Джефри Арчър
Търговецът (45)

45.

На другата сутрин в осем без нещо Тревър Робъртс се върна в хотела на Чарли и завари клиента си пред обилна закуска, състояща се от яйца, домат, гъби и бекон. Макар да изглеждаше уморен и да не се беше бръснал, адвокатът носеше добри новини.

— Свързахме се с директорката на сиропиталище „Света Хилда“ — госпожа Кълвър, която бе изключително отзивчива. — Чарли се усмихна. — Оказа се, че между 1923 и 1927 година там са постъпили общо деветнайсет деца. Осем момчета и единайсет момичета. Сега знаем, че от единайсетте момичета по онова време девет са били кръгли сираци. Успяхме да се свържем със седем от тях, пет от които имат живи роднини, потвърдили кой е бил баща им. Родителите на едно от момичетата са загинали при катастрофа, другото е аборигенка. С последните две се натъкнахме на повече трудности, та си рекох, че може би е най-добре да отскочите до „Света Хилда“ и сам да се запознаете с документацията.

— А персоналът?

— Само една от жените, работили по онова време в сиропиталището, все още се води на щат като готвачка и тя твърди, че в „Света Хилда“ никога не е постъпвало дете на име Трентам или нещо подобно, не помни и да е имало момичета, които да са се казвали Маргарет или Етел. Както личи, госпожица Бенсън е последната ни надежда.

— Госпожица Бенсън ли?

— Да, навремето е била директорка на сиропиталището, сега живее в доста скъп старчески дом — „Кленова хижа“, в другия край на града.

— Доста добре, господин Робъртс — похвали го Чарли. — Но как успяхте да накарате толкова бързо госпожа Кълвър да ви съдейства?

— Прибягнах, сър Чарлс, до методи, които, подозирам, са по-познати в юридическото училище на Уайтчапъл, а не на Харвард.

Чарли му се усмихна и продължи да чака пояснение.

— Доколкото подразбрах, от сиропиталището са започнали да набират средства за микробус.

— За микробус ли?

— Та сираците да ходят на излети…

— И вие сте подметнали, че аз…

— Че вие вероятно ще помогнете с някоя и друга автомобилна гума, ако…

— Ако в замяна те…

— Точно така. Ако в замяна ни съдействат.

— Схватлив сте, Робъртс, бързо усвоявате. Не мога да ви го отрека.

— Не бива да губим повече време, тръгваме незабавно за „Света Хилда“, за да се запознаете на място с документите.

— Все пак не е ли по-добре да заложим на госпожица Бенсън?

— Съгласен съм с вас, сър Чарлс. Смятам да я посетим още днес следобед, веднага щом приключим в сиропиталището. Между другото, докато госпожица Бенсън е била директорка, всички — не само децата, но и персоналът — са я наричали Кикимората, ето защо нямаме причини да очакваме да ни съдейства повече от Уолтър Слейд.

Когато пристигна в сиропиталището, Чарли бе посрещнат още на входа от директорката, госпожа Кълвър. Беше облечена в зелена рокля по последна мода, която очевидно бе изгладена току-що. Бе решила да приеме своя евентуален бъдещ благодетел така, сякаш той е Нелсън Рокфелер: когато го поведе към кабинета си, липсваше само червен килим.

Двамата млади адвокати, които цяла нощ бяха преглеждали усърдно папките, за да научат каквото има да се научава за реда в сиропиталището, за градските отпуски, дежурството по кухня, похвалите и порицанията, се изправиха, когато Чарли и Тревър Робъртс влязоха в стаята.

— Има ли някакъв напредък с онези две имена? — поинтересува се Робъртс.

— О, да, наистина останаха само две имена. Не е ли вълнуващо? — възкликна госпожа Кълвър, която заснова из кабинета и се зае да оправя всичко, сторило й се не на мястото си.

— Питах се дали…

— Все още нямаме доказателства — каза единият от младежите със зачервени очи, — но ми се струва, че едното момиче отговаря напълно на описанието. Не се знае нищо за времето, преди то да навърши две години. И което е по-важно, постъпило е в „Света Хилда“ точно когато капитан Трентам е чакал да го екзекутират.

— А готвачката си спомня, че когато е работела като миячка в кухнята — намеси се и директорката, — посред нощ някаква издокарана, строга на вид госпожа с префърцунен акцент е довела малко момиченце…

— Ето че се появи и госпожа Трентам — прекъсна я Чарли.

— Само дето момиченцето очевидно не се казва Трентам.

Младият адвокат погледна бележките, разпилени по масата отпред.

— Точно така, сър, не се е казвало Трентам — потвърди той. — Било е вписано като госпожица Кати Рос.

Чарли усети как краката му се подкосяват, а Робъртс и госпожа Кълвър се спуснаха, прихванаха го и му помогнаха да седне на единствения фотьойл в помещението. Директорката разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата му.

— Добре ли сте, сър Чарлс? — попита тя. — Трябва да отбележа, че не изглеждате…

— През цялото време е била пред очите ми — рече Чарли. — Както би се изразила Дафни, е щяла да ги извади.

— Нещо не разбирам — вметна Робъртс.

— Аз също — каза Чарли и се извърна към притеснения вестоносец, съобщил новината. — След като е напуснала сиропиталището, в Мелбърнския университет ли се е записала? — попита той.

Младежът от адвокатската кантора отново прегледа бележките си, да е сигурен.

— Да, сър. Постъпила е през 1942 година и е завършила през 1945-а.

— И е следвала изкуствознание и английска филология.

Младежът пак плъзна поглед по записките си.

— Точно така, сър — потвърди отново той, безсилен да прикрие изненадата си.

— А случайно да е тренирала тенис?

— От време на време е участвала в срещите на втория отбор на университета.

— Хубаво ли е рисувала? — продължи с въпросите Чарли.

Сътрудникът в адвокатската кантора отново се зае да прелиства папките.

— О, да — намеси се директорката. — Дори много хубаво, сър Чарлс. Още пазим една нейна рисунка, окачена е в столовата — горски пейзаж, подозирам, че е повлиян от Сисле. Бих казала дори, че…

— Може ли да видя картината, госпожо Кълвър?

— Ама разбира се, сър Чарлс. — Директорката извади ключ от горното дясно чекмедже на писалището и подкани: — Заповядайте, елате с мен.

Чарли стана криво-ляво от фотьойла и тръгна с госпожа Кълвър по дългия коридор към столовата. Тревър Робъртс също закрачи след Чарли и макар да бе все така озадачен, се въздържа да му задава въпроси.

Влязоха в столовата, Чарли спря като закован и възкликна:

— Ще позная и от двайсет крачки картина на Рос.

— Не ви разбрах, сър Чарлс.

— А, нищо, госпожо Кълвър — отвърна той, както разглеждаше горския пейзаж с богатите му кафеникави и зелени оттенъци.

— Красива е, нали, сър Чарлс? Момичето наистина разбира от колорит. Бих казала дори, че…

— Как смятате, госпожо Кълвър, справедливо ли е да ми преотстъпите тази картина срещу един микробус?

— Повече от справедливо — отговори без колебание директорката. — Всъщност съм сигурна, че…

— А ще бъде ли нахално, ако ви помоля да напишете върху гърба на пейзажа „Нарисуван от госпожица Кати Рос“ и после да посочите времето, когато тя е живяла в сиропиталище „Света Хилда“?

— На драго сърце, сър Чарлс.

Госпожа Кълвър пристъпи напред, свали картината от кукичката и я обърна откъм обратната страна. Онова, което сър Чарлс я бе помолил, вече бе написано и макар с годините да беше излиняло, още се четеше с просто око.

— Извинявайте, госпожо Кълвър — рече той. — Трябваше да се досетя сам.

Извади от вътрешния си джоб портфейла, подписа празен чек и го връчи на директорката.

— Но за колко?… — подхвана тя изумена.

— За колкото струва микробусът — беше единственото, което каза Чарли.

Госпожа Кълвър съвсем онемя.

Тримата се върнаха в директорския кабинет, където ги чакаше топъл чай. Единият от младите сътрудници от адвокатската кантора се запретна да преписва в два екземпляра всичко от досието на Кати, а Робъртс се свърза по телефона със старческия дом, където бе настанена госпожица Бенсън, за да предупреди главната сестра да ги чака най-много до час. След като и двете задачи бяха изпълнени, Чарли благодари на госпожа Кълвър за отзивчивостта и се сбогува с нея. Макар че от доста време не бе казала и дума, тя успя все пак да промълви:

— Благодаря ви, сър Чарлс. Много съм ви признателна.

Стиснал здраво картината, той излезе от сиропиталището и тръгна по пътеката. След като се качи в автомобила, нареди на шофьора да пази пейзажа като зеницата на окото си.

— Разбира се, сър. Сега накъде?

— Към старчески дом „Кленова хижа“, намира се в северния край — упъти го Робъртс, който се беше качил от другата страна. — Все пак се надявам да ми обясните какво точно се случи в „Света Хилда“ — и досега недоумявам.

— Ще ви кажа каквото знам — отвърна Чарли.

Обясни как преди около петнайсет години на празненство в новия си дом на Итън Скуеър се е запознал с Кати. Продължи да разказва, докато стигна до деня, когато госпожица Рос е била назначена в управителния съвет на „Тръмпър“, и как след самоубийството на Даниъл е получила загуба на паметта и досега не помни почти нищо от онова, което й се е случило, преди да пристигне в Англия. Адвокатът изненада Чарли, когато възкликна:

— Можете да бъдете сигурен — не е съвпадение, че госпожица Рос е заминала за Англия и е кандидатствала за работа в „Тръмпър“.

— За какво намеквате? — попита Чарли.

— Очевидно е напуснала Австралия с едничката цел да се опита да разбере нещо за баща си — вероятно е смятала, че той още е жив и може би дори се е установил в Англия. Това вероятно е била първоначалната й подбуда да дойде в Лондон, където безспорно е открила някаква връзка между неговото и вашето семейство. Стига да намерите брънката, свързваща баща й и това, че момичето е пристигнало в Англия и е постъпило на работа в „Тръмпър“, вече ще разполагате и с доказателство — доказателство, че Кати Рос всъщност е Маргарет Етел Трентам.

— Но аз нямам и представа каква е тази свързваща брънка — оплака се по-възрастният мъж. — И едва ли ще я открия, при положение че Кати и досега не помни почти нищо от началото на живота си в Австралия.

— Е, да се надяваме, че госпожица Бенсън ще ни насочи — отбеляза Робъртс. — Макар че, както вече ви предупредих, никой, който я познава от сиропиталище „Света Хилда“, не е казал и една добра дума за нея.

— Щом Уолтър Слейд се оказа такъв костелив орех, сигурно и от нея няма да успеем да откопчим нищо. Очевидно е, че госпожа Трентам сякаш е омагьосала всички, с които е общувала тук.

— Така си е — съгласи се адвокатът. — Точно за това не казах на главната сестра в старческия дом — госпожа Камбъл, защо им отиваме на гости. Не виждам причина да предупреждаваме госпожица Бенсън, че престои да я посетим. Защо да й даваме време да си подготви отговорите на всички въпроси!

Чарли изсумтя одобрително.

— А измислихте ли как да подходим към нея? — попита той. — Защото лично аз се изложих на срещата с Уолтър Слейд.

— Не, не съм измислил. Ще се наложи да импровизираме — дано бъде по-отзивчива. Макар че един господ знае кой акцент ще ви се наложи да употребите този път, сър Чарлс.

След няколко секунди те вече минаха с автомобила през тежките крила на портата от ковано желязо. Подкараха по дълга алея с дървета отстрани, която ги отведе при голяма къща от началото на века, заобиколена с обширен парк.

— Тук едва ли е много евтино — отбеляза Чарли.

— Съгласен съм — рече адвокатът. — И за съжаление не личи по нищо, че се нуждаят от микробус.

Автомобилът спря пред тежка дъбова врата. Тревър Робъртс скочи навън и изчака и Чарли да слезе от колата, после натисна звънеца.

Не им се наложи да чакат дълго. Отвори им младичка медицинска сестра, която ги поведе по коридора с лъснати до блясък плочки към кабинета на главната сестра — госпожа Камбъл.

Тя бе облечена в познатата колосана синя престилка с бяла якичка и маншети, каквито свързваме с професията й. Посрещна Чарли и Тревър Робъртс със силен шотландски акцент и ако не беше слънцето, струящо през прозорците, сигурно щеше да бъде простено на Чарли, задето си е помислил как главната медицинска сестра на „Кленова хижа“ вероятно и не знае, че е напускала някога Шотландия.

Госпожа Камбъл се запозна с гостите и ги попита какво обичат.

— Надявам се, ще ни разрешите да поговорим с една от жените, настанени при вас.

— Да, разбира се, сър Чарлс. С кого желаете да се видите? — попита тя.

— С госпожица Бенсън — обясни Чарли. — Как да ви обясня…

— О, сър Чарлс, ама вие не знаете ли?

— Какво да знам? — сепна се той.

— Госпожица Бенсън почина миналата седмица. В четвъртък я погребахме.

За втори път този ден Чарли усети как краката му се подкосяват — Тревър Робъртс побърза да хване клиента си за лакътя и да го отведе до най-близкия стол.

— О, много съжалявам — пророни сестрата. — Нямах представа, че сте й толкова близък. — Чарли не каза нищо. — Дошли сте чак от Лондон специално за да я видите ли?

— Да — потвърди вместо него адвокатът. — Госпожица Бенсън имала ли е напоследък и други гости от Англия?

— Не — отвърна без колебание госпожа Камбъл. — Към края не я посещаваше почти никой. Идвали са един-двама души от Аделаида, но никой от Англия — добави тя някак припряно.

— А да ви е споменавала някога за Кати Рос или Маргарет Трентам?

Главната сестра се замисли.

— Не — отвърна накрая. — Поне аз не си спомням.

— Е, в такъв случай да си вървим, сър Чарлс, не виждам смисъл да отнемаме повече време на госпожа Камбъл.

— Така е — съгласи се едва чуто Чарли. — Благодаря ви, госпожо Камбъл.

Робъртс му помогне да стане от стола, а главната сестра тръгна да ги изпрати до входната врата.

— Скоро ли се връщате в Англия, сър Чарлс? — поинтересува се тя.

— Да, вероятно още утре.

— Ще ви притесни ли много, ако ви помоля да пуснете в Лондон едно писмо?

— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Чарли.

— При обичайни обстоятелства не бих си позволила да ви обременявам излишно — изтъкна жената, — но тъй като става въпрос именно за госпожица Бенсън…

Двамата застинаха и се вторачиха в спретнато облечената шотландка. Тя също спря и разпери ръце.

— Нали разбирате, сър Чарлс, тук не става дума просто да спестя пощенските разходи, както биха си помислили повечето хора. Всъщност тъкмо обратното, просто искам да се издължа час по-скоро на благодетелите на госпожица Бенсън.

— Благодетелите на госпожица Бенсън ли? — ахнаха в един глас Чарли и Робъртс.

— Ами да — потвърди дребничката жена и се изпъчи. — Ние в „Кленова хижа“ нямаме навика да взимаме такса на покойници, господин Робъртс. Както безспорно бихте се съгласили, няма да е честно.

— Ама разбира се, госпожо Камбъл.

— И така, макар и да държим да ни се плаща за три месеца напред, винаги връщаме парите, ако някой от настанените при нас почине. След като покрием разходите, разбира се.

— Разбирам, разбирам — рече Чарли, все така загледан с надежда в главната сестра.

— Та ако бъдете така любезен да ме изчакате, ще отскоча да донеса от кабинета писмото.

Тя се обърна и се отправи към кабинета си, който беше само на няколко метра по-нататък в коридора.

— Започвайте да се молите — каза Чарли.

— Това и правя — отговори адвокатът.

След малко госпожа Камбъл се върна с плик, който повери на Чарли. Върху него с калиграфски почерк пишеше: „Лондон, Странд, банка «Кутс и сие», за директора“.

— Дано, сър Чарлс, не сметнете молбата ми за прекалено нахална.

— За мен наистина е голямо удоволствие, госпожо Камбъл — увери я той и се сбогува.

Вече в автомобила, Робъртс каза:

— Би било твърде безнравствено от моя страна, сър Чарлс, да ви съветвам дали да отваряте, или да не отваряте писмото, ала…

Но Чарли вече беше разкъсал плика и бе извадил листовете в него.

Към подробната сметка за времето от 1953 до 1964 година беше прикачен чек за деветдесет и две лири стерлинги, така че влогът на госпожица Рейчъл Бенсън да бъде закрит.

— Бог да поживи шотландците и пуританското им възпитание — каза Чарли, след като видя на чие име е издаден чекът.