Джефри Арчър
Търговецът (33)

33.

— Добро утро, господин Снедълс.

Възрастният библиофил бе толкова изненадан, задето госпожата знае името му, че известно време продължи да я гледа с отворени уста.

Накрая затътрузи нозе, отиде да я посрещне и й се поклони ниско. От една седмица тя бе първата клиентка, влизала в книжарницата, ако не броим, разбира се, доктор Холкум, пенсионирания директор на училище, който часове наред разглеждаше с удоволствие книгите, но от 1937 година не бе купил нищо.

— Добро утро, уважаема госпожо — отвърна старецът. — Нещо конкретно ли търсите?

Той погледна жената — беше облечена в дълга дантелена рокля и носеше голяма широкопола шапка с воалетка, от която лицето й не се виждаше.

— Не, господин Снедълс — рече госпожа Трентам. — Дошла съм не да купувам книги, а да ви помоля за една услуга. — Тя се взря в сгърбения старец с ръкавици, плетена вълнена жилетка и дебел балтон вероятно защото вече не му беше по джоба да отоплява книжарницата.

Беше превит одве, главата му се подаваше като от коруба на костенурка, затова пък очите му бяха бистри, а умът му очевидно бе остър като бръснач.

— Да ме помолите за услуга ли? — повтори старецът.

— Да. Наследих огромна библиотека, която искам да се опише и оцени. Препоръчаха ми да се обърна към вас, били сте много опитен.

— Твърде мило от ваша страна, уважаема госпожо.

Госпожа Трентам си отдъхна — книжарят не я попита кой го е препоръчал.

— Разрешете да попитам къде се намира библиотеката?

— На няколко километра източно от Хароугейт. Сам ще се убедите, че е изумителна. Покойният ми баща, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него? — посвети голяма част от живота си, за да я събере.

— Хароугейт ли? — ахна Снедълс, сякаш това бе на няколко километра от Банкок.

— Ще поема, разбира се, всичките ви разходи, колкото и време да ви трябва.

— Но това би означавало да затворя книжарницата — промърмори сякаш на себе си старецът.

— Ще ви покрия, естествено, и загубите.

Господин Снедълс вдигна от щанда една книга и погледна гръбчето й.

— Опасявам се, драга ми госпожо, че няма да стане, невъзможно е…

— Баща ми обичаше много Уилям Блейк. Сам ще се убедите, че е успял да се сдобие с всички първи издания, някои от които в безупречно състояние. Дори откупи един ръкопис…

 

 

Оная вечер Ейми Хардкасъл си бе легнала още преди сестра й да пристигне в Йоркшир.

— Напоследък се уморява бързо — обясни икономката.

Госпожа Трентам нямаше друг избор, освен да хапне надве-натри сама и малко след десет да се качи в някогашната си стая. Доколкото можеше да прецени, нищо в нея не се беше променило: изгледът към долините на Йоркшир, черните облаци, дори картината с Йоркширската катедрала, окачена над леглото с орехови табли. Спа, общо взето, добре и на другата заран слезе долу в осем. Готвачката й обясни, че госпожица Ейми още не е станала, затова госпожа Трентам закуси сама.

След като всички покрити чинии бяха върнати в кухнята, тя отиде в дневната и докато чакаше сестра си, седна да прегледа броя на „Йоркшир Поуст“. Когато след около час в помещението влезе старият котарак, госпожа Трентам прогони гадната твар, като й замахна злобно със сгънатия вестник. Старовремският часовник в антрето вече бе отброил единайсет, когато най-сетне се появи и Ейми, която, подпирайки се на бастун, закрета бавно към сестра си.

— Извинявай, Етел, че снощи не успях да те посрещна — подхвана жената. — Пак ме мъчи артритът.

Госпожа Трентам не си направи труда да отговори, само загледа как сестра й куцука към нея — направо не можеше да повярва, че само за три месеца състоянието й се е влошило толкова много.

Ейми открай време си беше слабичка, но сега бе изпосталяла като скелет. Винаги бе говорила тихо, но сега гласът й едва се чуваше. От малка си беше бледа, но сега лицето й бе направо посивяло, а бръчките бяха толкова дълбоки, че изглеждаше много по-стара, отколкото всъщност бе — на шейсет и девет години.

Ейми приседна на фотьойла до сестра си. Няколко секунди едва си поемаше дъх, с което не остави у гостенката никакви съмнения, че за нея е било огромно изпитание да стигне от стаята до дневната.

— Много мило от твоя страна, че си си зарязала семейството и си дошла в Йоркшир, за да бъдеш с мен — рече Ейми, а шареният котарак се метна в скута й. — Да ти призная, още не съм се съвзела след смъртта на непрежалимия татко.

— Напълно разбираемо е, драга — усмихна се насила госпожа Трентам. — Но реших, че е мой дълг да бъда с теб… и удоволствие, разбира се. Пък и татко ме предупреди, че след като ни напусне, сигурно ще стане така. Поръча и какво точно да сторя при тези обстоятелства.

— О, толкова се радвам да го чуя — оживи се за пръв път Ейми. — Много те моля, кажи ми какво е имал предвид.

— Беше категоричен в искането си да продадеш час по-скоро къщата и или да дойдеш да живееш с нас с Джералд в Асхърст…

— О, Етел, и през ум не би ми минало да ти създавам такива главоболия…

— … или, ако искаш, да се пренесеш в някой от уютните пансиони край морето, където се грижат толкова добре за възрастни семейства и самотни хора. Татко смяташе, че така поне ще намериш нови приятели и с това ще удължиш живота си. Лично аз предпочитам, естествено, да дойдеш при нас в Асхърст, но с тия бомби…

— Никога не ми е споменавал, че иска да продам къщата — прошепна разтревожена Ейми. — Всъщност ме помоли…

— Знам, знам, миличка, но той знаеше прекрасно какъв удар ще бъде за теб смъртта му, затова настоя да ти съобщя внимателно за къщата. Няма начин да не помниш дългия разговор, който проведохме в кабинета му последния път, когато дойдох да го видя.

Ейми кимна, но върху лицето й продължи да се чете изумление.

— Помня всичко, което ми каза — до последната дума продължи по-малката сестра. — Както би могло да се очаква, ще направя всичко по силите си, за да изпълня желанието му.

— Но аз не знам откъде да започна.

— Излишно е да се притесняваш, миличка — увери я госпожа Трентам и я потупа по ръката. — Нали за това съм тук.

— А какво ще стане с прислугата и с милия ми Гарибалди? — попита разтревожена Ейми, както галеше котарака. — Татко не би ми простил никога, ако не се погрижа за тях.

— Напълно съгласна съм с теб — каза сестра й. — Но той мислеше за всичко — даде ми недвусмислени напътствия и за прислужниците.

— Колко грижовен беше! Но пак не съм сигурна, че…

Наложи се още цели два дни госпожа Трентам да увещава търпеливо сестра си, докато я убеди, че плановете й за бъдещето са за добро, и още по-важното, че така е пожелал „непрежалимият татко“.

От този миг нататък Ейми слизаше долу само следобед, колкото да се поразходи из градината и да нагледа петуниите, Срещнеше ли я, госпожа Трентам я умоляваше да не се преуморява.

Три дни по-късно Ейми престана да излиза и на следобедна разходка.

Следващия понеделник госпожа Трентам предупреди прислугата, че подир седмица трябва да напусне къщата, и остави на работа само готвачката — докато госпожица Ейми се уреди. Същия следобед отиде при местния търговец на недвижими имоти и обяви за продажба къщата и имението, състоящо се от шейсет акра земя.

За четвъртък си уговори среща с някой си господин Олтуейт, адвокат от Хароугейт. В един от редките случаи, когато Ейми слезе долу, госпожа Трентам обясни на сестра си, че е излишно да безпокоят господин Бейвърсток, понеже била сигурна, че местен човек би се справил по-лесно, ако с къщата и имението възникнат някакви затруднения.

След три седмици премести по-голямата си сестра с някои от личните й вещи в малък пансион край морето, на няколко километра северно от Скарбъро. Съгласи се със собственика, че колкото и да е неприятно, няма как да пуснат в помещението и домашни любимци, и изрази увереност, че Ейми ще прояви разбиране. Последното напътствие, което госпожа Трентам даде, бе месечната сметка да се праща направо на „Кутс“ на улица Странд, където тя ще бъде уреждана незабавно.

Преди да се сбогува с по-голямата си сестра, госпожа Трентам й даде да подпише три документа.

— За да нямаш, скъпа, грижа за нищо — обясни тя благо.

Ейми се подписа, без дори да си дава труда да чете книжата, изготвени от местния адвокат. Госпожа Трентам побърза да ги сгъне и ги прибра в дамската си чанта.

— В най-скоро време ще дойда да те видя — обеща тя на Ейми и я целуна по челото.

След няколко минути вече бе на път за Асхърст.

 

 

Звънецът над вратата издрънча шумно в просмуканата с мирис на мухъл тишина и госпожа Трентам влезе напето в книжарницата. В началото нямаше никакви признаци на раздвижване, накрая обаче от стаичката в дъното се показа господин Снедълс, понесъл под мишница три книги.

— Добро утро, госпожо Трентам — поздрави той. — Много мило от ваша страна, че се отзовахте толкова бързо на писмото ми. Реших, че трябва да се видим, понеже възникнаха трудности.

— Трудности ли! — възкликна жената и махна воалетката от лицето си.

— Да, трудности. Както знаете, почти приключих в Йоркшир. Извинявайте, драга ми госпожо, че се забавих толкова много, но се опасявам, че се увлякох, тъй ценни са…

Госпожа Трентам махна с ръка, от което се видя, че не е притеснена особено от забавянето.

— Опасявам се, че, макар да привлякох за свой вещ помощник доктор Холкум — продължи старецът, — а и отиването до Йоркшир и връщането отнема доста време, вероятно ще ни трябват още няколко седмици, за да съставим описа и да направим оценка на такава прекрасна колекция… нека не забравяме и че баща ви е посветил цял живот, за да събере библиотеката.

— Не се притеснявайте — успокои го жената. — Не бързам. Вършете си работата, господин Снедълс, и ме известете, когато приключите.

Букинистът се усмихна, щастлив, че ще продължи необезпокояван описа на книгите.

Изпрати госпожа Трентам до вратата и й отвори. Ако някой ги видеше, за нищо на света не би повярвал, че са връстници. Жената погледна първо в едната посока, сетне и в другата, побърза да свали върху лицето си воалетката и излезе на Челси Терас.

Господин Снедълс затвори вратата след нея и потърка ръце в ръкавици, после затътрузи нозе към задната стаичка, където го чакаше доктор Холкум.

Напоследък се дразнеше, ако в книжарницата влезеше клиент.

 

 

— След трийсет години нямам никакво намерение да си сменям борсовия посредник — тросна се Джералд Трентам и си наля втора чаша кафе.

— Толкова ли не разбираш, скъпи, че ако прехвърлиш сметките си във фирмата на Найджъл, ще му помогнеш много в службата.

— А ти толкова ли не разбираш какъв удар ще бъде за Дейвид Картрайт и Викърс да Коста, ако загубят клиент, на когото са служили вярно и почтено близо един век? Не, Етел, крайно време е Найджъл сам да си върши черната работа. Вече е прехвърлил четирийсетте, да го вземат мътните.

— Точно заради това трябва да му помогнеш — настоя жена му, докато си мажеше с масло втората препечена филийка.

— Не, Етел, повтарям ти, не.

— Толкова ли не проумяваш, че сред задълженията на Найджъл е да привлича във фирмата нови клиенти? Точно сега това е изключително важно. Войната свърши и съм сигурна, че не след дълго ще му предложат да стане съдружник.

При тази новина майор Трентам дори не опита да прикрие учудването си.

— В такъв случай нека използва по-често своите връзки, например онези, които е създал в училище и във военната академия „Сандхърст“, да не говорим пък за Сити. Не бива да разчита само на приятелите на баща си.

— Не е честно, Джералд. Щом не може да разчита на собствената си кръв, защо да очаква да му помогне друг?

— Точно там е въпросът — че вечно очаква някой да му помага — подвикна Джералд. — Именно това правиш, откакто се е родил, и мен ако питаш, това е причината Найджъл да не може да се оправя сам.

— Джералд! — възкликна госпожа Трентам и извади от ръкава си носната кърпа. — И през ум не ми е минавало…

— При всички положения — прекъсна я майорът с надеждата да поуспокои страстите — акциите ни не представляват чак такъв интерес. И ти, и господин Атли знаете прекрасно, че вече поколения наред капиталът ни е вложен в земя.

— Важно е не количеството — тросна се госпожа Трентам. — Важни са принципите.

— Напълно съгласен съм с теб — рече Джералд, след което сгъна салфетката, стана от масата със закуската и излезе от трапезарията още преди жена му да е казала и дума.

Госпожа Трентам взе сутрешния вестник на мъжа си и прокара показалец по имената на хората, получили по случай рождения ден на монарха благороднически титли. Разтрепераният й пръст спря на буквата „Т“.

 

 

Според Макс Харис през лятната ваканция Даниъл Тръмпър се бил качил на „Куин Мери“ и бил заминал за Америка. Частният детектив обаче не бе в състояние да отговори на следващия въпрос на госпожа Трентам: защо? Единственото, в което бил сигурен, било че в колежа на Даниъл очаквали младият преподавател да се върне за началото на следващата учебна година.

През седмиците, когато Даниъл беше в Америка, госпожа Трентам прекарваше доста време при адвокатите си в Линкълнс Ин Фийлдс, които изготвяха молбата й за строеж.

Вече се беше свързала с трима архитекти, и тримата завършили наскоро. Поръча им да изготвят проект за жилищен блок, който да бъде изграден в Челси. Обеща, че победителят ще получи хонорар, а другите двама ще си тръгнат с по сто лири стерлинги — възнаграждение за усилията. И тримата приеха начаса условията й.

След около три месеца младежите представиха проектите, но само един се яви с онова, което госпожа Трентам се бе надявала да получи.

Старши съдружникът в адвокатската кантора изказа становището, че в сравнение с проекта на най-младия архитект — Джъстин Талбът, дори електроцентралата в Батърсий приличала на Версайския дворец. Госпожа Трентам не сподели със своя адвокат как в избора си е била повлияна от това, че чичото на господин Талбът е член на Комисията по благоустройство към Лондонската община.

 

 

Но дори и чичото да се притечеше на помощ на Талбът, госпожа Трентам пак не беше убедена, че комисията ще одобри такъв възмутителен проект. Той сякаш беше за бункер, в който не би влязъл и Хитлер. Адвокатите обаче я посъветваха да напише в молбата, че основна цел на новия строеж е в центъра на Лондон да се изградят евтини жилища, които да подслонят студенти и неженени безработни мъже. Второ, че приходите от жилищата ще влизат в благотворителен фонд за подпомагане на други семейства, които си нямат дом. Трето, адвокатите казаха на своята клиентка да наблегне пред комисията, че каквото и да й е струвало това, тя е подала ръка на млад архитект, който се е дипломирал едва наскоро.

Госпожа Трентам не знаеше дали да се радва, или да се възмущава, когато от Комисията по благоустройство към общината й дадоха разрешително за строеж. Членовете й умуваха няколко седмици и накрая поискаха в първоначалния проект на Талбът да се внесат съвсем дребни промени. Тя веднага нареди на архитекта да се заеме с разчистването на бомбардирания парцел, така че строежът да започне незабавно.

Молбата, която сър Чарлс Тръмпър подаде в Комисията за благоустройство с искане да построи на Челси Терас нов универсален магазин, бе широко отразена във вестниците, най-често в положителна светлина. На госпожа Трентам обаче й направи впечатление, че в няколко от статиите, посветени на проекта за новата сграда, се споменава някой си господин Мартин Симпсън, представил се като председател на Федерацията за защита на малките магазини, която се беше възпротивила на цялостния проект на Тръмпър. Господин Симпсън твърдеше, че в крайна сметка този проект само ще навреди на дребните собственици на магазини и ще им отнеме поминъка. Освен това той се оплакваше, че никой от местните търговци не разполагал със средства да се опълчи срещу такъв богат и влиятелен човек като господин Чарлс Тръмпър, което не било честно.

— Е, занапред ще разполагате със средства — каза госпожа Трентам, както седеше оная заран на масата със закуската.

— Моля?

— А, нищо, нищо — отвърна тя на мъжа си, по-късно същия ден обаче връчи на Харис пари, с които господин Симпсън да подаде официална жалба срещу проекта на Тръмпър.

Освен това се съгласи да покрие всички останали разходи на господин Симпсън, в случай че той се заеме с начинанието.

Започна всекидневно да следи в печата резултатите от усилията му и дори сподели с Харис, че няма нищо против да му плати хонорар за услугата, която й прави, но както при повечето ентусиасти, и господин Симпсън като че ли се вълнуваше единствено от своята кауза.

След като булдозерите навлязоха в парцела на госпожа Трентам, а проектът на Тръмпър беше замразен, тя насочи отново цялото си внимание към Даниъл и към проблема с неговото наследство.

Адвокатите й бяха потвърдили, че няма начин тя да оспори завещанието, освен ако Даниъл Тръмпър не се откаже по своя воля от правата си. Дори съставиха документ, който той да подпише при така създалите се обстоятелства, и оставиха на госпожа Трентам непосилната задача да осигури подписа му.

Тя обаче не си представяше обстоятелства, при които двамата да се срещнат, ето защо отписа начинанието като обречено. Въпреки това надлежно заключи съставения от адвокатите документ в долното чекмедже на писалището си в дневната, където държеше всички книжа, свързани по един или друг начин с Тръмпър.

 

 

— Много се радвам да ви видя отново, драга ми госпожо — подхвана господин Снедълс. — Не знам как да ви се извиня, задето се забавих толкова с възложената ми от вас задача. То се знае, че няма да ви искам още пари и ще се задоволя със сумата, за която се разбрахме първоначално.

Книжарят не успя да види изражението върху лицето на госпожа Трентам, защото тя още не бе вдигнала воалетката. Тръгна след стареца, който я поведе покрай рафтовете, отрупани с прашни книги. Накрая влязоха в стаичката в дъното на книжарницата, където Снедълс я запозна с доктор Холкум, и той като него облечен в дебел балтон. Госпожа Трентам отказа да седне на предложения й стол, защото забеляза, че и той е покрит с тънък слой прах.

Старецът посочи гордо осемте сандъка, сложени върху писалището. Прекъсван от време на време от доктор Холкум, се впусна да обяснява близо час как двамата са съставили опис на всички книги в библиотеката на покойния й баща: първо на писателите в азбучен ред, после по жанрове и накрая по заглавия. В долния десен ъгъл на всяко картонче с молив беше четливо написана и приблизителната цена на всеки том.

Госпожа Трентам прояви към Снедълс учудващо търпение — само от време на време му задаваше въпроси, отговорите на които изобщо не я вълнуваха — и изслуша пространните му и сложни обяснения какво е правил през последните пет години.

— Свършили сте великолепна работа, господин Снедълс — похвали тя стареца, след като той й показа и последното картонче: „Юго, Виктор (1802 — 1885)“. — Не бих могла и да мечтая за повече.

— Много сте великодушна, драга ми госпожо — отвърна старецът и се поклони ниско, — но всъщност открай време сте проявявали искрена загриженост към тези неща. Баща ви надали е могъл да намери по-подходящ човек, който да се заеме с делото на неговия живот.

— Ако не ме лъже паметта, се разбрахме за хонорар от петдесет гвинеи — рече госпожа Трентам, след което извади от дамската си чанта чек и го подаде на собственика на книжарницата.

— Благодаря ви, уважаема госпожо — отвърна господин Снедълс, после взе чека и го пусна разсеяно в един пепелник.

Едва се сдържа да не добави: „На драго сърце бих ви платил двойно повече за привилегията да се заема с такова начинание“.

Госпожа Трентам се взря в листовете с описа и оценката на библиотеката и рече:

— Доколкото виждам, сте оценили цялата сбирка на малко под пет хиляди лири стерлинги.

— Точно така, драга ми госпожо. Но съм длъжен да ви предупредя, че съм се презастраховал и стойността вероятно е по-висока. Някои от книгите са изключително редки, трудно е да се каже колко ще платят за тях, ако ги обявите за продан.

— Това означава ли, че ако реша да се разделя с библиотеката, сте готов да ми броите толкова? — попита госпожа Трентам и погледна стареца право в очите.

— За мен не би имало по-голямо удоволствие, драга ми госпожо — отговори книжарят. — Но, уви, опасявам се, че просто не разполагам с достатъчно средства.

— А какво ще кажете, ако ви поверя отговорността да продадете книгите? — попита госпожа Трентам, без да сваля очи от възрастния книжар.

— За мен няма по-голяма привилегия, уважаема госпожо, ала подобно начинание може да отнеме доста месеци… че и години.

— В такъв случай, господин Снедълс, бихме могли да се споразумеем.

— Да се споразумеем ли? Не ви разбирам, уважаема госпожо.

— Може би да влезем в съдружие, господин Снедълс.