Джефри Арчър
Търговецът (38)

38.

В края на седмицата след посещението на Беки при господин Бейвърсток те с Чарли поеха към Кеймбридж, за да се видят с Даниъл. Чарли бе настоял да не отлагат повече и вечерта му се беше обадил по телефона, за да предупреди, че ще отидат в колежа „Тринити“ и ще съобщят на младежа нещо важно. При тези думи Даниъл беше отвърнал:

— Тъкмо навреме, защото и аз имам важни новини.

Докато пътуваха към Кеймбридж, Беки и Чарли се заеха да уточняват какво точно ще кажат и как ще го направят, но стигнаха до извода, че колкото и внимателно да му обясняват какво се е случило в миналото, пак не могат да са сигурни как Даниъл ще посрещне вестта.

— Дали някога ще ни прости? — въздъхна Беки. — Трябваше да му кажем преди доста години.

— Но не го направихме.

— А му съобщаваме сега, когато ни е изгодно.

— В крайна сметка той ще извлече най-голяма полза. Все пак ще наследи десет на сто от акционерното дружество, да не говорим пък за огромното състояние на Хардкасъл. Трябва само да изчакаме и да видим как ще посрещне новината и да се държим според обстоятелствата. — Бяха навлезли в участък от пътя, където шосето беше с две ленти, и той натисна газта. Известно време и двамата мълчаха. Накрая Чарли предложи: — Хайде пак да повторим какво точно ще кажем. В началото ти ще обясниш как си се запознала с Гай…

— Той вероятно знае — рече Беки.

— Ако знаеше, все щеше да попита…

— Не е задължително. Винаги е бил много потаен, особено с нас.

Репетицията продължи, докато навлязоха в покрайнините на града.

Чарли подмина парка при колеж „Куинс“ и заобиколи неколцина студенти, слезли на платното. Накрая излезе при колежа „Тринити“. Спря на паркинга и те с Беки изкачиха изтърканото каменно стълбище, докато спряха пред вратата с табелка „Доктор Даниъл Тръмпър“. Беки винаги се развеселяваше при спомена как е научила, че синът й е станал доктор, едва след като някой се бе обърнал към него с титлата.

Чарли хвана жена си за ръката.

— Не се притеснявай, Беки — успокои я той. — Ще видиш, всичко ще бъде наред.

Стисна пръстите й и почука решително.

— Влез! — чу се силният глас на Даниъл.

След миг той отвори рязко тежката дъбова врата, за да ги посрещне. Прегърна майка си, после ги покани в разхвърляния тесен кабинет — чаят вече ги чакаше на масата в средата.

Чарли и Беки се разположиха на две от големите продънени кожени кресла, предоставени от колежа. Нищо чудно и предишните шестима обитатели на жилището да бяха седели на тях. Покрай това Беки се сети за креслото, което навремето беше изнесла от жилището на Чарли на Уайтчапъл Роуд и беше продала за един шилинг.

Даниъл им наля чай и се зае да препича на огъня в камината виенски кифли. Известно време всички мълчаха, а Беки се запита откъде ли синът й си е купил такъв модерен кашмирен пуловер.

— Добре ли пътувахте? — попита накрая младежът.

— Общо взето, да — отвърна Чарли.

— Как е новата кола?

— Ядва се.

— А как вървят нещата в „Тръмпър“?

— Можеше да е и по-зле.

— Много си словоохотлив, татко, няма що. Наскоро се освободи място за преподавател по английски, защо не вземеш да кандидатстваш?

— Извинявай, Даниъл — намеси се майка му. — В момента баща ти има да мисли за куп неща, не на последно място за онова, за което сме дошли да говорим с теб.

— Много подходящо време сте избрали — отбеляза Даниъл и обърна кифлата — да се препече и от другата страна.

— Защо? — попита Чарли.

— Защото, както ви предупредих, и аз искам да обсъдя с вас нещо доста важно. Е, кой е пръв?

— Нека чуем твоята новина — побърза да подкани Беки.

— Не, според мен е по-разумно да започнем ние — възрази Чарли.

— Нямам нищо против. — Даниъл пусна кифлата върху чинията на майка си. — Масло, сладко и мед — добави той и посочи трите чинийки върху масата пред нея.

— Благодаря ти, моето момче — каза Беки.

— Хайде, татко, изплюй камъчето. Вече не издържам на напрежението.

Младежът обърна и втората кифла.

— Е, моята новина е свързана с нещо, което трябваше да ти кажем преди доста години, и щяхме да го направим, ако…

— Ти, татко, искаш ли кифла?

— Благодаря — отговори Чарли, без да поглежда кифлата, която Даниъл сложи в чинията му и над която се вдигаше пара. — Ако не ни попречиха обстоятелствата и някои събития.

Даниъл забучи на дългата вилица трета кифла.

— Яж, мамо — подкани той. — Кифлата ще изстине. Вече ти препичам друга.

— Не съм гладна — призна си Беки.

— Та както ти обясних — продължи Чарли, — възникна проблем с едно голямо наследство, което рано или късно…

Точно тогава на вратата се почука. Беки погледна отчаяна мъжа си — надяваше се да не ги прекъснат за дълго. Точно сега не им трябваше някой студент от началните курсове, дошъл при преподавателя си със своите нерешими проблеми. Даниъл стана от кожения фотьойл и отиде да отвори.

— Влизай, скъпа — чуха го да казва, а когато гостенката дойде при тях, Чарли се изправи.

— Радвам се да те видя, Кати — възкликна той. — Нямах представа, че днес и ти ще бъдеш в Кеймбридж.

— Съвсем в стила на Даниъл — отвърна Кати. — Настоявах да ви предупредим, но той не искаше и да чуе.

Младата жена се усмихна притеснено на Беки. Тя ги погледна, както седяха един до друг — нещо я жегна.

— Налей си чай, скъпа — подкани Даниъл. — Идваш точно навреме, виенската кифла ще стане ей сега. Пък и моментът е много вълнуващ. Татко тъкмо се канеше да ме посвети в тайната какво ще ми завещае. Я да видим — какво ще получа, империята „Тръмпър“ или ще се задоволя само с абонаментна карта за мачовете на „Уест Хам“?

— Извинявайте — понечи да стане Кати.

— Седи си, седи си — спря я Чарли и й махна с ръка. — Не е толкова важно. Новината може да почака.

— Парят, внимавай — предупреди Даниъл и сложи една от кифлите в чинията на Кати. — Щом наследството ми е чак толкова маловажно, нека аз пръв ви кажа моята новина. Фанфари, моля! Завеса! — Даниъл вдигна вилицата така, сякаш е диригентска палка. — Ние с Кати се сгодихме и скоро ще се женим.

— Не мога да повярвам! — извика радостна Беки и веднага скочи от креслото, за да прегърне Кати.

— Откога сте заедно? — попита Чарли. — Явно съм сляп.

— От близо две години — обясни Даниъл. — Но не бъди несправедлив към себе си, татко, трябваше да имаш телескоп, за да виждаш какво става в края на всяка седмица в Кеймбридж. Ще ви доверя още една малка тайна. Кати не ми разрешаваше да ви казвам, докато мама не я покани в управата на галерията.

— Открай време се занимавам със сделки, моето момче — грейна в усмивка Чарли, — и мога да ти заявя, че взимаш най-доброто. — Даниъл също се усмихна. — Виж, за Кати не знам. Но как е станало?

— Запознахме се преди около година и половина, на празненството у вас, когато се преместихте в новата къща. Едва ли помните, сър Чарлс, но се сблъскахме на стълбите — обясни Кати, като си играеше нервно с кръстчето около врата си.

— Помня, как да не помня! Наричай ме Чарли де… като всички останали.

— Уточнили ли сте вече датата? — поинтересува се Беки.

— Смятаме да се оженим през великденската ваканция — отвърна Даниъл. — Ако ви е удобно, разбира се.

— Удобно ми е и следващата седмица — каза Чарли. — Не бих могъл да бъда по-щастлив. А къде ще е венчавката?

— В параклиса на колежа — отсече без колебание младежът. — Майката и бащата на Кати не са живи, решихме, че при тези обстоятелства вероятно ще бъде най-добре да се оженим в Кеймбридж.

— А къде ще живеете? — полюбопитства майка му.

— Зависи — отговори загадъчно синът й.

— От какво? — намеси се пак Чарли.

— Подадох документи за преподавател по математика в Кралския колеж в Лондон, знам от сигурен източник, че ще обявят решението най-много до половин месец.

— Има ли надежда да те вземат? — рече Беки.

— Нека го кажа така — отвърна младежът. — Следващия четвъртък съм поканен на обяд у ректора и тъй като никога през живота си не съм се виждал с въпросния господин… — Той млъкна насред изречението, прекъснат от телефона. — Кой ли е? — попита риторично. — В неделя чудовищата гледат да не ме безпокоят. — Вдигна слушалката и известно време мълча. — Да, тук е — рече след малко. — За кого да й предам? Ще й кажа. — Даниъл се извърна към майка си. — Търси те господин Бейвърсток, мамо.

Беки стана от фотьойла и взе слушалката от сина си, а Чарли я погледна притеснен.

— Вие ли сте, лейди Тръмпър?

— Да, аз съм.

— Безпокои ви Бейвърсток. Ще бъда кратък. Но първо съобщихте ли на Даниъл подробностите около завещанието на сър Реймънд?

— Не. Съпругът ми тъкмо се канеше да го направи.

— В такъв случай много ви моля, не му споменавайте нищо, докато ние с вас не се видим отново.

— Но… защо?

Беки си даде сметка, че ще се наложи да говори само адвокатът.

— Не е за по телефона, лейди Тръмпър. Кога смятате да се върнете в града?

— Довечера.

— На мнение съм, че се налага да се срещнем час по-скоро.

— Толкова ли е важно? — попита, все така озадачена, Беки.

— Да. В седем довечера удобно ли ви е?

— Да, сигурна съм, че дотогава ще се приберем.

— В такъв случай в седем ще бъда у вас на Итън Скуеър. И много ви моля, в никакъв случай не споменавайте на Даниъл за завещанието на сър Реймънд. Извинявайте, че говоря с недомлъвки, но се опасявам, че нямам друг избор. Дочуване, милейди.

— Дочуване — отвърна Беки и затвори.

— Някакъв проблем ли? — вдигна вежда Чарли.

— И аз не знам — отговори Беки и погледна мъжа си право в очите. — Господин Бейвърсток иска да ни види във връзка с книжата, за които ми съобщи през седмицата. — Чарли се свъси. — Настоя дотогава да не обсъждаме с никого подробностите.

— Звучи доста тайнствено — отбеляза Даниъл и се извърна към Кати. — Господин Бейвърсток, скъпа, е член на управителния съвет на сергията, човек, който смята, че ще наруши трудовия си договор, ако в работно време позвъни по телефона на жена си.

— Точно такива хора трябва да участват в управителния съвет на едно акционерно дружество.

— Всъщност си го виждала — допълни младежът. — И той беше заедно с жена си на увеселението, което мама даде в новата ни къща, но се опасявам, че не е от хората, които ще запомниш.

— Кой е рисувал тази картина? — попита ни в клин, ни в ръкав Чарли и се взря в акварела с изобразена на него река Кам, окачен над писалището на Даниъл.

Беки си помисли, че е сменил темата твърде рязко, и се замоли другите да не са забелязали.

 

 

Докато се връщаха в Лондон, тя се разкъсваше между радостта, че Кати ще й стане снаха, и тревогата, породена от предстоящата среща с господин Бейвърсток — защо ли беше настоял да се видят?

Когато Чарли отново я попита за повече подробности, Беки се постара да му повтори дума по дума разговора си с адвоката, но и след това двамата си останаха в неведение.

— След малко ще разберем — рече Чарли, когато отбиха от шосе номер десет и навлязоха в Уайтчапъл, откъдето щяха да отидат в Сити.

Обземаше го радостна тръпка всеки път щом видеше множеството сергии с наредените по тях пъстри стоки и чуеше възгласите на търговците и възмутителните им твърдения:

— Не ви го давам за…

Най-неочаквано спря, угаси двигателя и се взря през прозореца.

— Защо не продължаваш? — учуди се Беки. — Нямаме много време.

Чарли посочи младежкия клуб на Уайтчапъл, който изглеждаше още по-западнал и порутен.

— Виждал си го, Чарли, хиляди пъти. И знаеш, че не бива да закъсняваме, господин Бейвърсток ще дойде всеки момент.

Мъжът извади бележника си и започна да отвива капачката на писалката.

— Какво си намислил пак?

— Кога, Беки, ще се научиш да си по-наблюдателна? — възкликна Чарли и си записа набързо телефонния номер на посредническата фирма, сложила табелата „Продава се“.

— Нали не смяташ да отваряш втори универсален магазин „Тръмпър“ в Уайтчапъл?

— Не, затова пък смятам да разбера защо ми затварят младежкия клуб — уточни мъжът й.

Прибра писалката във вътрешния си джоб и отново подкара.

Когато се прибраха на Итън Скуеър номер седемнайсет, до посещението на господин Бейвърсток оставаше към половин час, а те знаеха, че адвокатът не закъснява никога.

Беки хукна да бърше праха по масите и да оправя възглавниците по канапетата и фотьойлите в дневната.

— Чисто е — опита се да я спре Чарли. — Стига си се притеснявала. Пък и за какво сме взели домашна помощница?

— Да де, но днес е неделя вечер — напомни му Беки.

Продължи да реди предмети, които не бе докосвала от месеци, и накрая запали огъня в камината.

Точно в седем на входната врата се позвъни и Чарли стана да посрещне госта.

— Добър вечер, сър Чарлс — поздрави господин Бейвърсток и си свали шапката.

„А, да — помисли си домакинът, — все пак има още един човек, който никога не ме нарича «Чарли».“ Взе балтона, шапката и шала на посетителя и ги сложи на закачалката.

— Извинявайте, че ви безпокоя в неделя вечер — рече адвокатът, докато вървеше с голямата кожена чанта към дневната. — Но се надявам, че след като чуете новината, която имам да ви съобщавам, ще се убедите, че съм взел правилното решение.

— Не се и съмнявам. И двамата, разбира се, чакаме с нетърпение да разберем защо ни потърсихте. Нека обаче първо ви предложа нещо за пиене. Уиски?

— Не, благодаря — рече господин Бейвърсток. — Но едно сухо шери няма да откажа.

Беки му наля шери „Тио Пепе“, а на мъжа си уиски, после седна пред камината, при двамата мъже, и зачака да чуе защо адвокатът е поискал тази необичайна среща.

— Никак не ми е лесно, сър Чарлс.

Домакинът кимна.

— Влизам ви в положението. Не се безпокойте.

— Може ли първо да потвърдите, че не сте разкрили пред сина си подробностите около завещанието на сър Реймънд?

— Не сме му казали нищо. Това притеснение ни бе спестено, първо, защото Даниъл ни съобщи, че се е сгодил, и после от ненадейното ви обаждане.

— О, каква добра новина! — възкликна гостът. — За чаровната госпожица Рос, нали? На всяка цена да ги поздравите от мое име.

— Значи сте знаели? — учуди се Беки.

— О, да — потвърди господин Бейвърсток. — Беше очевидно за всички.

— За всички освен за нас — вметна Чарли.

Господин Бейвърсток си позволи суха усмивка, после извади от кожената чанта някаква папка.

— Няма да протакам — допълни гостът. — Тия дни разговарях с адвокатите на другата страна и разбрах, че преди известно време Даниъл е посетил госпожа Трентам в дома й на Честър Скуеър.

Чарли и Беки не успяха да прикрият изумлението си.

— Така си и знаех — рече Бейвърсток. — Подобно на мен, и вие не сте били в течение, че се е състояла такава среща.

— Но как е възможно да е ходил при нея, при положение че… — възкликна Чарли.

— Едва ли някога ще научим, сър Чарлс. Знам обаче, че по време на тази среща Даниъл се е споразумял с госпожа Трентам.

— За какво? — попита Чарли.

Възрастният адвокат извади от папката пред себе си поредния лист хартия и прочете думите, написани собственоръчно от госпожа Трентам:

— „В замяна на това, че госпожа Трентам ще изтегли възраженията си срещу молбата за строежа на кулите «Тръмпър» и освен това няма да възстановява разрушените жилищни сгради на Челси Терас, Даниъл Тръмпър се отказва от правото си да наследи сега или в бъдеще състоянието на Хардкасъл.“ По онова време Даниъл, разбира се, не е и подозирал, че сър Реймънд е завещал почти всичко на него.

— Ето защо госпожа Трентам е отстъпила, без да се съпротивлява! — възкликна накрая Чарли.

— Очевидно да.

— И Даниъл го е направил, без да ни каже — завайка се Беки, докато мъжът й четеше отново документа.

— Както личи, да, лейди Тръмпър.

— Споразумението има ли юридическа стойност? — беше първото, което Чарли попита, след като прочете страницата, написана с почерка на госпожа Трентам.

— Опасявам се, че да, сър Чарлс.

— Но при положение че Даниъл не е знаел какво точно съдържа завещанието?…

— Това е договор, сключен между двама души. Съдът ще постанови, че щом госпожа Трентам е изпълнила своята част от задължението, Даниъл също би трябвало да се откаже от претенциите си към наследството на Хардкасъл.

— А ако е подписал споразумението, защото е бил принуден?

— Кой, сър Чарлс, ще повярва, че една старица, прехвърлила седемдесетте, е успяла да принуди младеж на двайсет и шест години?

— Но защо изобщо са се срещали?

— Нямам представа — отвърна господин Бейвърсток. — Както личи, тя не е споделила дори с адвокатите си при какви точно обстоятелства са се видели. Но вие със сигурност сте наясно защо сметнах, че сега не му е времето да повдигате пред Даниъл въпроса за завещанието на сър Реймънд.

— Взели сте правилното решение — увери го домакинът.

— Никога повече не бива да говорим за това — пророни едва ли не през шепот Беки.

— Но защо? — учуди се мъжът й и я прегърна през раменете.

— Защото не искам Даниъл да се самообвинява, докато е жив, че е предал прадядо си, при положение че е подписал споразумението единствено за да помогне на нас — промълви през сълзи Беки.

— Сигурно не е зле да си поговоря с него насаме, по мъжки.

— Само да си посмял, Чарли, да отваряш пред сина ми дума за Гай Трентам! Забранявам ти.

Той свали ръка от раменете й и я погледна като дете, което са нахокали безпричинно.

— Доволна съм, че именно вие ни съобщихте неприятната новина — обърна се Беки към адвоката. — Винаги сте били много мил с нас.

— Благодаря ви, лейди Тръмпър, но се опасявам, че имам още лоши новини.

Беки стисна ръката на мъжа си.

— Трябва да ви уведомя, че този път госпожа Трентам не се е задоволила да нанесе само един удар.

— Какво още може да ни причини! — възкликна Чарли.

— Както личи, е решила да се раздели с парцела на Челси Терас.

— Направо не мога да повярвам — рече Беки.

— Защо пък да не вярваш — вметна мъжът й. — Но на каква цена?

— Точно там е проблемът — натърти господин Бейвърсток, след което се наведе и извади от старата кожена чанта втора папка.

Чарли и Беки се спогледаха бързо.

— Госпожа Трентам ви предлага парцела на Челси Терас в замяна на десет на сто от акциите в „Тръмпър“. — Известно време Бейвърсток мълча. — И на място в управителния съвет, което да заеме синът й Найджъл.

— И дума да не става! — отсече домакинът.

— Ако отхвърлите предложението й — продължи адвокатът, — тя възнамерява да продаде парцела по пазарни цени — на онзи, който й брои най-много… който и да е той.

— Така да бъде — рече Чарли. — Накрая пак ние ще купим земята.

— Подозирам, че на много по-висока цена, отколкото струват десетте процента във фирмата — отбеляза Беки.

— След всичко, което тази жена ни причини, съм готов да й платя и повече.

— Освен това — допълни господин Бейвърсток, — госпожа Трентам настоява управителният съвет да се запознае на следващото си заседание с предложението й и да го гласува.

— Но тя няма право да иска подобно нещо! — възмути се Чарли.

— Ако не изпълните желанието й — поясни адвокатът, — госпожа Трентам възнамерява да разпрати предложението до всички акционери, а после да свика извънредно общо събрание, където лично да ги запознае със случая и да подложи въпроса на гласуване.

— В състояние ли е да го направи? — попита Чарли, за пръв път притеснен.

— Доколкото я познавам, не би хвърляла толкова дръзко ръкавицата, ако предварително не се е посъветвала с юристи.

— Имам чувството, че винаги ни изпреварва с един ход — тросна се ядосана Беки.

В гласа на Чарли също се долавяше тревога.

— Няма да й се налага да го прави, ако синът й е в управителния съвет. Той ще й докладва след всяко заседание.

— Както е тръгнало, май ще се ще наложи да приемем исканията й — въздъхна Беки.

— Съгласен съм с преценката ви, лейди Тръмпър — подкрепи я господин Бейвърсток. — Въпреки това реших, че е редно да ви предупредя за намеренията на госпожа Трентам, защото волю-неволю ще бъда длъжен на следващото заседание на управителния съвет да запозная с тях и членовете му.

 

 

Следващия вторник, за когато бе насрочено заседанието, отсъстваше единствен Саймън Матюс — наложи му се да замине за Женева, където се провеждаше търг на скъпоценни камъни, но Чарли го увери, че присъствието му няма да е от решаващо значение. След като господин Бейвърсток обясни на членовете последиците от предложението на госпожа Трентам, всички около заседателната маса заговориха в един глас.

Чарли възстанови някакво подобие на ред и каза:

— Искам още от самото начало да е ясно какво мисля по въпроса. Категорично съм против това предложение. Не вярвам на тази жена и никога не съм й вярвал. И не само това, смятам, че целта й в крайна сметка е да навреди на акционерното дружество.

— Но след като, господин председателю, е решила да продаде парцела на Челси Терас на онзи, който й предложи най-висока цена — възрази Пол Мерик, — с получените пари тя със сигурност би могла да закупи, когато пожелае, десет на сто от акциите на дружеството. Имаме ли някакъв избор?

— Да, имаме — не желая да търпим в управителния съвет нейния син — натърти Чарли. — Не забравяйте, че едно от условията на госпожата е да му предложим място в съвета.

— Но ако той притежава десет на сто от дружеството — рече Мерик, — а доколкото знаем, може би ще се сдобие и с повече, просто е наш дълг да го приемем като член на съвета.

— Не е задължително — изтъкна Чарли. — Особено ако сме убедени, че иска да участва в съвета единствено за да превземе отвътре дружеството. Последното, което ни трябва, е човек, който е враждебно настроен към нас.

— Последното, което ни трябва, е да се охарчваме излишно за някаква си дупка в земята.

Известно време всички мълчаха — осмисляха двете противоположни становища.

— Нека видим какви ще бъдат последиците, ако отхвърлим условията на госпожа Трентам и започнем да наддаваме на свободния пазар за парцела — намеси се и Тим Нюман. — Това, сър Чарлс, едва ли е най-евтиният подход, защото ви уверявам, че „Сиърс“, „Бутс“, „Фрейзър“ и „Джон Луис“ — да не изреждам всичките — само чакат да отворят нови магазини точно насред „Тръмпър“.

— И така, в крайна сметка вероятно ще се окаже, че ще ни излезе по-скъпо, ако отхвърлим предложението на госпожата, каквото и да е личното ви отношение към нея, господин председателю — отсече Мерик. — А и разполагам и с други сведения, които в светлината на това обсъждане съветът сигурно ще сметне за уместни.

— И какви са тези сведения? — попита Чарли и застана нащрек.

— На колегите ми от управителния съвет вероятно ще им бъде интересно да научат — подхвана доста високопарно Мерик, — че Найджъл Трентам току-що се е разделил с „Киткат и Ейкън“, иначе казано, бил е уволнен. Както личи, в тези тежки времена не се е оказал на висотата на задълженията си. Ето защо поне според личното ми мнение присъствието му в тази зала надали ще ни притесни особено сега или в бъдеще.

— Въпреки това той пак ще уведомява майка си за всяка стъпка, която предприемаме — напомни Чарли.

— Тя сто на сто се вълнува много дали се купуват женските кюлоти на третия етаж — подметна Мерик. — Да не говорим пък за главоболията, които миналия месец си имахме със спуканата тръба в мъжката тоалетна. Да, господин председателю, ще бъде неразумно, дори безотговорно да отхвърлим такова предложение.

— А какво ще правите, господин председателю, с празния парцел, ако „Тръмпър“ изведнъж се сдобие със земята на госпожа Трентам? — попита Дафни и за миг извади от равновесие всички.

— Ще се разширим — отвърна Чарли. — И без това вече се пръскаме по шевовете. Този парцел означава най-малко четири хиляди и петстотин допълнителни квадратни метра търговска площ. Стига да успея да го купя, това ще ми развърже ръцете да открия още двайсет щанда.

— А колко ще ни струва подобен строеж?

— Много пари — намеси се Пол Мерик, — с които надали ще разполагаме, ако се наложи да се охарчваме излишно за пустеещия парцел.

— Нужно ли е да ви напомням, че тази година е особено успешна за нас? — тупна по масата Чарли.

— Така е, господин председателю. Ала нека аз пък ви напомня, че навремето заявихте същото, а пет години по-късно бяхте пред фалит.

— Да, но само защото се очакваше да избухне война — настоя Чарли.

— Е, този път може да се разорите и без война — подметна ехидно Мерик.

Двамата се вторачиха един в друг, безсилни да прикрият взаимната омраза.

— Не, наш дълг е най-вече да отстояваме интересите на акционерите — продължи Мерик и огледа един по един събралите се около заседателната маса. — Ако те научат, че сме платили неразумно много за този парцел само защото… как ли да се изразя по-меко… само заради личната вражда между купувача и продавача, на следващото общо събрание няма да ни се размине току-така — нищо чудно, господин председателю, да ви поискат и оставката.

— Готов съм да поема риска — отсече Чарли — вече почти крещеше.

— Аз пък не съм готов — отговори спокойно другият мъж. — И не само това, вече знаем, че ако не приемем предложението на госпожа Трентам, тя ще свика извънредно общо събрание, за да изложи случая пред акционерите, и аз не се и съмнявам накъде ще наклонят везните. Според мен е време да подложим въпроса на гласуване, вместо да водим този безсмислен спор.

— Я чакайте… — поде Чарли.

— Не, няма да чакам, господин председателю, и предлагам да приемем щедрото предложение на госпожа Трентам да ни преотстъпи парцела в замяна на десет на сто от акциите на дружеството.

— А какво предлагате да правим със сина й? — подвикна пак Чарли.

— Би било редно незабавно да го поканим в управителния съвет — отговори Мерик.

— Ама…

— Няма „ама“, благодаря ви, господин председателю — прекъсна го Мерик. — Крайно време е да гласуваме. Не бива да допускаме личните пристрастия да замъгляват здравия разум.

Настъпи мълчание. Накрая Артър Селуин рече:

— Тъй като беше внесено предложение, бъдете така любезна, госпожице Алън, да отразите в протокола гласуването.

Джесика Алън кимна и огледа един по един деветимата членове на управителния съвет.

— Господин Мерик?

— За.

— Господин Нюман?

— За.

— Господин Денинг?

— Против.

— Господин Мейкинс?

— Против.

— Господин Вейвърсток?

Адвокатът долепи длани до масата и като че ли се подвоуми, сякаш изправен пред невъзможен избор.

— За — каза накрая той.

— Лейди Тръмпър?

— Против — рече без колебание Беки.

— Лейди Уилтшир?

— За — промълви тихо Дафни.

— Защо? — възкликна Беки, безсилна да повярва.

Дафни се извърна с лице към старата си приятелка.

— Защото предпочитам врагът да ни мъти водата вътре в заседателната зала, а не извън нея, където може да ни навлече още по-големи неприятности.

Беки пак не можа да повярва на ушите си.

— Вие, сър Чарлс, сигурно сте против.

Чарли кимна рязко.

Господин Селуин вдигна очи.

— И какво излиза, четирима са гласували „за“ и четирима „против“, така ли? — попита той Джесика.

— Да, точно така, господин Селуин — потвърди секретарката, след като за втори път прокара пръст по списъка с имената.

Всички впериха поглед в изпълнителния директор. Той остави писалката върху попивателната пред себе си.

— В такъв случай ще постъпя така, както според мен го изискват дългосрочните интереси на дружеството. Гласувам за това да приемем предложението на госпожа Трентам.

Всички около масата без Чарли започнаха да говорят един през друг. Господин Селуин поизчака и добави:

— Предложението, господин председателю, беше прието с пет гласа „за“ и четири „против“. Ще наредя на банкерите и адвокатите да подготвят документите и да се постараят сделката да бъде сключена без излишни спънки и в съответствие с устава на акционерното дружество.

Без да казва нищо, Чарли продължи да гледа пред себе си.

— Ако няма други въпроси, господин председателю, може би трябва да обявите заседанието за закрито.

Чарли кимна, но пак не помръдна, а другите членове на управителния съвет станаха и излязоха от залата. Само Беки продължи да седи на мястото си по средата на дългата маса. След броени мигове двамата вече бяха сами.

— Да ти призная, трябваше да ги купя тези жилищни сгради още преди трийсет години.

Беки не каза нищо.

— И не биваше да пускаме акции, докато тая вещица е жива.

Чарли стана и отиде бавно при прозореца, откъдето се взря в празната пейка на отсрещния тротоар. Жена му продължаваше да мълчи.

— Само като си помисля! Казах на Саймън, че не е толкова важно да присъства на днешното заседание!

Беки пак не отвърна.

— Поне знам какво е намислила тая усойница за ненагледния си Найджъл.

Беки вдигна вежда точно когато мъжът й се обърна и я погледна.

— Наумила си е той да ме наследи като председател на управителния съвет на „Тръмпър“.