Джефри Арчър
Търговецът (16)

16.

Физиономист съм и познах мъжа, който ми теглеше картофите, още щом го зърнах. После се сетих и какво пише на табелата над входа на магазина. Точно така, Тръмпър, Ч., ефрейтор. Не, накрая, ако не ме лъже паметта, го произведоха сержант. Как ли се казваше онзи негов приятел, който посмъртно бе удостоен с медал за храброст? А, да, Прескот, Т., редник. Обяснението за смъртта му нещо не ми се стори убедително. Божичко, какви само подробности се запечатват в паметта ни!

Когато се прибрах за обяд, казах на госпожата, че съм срещнал сержант Тръмпър, тя обаче не прояви особен интерес, докато не й подадох плодовете и зеленчуците. Чак тогава ме попита откъде съм ги купил.

— Как откъде, от Тръмпър — натъртих аз.

Тя кимна и не каза нищо повече, но явно е запомнила името.

На другия ден наредих на секретаря на полка да прати на Тръмпър два билета за годишната вечеря и бал, после съвсем забравих за мъжа, докато вечерта на бала не ги видях да седят на сержантската маса. Говоря в множествено число, защото Тръмпър бе довел едно изключително привлекателно момиче. Въпреки това почти цялата вечер не обръщаше никакво внимание на дамата и танцуваше с млада жена, чието име не запомних и която седеше през няколко стола от мен на масата на шефовете. Когато комендантът покани Елизабет на танц, аз веднага се възползвах. С усещането, че половината батальон ме е зяпнал, прекосих дансинга, поклоних се на въпросната дама и я попитах дали ще ми окаже частта да танцува с мен. Установих, че се казва госпожица Салмън, танцуваше прекрасно, като офицерска жена. Беше и много умна, а и весела. Умът ми не го побираше какво търси Тръмпър при друга и ми идеше да му го кажа право в очите, но не ми беше работа да му се бъркам.

След танца заведох госпожица Салмън да я запозная с Елизабет, която остана очарована не по-малко от мен. По-късно госпожата ми каза как научила, че момичето било сгодено за капитан Трентам от полка, сега бил прехвърлен на служба в Индия. Трентам, Трентам… Сетих се, че в батальона имаше млад офицер, който се казва така — за проявен героизъм на Марна бе отличен с медал — имаше обаче още нещо, свързано с него, което ми се изплъзваше. „Клетото момиче!“, помислих си, защото през 1882 година, когато ме пратиха в Афганистан, бях подложил Елизабет на същото изпитание. Заради тия проклети афганистанци изгубих едното си око и за малко да изгубя и единствената жена, която някога съм обичал. Въпреки това е проява на лош вкус да се ожениш, преди да си станал капитан… а също да стоиш ерген, след като са те произвели майор.

Докато се прибирахме, Елизабет ме предупреди, че на другата сутрин била поканила госпожица Салмън и Тръмпър да ни гостуват на Трегънтър Роуд.

— Защо? — учудих се аз.

— Доколкото разбрах, искат да ти предложат нещо.

Дойдоха в малката ни къща на Трегънтър Роуд още преди старовремският часовник да е отброил единайсет часа. Поканих ги в дневната и попитах Тръмпър:

— За какво става въпрос, сержанте?

Той и не опита да отговори — оказа се, че госпожица Салмън е говорителката на двамата. Без да си хвърля думите на вятъра, тя изтъкна твърде убедителна причина да се включа в малкото им предприятие, но, както сами разбирате, не като шеф, със заплата сто лири стерлинги годишно. Макар предложението да ми се стори неуместно, бях трогнат от доверието, което ми оказваха, и обещах да помисля внимателно. Допълних, че в най-скоро време ще им пиша и ще ги известя за решението си.

Елизабет ме подкрепи напълно, ала подчерта, че не е зле първо да поразузная и чак тогава да реша дали да отхвърля окончателно предложението.

През следващата седмица се постарах всеки делничен ден да се навъртам около Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Доста често сядах на пейката срещу магазина, откъдето можех да наблюдавам незабелязано работата на двамата младежи. Избирах различно време на деня — по очевидни причини. Понякога се появявах съвсем рано сутринта, друг път — в най-натоварените часове, после надвечер наминавах отново. Веднъж дори видях как затварят и бързо се убедих, че сержант Тръмпър не е от хората, които бързат да приключат: магазинът за плодове и зеленчуци затвори последен. Нямам нищо против да споделя с вас, че и Тръмпър, и госпожица Салмън ми направиха изключително добро впечатление. „Рядко се срещат такива хора“, рекох на Елизабет след последната обиколка.

Няколко седмици преди това директорът на Имперския военен музей ме бе потърсил, за да ме покани за член на управителния съвет, но да ви призная, ако не броим това, предложението на Тръмпър бе единственото, което получавах, откакто предната година излязох в запас. Директорът на музея не спомена нищо за пари, откъдето отсъдих, че там ще работя без възнаграждение, а от книжата на съвета, които ми пратиха да прегледам, се убедих, че няма да ми се налага да отделям на музея повече от час на седмица.

След дълги душевни терзания, кратък разговор с госпожица Дафни Харкорт-Браун и насърчение от страна на Елизабет, която се дразнеше, задето по цял ден й се пречкам из къщата, пратих на госпожица Салмън бележка, с която съобщих, че съм на тяхно разположение.

На другата заран разбрах с какво точно съм се заел: гореспоменатата дама се появи отново на Трегънтър Роуд, за да ми обясни каква ще бъде първата ми задача. Да ви призная, бе по-обстоятелствена и изчерпателна от който и да е щабен офицер, бил някога под мое командване.

Беки — тя подчерта, че вече сме били „съдружници“, затова да не съм се обръщал към нея с това „госпожице Салмън“ — обясни да съм гледал на първото ни посещение в „Чайлд“ на Флийт стрийт като на „суха тренировка“, защото голямата риба, в която сме се целели, щяла да се появи чак след седмица. Тогава вече сме щели „да стреляме на месо“. Употребяваше изрази, които не бях и чувал.

Честно казано, сутринта на срещата в първата банка се явих плувнал в пот и ако трябва да съм докрай откровен, насмалко да си плюя на петите и да избягам от предната линия още преди началото на настъплението. Ако не бяха тези преизпълнени с надежда млади лица, които ме чакаха пред банката, със сигурност щях да се оттегля от цялата кампания.

Е, въпреки опасенията ми си тръгнахме от банката само след половин час: първият ни набег излезе повече от успешен, според мен се показах на висота и не подведох младежите. Не че имам високо мнение за Хадлоу, който, мен ако питате, си е мижитурка, но в Кралския източнокентски полк „Бъфс“ са събрани от кол и въже. Още повече че Хадлоу никога не бе влизал в бой, а това вече говори достатъчно за даден човек.

От този миг нататък следях изкъсо дейността на Тръмпър и държах всяка седмица да се събираме в магазина, за да бъда в течение. Дори от време на време давах по някой и друг съвет и насърчение. Никак не е приятно да получаваш пари, които не си изработил.

В началото всичко вървеше по вода, всъщност тримесечните отчети бяха доста внушителни. После, в края на май 1920 година, Тръмпър помоли да се видим само двамата. Знаех, че е хвърлил око на още един магазин на Челси Терас, вероятно искаше да обсъдим откъде да намерим пари.

Съгласих се да се срещнем в неговото жилище, понеже младежът явно се притесняваше, ако го поканех в клуба или у дома на Трегънтър Роуд. Вечерта, когато отидох при него, го заварих много ядосан и реших, че вероятно в някой от четирите магазина са възникнали проблеми, младежът обаче ме увери, че случаят бил друг.

— Казвай тогава какво има, Тръмпър — подканих аз.

— Да ви призная, сър, не е толкова лесно — сподели младежът и аз продължих да мълча с надеждата, че това ще му помогне да се поотпусне и да си излее болката. — Става въпрос за Беки, сър — изпелтечи накрая той.

— Страхотно момиче — уверих го аз.

— Да, така си е, сър. Но се опасявам, че е бременна.

Да ви призная, преди няколко дни бях научил новината от самата Беки, но тъй като й бях обещал да не казвам на никого, дори на Чарли, се престорих на изненадан. Давах си сметка, че сега времената са други, но знаех и че Беки е получила твърде строго възпитание, пък и никога не бе оставяла у мен впечатление, че е като онези момичета, сещате се кои.

— Вие със сигурност бихте искали да узнаете кой е бащата — допълни Чарли.

— Мислех, че… — подхванах аз, ала младежът веднага поклати глава.

— Не, не съм аз — рече той. — Де да бях аз! Тогава поне щях да се оженя за нея и нямаше да ви занимавам с това.

— И кой е виновникът? — поинтересувах се аз.

Чапли се подвоуми-подвоуми, пък каза:

— Гай Трентам, сър.

— Капитан Трентам ли? Но доколкото си спомням, той е в Индия.

— Точно така, в Индия е, сър. Само да знаете колко съм молил и убеждавал Беки да му пише и да му съобщи за станалото. Тя само повтаряше, че това щяло да му съсипе кариерата.

— Но ако не му каже, ще си съсипе живота! — троснах се аз ядосан. — Представи си само да живее с дамгата, че е родила, без да е омъжена, да не говорим пък, че ще й се наложи да гледа незаконородено дете. При всички положения Трентам рано или късно ще научи, нали така?

— Може да стане и така, че да не научи истината от Беки, а аз определено не разполагам с такова влияние, че да го принудя да направи каквото е редно.

— Има ли още нещо, Тръмпър, което криете за Трентам и което би трябвало да знам?

— Не, сър — отвърна той прекалено припряно, за да ме убеди.

— В такъв случай остави Трентам на мен — рекох му аз. — А ти се занимавай с магазините. Но се постарай да ме уведомиш веднага щом нещата се изяснят, не искам да оставям впечатлението на човек, който няма и представа какво става.

Понечих да си тръгна.

— Не след дълго всички ще знаят — простена Чарли.

Казах „Остави Трентам на мен“, а нямах и понятие какво да предприема. Когато обаче вечерта се прибрах у дома, обсъдих всичко с Елизабет. Тя ме посъветва да поговоря с Дафни, която според нея знаела много повече от Чарли. Подозирах, че е права.

След два-три дни ние с жена ми поканихме Дафни на чай у нас на Трегънтър Роуд. Тя потвърди всичко, казано от Чарли, и добави още някои съществени подробности.

Според Дафни Трентам бил първият мъж, в когото Беки се влюбила истински. Младата жена бе готова да се закълне, че преди да се запознае с капитана, приятелката й не е спала с друг мъж, а и с Трентам била преспала само веднъж. Тя ни увери, че капитан Трентам не можел да се похвали със същата безупречна репутация.

Другото, което Дафни ни каза, не спомогна особено за намирането на просто решение, понеже се разбра, че не можем да разчитаме майката на Трентам да го накара да направи каквото е редно.

— Ами баща му? — попитах аз. — Как мислиш, има ли смисъл да говоря с него? Служили сме в един полк, но не и в един батальон.

— Той е единственият човек в това семейство, когото някога съм уважавала — призна Дафни. — Депутат е от Западен Бъркшир, членува в Либералната партия.

— Значи ще опитам чрез него — отвърнах аз. — Не споделям политическите му убеждения, но това надали ще му попречи да различи бялото от черното.

Майорът отговори веднага на поредното писмо, което написах на хартия с герба на клуба, и ме покани следващия понеделник у тях на Честър Скуеър — да се почерпим.

Явих се точно в шест часа. Заведоха ме в дневната, където ме посрещна твърде очарователна дама, представила се като госпожа Трентам. След описанието, което ми бе направила Дафни, очаквах да видя някаква вещица, а се оказа, че жената е доста привлекателна. Домакинята се извини много любезно: съпругът й имал заседание на парламентарната група в Камарата на общините, от което не можел по никакъв начин да се измъкне. Веднага реших — както се оказа впоследствие, погрешно — че въпросът не търпи никакво отлагане и че трябва да предам каквото имам да предавам на майора, чрез жена му.

— Не бих искал да ви притеснявам — започнах аз.

— Можете да говорите напълно откровено, подполковник. Бъдете сигурен, че съпругът ми ми се доверява напълно. Нямаме тайни един от друг.

— Да ви призная, госпожо Трентам, въпросът, по който съм дошъл, засяга сина ви.

— Така ли? — бе единственото, което отвърна тя.

— И неговата годеница госпожица Салмън.

— Тя не му е и никога не му е била годеница — тросна се домакинята — изведнъж се бе ядосала.

— Но доколкото разбрах…

— Разбрали сте, че синът ми е обещал нещо на госпожица Салмън ли? Мога да ви уверя, подполковник, че това е нагла лъжа.

Стъписан, не можах да се сетя по какъв дипломатичен начин да съобщя на домакинята истинската причина, поради която съм настоял да се срещна със съпруга й. Ето защо казах само:

— Каквито и обещания да са давани или да не са давани, драга ми госпожо, съм на мнение, че вие със съпруга ви трябва да знаете, че госпожица Салмън чака дете.

— И какво общо имам аз? — сопна се госпожа Трентам и впери в мен поглед, в който нямаше и следа от страх.

— Как да няма общо! Синът ви е баща на детето!

— Това го твърди госпожица Салмън, подполковник.

— Трябва ли да говорите така, недостойно е — рекох й аз. — Познавам госпожица Салмън, тя е едно много почтено момиче. Пък и щом синът ви не е баща на детето, кой тогава е?

— Един дявол знае — отвърна госпожа Трентам. — Ако се съди от името, с което се ползва въпросната госпожица, би могъл да бъде всеки. В края на краищата баща й е преселник.

— Дядото на краля, уважаема госпожо, също е преселник — напомних й аз. — Въпреки това той щеше да знае как да постъпи, ако се бе озовал в същото неприятно положение.

— Ей богу, подполковник, не разбирам накъде биете.

— Казвам ви, драга ми госпожо, че синът ви е длъжен или да се ожени за госпожица Салмън, или да напусне доброволно полка и да се погрижи за бъдещето на детето.

— Както личи, подполковник, отново трябва да ви заявя пределно ясно, че синът ми няма нищо общо с тази неразбория. Уверявам ви, Гай престана да се вижда с момичето доста месеци преди да замине за Индия.

— Знам, драга ми госпожо, че това не отговаря на истината, защото…

— Виж ти, знаел! В такъв случай, подполковник, съм длъжна да ви попитам защо сте взели толкова присърце цялата тази история?

— Взел съм я, защото госпожица Салмън и господин Тръмпър са ми колеги — обясних аз.

— А, такава ли била работата! — тросна се госпожа Тръмпър. — Значи не се налага да търсите дълго, за да откриете истинския баща.

— Драга ми госпожо, нищо не ви дава основание да говорите така. Чарли Тръмпър не е някой…

— Не виждам причина да продължаваме този разговор, подполковник — надигна се от стола домакинята. Тръгна към вратата, без дори да си дава труда да поглежда към мен. — Длъжна съм да ви предупредя, подполковник, че ако чуя още веднъж тази долна клевета, няма да се поколебая и ще наредя на адвокатите си да заведат дело, за да защитят доброто име на сина ми.

Макар и разтърсен, я последвах във вестибюла, решен да не оставям нещата току-така. Сега вече смятах, че единствената ми надежда е майор Трентам. Точно когато жена му ми отвори входната врата, аз отсякох:

— Можа ли да разчитам, госпожо, че ще предадете на съпруга си този разговор?

— Не можете да разчитате на нищо, подполковник — бяха последните й думи, после вратата се затръшна под носа ми.

Последният човек, който се е държал с мен така, бе една жена в Рангун и съм длъжен да отбележа, че въпросното момиче имаше далеч по-основателна причина да се чувства наскърбено.

Когато възпроизведох — възможно най-точно — разговора пред жена си Елизабет, тя изтъкна както винаги ясно и кратко, че разполагам само с три възможности. Първо, да пиша направо на капитан Трентам и да го призова да постъпи като истински мъж, второ, да уведомя командващия.

— И трето? — подканих аз.

— Никога повече да не отваряш дума за това.

Обмислих внимателно думите й и реших да постъпя по втория начин: пратих на Ралф Форбс, много свестен човек, наследил ме като командващ полка, кратичко писмо, в което излагах фактите, както ги знаех. Подбрах много внимателно думите — съзнавах, че ако госпожа Трентам изпълни заканата си и заведе дело, това ще опозори полка и дори ще го направи за смях. Същевременно обаче реших да се грижа като баща за Беки, защото клетото момиче направо се съсипваше. Стараеше се да се подготви за изпитите, а също да бъде неплатена секретарка и счетоводителка на процъфтяваща малка фирма, макар че който и да я подминеше на улицата, виждаше, че й предстои да ражда само след няколко седмици.

Тези седмици се изнизваха и аз се притеснявах, че на фронта на Трентам не се случва нищо ново, макар и да получих от Форбс отговор, в който той ме уверяваше, че е разпоредил разследване. Подпитвах и Дафни, и Чарли какво ново-старо, но и те като мен тънеха в неведение.

Даниъл Джордж се роди в средата на октомври същата година и аз бях трогнат, когато Беки ме покани да му стана кръстник заедно с Боб Мейкинс и Дафни. Зарадвах се още повече, когато тя ми съобщи, че следващата седмица те с Чарли ще се женят. Това, разбира се, нямаше да запуши устата на хората, но поне на хартия детето щеше да бъде законно.

На скромното подписване в гражданското отделение в Челси присъствахме ние с Елизабет, Дафни, Пърси, госпожа Салмън, госпожица Роуч и Боб Мейкинс. После в жилището на Чарли над магазина падна голяма веселба.

Тъкмо вече си мислех, че всичко се е наредило от хубаво по-хубаво, когато няколко месеца по-късно Дафни ми звънна по телефона и ме помоли да се видим — било спешно. Заведох я да обядваме в клуба, където тя ми показа писмо — беше го получила същата сутрин от капитан Трентам. Докато го четях, ми стана пределно ясно, че госпожа Трентам очевидно е научила за писмото, с което предупреждавах Форбс за последиците от едно съдебно дело за неспазено обещание, и незабавно е взела нещата в свои ръце. Явно беше крайно време синът й да разбере, че няма да му се размине току-така.

Оставих гостенката да си пие кафето, а аз отидох в читалнята към клуба и с помощта на силно бренди се заех да съчинявам не по-малко силно писмо. Реших, че при тези обстоятелства окончателният вариант обхваща възможно най-дипломатично и реалистично всички въпроси. Дафни ми благодари и обеща да препише дума по дума писмото и да го прати на Трентам.

Не съм разговарял отново с нея до деня на сватбата й месец по-късно, когато не му беше времето да отварям въпрос за капитан Трентам.

След венчавката в църквата отидох на сватбената гощавка на Винсънт Скуеър. Опитах се да открия в множеството госпожа Трентам, която, предполагах, също бе сред поканените. Не изгарях от желание да разговарям отново с въпросната дама.

Виж, зарадвах се на Чарли и Беки — зърнах ги в голямата шатра, опъната специално за случая. Никога не бях виждал момичето толкова лъчезарно, а Чарли бе като изваден от кутийка с фрака, сивата вратовръзка и цилиндъра. Оказа се, че красивият часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката, му е сватбен подарък от Беки — тя ми обясни, че бил наследство от баща й — макар че, както ми каза Чарли, той трябвало още на другата заран да върне дрехите на „Мос Брос“^[1].

— Не е ли крайно време, Чарли, да си купиш официални дрехи? — попитах аз. — Така де, както е тръгнало, в бъдеще ще имаш много повече поводи да ги обличаш.

— Не, засега няма да купувам — отвърна той. — Не искам да се охарчвам излишно.

— Мога ли да попитам защо? — рекох аз. — Цената на…

— Защото възнамерявам да закупя шивашко ателие — прекъсна ме младежът. — От доста време съм хвърлил око на номер сто четирийсет и три, доколкото подразбрах от господин Краудър, ателието всеки момент ще бъде обявено за продан.

Нямаше какво да възразя на такъв смислен отговор, макар че със следващия си въпрос Чарли направо ме смая.

— Чували ли сте някога, подполковник, за „Маршал Фийлд“?

— В полка ли е служил? — опитах да налучкам аз.

— Не, не е служил в полка — подсмихна се младежът. — „Маршал Фийлд“ е универсален магазин в Чикаго, където можеш да купиш всичко, необходимо ти до края на живота. И не само това, разполагат със сто и осемдесет хиляди квадратни метра търговска площ под един покрив.

Едва ли имаше нещо по-ужасно, но не се и опитах да охладя разпалеността на младежа.

— Сградата е разположена върху цяло каре — съобщи ми той. — Представяте ли си магазин с двайсет и осем входа? Ако се вярва на рекламата, там можеш да купиш всичко, от автомобил до ябълка, при това от всяка стока имало по двайсет и четири модела. Това е първият магазин, направил истинска революция в търговията на дребно, въвеждайки възможността да пазаруваш на кредит. Освен това твърдят, че ако нещо не се намира в универсалния магазин, могат да ти го доставят до седмица. Девизът на „Фийлд“ е: „Дайте на жената всичко, каквото поиска“.

— Какво предлагаш, да закупим „Маршал Фийлд“ в замяна на Челси Терас номер сто четирийсет и седем ли? — взех да остроумнича аз.

— Не веднага, подполковник. Но ако с времето успея да изкупя всички магазини по Челси Терас, бихме могли да направим същото и в Лондон и вероятно дори да заличим първия ред в сегашната им напориста реклама.

Знаех, че ми отправя предизвикателство, затова надлежно попитах какво гласи този ред.

— Най-големият магазин в света — отвърна Чарли.

— А ти какво мислиш? — обърнах се аз към Беки.

— В случая с Чарли — отвърна тя — това ще бъде най-голямата сергия на света.