Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
As the Crow Flies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Търговецът

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

Коректор: Мария Трифонова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-429-4

История

  1. — Добавяне

7.

— Как сте, господин Тръмпър? Много ми е приятно да се запознаем — рече Боб Мейкинс, след което избърса ръка в зелената престилка и пое протегнатата длан на новия си господар.

Гладис и Патси пристъпиха напред и направиха нещо като реверанс, при което Беки се подсмихна.

— Не е нужно — спря ги Чарли. — Аз съм от Уайтчапъл и занапред ще се кланяте само на клиентите.

— Както кажете, драги ми господине — отвърнаха в хор момичетата, а Чарли направо онемя.

— Боб, занеси вещите на господин Тръмпър горе в стаята — нареди Беки. — А аз ще го разведа из магазина.

— Веднага, госпожице — отговори младежът и погледна пакета в кафява амбалажна хартия и малкия кашон, които Чарли бе оставил на пода. — Това ли е целият ви багаж, господин Тръмпър? — попита невярващо Боб.

Чарли кимна.

Погледна двете продавачки в бели блузи по последната мода и зелени престилки. Стояха зад щанда така, сякаш не знаеха какво да правят от тук нататък.

— Хайде, тръгвайте си — подкани Беки. — Но внимавайте утре сутринта да не закъснеете. Господин Тръмпър държи много на точността.

Двете момичета си взеха дамските чантички и се изнизаха, а Чарли седна на табуретката до щайгата със сливи.

— Сега вече сме сами — подхвана той, — разказвай как си се сдобила с всичко това.

— Ами благодарение на глупавата ми гордост, но…

Чарли я прекъсна.

— Ти, Беки Салмън, си истинско съкровище.

Тя му разказа от игла до конец всичко, случило се през последната година, и Чарли се свъси само когато чу за вложението на Дафни.

— Значи разполагам само с две години и девет месеца, за да изплатя шейсетте лири стерлинги плюс лихвите?

— Както и загубите за първата половин година — напомни плахо Беки.

— Повтарям, Ребека Салмън, ти си истинско съкровище! Ако не мога да се справя с такова фасулско нещо, значи не съм достоен да ти бъда съдружник.

Върху лицето на Беки грейна усмивка на облекчение.

— И ти ли живееш тук? — попита Чарли и погледна към горния етаж.

— А, не. Живея у една приятелка от училище, Дафни Харкорт-Браун. На две крачки от тук, на номер деветдесет и седем.

— Момичето, което ти е дало парите ли? — възкликна младежът.

Беки кимна.

— Явно ти е много добра приятелка — отбеляза Чарли.

Боб слезе отново при тях.

— Оставих в спалнята багажа на господин Тръмпър и огледах жилището. Поне според мен всичко е наред.

— Благодаря ти, Боб — похвали го Беки. — За днес приключихме, ще се видим утре сутринта.

— И господин Тръмпър ли ще дойде с мен на пазара, госпожице?

— Съмнявам се — каза Беки. — Утре направи поръчката както обикновено. А господин Тръмпър със сигурност ще те придружи по-нататък през седмицата.

— На пазара „Ковънт Гардън“ ли? — поинтересува се Чарли.

— Да, уважаеми господине — потвърди Боб.

— Е, щом не са го преместили, ще се срещнем там утре в четири и половина сутринта.

Беки видя как младежът пребледнява.

— Съмнявам се господин Тръмпър да те иска там всеки ден в четири и половина — засмя се тя. — Само на първо време, докато си възвърне формата. Приятна вечер, Боб.

— Приятна вечер, госпожице, приятна и на вас, драги ми господине — пожела им Боб и озадачен, си тръгна.

— Какви са тия дивотии с това „госпожице“ и „драги ми господине“? — изненада се Чарли. — По-голям съм от момчето с има-няма една година.

— Същото важи и за мнозина офицери на Западния фронт, на които си козирувал.

— Точно там е работата. Тук аз не съм офицер.

— Да, но си шефът. Пък и вече не си в Уайтчапъл, Чарли. Хайде, време е да си видиш стаите.

— Стаите ли! — възкликна младежът. — Никога през живота си не съм разполагал със „стаи“. А напоследък съм се свирал само по окопи, палатки и спортни зали.

— Е, сега вече си имаш и стаи. — Следвана от съдружника си, Беки се качи по дървените стълби на първия етаж и тръгна да го развежда и да му показва. — Кухнята — оповести тя. — Тясна е, но ще ти върши работа. Между другото, поръчах да набавят прибори и съдове за трима, казала съм на Гладис и да поддържа чисто и подредено. Дневната — обяви младата жена и отвори една врата, — ако това тясно помещение изобщо може да се нарече дневна.

Чарли погледна канапето и трите фотьойла, очевидно нови-новенички.

— А какво е станало със старите ми вещи?

— Повечето бяха изгорени в деня, когато войната свърши — призна Беки. — Но успях да спазаря за шилинг росерното кресло и леглото в притурка към него.

— Ами сергията на дядо? Нали не си изгорила и нея?

— Не съм, не съм, не се безпокой. Опитах се да я продам, но й даваха най-много пет шилинга, така че сега Боб прекарва с нея всяка сутрин стоката от пазара.

— Чудесно — въздъхна облекчено Чарли.

Беки се обърна и продължи към банята.

— Извинявай за мокрото петно под крана за студена вода — каза тя. — Правихме, струвахме, но така и не успяхме да го махнем. И да те предупредя, от казанчето на тоалетната понякога не тече вода.

— Никога не съм имал тоалетна вътре в къщата — призна си Чарли. — Много тузарско, няма що!

Беки продължи към спалнята.

Чарли се опита да огледа помещението, но погледът му веднага бе привлечен от цветна картинка, висяла и над леглото му в Уайтчапъл и навремето принадлежала на майка му. Стори му се позната. Премести очи към скрина, двата стола и леглото, които виждаше за пръв път. Много му се прииска да покаже на Беки колко й е признателен за всичко, затова седна на крайчеца на леглото и започна да се друса.

— И това ми е за пръв път.

— Кое?

— Балдахинът. Дядо не позволяваше да слагаме балдахин. Твърдеше, че…

— Да, да, помня — прекъсна го момичето. — Че с балдахин сутрин се успиваш и това те възпрепятства да си вършиш всекидневната работа.

— Да, нещо от този род, само дето се съмнявам, че дядо е знаел думата „възпрепятства“ — усмихна се Чарли и се зае да разопакова кашона на Томи.

Погледът на Беки падна върху малкото изображение на Богородица с Младенеца веднага щом Чарли го сложи на леглото. Тя взе картината и се взря в нея.

— Откъде я имаш? Прекрасна е.

— Остави ми я един приятел, който загина на фронта — отвърна той, без да дава воля на чувствата.

— Приятелят ти е имал вкус. — Беки продължи да държи иконката. — Имаш ли представа кой я е рисувал?

— Не. — Чарли се вторачи в снимката на майка си в рамка, окачена над леглото. — Виж ти! Същата е.

— Е, не съвсем — рече Беки и също погледна илюстрацията от списание над леглото. — Картинката на майка ти е снимка на шедьовър на Бронзино, докато рисунката на твоя приятел очевидно е копие на оригинала. — Тя си погледна часовника. — Трябва да тръгвам — оповести най-неочаквано. — Обещала съм в осем да бъда в зала „Куинс Хол“. Моцарт.

— Моцарт ли? Аз познавам ли го?

— В близко бъдеще ще ти уредя да се запознаете.

— Значи няма да останеш и да ми приготвиш първата вечеря тук? — възкликна Чарли. — Искам да те питам куп неща. Като начало…

— Извинявай, Чарли. Не бива да закъснявам. Но ще се видим утре сутрин — обещавам, че тогава ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Рано ли ще дойдеш?

— Да, но не според твоите представи — прихна Беки. — Ще се появя някъде към осем.

— Падаш ли си по този Моцарт? — попита младежът и Беки усети как той я изучава съсредоточено.

— Да ти призная, и аз не знам много за него, но Гай го харесва.

— Гай ли? — възкликна Чарли.

— Да, Гай. Младеж, който ще ме води на концерт, а аз не го познавам достатъчно, за да закъснявам. Утре ще ти разправям повече и за двамата. Чао, Чарли.

 

 

Докато се връщаше пеш в жилището на Дафни, Беки се почувства гузна, задето е зарязала Чарли сам първата вечер у тях, и си помисли, че може би е постъпила себично, като е приела поканата на Гай да ходят довечера на концерт. Но през седмицата рядко го пускаха в градски отпуск и ако Беки беше отказала, имаше опасност да не се видят скоро.

Отвори входната врата на номер деветдесет и седем и чу, че Дафни се къпе в банята.

— Променил ли се е? — провикна се приятелката й, щом чу, че вратата се затваря.

— Кой дали се е променил? — попита Беки и прекоси спалнята.

— Как кой, Чарли, разбира се — отвърна Дафни и отвори вратата на банята.

Беше се загърнала с хавлиена кърпа и стоеше, подпряна на плочките върху стената. Бе обвита във валмо пара.

Беки се позамисли.

— Да, променил се е, при това много, ако не броим гласа и облеклото.

— В смисъл?

— Ами гласът му си е същият… ще го позная навсякъде. Облеклото също… И него ще го позная на мига. Инак Чарли се е променил доста.

— Как да го разбирам? — продължи с въпросите Дафни и започна да подсушава с бързи движения косата си.

— Както самият той изтъкна, Боб Мейкинс е по-малък от него с някаква си година, но Чарли сякаш е по-стар от нас с цели десет години. Така очевидно е с всички, воювали на Западния фронт.

— Не би трябвало да те учудва. Но я ми кажи, изненада ли се Чарли от магазина?

— Да, според мен се изненада. — Беки си смъкна роклята. — Дали ти се намира чифт чорапи, с които да ми услужиш?

— В третото чекмедже от долу нагоре — отвърна Дафни. — Но само ако ти ми услужиш с краката си.

Другото момиче се засмя.

— Как изглежда тоя Чарли? — продължи да додява Дафни, след като метна мократа кърпа на пода в банята.

Беки се позамисли.

— Висок е някъде метър седемдесет и пет-шест, едър е като баща си, но при него това са мускули, а не тлъстини. Е, не е Дъглас Феърбанкс, но би могъл да мине и за хубав.

— Както личи, май е мой тип — призна си другата жена и се зае да оглежда дрехите си, за да подбере нещо подходящо за вечерта.

— Едва ли, драга — възрази Беки. — Съмнявам се бригаден генерал Харкорт-Браун да посрещне с отворени обятия Чарли Тръмпър, за да пийнат по един херес преди сутрешния лов.

— Каква снобка си, Ребека Салмън! — възкликна през смях приятелката й. — С теб може и да живеем под един покрив, но не забравяй, че вие двамката с Чарли сте от една люпилня. Като си помисля, и с Гай се запозна пак благодарение на мен.

— Така си е — призна Беки, — но не можеш да отречеш, че все пак съм завършила „Сейнт Пол“ и сега следвам в Лондонския университет.

— В средите, от които произлизам, това не се брои за достойнство — отбеляза Дафни и си погледна ноктите. — Но сега, драга, не ми е до празни приказки с работническата класа — допълни тя. — Трябва да тръгвам. Хенри Бромсгроув ще ме води на танци в Челси. А Хенри не е мъж за изпускане, не искам да си пропилявам шансовете да ме покани през август във вилата си в Шотландия.

Докато пълнеше ваната, Беки се замисли за думите, които приятелката й бе изрекла на шега, с много обич, но които въпреки това изваждаха на преден план проблемите, изникващи пред нея всеки път, когато тя се опиташе да прекрачи установения вододел между обществените прослойки.

Дафни наистина я бе запознала само преди няколко седмици с Гай — беше я убедила да отиде с тях на „Бохеми“ в кралския оперен театър „Ковънт Гардън“. Беки и досега помнеше съвсем ясно онази първа среща. Особено след предупреждението на своята приятелка бе направила всичко възможно да не се влюби в Гай, докато седяха след представлението в кафенето на операта. Онази вечер гъстата му руса коса, наситеносините очи и неустоимото му обаяние сигурно бяха завъртели главите на не една и две жени, Беки обаче си каза, че Гай вероятно се отнася така с всяко момиче, и реши да не се блазни от вниманието му.

На другата вечер Дафни я попита какво мисли за младия офицер, с когото се е запознала в операта.

— Припомни ми как се казваше — отвърна Беки.

— А, работата е ясна — зацъка приятелката й. — Явно играта загрубява.

— Така си е — призна тя. — И какво от това? Нима мислиш, че мъж с неговото потекло ще се занимава с момиче от Уайтчапъл?

— Да, мисля, макар и да подозирам, че го вълнува само едно.

— В такъв случай го предупреди, че няма да го огрее, сбъркал е адреса — отсече Беки.

— Мен ако питаш, такива предупреждения не са го спирали досега — вметна Дафни. — Но като начало той пита дали ще отидеш на театър заедно с него и с още неколцина приятели от полка. Какво ще кажеш?

— Ще отида, разбира се.

— Така си и знаех — усмихна се Дафни. — Затова му казах, че приемаш, още преди да съм те питала.

Беки се засмя, но трябваше да чака още пет дни, докато види отново младия офицер. Той дойде да я вземе от жилището й, после двамата отидоха заедно с още неколцина офицери и приятелките им в театър „Хеймаркет“, за да гледат „Пигмалион“ на нашумелия драматург Джордж Бърнард Шоу. На Беки новата пиеса й хареса много въпреки едно момиче на име Аманда, което през цялото първо действие хихикаше, а по време на почивката отказа да разговаря с нея.

После отидоха на вечеря в кафене „Ройъл“ и Беки, която седеше до Гай, му разказа всичко за себе си, като се почне, че е родена в Уайтчапъл, и се стигне до това, че предната година е била приета в колежа „Бедфорд“.

Тя се сбогува с останалите и Гай я изпрати до тях в Челси, където й стисна ръката и й пожела:

— Лека нощ, госпожице Салмън.

Беки реши, че няма да види повече младия офицер.

Но на другия ден Гай й прати писъмце, с което я канеше на бал в гарнизона. След седмица отидоха заедно на вечеря, сетне на танци, после започнаха да се срещат често, което достигна връхната си точка в поканата Беки да прекара края на седмицата с родителите на Гай в Бъркшир.

Дафни се постара да разкаже на приятелката си всичко, което знаеше за семейството. Бащата на Гай — майор, бил голям симпатяга — увери я тя — и притежавал седемстотин акра плодородна земя в Бъркшир, освен това бил пръв ловец и разбирал от хрътки.

Дафни дълго обяснява какво означава това, макар и да бе принудена да признае, че и Елиза Дулитъл би проумяла трудно какво толкова намират в това глупаво начинание — лова.

— Виж, за разлика от майора майката на Гай е голяма усойница — предупреди младата жена. — По-голяма снобка не знам да има. — Беки усети как сърцето й се свива. — Тя е втората дъщеря на баронет, получил благородническата титла от Лойд Джордж — бил изобретил нещо за войската. Освен това няма да се учудя, ако е правил щедри дарения за Либералната партия. То се знае, новоизлюпени благородници. Те са най-страшните. — Дафни си погледна ръбовете на чорапите. — Докато ние в нашето семейство сме седемнайсето поколение благородници и не се чувстваме длъжни да доказваме нищо. Даваме си сметка, че не притежаваме и капчица ум, затова пък с божията благословия сме богати, а с благословията на дявола имаме титли от памтивека. Но се опасявам, че това не може да се каже за капитан Гай Трентам.