Джефри Арчър
Търговецът (31)

31.

Даниъл се качи в спалния вагон за Сидни, но така и не заспа. Единственото, което му се искаше, бе час по-скоро да се махне от Мелбърн. Докато влакът се отдалечаваше от града, му поолекна, след известно време той дори изяде половината сандвич, който си беше взел от вагон-ресторанта. Когато влакът пристигна на гарата в най-големия австралийски град, младежът скочи на перона, натовари куфара на такси и тръгна право към пристанището. Качи се на първия кораб, отплаващ за западното крайбрежие на Америка.

В полунощ мъничкият параход, който имаше разрешително да превозва всичко на всичко четирима пътници, пое към Сан Франциско. Пуснаха Даниъл да се качи чак когато плати на капитана в брой — останаха му пари колкото да се добере до Англия, стига, разбира се, да не загазеше някъде по пътя.

По време на сякаш безкрайното плаване до Америка параходът не спря да се клатушка и люлее и Даниъл почти не стана от койката — обмисляше отново и отново какво да прави със сведенията, с които сега разполагаше. Постоянно се сещаше за притесненията и тревогите, вероятно мъчили майка му през годините, и за това какъв прекрасен човек е вторият му баща. Тези думи — „втори баща“, му бяха много неприятни. Никога нямаше да възприема Чарли така. Стига да му се бяха доверили още от самото начало, Даниъл със сигурност щеше да използва способностите си, за да им помогне, вместо да пилее толкова много сили в опити да установи истината. Сега обаче съзнаваше до болка, че не може да сподели с тях какво е научил, понеже вероятно знаеше повече и от тях.

Съмняваше се майка му да знае, че Трентам е умрял в затвора, оставяйки из цял Нов Южен Уелс и Виктория куп неплатени дългове. Това със сигурност не го пишеше върху надгробния камък в Асхърст.

Докато стоеше на палубата и гледаше как корабчето се клатушка по избрания маршрут, как минава под моста „Голдън Гейт“ и навлиза в пристанището на Сан Франциско, Даниъл най-сетне реши какво да прави.

Мина през Имиграционната служба, взе автобуса за центъра на града и отседна в същия хотел, където бе пренощувал, преди да замине за Австралия. Портиерът извади двете картички, които не бе успял да изпрати, а Даниъл му връчи обещаната банкнота от десет долара. Написа нещо ново и пусна картичките наведнъж, преди да се качи на трансконтиненталния експрес за Ню Йорк.

Идеите му се избистряха с всеки изминал час и ден на самота, макар че, притеснен, Даниъл често се питаше какво ли още знае майка му, за което той няма да посмее да я попита. Ако не друго, сега поне беше сигурен, че негов баща наистина е Гай Трентам, напуснал опозорен Индия или Англия. Излизаше, че страховитата госпожа Трентам му е баба, която по незнайни причини обвинява не друг, а Чарли за всичко, сполетяло сина й.

След като пристигна в Ню Йорк, Даниъл съвсем се отчая — „Куин Мери“ бе отплавал само преди ден за Англия. Взе си място на „Куин Елизабет“ и така остана само с няколко долара в брой. Последното, което направи на американска земя, бе да прати на майка си телеграма, с която й съобщи кога, горе-долу, пристига в Саутхамптън.

Когато Статуята на свободата вече не се виждаше от кърмата на презокеанския пътнически кораб, младежът се поуспокои за пръв път. Но през петте дни на пътуването мислите му отново и отново го връщаха към госпожа Трентам. Все не можеше да я възприеме като своя баба. Щом дойде време да слезе в Саутхамптън, Даниъл си даде сметка, че майка му трябва да му отговори на още няколко въпроса, ако той иска да осъществи своя план.

Докато слизаше по мостика, за да стъпи отново на английска земя, забеляза, че по време на отсъствието му листата на дърветата от зелени са станали златисти. Смяташе да реши проблема с госпожа Трентам още преди те да са опадали от клоните.

Майка му го чакаше на кея. Даниъл й се зарадва както никога дотогава и я притисна до себе си толкова силно, че тя не успя да прикрие учудването си. Докато пътуваха с автомобила към Лондон, той научи прискърбната новина, че в негово отсъствие другата му баба е починала — макар че била получила много картички, майка му така и не успяла да си спомни имената на професорите, за които той й бил споменал, че ще посети, за да се свърже с него и да му съобщи. Въпреки това се била зарадвала много на картичките.

— Сигурно ще получиш още — рече Даниъл и за пръв път изпита угризения на съвестта.

— Имаш ли време да поостанеш с нас, преди да се върнеш в Кеймбридж?

— Да. Прибрах се малко по-рано от предвиденото, тъй че ще се наложи да ме изтърпите няколко седмици.

— Баща ти ще се зарадва много.

Даниъл се запита докога, щом някой изрече „баща ти“, в съзнанието му ще изниква образът не на Гай Трентам, а на Чарли.

— Какво решихте, откъде ще вземете пари за новия строеж?

— Решихме да пуснем акции на борсата — отвърна майка му. — Това ни подсказаха простите сметки. Архитектът е готов с проекта, както знаеш, баща ти иска само най-доброто и се опасявам, че накрая сметката ще скочи до половин милион лири стерлинги.

— А ще успеете ли да задържите контролния пакет акции в новото дружество?

— Да, но ако се съди от цифрите, няма да е никак лесно. Току-виж накрая бъдем принудени да заложим и старата сергия на дядо ти.

— А жилищните сгради… има ли нещо ново? — попита Даниъл и погледна през прозореца с надеждата да види в стъклото реакцията на майка си.

Тя като че ли се подвоуми.

— Собствениците изпълниха искането на общината и вече са започнали да събарят онова, което е останало от сградите.

— Това означава ли, че татко ще получи разрешително за строеж?

— Надявам се, но, както личи, няма да стане така бързо, както разчитахме — един жител на квартала, някой си господин Симпсън, представител на Федерацията в защита на малките магазини, е подал оплакване в общината. Затова много те моля, не питай за тези неща баща си. Чуе ли за жилищните сгради, е на път да получи сърдечен пристъп.

„Обзалагам се, че именно госпожа Трентам стои зад тоя Симпсън“, му идеше на Даниъл да каже, но се въздържа и само попита:

— А какво прави онази хитруша Дафни?

— Още търси подходящ мъж на Клариса и подходящ полк на Кларънс.

— Няма да се успокои, докато не намери за съпруг на момичето херцог престолонаследник и не вреди синчето си в Шотландския гвардейски полк.

— Нещо такова — съгласи се майка му. — Надява се и Клариса да не протака и да роди момиченце, което баба му да венчае за бъдещия принц на Уелс.

— Не се ли е разбързала? Принцеса Елизабет току-що обяви годежа си!

— Така е, но всички си я знаем Дафни — рибата още в морето, а тя вече е сложила тигана.

Даниъл изпълни желанието на майка си — същия ден, докато вечеряха и обсъждаха с Чарли новото акционерно дружество, младежът изобщо не отвори дума за жилищните сгради. Направи му впечатление и че във вестибюла, на мястото, където навремето бе висяло платното на Ван Гог, сега е сложена картина с името „Ябълки и круши“ на художника Курбе. Даниъл реши да не споменава и това.

Следващия ден прекара в отдел „Благоустройство“ към Лондонската община. Служителят му донесе всички поискани документи, но за разочарование на Даниъл побърза да го предупреди, че нямал право да ги изнася от сградата.

Ето защо цяла сутрин той преглежда отново и отново книжата, като преписваше дума по дума важните точки и условия, а после ги учеше наизуст, та да не се налага да носи бележките със себе си. Само това оставаше — родителите му да ги открият случайно. В пет часа, когато заключиха след него вратата, Даниъл бе убеден, че помни и най-малката подробност.

Излезе от общината, седна на ниския парапет с изглед към Темза и повтори отново наум най-важното в книжата.

Беше установил, че търговско дружество „Тръмпър“ е поискало разрешение за строежа на огромен универсален магазин, разположен от единия, та чак до другия край на Челси Терас. Проектът предвиждаше изграждането на две дванайсететажни кули, всяка от които с разгърната площ от седемдесет и две хиляди квадратни метра. Над тях щеше да има още пет етажа със служебни помещения и покрити пешеходни пътеки, които да свързват двете еднакви сгради. Отдел „Благоустройство“ към общината бе издал разрешение за строежа. Но някой си господин Мартин Симпсън от Федерацията в защита на малките магазини бе подал жалба срещу изграждането на последните пет общи етажа, които се предвиждаше да се извисяват над празен парцел точно в средата на улицата. Не се искаше особено въображение, та човек да се досети кой е обещал на господин Симпсън да го подкрепя със средства.

Същевременно и самата госпожа Трентам бе получила разрешение да построи жилищен блок с евтини апартаменти. Даниъл си припомни всички подробности от молбата, която тя бе подала и от която се виждаше, че жилищата ще бъдат панелни, с възможно най-малки удобства. Не беше трудно младежът да се досети, че госпожа Трентам цели да изгради насред палата на Чарли най-грозната сграда, която общината би одобрила.

Даниъл отново си погледна бележките — да се увери, че е запомнил всичко. Накъса листа на малки парченца, които хвърли в коша за отпадъци на ъгъла на Уестминстърския мост, после се прибра в Литъл Болтънс.

Следващото, което направи, бе да позвъни по телефона на Дейвид Олдкрест, преподавател по право в „Тринити“ и специалист по юридическите въпроси, свързани с гражданското строителство. Близо час колегата му обяснява, че съдебните дела могат да се проточат и да бъдат обжалвани до безкрайност, дори да стигнат до Камарата на лордовете, а разрешението за строеж като кулите „Тръмпър“ — да се забави с години, от което по мнението на доктор Олдкрест щели да спечелят само адвокатите.

Даниъл благодари на своя приятел и след като обмисли нововъзникналия проблем, стигна до заключението, че именно госпожа Трентам държи ключа към успеха или провала на Чарли. Освен ако…

Следващия половин месец младежът прекара доста време в телефонна кабина на ъгъла на Честър Скуеър, без да се обади нито веднъж. Освен това всеки ден следваше из столицата една безупречно облечена госпожа със завидно самочувствие и присъствие на духа, като се стараеше тя да не го забележи, но и често се опитваше да я поразгледа по-отблизо, за да види как изглежда, как се държи и в какъв свят живее.

Не след дълго установи, че за обитателката на Честър Скуеър номер деветнайсет има само три наистина свещени неща. Първо, срещите, които провеждаше на два-три дни, но не много редовно, с адвокатите си в Линкълнс Ин Фийлдс. Второ, сбирките, на които три пъти седмично играеше бридж и които винаги започваха в два следобед: в понеделник на Кадоган Плейс номер девет, в сряда — на авеню Слоун сто и седемнайсет, и в петък — в дома й на Честър Скуеър. И на трите места се събираше един и същ кръжец от възрастни дами. И трето, посещенията в запуснат хотел в Южен Кенсингтън, където госпожа Трентам ходеше от време на време. Сядаше в най-прикътания ъгъл на кафенето и разговаряше с мъж, чиято компания поне според Даниъл бе твърде неподходяща за дъщерята на сър Реймънд Хардкасъл. Тя определено не се държеше с него като с приятел, нито като с доверено лице и Даниъл направо не проумяваше какво би могло да ги свързва.

След още една седмица реши, че може да осъществи плана си единствено в последния петък, преди да се завърне в Кеймбридж. Ето защо сутринта отиде при шивач, който шиеше главно военни униформи. Следобед се запретна да пише нещо като сценарий, който вечерта изрепетира. После проведе няколко телефонни разговора, включително с майсторите на медали от „Спинк“, които го увериха, че е по силите им да изпълнят навреме неговата поръчка. Сутринта на предпоследния ден — но едва след като беше сигурен, че майка му и баща му са излезли от къщи — се затвори в стаята си и направи нещо като генерална репетиция.

Искаше да бъде сигурен, че госпожа Трентам не само ще се изненада, но и няма да си възвърне самообладанието най-малко двайсет минути, които според него му бяха необходими, за да осъществи намеренията си.

Онзи петък, докато закусваше, Даниъл се убеди, че майка му и баща му няма да се приберат преди шест вечерта. На другия ден се връщаше в Кеймбридж, затова с удоволствие се съгласи всички да вечерят заедно. Изчака търпеливо баща му да поеме към Челси Терас, после обаче се наложи да се забави още половин час, защото майка му тъкмо излизаше, когато я потърсиха по телефона. Даниъл остави вратата на стаята отворена и започна да крачи до припадък напред-назад.

Най-сетне майка му приключи с разговора и отиде на работа. След двайсет минути Даниъл излезе от къщи, понесъл куфарче — в него беше униформата, която предния ден бе взел от шивашко ателие „Джонс и Пег“. За всеки случай тръгна в обратната посока и спря такси чак на третата пресечка.

Отиде в музея на Кралския стрелкови полк и няколко минути стоя пред снимката на баща си, окачена върху стената. Косата му беше по-начупена и на сепийната фотография изглеждаше по-светла. Най-неочаквано Даниъл се притесни, че ще пропусне нещо. Изчака уредникът да се обърне с гръб, после въпреки леките угризения на съвестта свали припряно малката снимка и я пъхна в куфарчето.

С друго такси отиде при бръснар в Кенсингтън, който на драго сърце се зае да изрусява косата му, да променя пътя и дори да добавя някоя и друга къдрица, та по възможност да създаде двойник на мъжа от сепийната фотография, по която го бяха помолили да работи. През няколко минути Даниъл току проверяваше в огледалото как върви преобразяването му и щом се увери, че като цяло е постигнал целта, плати и си тръгна. Отскочи с поредното такси до „Спинк“, майсторите на медали на Кинг стрийт в Сейнт Джеймс. Плати четирите ленти за медали, които бе поръчал по телефона — за негово облекчение младежът зад щанда не попита има ли право да ги носи. Следващото такси го откара от Сейнт Джеймс в хотел „Дорчестър“. Там нае единична стая и уведоми младичката администраторка на рецепцията, че смята до шест вечерта да я освободи. Тя му връчи ключ с цифрите върху него. Даниъл учтиво отказа да даде на пиколото куфарчето и само помоли да му покажат асансьора.

След като влезе в стаята, се заключи и подреди внимателно съдържанието на куфара върху леглото. Смени костюма с военната униформа, прикрепи над левия горен джоб лентите за медали точно както бяха върху снимката и накрая се погледна в голямото огледало върху вратата на банята. Преспокойно можеше да мине за капитан от Кралския стрелкови полк, участвал в Първата световна война, и алено сребристата лента за Военния кръст и за двата медала само подсилваха впечатлението.

Сравни се за кой ли път с откраднатата снимка и най-неочаквано се почувства несигурен. Но ако не го направеше… Седна на крайчеца на леглото. Току поглеждаше часовника си. Мина цял час, докато накрая се изправи, пое си дълбоко въздух и облече дългата офицерска мушама — единствената дреха, която всъщност имаше право да носи — сетне заключи стаята и слезе във фоайето. Изхвърча през летящата врата, пак спря такси и отиде на Честър Скуеър. Плати на шофьора и си погледна часовника. Четири без тринайсет минути. Младежът прецени, че остават най-малко още двайсетина минути, докато бабките, събрали се да играят бридж, се разотидат.

От вече познатата телефонна кабина на ъгъла загледа как те си тръгват една по една от къщата на номер деветнайсет. След като преброи единайсет, се убеди, че с изключение на прислугата сега госпожа Трентам сигурно е сама — Даниъл беше научил от днешния брой на „Дейли Телеграф“, че съпругът й ще се прибере на Честър Скуеър най-рано в шест вечерта. Изчака още пет минути, после излезе от телефонната кабина и прекоси с бърза крачка улицата. Знаеше, че ако се разколебае и за миг, нищо чудно да се уплаши. Почука решително с чукалото и зачака — стори му се, че са минали часове, докато икономът най-после отвори.

— Какво обичате, господине?

— Добър ден, Гибсън. В четири и петнайсет имам среща с госпожа Трентам.

— Да, заповядайте, господине — рече икономът.

Както Даниъл беше и очаквал, мъжът очевидно реши, че щом посетителят знае името му, значи наистина има уговорена среща.

— Заповядайте! Насам, господине — покани го и му взе мушамата. Щом стигнаха при вратата на дневната, Гибсън попита: — За кого да предам?

— За капитан Даниъл Трентам.

Икономът трепна от изненада, но отвори и оповести:

— Капитан Даниъл Трентам, госпожо.

Когато младежът влезе, госпожа Трентам стоеше при прозореца. Обърна се рязко, погледна го изпитателно, пристъпи напред, поколеба се и се свлече на канапето.

„Само не ми припадай“, бе първото, което Даниъл си помисли, както стоеше насред помещението и гледаше баба си.

— Ти кой си? — пророни тя накрая.

— Дай да не се превземаме, бабо. Знаеш прекрасно кой съм — отсече Даниъл с надеждата, че гласът му е прозвучал самоуверено.

— Тя те е пратила, нали?

— Ако имаш предвид майка ми, не, не ме е пратила тя. Всъщност дори не знае, че съм тук.

Госпожа Трентам понечи да възрази, но не каза нищо. Настана непоносимо дълго мълчание, през което Даниъл запристъпва от крак на крак. Насочи поглед към Военния кръст, сложен върху лавицата над камината.

— Какво искаш? — попита жената.

— Дошъл съм, бабо, за да се споразумеем.

— За какво да се споразумяваме? Не си в положение да искаш подобно нещо.

— Аз пък мисля, че съм, бабо. Току-що се връщам от Австралия. — Той замълча. — По време на пътуването научих прелюбопитни неща.

Госпожа Трентам трепна, но не свали и за миг очи от младежа.

— Не си струва да повтарям какво съм разбрал за баща си, докато съм бил там. Няма да се впускам в подробности, подозирам, че и ти ги знаеш прекрасно.

Тя продължи да го гледа втренчено — личеше, че малко по малко се окопитва.

— Освен, разбира се, ако не искаш да научиш къде са смятали да го погребат — със сигурност не на семейния парцел в енорийската църква на Асхърст.

— Какво искаш? — повтори госпожа Трентам.

— Както ти обясних, бабо, дошъл съм, за да се споразумеем.

— Слушам те.

— Откажи се от намеренията си да строиш ужасния жилищен блок на Челси Терас и оттегли възраженията срещу разрешителното, което „Тръмпър“ е поискал.

— За нищо на света.

— В такъв случай сигурно е крайно време светът да научи истинската причина да си отмъщаваш на майка ми.

— Това обаче ще навреди на майка ти не по-малко, отколкото на мен.

— О, едва ли, бабо — натърти Даниъл. — Особено ако пресата научи, че синът ти е напуснал опозорен полка и по-късно е починал в Мелбърн при още по-срамни обстоятелства, въпреки че в крайна сметка е бил погребан в затънтено селце в Бъркшир, след като ти си прекарала тялото тук, в Англия, и си казала на приятелите си, че е бил преуспял търговец на едър рогат добитък и е умрял трагично от туберкулоза.

— Но ти ме изнудваш!

— Не, не те изнудвам, бабо. Просто съм един притеснен син, който отчаяно е искал да разбере какво се е случило с отдавна починалия му баща и е бил ужасен да узнае истината зад семейната тайна на Трентамови. Според мен журналистите ще опишат случката просто като „семейна вражда“. Едно е сигурно: майка ми ще излезе от цялата история героиня, виж, не съм много сигурен колцина ще поискат да играят с теб бридж, след като научат някои дребни подробности.

Госпожа Трентам скочи като ужилена от канапето, стисна юмруци и пристъпи застрашително към Даниъл. Той обаче не трепна.

— Само не изпадай в истерия, бабо. Не забравяй, че знам всичко за теб.

Но си даде сметка, че всъщност знае съвсем малко.

Госпожа Трентам се спря, дори отстъпи крачка назад…

— А ако се съглася с исканията ти?

— Ако го направиш, ще си тръгна оттук и докато си жива, няма да ме видиш никога повече. Обещавам.

Тя въздъхна тежко, но мина доста време, докато каза:

— Така да бъде! — рече накрая, очевидно си беше възвърнала самообладанието. — Но и аз имам едно условие.

Даниъл беше изненадан. Не бе очаквал да му поставя условия.

— Какво? — попита мнително.

Изслуша внимателно молбата й и макар да бе озадачен от нея, не видя причини за безпокойство.

— Приемам условията ти — оповести накрая.

— Но в писмен вид — допълни спокойно жената. — Още сега.

— В такъв случай и аз искам моите условия да бъдат изложени в писмен вид — настоя Даниъл, та и той да отбележи точка.

— Нямам нищо против.

Госпожа Трентам отиде бавно при писалището. Седна, отвори чекмеджето в средата и извади два листа хартия с ален герб с горния край. Написа бавно и старателно два отделни договора, които подаде на Даниъл. Той изчете внимателно черновата. Госпожа Трентам беше включила всичките му искания, не бе пропуснала нищо, включително странното условие, за което бе настояла. Даниъл кимна и върна листовете.

Тя се подписа и под двата екземпляра, сетне подаде писалката на Даниъл. Младежът също се подписа. Госпожа Трентам му върна единия договор, изправи се и дръпна шнурчето на звънеца при камината. След миг при тях влезе икономът.

— Гибсън, трябва ни свидетел, който да удостовери подписите ни върху два документа. Подпиши се, после господинът си тръгва — оповести тя.

Без да пита и да казва нищо, икономът се подписа върху двата екземпляра.

Подир малко Даниъл се озова на улицата с неприятното усещане, че срещата не е минала както е очаквал. След като се качи в таксито и се отправи към хотел „Дорчестър“, прочете отново листа хартия с двата подписа. Не би могъл да иска повече, въпреки това бе озадачен от условието, което госпожа Трентам бе настояла да включат — и досега то му се струваше неразбираемо. Но побърза да се отърси от тревогата.

Влезе в хотела, затвори се в стаята, съблече припряно униформата и отново си сложи цивилните дрехи. За пръв път от сутринта се почувства чист. Сетне прибра униформата и фуражката в куфарчето, слезе на рецепцията, върна ключа и след като плати, си тръгна.

Друго такси го откара отново в Кенсингтън, където бръснарят бе разочарован, когато новият му клиент поиска от него да махне всички следи от боята, да изправи къдриците и да върне пътя, както е бил преди.

Последната спирка на Даниъл, преди да се прибере у дома, бе безлюден строеж в Пимлико. Той застана зад голям кран и след като се увери, че не го вижда никой, пусна униформата и фуражката в една боклукчийска кофа, а снимката запали.

Загледа разтреперан как баща му изчезва в алените пламъци.