Джефри Арчър
Търговецът (20)

20.

Чарли продължи да стои сам в антрето. Реши да не казва на Беки за писмото на подполковника, докато не се приберат от вечерята у Дафни. Жена му отдавна чакаше да се види със своята приятелка и той не искаше да й съсипва вечерта.

— Добре ли си, скъпи? — попита Беки, след като слезе от горния етаж. — Виждаш ми се пребледнял.

— Добре съм, добре съм — отвърна мъжът й и пъхна припряно писмото във вътрешния си джоб. — Хайде да тръгваме, че ще закъснеем. — Погледна жена си и видя, че тя си е облякла розовата рокля с голямата джувка отпред. Спомни си, че й е помогнал да я избере. — Ослепителна си — похвали я той. — Дафни ще позеленее от завист, когато ти види роклята.

— И ти не изглеждаш зле.

— Облека ли фрак, имам чувството, че съм оберкелнер от „Риц“ — призна си Чарли, докато Беки му оправяше бялата папийонка.

— Откъде знаеш как изглеждат оберкелнерите в „Риц“, след като не си стъпвал там? — засмя се тя.

— Този път поне ми го ушиха в моята шивачница — каза Чарли и й отвори вратата.

— А плати ли го?

Докато пътуваха с автомобила към Итън Скуеър, Чарли почти не чуваше какво бъбри Беки и се опитваше да проумее защо подполковникът се оттегля от търговското дружество точно когато нещата като че ли са потръгнали добре.

— И какво според теб трябва да направя? — попита Беки.

— Каквото смяташ за добре — отвърна той.

— Откакто сме излезли от нас, ти, Чарли Тръмпър, изобщо не ме слушаш. А като си помисля, че сме женени от две години!

— Извинявай — рече мъжът й, след което спря точно зад „Силвър Гоуст“^[1], оставен пред Итън Скуеър номер четиринайсет. — Нямам нищо против да живея тук — добави Чарли, докато отваряше вратата на жена си.

— Не бързай толкова — отвърна Беки.

— Защо пък да не бързам?

— Защото господин Хадлоу надали ще е в състояние да ти отпусне толкова пари.

Още преди да са изкачили стълбите, икономът им отвори входната врата.

— Нямам нищо против да си имам и иконом — подметна Чарли.

— Дръж се прилично — скастри го жена му.

— Добре, добре — каза Чарли. — Трябва да си знам мястото.

Икономът ги заведе в дневната, където Дафни отпиваше от чашата сухо мартини.

— Добре дошли! — извика тя.

Беки изтича при нея и я прегърна — едвам я обхвана с ръце.

— Защо не си ми казала! — възкликна гостенката.

— Малката ми тайна — поясни Дафни и се потупа по корема. — Но ти както винаги си доста по-напред от мен.

— Не бих казала — отвърна Беки. — Кога го чакаш?

— Според доктор Гулд някъде през януари. Ако е момче, ще се казва Кларънс, ако е момиче — Клариса.

Гостите се засмяха.

— Я ги виж ти! Подсмихват се! Така са се казвали най-прочутите предци на Пърси — обясни младата жена точно когато при тях в дневната дойде и съпругът й.

— Така си е, макар че бог ми е свидетел, нямам и понятие какво точно са направили — вметна той.

— Добре дошли у дома! — каза Чарли и се ръкува с маркиза.

— Добре заварили — отвърна Пърси, после целуна Беки по двете бузи. — Веднага ще ви кажа, че страшно се радвам да ви видя отново. — Един от слугите му донесе уиски със сода. — Е, Беки, разправяй всичко от игла до конец и не спестявай подробностите.

Беки и домакинът седнаха на канапето, а Дафни отиде при Чарли, който обикаляше бавно помещението и разглеждаше огромните портрети, окачени по всички стени.

— Предците на Пърси — обясни тя. — Рисувани са от второразредни художници. Заменям доста от тях срещу онази картина с Богородица в твоята стая.

— Тази едва ли би заменила — подсмихна се Чарли и спря пред втората маркиза на Уилтшир.

— А, да, Холбайн — вметна Дафни. — Прав си. Нея не бих заменила, но другите не струват.

— А, не се знае, милейди — подсмихна се пак гостът. — Предците ми не са си падали много-много по портретите. Пък и като се замисля, надали някой от уличните търговци в Ийст Енд си е поръчвал портрет при Холбайн.

Дафни прихна.

— Покрай това се сетих, Чарли, за диалекта ти, къде се е дянал?

— К’во ще обичате, маркизо, половинка домати, едно грейпфрутче или веселба до зори?

— Е, това вече е друго. Трябва да си възобновим вечерните уроци.

— Шшшшт! — каза Чарли и стрелна с очи жена си, която седеше на канапето. — Беки не знае, а и аз си мълча, докато…

— Ясно, ясно — прекъсна го младата жена. — Обещавам, ще мълча като гроб. Не съм казала дори на Пърси. — Тя погледна приятелката си, погълната от разговора със съпруга й. — Между другото, кога…

— Предполагам, след десет години — изстреля Чарли отговора, който предварително си бе подготвил.

— О, пък аз си мислех, че за това са достатъчни и девет месеца — отвърна Дафни. — Освен ако не си слон де.

Чарли се усмихна, осъзнал грешката си.

— Вероятно след два месеца. Томи — ако е момче, Деби, ако е момиче. Но каквото и да роди Беки, да се надяваме, че ще бъде идеалният партньор за Кларънс или Клариса.

— Ще бъде прекрасно, но както е тръгнало, няма да се учудя, ако отрочетата ми станат продавачи във вашите магазини — отбеляза домакинята.

Въпреки че тя го засипваше с лавина от въпроси, Чарли все така не можеше да откъсне очи от платното на Холбайн. Накрая Дафни все пак успя да го откъсне от него, като подкани:

— Хайде, Чарли, ела да хапнем. Напоследък ме мъчи вълчи глад.

Пърси и Беки станаха от канапето и тръгнаха заедно с тях към трапезарията.

Дафни поведе гостите по дълъг коридор, после влязоха в стая със същите размери и разположение, както дневната. Шестте огромни платна по стените бяха с подписа на Рейнолдс.

— Този път само грозотията ни е роднина — увери ги Пърси, докато сядаше в единия край на масата, и посочи облечената в сиво жена, изобразена на картината точно зад него. — Друг път е щяла да проникне в рода Уилтшир, ако не е имала баснословна зестра.

Разположиха се на масата, която бе подредена за четирима, но преспокойно щеше да побере и осмина, и се заеха с обяда от четири ястия, които щяха да стигнат и за шестнайсет души. Зад всеки стол стоеше лакей в ливрея, който само чакаше знак.

— Всеки добър дом трябва да има прислуга — прошепна Чарли на жена си, която седеше точно срещу него.

Разговорът по време на вечерята им даде възможност да си разкажат всичко, случило се през последната година. След като им наляха по втора чаша кафе, Дафни и Беки оставиха мъжете да си пушат пурите и на Чарли му се стори, че Уилтширови изобщо не са отсъствали.

— Добре че момичетата ни оставиха сами — отбеляза Пърси. — Вероятно трябва да поговорим за нещо не дотам приятно.

Чарли издиша дима от първата в живота си пура и се запита какво ли е да се мъчиш така всеки божи ден.

— Докато бяхме с Дафни в Индия — продължи домакинът, — срещнахме случайно онзи негодник Трентам. — Чарли се задави с дима, но наостри уши, когато Пърси започна да му описва разговора, който е провел с Трентам. — Заканата му, че „няма да остави тая работа току-така“, може да не доведе до нищо, Дафни обаче е на мнение, че трябва да си наясно с положението.

— Но какво бих могъл да направя! — възкликна другият мъж и тръсна в сребърния пепелник дългото стълбче пепел точно преди тя да е паднала на земята.

— Подозирам, че не можеш да направиш много — съгласи се Пърси. — Но все пак помни, че който е предупреден, е въоръжен. Трентам трябва да се прибере всеки момент в Англия, майка му разправя на всеки срещнат, че на сина й са му предложили много добра работа в Сити, затова той бил жертвал кариерата си във войската. Съмнявам се някой да й вярва, пък и повечето свестни хора са на мнение, че Сити не е място за типове като Трентам.

— Как мислиш, да кажа ли на Беки?

— Недей — отвърна другият мъж. — Всъщност и аз не съм споменавал пред Дафни, че съм срещнал още веднъж Трентам в офицерския клуб. Защо да притесняваш Беки с излишни подробности? От разговора си с нея тази вечер разбрах, че и бездруго се е нагърбила със сто неща.

— Да не говорим пък, че й предстои да ражда — допълни Чарли.

— Точно така — съгласи се домакинът. — Засега не я занимавай с това. Дали да не отидем при дамите?

Докато пиеха бренди в поредното помещение, пълно с предци, включително с малък маслен портрет на Чарли Красавеца^[2], Беки слушаше как Дафни описва американците: били големи симпатяги, но си били и доста смотани, африканците пък били пълна скръб. Но най-загубени й се сторили индийците, например онзи дядка, дето ходел на заседания на правителството, омотан в покривка за маса.

— За кого говориш, да не би за Ганди? — попита Чарли, който сега пафкаше по-самоуверено с пурата. — Лично аз го смятам за твърде интересен.

Докато се връщаха на Гилстън Роуд, Беки не млъкна — бързаше да сподели клюките, които бе чула от Дафни. Чарли разбра, че двете жени не са зачекнали темата за Трентам и за заплахата, която той би могъл да представлява.

През нощта спа неспокойно — отчасти заради многото храна и алкохол, които бе погълнал, но главно защото мислите му прескачаха от подполковника, кой знае защо, решил да напусне фирмата, към Трентам, който всеки момент щеше да се върне в Англия.

В четири часа стана, облече набързо най-старите си дрехи и се отправи към тържището, нещо, което и досега се стараеше да прави поне веднъж в седмицата, доскоро убеден, че в „Тръмпър“ няма човек, който да познава „Ковънт Гардън“ по-добре от него — неотдавна обаче се бе натъкнал на пазара на търговец — Нед Денинг, който успя да му пробута две-три щайги презряло авокадо, а след ден някак го предума да купи щайга портокали, които изобщо не му трябваха. На третия ден Чарли реши да стане много рано и да прави, да струва, но да отстрани веднъж завинаги този човек от тържището.

Следващия понеделник Нед Денинг вече работеше във фирма „Тръмпър“ като първи управител на бакалията.

Тази заран Чарли намери добра стока, с която да зареди магазините на номера сто трийсет и едно и сто четирийсет и седем, а след час Боб Мейкинс дойде с новия пикап, за да ги върне с Нед на Челси Терас.

След като пристигнаха в магазина за плодове и зеленчуци, Чарли помогна да разтоварят и да подредят стоката, сетне, малко след седем, се прибра вкъщи за закуска. Реши, че още е раничко да звъни по телефона на подполковника.

Готвачката му донесе яйца с бекон, които той подели с Даниъл и бавачката. Беки не слезе за закуска — още не се бе възстановила от последиците на обилната вечеря у Дафни.

Докато се хранеха, Чарли почти през цялото време отговаряше с радост на безкрайните, несвързани помежду си въпроси на Даниъл, докато бавачката не грабна малчугана и въпреки че той се задърпа, не го качи в детската стая. Чарли махна капачето на красивия старовремски джобен часовник. Беше осем без нещо, но той вече не издържаше, затова отиде в антрето, вдигна слушалката на телефона и помоли телефонистката да го свърже с Кенсингтън 1729.

— Търся подполковника — рече младежът след малко.

— Ще му предам, че се обаждате вие, господин Тръмпър — прозвуча в отговор.

Чарли се развесели при мисълта, че когато говори по телефона, винаги го познават по акцента.

— Добро утро, Чарли — гръмна друг акцент, който също не можеше да бъде сбъркан.

— Може ли да намина към вас, подполковник? — попита младежът.

— Ама разбира се, добре си дошъл — рече военният. — Но нека да е след десет, мой човек. Тогава Елизабет вече няма да си е вкъщи, отива на гости на сестра си в Камдън Хил.

— Ще дойда точно в десет — обеща Чарли.

След като приключи разговора, реши да запълни двата часа, като обиколи всички магазини. Още преди Беки да е отворила очи, той излезе за втори път тази сутрин от къщи и се отправи към Челси Терас.

Мина през железарията да вземе своя заместник, майор Арнолд, и тръгна заедно с него да проверява осемте магазина. Докато вървяха покрай сградата с жилищата, му обясни, че смята да я бутне и на нейно място да построи нови магазини.

След като излязоха от номер сто двайсет и девет, Чарли сподели с Арнолд тревогата си, че нещата в магазина за алкохолни напитки все още не вървят, и то въпреки новата система за доставки, която първоначално бяха въвели само в магазина за плодове и зеленчуци. Чарли се гордееше, че това е един от първите лондонски магазини, приемащи поръчки и по телефона — стоката се доставяше още същия ден на клиентите със сметки при тях. Това бе поредното хрумване, което бе заимствал от американците: колкото повече четеше за постиженията на колегите си в Щатите, толкова повече му се приискваше да посети страната и да види всичко с очите си.

Още помнеше първите доставки по домовете, с които се бе заел: бе използвал сергията на колела на дядо си и бе пращал Кити при клиентите. Сега караше син пикап последен модел с три конски сили, отстрани на който със сини букви пишеше: „Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Спря на ъгъла на Челси Терас и се загледа в галерията на номер едно, която с огромния си еркерен прозорец и двойната врата винаги щеше да привлича най-силно вниманието сред магазините на улица Челси Терас. Знаеше, че не след дълго ще дойде времето, когато ще влезе вътре и ще предложи на господин Фодъргил чек за тлъста сума, с която търговецът на произведения на изкуството да си покрие дълговете: неотдавна един напуснал наскоро служител на Фодъргил беше уверил Чарли, че бившият му шеф е на червено с над две хиляди лири стерлинги.

Чарли влезе в помещението на номер едно, но този път, за да плати много по-малка сума, и попита момичето зад щанда дали са готови с новата рамка на картината с Богородица и Младенеца: бяха му обещали да я направят преди цели три седмици.

Той не роптаеше, че са се забавили, защото така си намираше поредното оправдание, за да поразузнае. Тапетите зад щанда все така си бяха отлепени, беше останала само една продавачка и от това Чарли разбра, че собственикът невинаги успява да се разплати със служителите си.

Господин Фодъргил най-после се появи с малката маслена картина в нова позлатена рамка и я подаде на Чарли.

— Благодаря ви — рече младежът, сетне отново се взря в червените и сините тонове, нанесени със замах, и разбра колко много му е липсвала картината. — Колко ли струва? — попита той нехайно Фодъргил и му подаде банкнота от десет шилинга.

— Най-много няколко лири — оповести експертът и се пипна по папийонката. — Навсякъде из Европа ще намерите безброй образци, посветени на темата и нарисувани от незнайни художници.

— Просто се чудех — каза Чарли, след което си погледна часовника и пъхна квитанцията в джоба си.

Беше си оставил достатъчно време, за да се поразходи през Принсес Гардънс и да отиде у подполковника няколко минути преди десет. Сбогува се с господин Фодъргил и си тръгна.

Макар да бе рано, по улиците на Челси имаше доста хора и Чарли поздрави с вдигане на шапка неколцина от клиентите си, които срещна.

— Добро утро, господин Тръмпър.

— Добро утро, госпожо Саймъндс — отвърна младежът и понечи да прекоси улицата, за да мине напряко през парка.

Замисли се какво да каже на подполковника, след като разбере защо той се е отказал от поста председател на управителния съвет. Каквато и да беше причината, Чарли бе решен да не губи стария воин. Затвори след себе си вратичката на парка и тръгна по пътеката през моравата.

Дръпна се, за да стори път на жена с детска количка, и изкозирува на шега на възрастен войник, седнал на една от пейките, за да си свие цигара. След като прекоси тясната морава, излезе на Гилстън Роуд и отново затвори вратичката.

Продължи нататък към Трегънтър Роуд и ускори крачката. Усмихна се, когато пред него изникна малкият му дом, и понеже мислите му още бяха погълнати от подполковника и причината той да напусне фирмата, съвсем забрави, че носи под мишница картината.

Обърна се веднага щом чу писъка и как се затръшва врата — по-скоро по рефлекс, отколкото за да види какво става. Застина на място, съгледал опърпан тип, който изтичва на пътя и се стрелва право към него.

Продължи да стои като омагьосан, докато мъжът с вид на скитник се приближаваше все повече и повече. Накрая спря внезапно на две-три крачки от Чарли. Няколко мига двамата се гледаха, без да проронват и дума. Отпърво Чарли не се сети кой е четинестият дрипав човек пред него. После го позна, ала направо не повярва на очите си.

Не можеше да приеме, че брадясалият тип с опърпан шинел и износено кепе е същият мъж, когото е видял преди около пет години в Единбург.

Единственото, което го връщаше към онзи спомен, бяха трите чисти ивички върху еполетите на Трентам, очевидно останали от капитанските нашивки.

Трентам премести поглед надолу и се вторачи в картината, която Чарли носеше под мишница, после най-неочаквано му се нахвърли и му я изтръгна. Обърна се и пак хукна презглава в посоката, откъдето беше дошъл. Без да губи и миг, Чарли го подгони и започна бързо да го настига, понеже тежкият шинел, а и картината, която нападателят бе стиснал не на живот, а на смърт, му пречеха да тича.

Младежът бе само на метър от него и тъкмо понечи да му се хвърли и да го хване през кръста, когато чу втория писък. Поколеба се за миг, после си даде сметка, че отчаяният вик е долетял от неговата къща. Знаеше, че няма друг избор, освен да остави Трентам да му избяга с картината. Смени посоката и се втурна нагоре по стълбите пред номер единайсет. Нахълта в дневната, където завари готвачката и бавачката, надвесени над Беки. Тя се беше проснала на дивана и пищеше от болка.

Щом видя Чарли, очите й светнаха.

— Бебето е на път да се роди — беше единственото, което му каза.

— Вдигни я внимателно и ми помогни да я пренеса до автомобила — помоли Чарли готвачката.

Двамата изнесоха Беки от къщата и както я държаха, тръгнаха по пътеката, а бавачката изтича да им отвори вратата на автомобила и да им помогне да положат родилката на задната седалка.

Чарли се метна зад волана и изкрещя на готвачката, която вече въртеше манивелата, за да запали двигателя.

— Звъннете на сестра ми в болница „Гай“^[3] и й кажете, че сме тръгнали. Предупредете я да се готвят за спешен случай.

Двигателят се запали, готвачката се затича и се качи в автомобила, а Чарли подкара по средата на пътя, като се стараеше да не прави резки движения и да заобикаля пешеходците, велосипедите, трамваите, конете и другите автомобили. Смени скоростта и пое на юг към Темза.

Час по час се извръщаше, за да погледне жена си — дори не бе сигурен, че тя още е жива.

— Пощади живота и на двамата — изкрещя той колкото му глас държи.

Продължи по крайбрежната улица възможно най-бързо, като натискаше клаксона и току подвикваше на хората, които вървяха нехайно към отсрещния тротоар и дори не подозираха за терзанията му. Докато минаваше по Съдърк Бридж, за пръв път чу как Беки стене.

— Ей сега ще бъдем там, скъпа — обещай Чарли. — Изтърпи още малко.

След моста зави по първата улица вляво и продължи нататък със същата скорост, докато пред тях не изникна металната порта на болница „Гай“. Чарли влезе в двора, заобиколи кръглата леха с цветя и зърна Грейс и двама мъже в дълги бели престилки, които чакаха с носилка, сложена отстрани. Младежът спря точно пред тях, още малко и да им премаже пръстите на краката.

Двамата мъже изнесоха внимателно Беки от автомобила и я положиха върху носилката, после я качиха по рампата в болницата. Чарли изскочи от колата и тръгна до носилката: докато се качваха по стълбите, държеше Беки за ръката, а Грейс притичваше до него и му обясняваше, че господин Армитидж, завеждащ акушеро-гинекологичното отделение, ги чака в операционната на първия етаж.

Докато Чарли стигне вратата на операционната, вече бяха вкарали Беки вътре. Оставиха го сам в коридора. Той заснова напред-назад, без да забелязва хората, които профучаваха покрай него и си вършеха работата.

След няколко минути Грейс излезе и се зае да го убеждава, че господин Армитидж е овладял положението и Беки не може да бъде в по-добри ръце. Очакваше се детето да се роди всеки момент. Грейс стисна ръката на брат си и пак влезе в операционната. Чарли продължи да кръстосва — мислеше само за едно, за жена си и за първата им рожба, Трентам вече се бе превърнал в размазано петно. Молеше се за момче, Томи, което да бъде братче на Даниъл и което някой ден може би да поеме търговско дружество „Тръмпър“. Молеше се и Беки да не се мъчи много, докато ражда техния син. Вървеше напред-назад по коридора със зелени стени, осъзнал за кой ли път, че обича неописуемо жена си.

След един час от операционната излезе висок едър мъж, следван от Грейс. Чарли ги погледна, но хирургът беше с маска и той така и не разбра по лицето му как е минала операцията. Господин Армитидж смъкна маската и изражението му даваше отговора на безмълвните молитви, отправени от Чарли.

— Успях да спася живота на жена ви — рече мъжът, — но не можах да сторя нищо за мъртвородената ви дъщеря, господин Тръмпър. Наистина съжалявам.