за неговата директорка. Така ли е, госпожице Рос? — обърна се той за пръв път към Кати.

Волю-неволю, тя кимна, но и този път не каза нищо.

— Страхотна свидетелка, няма що! — подметна Бъркеншо, без да крие язвителността си. — Тя не може да потвърди дори онова, което казахте в нейна полза. Името й е Кати Рос, това поне знаем, но въпреки вашите така наречени доказателства не съществува нищо, което да я свърже със сър Реймънд Хардкасъл.

— Мнозина ще потвърдят онова, което съм разказал — скочи пак Чарли.

Бейвърсток вдигна вежда — колкото и да му се щеше да вярва на сър Чарлс, засега той не бе посочил нищо, което да потвърждава думите му.

— Това, че е израсла в сиропиталище в Мелбърн, не доказва нищо — отбеляза Бъркеншо и вдигна кичура коса, паднал върху челото му. — Повтарям, дори и да приемем небивалиците ви, че госпожа Трентам се била срещала с госпожица Бенсън, това още не доказва, че госпожица Рос е кръвна роднина на Гай Трентам.

— Може би искате сам да проверите кръвната група? — тросна се Чарли.

Този път господин Бейвърсток вдигна и двете си вежди: никоя от двете страни не бе повдигала досега въпроса за кръвните групи.

— Кръвна група, сър Чарлс, каквато, бих добавил, има половината човечество — отвърна Бъркеншо и подръпна реверите на сакото си.

— О, така значи, вече сте я проверили? — заяде се победоносно Чарли. — Излиза, че все пак имате някакви съмнения.

— Нямам никакви съмнения кой е законният наследник на Хардкасъл — отсече Бъркеншо и се извърна към Бейвърсток. — Докога смятате да търпите този фарс?

Въпросът му беше последван от отчаяна въздишка.

— Докато някоя от страните ме убеди кой всъщност е законният наследник на състоянието на сър Реймънд — отвърна властно Бейвърсток, без да повишава тон.

— Какво още искате? — не се стърпя Бъркеншо. — Моят клиент няма какво да крие, а както личи, госпожица Рос няма какво да предложи.

— В такъв случай, Бъркеншо, вероятно ще обясните — прикани другият адвокат, — защо в продължение на доста години госпожа Трентам редовно е превеждала парични суми на госпожица Бенсън, директорката на сиропиталище „Света Хилда“ в Мелбърн, където, както според мен всички приехме, госпожица Рос е живяла между 1927 и 1945 година.

— Не съм имал привилегията да представлявам госпожа Трентам, а и госпожица Бенсън, ето защо не съм в положение да изказвам мнение. Нито пък вие, драги ми господине.

— Вашият клиент може би е наясно защо са превеждани тези суми и ще ни даде някакво обяснение — намеси се Чарли.

И двамата се извърнаха към Найджъл Трентам, който най-спокойно угаси цигарата, но пак и не опита да каже нещо.

— Няма причини да очаквате клиентът ми да отговаря на такива хипотетични въпроси — отсече Бъркеншо.

— Но щом клиентът ви не желае да говори — вметна Бейвърсток, — на мен ми е още по-трудно да приема, че той няма какво да крие.

— Недостойно е да говорите така, драги ми господине — сопна се Бъркеншо. — Тъкмо вие би трябвало да знаете, че щом е представляван от адвокат, клиентът е в правото си да отказва да говори. Всъщност господин Трентам не бе длъжен и да присъства на тази среща.

— Това тук не е съд — напомни рязко Бейвърсток. — При всички положения подозирам, че дядото на господин Трентам не би одобрил такава тактика.

— Нима отричате законните права на клиента ми?

— Изобщо не ги отричам. Но понеже той отказва да огласи мнението си, аз се чувствам безсилен да се произнеса по случая и може би ще препоръчам на страните да се обърнат към съда, както впрочем се предвижда и в точка двайсет и седма от завещанието на сър Реймънд.

„Още едно условие, за което не съм и подозирал“, помисли тъжно Чарли.

— Но сигурно ще минат години, докато делото бъде разгледано от съда — възропта Бъркеншо. — Освен това двете страни вероятно ще влязат в големи разходи. Сър Реймънд едва ли е искал това.

— Дори и да не го е искал, така вашият клиент ще има възможност да обясни пред съдебните заседатели защо тези суми са били превеждани всяко тримесечие… ако изобщо е знаел за тях — напомни Бейвърсток.

Бъркеншо за пръв път като че ли се подвоуми, ала Трентам продължи да мълчи, само извади втора цигара.

— Съдебните заседатели вероятно ще решат, че госпожица Рос не е нищо повече от най-обикновена изнудвачка — смени Бъркеншо тактиката. — Изнудвачка, която е разбрала отнякъде за наследството и е успяла да се добере до Англия, където е нагодила фактите така, че да паснат на измислената й история.

— Тези факти всъщност пасват прекалено добре — подметна Чарли. — По вашите думи излиза, че едва тригодишна, госпожица Рос е успяла да постъпи в сиропиталище в Мелбърн. При това точно по времето, когато Гай Трентам е бил хвърлен в местния затвор…

— Съвпадение — отсече Бъркеншо.

— Госпожа Трентам я е зарязала в сиропиталището и после е започнала да изплаща всяко тримесечие на директорката на същото сиропиталище, госпожица Бенсън, определена сума, която загадъчно престава да постъпва в мига, когато госпожица Бенсън умира. Очевидно въпросната директорка е пазела някаква тайна.

— Отново косвени доказателства, които на всичко отгоре не можете да потвърдите с нищо.

Найджъл Трентам се наведе напред и понечи да каже нещо, но адвокатът му го стисна за ръката.

— Няма да се хванем на тези евтини номера, сър Чарлс, които, подозирам, се вписват по-добре на Уайтчапъл Роуд, отколкото в една уважавана адвокатска кантора.

Стиснал юмрук, Чарли скочи от мястото си и пристъпи към Бъркеншо.

— Успокойте се, сър Чарлс — спря го рязко Бейвърсток.

Ще не ще, Чарли спря на крачка от Бъркеншо, който дори не трепна. Поколеба се, но после си спомни съвета на Дафни и се върна на мястото си: адвокатът на Трентам продължи да го гледа предизвикателно.

— Както вече отбелязах, моят клиент няма какво да крие — рече той. — И със сигурност не смята, че му се налага да прибягва до физическа сила, за да докаже правотата си.

Чарли отпусна длан и подвикна:

— Наистина се надявам клиентът ви да отговори в съда защо майка му е плащала доста големи парични суми на някаква жена в другия край на света, която, както вие твърдите, тя никога не е срещала. И защо на двайсети април 1927 година господин Уолтър Слейд, шофьор в крайградски клуб „Виктория“, е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на възрастта на Кати, което се е казвало Маргарет, но което после не се е върнало заедно с нея. Обзалагам се и че ако помолим съдията да провери банковата сметка на госпожица Бенсън, ще установим, че тези пари са започнали да постъпват само ден след като госпожица Рос е постъпила в сиропиталището. В края на краищата всички знаем, че паричните преводи са спрени именно в седмицата, когато госпожица Бенсън е починала.

И този път Бейвърсток бе ужасен от дързостта на Чарли и вдигна ръка с надеждата да го възпре в гневните му изблици.

За разлика от него Бъркеншо се подсмихна ехидно.

— Въпреки че ви представлява адвокат, сър Чарлс, явно не е зле да ви напомня една-две основни истини. Като начало нека изясним веднъж завинаги: моят клиент ме увери, че до вчера изобщо не е чувал за съществуването на тази госпожица Бенсън. При всички положения никой английски съдия няма право да проверява банкова сметка в Австралия, освен ако няма основания да смята, че и в двете държави е извършено престъпление. И не само това, сър Чарлс: за съжаление двама от основните ви свидетели вече не са между живите, а третият — господин Уолтър Слейд, не възнамерява да пътува до Лондон. В допълнение не можете да му пратите и призовка. Но нека се върнем на твърдението ви, сър Чарлс, че съдебните заседатели ще се изненадат, ако клиентът ми не се яви да свидетелства от името на майка си. Подозирам, ще бъдат още по-изумени да научат, че основната свидетелка по случая — ищцата, също не желае да застане на свидетелската скамейка, за да отговаря — забележете, от свое име — защото почти не помни времето, за което става въпрос. В държавата надали има адвокат, който да подложи госпожица Рос на такова изпитание, ако единствените думи, които тя ще изрече в отговор на всеки въпрос, са „Извинявайте, не помня“. Или тя може би няма какво да каже? Нека ви уверя, сър Чарлс, наистина ще се радваме, ако се стигне до съд, понеже ще станете за смях.

От изражението на Бейвърсток Чарли разбра, че той се чувства сломен. Извърна се към Кати — вече цял час по лицето й не бе трепнало и мускулче.

Бейвърсток си свали бавно очилата и дълго ги бърса с носната кърпа, която беше извадил от горния джоб. Накрая рече:

— Да ви призная, сър Чарлс, не виждам смисъл да губим времето на съда с нашия случай. Дори смятам, че ще бъде безотговорно да го правим, освен, разбира се, ако госпожица Рос не представи нови доказателства за своята самоличност, които досега не сме разгледали или които поне да потвърждават казаното от вас по неин адрес. — Адвокатът се обърна към Кати. — Имате ли да ни съобщите нещо по въпроса, госпожице Рос?

И четиримата насочиха вниманието си към младата жена, която, както седеше мълком, започна да търка точно под брадичката си палец и показалец.

— Извинявайте, госпожице Рос — рече Бейвърсток. — Не съм забелязал, че се опитвате да привлечете вниманието ми.

— Не, не, господин Бейвърсток, аз би трябвало да се извиня — каза Кати. — Правя го винаги когато съм притеснена. Това ми напомня за кръстчето, което баща ми ми даде, когато бях малка.

— Кръстчето, което баща ви ви е дал ли? — изуми се господин Бейвърсток — не беше сигурен, че е чул правилно.

— Да — потвърди Кати.

Разкопча горното копче на блузата си и извади мъничкия медал, окачен на златна верижка.

— Дал ти го е баща ти! — ахна и Чарли.

— О, да — повтори отново младата жена. — Това е единственият веществен спомен, останал ми от него.

— Може ли да го видя? — попита възрастният адвокат.

— Разбира се — рече Кати, след което извади през главата си верижката и подаде медала на Чарли.

Той го разгледа и го връчи на господин Бейвърсток.

— Макар и да не съм специалист по медалите, струва ми се, че това тук е умален Военен кръст — отбеляза Чарли.

— Нали и Гай Трентам е бил удостоен с Военен кръст? — попита Бейвърсток.

— Да — кимна Бъркеншо, — освен това е учил в „Хароу“, но фактът, че клиентът ми носи вратовръзката на училището, още не доказва, че е брат на Гай Трентам. Всъщност не доказва нищо и със сигурност не може да убеди съда. В края на краищата вероятно са се запазили стотици Военни кръстове, раздадени през Първата световна война. След като е решила да напасне към живота си онова, което е знаела за Гай Трентам, госпожица Рос преспокойно е могла да се сдобие с такъв медал във всеки вехтошарски магазин в Лондон. Едва ли очаквате, сър Чарлс, да се хванем на такъв изтъркан номер.

— Уверявам ви, господин Бъркеншо, че медалът ми е подарък от моя баща — настоя Кати и погледна адвоката право в лицето. — Той може и да не е имал право да го носи, аз обаче ще помня, докато съм жива, как ми го сложи на врата.

— Това със сигурност не е медалът на брат ми — обади се за пръв път Найджъл Трентам. — Освен това мога да го докажа.

— Можете да го докажете ли? — попита Бейвърсток.

— Сигурен ли сте?… — намеси се и Бъркеншо, този път обаче не той, а Трентам хвана адвоката си за ръката.

— Ще ви докажа убедително, господин Бейвърсток — продължи Трентам, — че медалът, който виждате, не е бил носен от брат ми.

— И как смятате да го направите? — поинтересува се Бейвърсток.

— Медалът на Гай не може да бъде сбъркан с никой друг. След като той е бил награден с Военен кръст, майка ми е пратила отличието в „Спинк“ с молба да гравират върху едното рамо инициалите на Гай. Днес те се виждат само ако го погледнете през лупа. Сигурен съм в това, защото медалът, с който брат ми е бил удостоен за участието си в битката при Марна, още е върху полицата над камината в дома ми на Честър Скуеър. Ако някога наистина е съществувало негово умалено копие, майка ми е щяла да поръча да гравират и върху него инициалите на Гай.

Никой не каза и дума, докато Бейвърсток вадеше от едно чекмедже на писалището лупа с дръжка от слонова кост, с която обикновено разчиташе по-нечетливите почерци. Адвокатът вдигна медала към светлината и огледа внимателно едно по едно раменете на кръстчето.

— Напълно прав сте — оповести накрая той и се извърна към Трентам.

Подаде и медала, и лупата на Бъркеншо, който на свой ред разгледа хубаво кръстчето и го върна с кимане на Кати. Погледна клиента си и попита:

— Какви са инициалите на брат ви, „ГФТ“ ли?

— Да. От Гай Франсис Трентам.

— В такъв случай наистина съжалявам, но трябваше да си държите езика зад зъбите.