Джефри Арчър
Търговецът (28)

28.

Шофьорът на полковника направи всичко по силите си, за да откара възможно най-бързо сержант Тръмпър в Лондон. Непрекъснато натискаше газта до дупка, не слизаше под осемдесет километра в час. Но постоянно се натъкваха на военни конвои и транспортни камиони, по едно време дори срещнаха и върволица от танкове, така че задачата на шофьора не бе никак лесна. Тъкмо навлязоха в Чизик в предградията на Лондон, когато беше обявена въздушна тревога, последвана от бомбардировки, сетне тревогата бе отменена, но улиците бяха задръстени и те едва се добраха до Даунинг стрийт.

Макар да бе разполагал с цели шест часа, през които да умува защо ли го вика Чърчил, когато автомобилът спря пред номер десет^[1], Чарли бе толкова далеч от отговора на този въпрос, както и в казармата в Кардиф следобед.

Представи се на полицая от охраната, той погледна в тефтера и удари рязко с месинговото чукало, след което покани сержант Тръмпър във вестибюла. Чарли влизаше за пръв път в резиденцията и бе изумен колко малка е тя в сравнение например с жилището на Дафни на Итън Скуеър.

Застаряващият сержант бе посрещнат от момиче от Женската флотска спомагателна служба, което го заведе в нещо като преддверие.

— Министър-председателят има среща с американския посланик, господин Кенеди^[2] — обясни то. — Но смята, че разговорът няма да продължи дълго.

— Благодаря ви — отвърна Чарли.

— Искате ли чай?

— Не — отказа той — бе прекалено притеснен, за да се налива с чай.

След като момичето затвори вратата, Чарли взе броя на „Лилипут“, оставен на масичката отстрани, и го разлисти, но дори и не опита да вникне в написаното.

Прегледа всички списания в купчинката — а тук, на Даунинг стрийт номер десет, те бяха по-стари и от списанията в чакалнята на зъболекаря му, сетне насочи вниманието си към картините по стената. Уелингтън^[3], Палмърстън и Дизраели^[4]: лошо нарисувани портрети, които Беки не би предложила за продан в галерията на Челси Терас номер едно. Беки! Божичко, помисли Чарли, та тя дори не знаеше, че мъжът й е в Лондон. Погледна телефона върху страничната поставка, но си спомни, че надали може да звъни от резиденцията на министър-председателя. Притеснен до смърт, започна да кръстосва из помещението като пациент, който чака лекарят да му съобщи, че заболяването му е смъртоносно. Най-неочаквано вратата се отвори и момичето от Женската флотска служба отново дойде при него.

— Министър-председателят ще ви приеме сега, господин Тръмпър — обяви младата жена, после го поведе по тясно стълбище, на чиито стени бяха закачени сложени в рамки снимки на бивши премиер-министри.

Тъкмо стигна до портрета на Чембърлейн, когато видя, че стои на стълбищната площадка пред мъж, висок към метър седемдесет и пет, който се беше разкрачил, бе сложил ръце на хълбоците си и го гледаше предизвикателно.

— Тръмпър! — извика Чърчил и му протегна ръка. — Радвам се, че успя да дойдеш толкова бързо. Дано не съм те откъснал от нещо важно.

„Само от учение по стрелба с минохвъргачка“, помисли Чарли, но реши да не го споменава и тръгна след мъжа, който го заведе с широка крачка в кабинета си.

Махна му с ръка да седне на удобен фотьойл край бумтящия огън, Чарли погледна пламтящите цепеници и си спомни как министър-председателят е призовал сънародниците си да пестят въглищата.

— Сигурно се питаш защо си тук — рече Чърчил, после запали пура и отвори папката, която бе сложил върху коляното си.

Започна да я чете.

— Така е, уважаеми господине — призна си Чарли, но с това не изтръгна никакво обяснение.

Министър-председателят продължи да чете листовете в дебелата папка.

— Както виждам, имаме общи неща.

— Така ли, господин министър-председателю?

— И двамата сме участвали в Голямата война.

— Войната, която трябваше да сложи край на всички войни.

— Да, и този път сбърка, нали? — подсмихна се Чърчил. — Но той си е бил политик. — Министър-председателят пак се подсмихна и продължи да чете. Най-неочаквано вдигна поглед. — Ала ние с теб, Тръмпър, имаме да играем далеч по-важна роля в тази война и не мога да допусна да си пилееш времето, като обучаваш новобранците в Кардиф как да боравят с минохвъргачки „Брен“.

„Излиза, че този хитрец е знаел още от самото начало“, рече си Чарли.

— Когато една нация е във война, Тръмпър — продължи министър-председателят, след като затвори папката, — хората си мислят, че победата е в кърпа вързана, стига да разполагаме с по-многочислена войска и с по-добро оръжие от врага. Но битките понякога се печелят или губят заради нещо, над което пълководците на полесражението нямат власт. Заради малко камъче, което понякога преобръща каруцата. Ето, днес създадох в Министерството на войната нов отдел, който да се занимава с разчитане на кодове и шифри. Отмъкнах от Кеймбридж двамата най-добри професори заедно с асистентите — да ни помогнат да излезем от затруднението. Те, Тръмпър, са неоценим коз, камъчето, за което ти споменах.

— Така си е, уважаеми господине — каза Чарли, макар да нямаше и представа за какво му говори Чърчил.

— Имам и други затруднения, Тръмпър, и според съветниците ми тъкмо ти си човекът, който ще предложи решение.

— Благодаря, уважаеми господине.

— Храната, Тръмпър, и по-важно, нейното разпределение. Доколкото разбрах от ресорния министър, лорд Ултън, запасите ни са на изчерпване. Не можем да организираме дори доставката на картофи от Ирландия. И така, една от най-големите трудности, пред които съм изправен сега, е как да напълня стомаха на народа, като същевременно воювам с врага и запазя пътищата за доставки отворени. Според министъра дори да пристигнела на пристанищата, храната не се разтоварвала със седмици, а накрая, дори и да я разтоварели, я откарвали не където трябва. За капак — продължи министър-председателят — селяните се оплакват, че не можели да си вършат работата както трябва, понеже, видите ли, сме мобилизирали най-добрите им работници и в замяна не сме им изпращали подкрепление. — Чърчил замълча, за да запали отново пурата. — И така, търся човек, който цял живот се е занимавал с това: купувал е, продавал е и е разпределял храна, човек, който знае що е тържище и когото ще уважават и производителите, и доставчиците. Накъсо, трябва ми човек като теб, Тръмпър. Ще те пратя при Ултън, да му бъдеш дясната ръка, да осигуряваш доставки на храна и да ги разпределяш така, че да стигат до когото трябва. За мен няма по-важна задача. Дано приемеш предизвикателството.

В очите на Чарли очевидно бе проблеснало желание да започне веднага, защото министър-председателят дори не си даде труда да изчака отговора.

— Чудесно, доколкото виждам, си схванал основното. Утре в осем сутринта се яви в Министерството на хранителната промишленост. В осем без петнайсет от вас ще дойде да те вземе кола.

— Благодаря, уважаеми господине — рече Чарли, но не сподели с министър-председателя, че ако автомобилът дойде в осем без петнайсет, шофьорът ще е закъснял с близо три часа.

— А, да, Тръмпър, произвеждам те бригаден генерал, за да ти имат страха.

— Предпочитам да си остана просто Чарли Тръмпър.

— Как така?

— Вероятно ще се наложи да бъда груб с някой генерал.

Министър-председателят извади пурата и прихна, после изпрати госта си до вратата.

— И, Тръмпър — допълни, като отпусна длан върху рамото му. — Ако ти трябва нещо, не се колебай, свържи се с мен. По всяко време на денонощието. Не си губя времето да спя.

— Благодаря, уважаеми господине — отвърна Чарли и заслиза по стълбите.

— Успех, Тръмпър. Постарай се да нахраниш хората.

Младото момиче от Женската спомагателна флотска служба изпрати Чарли до колата и му изкозирува. Макар все още да бе в сержантска униформа, го изненадаха, като му казаха да се качи отпред.

Той поиска от шофьора да го закара през Челси Терас в Литъл Болтънс. Запъплиха по улиците на Уест Енд и натъжен, Чарли видя, че повечето познати забележителности са силно повредени от „Луфтвафе“ — явно всички в Лондон бяха пострадали от бомбардировките на германците.

Беки отвори вратата и го притисна до себе си.

— Какво иска господин Чърчил? — гласеше първият й въпрос.

— А ти откъде знаеш, че съм бил при министър-председателя?

— От Даунинг стрийт номер десет ми се обадиха да питат къде да те намерят. Та какво искаше?

— Търси човек, който редовно да го снабдява с плодове и зеленчуци.

 

 

Още от мига, когато се запознаха, Чарли хареса новия си шеф. Джеймс Ултън бе дошъл в Министерството на хранителната промишленост със славата на блестящ предприемач, но си призна чистосърдечно, че е твърде слаб в областта на Чарли, затова пък му каза, че може да разчита на категорична подкрепа.

Чарли получи просторен кабинет, разположен на същия етаж, на който беше и кабинетът на министъра, и четиринайсет подчинени, оглавявани от младия Артър Селуин, наскоро завършил Оксфордския университет.

Бързо се убеди, че Селуин притежава остър като бръснач ум, и макар да нямаше голям опит, бе достатъчно да му кажеш нещо само веднъж, за да го разбере.

От флотата отпуснаха на Чарли и лична секретарка — Джесика Алън, която нямаше нищо против да се труди на същото работно време, както и шефът й. Чарли се запита как е възможно такова хубаво, умно момиче да няма личен живот, после обаче се запозна по-внимателно с досието й и разбра, че годеникът й — още момче, е загинал при Дюнкерк.

Бързо се върна към старите си навици и започна да идва в кабинета в четири и половина сутринта, още преди чистачките, за да прочете на спокойствие до осем часа вестниците.

Тъй като задачата, с която беше натоварен, бе изключително важна и той се ползваше с очевидната подкрепа на министъра, за него нямаше затворени врати. След месец почти всичките му подчинени се явяваха в пет сутринта, макар че, както личеше, единствен Селуин имаше сили да работи заедно с него и през нощта.

През първия месец Чарли не правеше друго, освен да чете доклади и да изслушва подробните отчети на Селуин с оценка на затрудненията, на които са се натъквали почти цялата предходна година, случваше се да се отбие и при министъра, за да изясни едно или друго, което не разбира.

През втория месец реши да обиколи всички големи пристанища, за да провери какво пречи на разпределението на храната, която понякога просто биваше оставяна да гние дни наред в складовете по доковете. Когато пристигна в Ливърпул, бързо установи, че напълно основателно храната няма предимство пред танковете и войската, когато те трябва да се прехвърлят от едно място на друго, затова поиска от министерството да осигури превозни средства, които да правят само едно — да разкарват из страната хранителните продукти.

Ултън изнамери отнякъде шейсет и два камиона, повечето от които, както призна самият той, били обявени от военните за негодни.

— Горе-долу като мен — усмихна се Чарли.

Министърът обаче не успя да осигури мъже, които да карат камионите.

— Щом няма мъже, господин министре, ми трябват двеста жени — подметна Чарли и въпреки безобидните закачки, които карикатуристите си правеха с шофьорките, бе необходим само месец, та броени часове след пристигането й в пристанищата храната да поема от доковете към всички точки на държавата.

Самите докери посрещнаха добре шофьорките, а профсъюзните водачи така и не разбраха, че Чарли разговаря с тях на един език, а в министерството — на съвсем друг.

След като отстрани пречките пред разпределението на хранителните продукти, той се натъкна на други две затруднения. От една страна, земеделците се оплакваха, че не са в състояние да произвеждат достатъчно храна, понеже въоръжените сили им взимали най-кадърните мъже, от друга, Чарли установи, че и вносът на продукти от чужбина е недостатъчен заради успешната кампания на германските подводници.

Той предложи на Ултън две решения:

— Осигурихте ми момичета, които да карат камионите, сега трябва да ми намерите и млади жени, които да работят на полето — рече му той. — Този път ми трябват пет хиляди — това е броят на хората, които според самите земеделци не им достигали.

На другия ден Ултън даде интервю пред Би Би Си и призова страната да намери момичета, които да работят по фермите. През първите двайсет и четири часа молби подадоха петстотин млади жени и до два месеца и половина Ултън осигури петте хиляди момичета, поискани от Чарли, който обаче не започна да отпраща желаещите, докато броят на записалите се доброволки не достигна седем хиляди — това вече накара председателят на Националния съюз на земеделците да грейне в усмивка.

Колкото до вноса на хранителни продукти Чарли посъветва Ултън да замени картофите, които все не достигаха, с ориз.

— Но откъде ще го купим този ориз? — завайка се министърът. — Пътуването до Китай и Далечния изток е твърде опасно.

— Знам, знам — увери го Чарли. — В Египет познавам доставчик, който всеки месец е в състояние да ни осигури един милион тона.

— Можем ли да разчитаме на него?

— Разбира се, че не. Но брат му и досега работи в Ийст Енд, ако го изселим за някой и друг месец, все ще се споразумея със семейството му.

— Ако пресата надуши какво сме намислили, жив ще ме одере.

— От мен няма да научи, господин министре.

На другия ден Ели Халил се озова в затвора „Брикстън“, а Чарли замина със самолет за Египет, за да сключи с брат му сделка за един милион тона ориз месечно, всъщност заделени за италианците.

Споразумя се с египтянина половината доставки да се плащат в лири стерлинги, а другата половина — в пиастри, а също, ако доставките пристигат навреме, в Кайро да не се появяват никакви документи за тях. Чарли заплаши Насим Халил, че ако не изпълни това условие, египетските власти ще научат всичко за сделката.

— Справедливо е, Чарли, но ти всъщност винаги си бил много точен. А брат ми Ели? — попита египтянинът.

— В края на войната ще го освободим, но само ако оризът пристига навреме.

— Чудесно — съгласи се Насим. — Някоя и друга годинка зад решетките ще му дойде добре. Така де, Ели е от малцината членове на семейството, които още не са били задържани по волята на Негово Величество.

 

 

Чарли се стараеше да прекарва поне два-три часа седмично с Том Арнолд, за да не губи връзка с Челси Терас. Волю-неволю Том бе принуден да докладва, че фирма „Тръмпър“ постоянно е на загуба и той е трябвало да затвори пет от магазините, а други четири да закове с дъски — това натъжи Чарли, защото съвсем наскоро Сид Рексол му беше писал, че е готов да му продаде всички магазини на задругата, както и разрушената при бомбардировките пивница на ъгъла, и то за шест хиляди лири стерлинги общо, сума, която според Рексол самият Чарли му е предлагал навремето. Както кръчмарят напомняше във второ писмо до Арнолд, единственото, което Чарли трябвало да стори, било да подпише чека.

Чарли прочете договора, приложен от Рексол, и каза:

— Давах му тези пари много преди да избухне войната. Върни му книжата. Сигурен съм, че догодина по това време той ще предлага същите магазини най-много за четири хиляди лири стерлинги. Но гледай да не го дразниш, Том.

— Няма да е лесно — отвърна изпълнителният директор. — Откакто „Мускетарят“ бе разрушен от бомба, Сид отиде да живее в Чешир. Отворил е кръчма в някакво селце на име Хатъртън.

Наложи се Чарли да се раздели с Том и да замине за Саутхамптън — беше пристигнала първата пратка ориз от Халил. Момичетата бяха отишли с камионите да натоварят чувалите, но директорът на пристанището отказвал да освободи стоката, понеже не му били представени нужните документи. На Чарли изобщо не му се биеше толкова път и той не смяташе да го прави всеки месец.

Когато пристигна на пристанището, установи, че профсъюзите не създават никакви спънки и са готови веднага да разтоварят от кораба цялата стока, а момичетата само чакат камионите да бъдат натоварени, за да потеглят.

Докато се черпеха с бира в местната пивница, Алф Редуд, водачът на докерите, предупреди Чарли, че председателят на управителния съвет на пристанището господин Симкинс е голям сухар и държи законът да се спазва до последната буква.

— Виж ти! — възкликна Чарли. — Тогава и аз ще спазвам буквите.

Плати сметката и отиде в сградата на управлението, където поиска да се срещне с господин Симкинс.

— Зает е — отсече секретарката, която дори не си направи труда да го погледне — лакираше си ноктите.

Чарли я подмина като хала и влезе в кабинета на Симкинс, където завари слаб плешивеещ мъж — седеше зад огромното писалище и тъкмо си топваше парчето сухар в чая.

— Вие кой сте? — подвикна директорът на пристанището, който толкова се стъписа, че си изпусна сухара в чая.

— Чарли Тръмпър. И съм тук, за да разбера защо не освобождавате ориза.

— Защото нямам право да го освободя — отвърна Симкинс и се опита да извади сухара, който плаваше в чашата. — От Кайро не съм получил никакви официални документи, а книжата, които сте ми изпратили от Лондон, не отговарят на изискванията — усмихна се той злорадо на Чарли.

— Да де, но ще минат доста дни, докато ви представя необходимите книжа.

— Това изобщо не ме вълнува.

— Ние сме във война, не знаете ли!

— Точно по тази причина се стремим да спазваме изискванията. Сигурен съм, че германците постъпват точно така.

— Пет пари не давам какво правят германците — тросна се Чарли. — Всеки месец през пристанището ви ще влизат един милион тона ориз и държа да го разпределям до последното зрънце възможно най-бързо. Ясен ли бях?

— Да, господин Тръмпър, но за да си получите ориза, трябва да представите изрядно оформени документи.

— Заповядвам ви да освободите незабавно ориза — подвикна за пръв път Чарли.

— Не е нужно да ми повишавате тон, господин Тръмпър, защото, както вече ви обясних, нямате право да ми заповядвате нищо. Намирате се в пристанището на Саутхамптън, което, както със сигурност знаете, не е на подчинение на Министерството на хранителната промишленост. На ваше място бих се върнал в Лондон, за да издействам нужните книжа.

Чарли си помисли, че е прекалено стар да удари тоя негодник, затова само вдигна телефонната слушалка от апарата върху писалището на Симкинс и каза на телефонистката да го свърже с един номер.

— Ама какво правите! — подвикна директорът на пристанището. — Това тук е моят телефон, нямате право да го използвате.

Чарли продължи да стиска слушалката и обърна гръб на Симкинс. След като чу гласа в другия край на линията, каза:

— Обажда се Чарли Тръмпър. Бихте ли ме свързали с министър-председателя?

Директорът на пристанището се изчерви, сетне пребледня като платно.

— Ама няма нужда… — изпелтечи той.

— Добро утро, господин министър-председателю — подхвана Чарли. — Намирам се в Саутхамптън. Заради трудностите с ориза, за които ви споменах снощи. Не искат да го освободят от пристанището. Не мога да изляза на глава с…

Симкинс заръкомаха трескаво като регулировчик, за да привлече вниманието на Чарли, после закима.

— Издействал съм всеки месец да пристигат по един милион тона, господин министър-председателю, а момичетата седят и…

— Ще уредим нещата — Симкинс започна да кръжи около Чарли. — Чакайте… Всичко ще бъде наред.

— Искате ли да разговаряте лично с директора?

— Ама недейте — примоли се Симкинс. — Не е нужно. При мен са всички книжа.

— Да, ще му предам, господин министър-председателю — отсече Чарли и известно време мълча. — Довечера се връщам в Лондон. Да, веднага щом се прибера, ще дойда да ви докладвам. Дочуване, господин министър-председателю.

— Дочуване — пожела му Беки и затвори. — Не се и съмнявам, че довечера ще ми кажеш за какво става въпрос.

Същия ден вечерта, когато Чарли разказа цялата случка на министъра, и той, и Джесика Алън се запревиваха от смях.

— Ако му се беше оплакал, министър-председателят наистина щеше да дръпне едно конско на тоя тип — увери го Ултън.

— Да де, но Симкинс щеше да получи разрив на сърцето — натърти Чарли. — И тогава оризът, да не говорим за шофьорките, щяха да висят до Второ пришествие на пристанището. Пък и храната не достига, не исках онзи мухльо да изхаби още едно парче сухар.

 

 

Чарли беше на конференция на земеделците в Карлайл, когато от Лондон го потърсиха спешно.

— Кой? — попита той, докато се опитваше да се съсредоточи върху изказването на един от делегатите, който обясняваше надълго и нашироко как да се увеличи добивът на ряпа.

— Маркиза Уилтшир — тихо каза Артър Селуин.

— В такъв случай ще се обадя — отвърна Чарли и след като излезе от залата, се качи в хотелската стая и помоли телефонистката да го свърже.

— Какво мога да направя за теб, Дафни?

— Не ти, а аз, както винаги, ще направя нещо за теб. Прочете ли днешния „Таймс“?

— Прегледах заглавията. Защо? — попита Чарли.

— В такъв случай не е зле да видиш страницата с некролозите. И най-вече последния ред на един от тях. Няма да ти губя повече времето, скъпи, министър-председателят постоянно ни напомня каква жизненоважна роля си играел за победата ни във войната!

Чарли се засмя точно когато Дафни затвори.

— С какво мога да бъда полезен? — попита Селуин.

— Намери ми днешния брой на „Таймс“.

Когато младежът се върна с вестника, Чарли разлисти припряно страниците, докато откри некролозите: адмирал сър Алегзандър Декстър, командващ, проявил през Първата световна война завидни тактически умения, Дж. Т. Макфърсън, въздухоплавател и писател, и сър Реймънд Хардкасъл, индустриалец…

Чарли прегледа набързо подробностите от биографията на сър Реймънд: роден и завършил образованието си в Йоркшир, в началото на века наложил инженерното дружество на баща си, превърнало се през двайсетте години в едно от най-могъщите промишлени предприятия в Северна Англия. През 1938 година Хардкасъл продал за седемстотин и осемдесет хиляди лири стерлинги дяла си на „Джон Браун и сие“. Но Дафни се оказа права — само последният ред от некролога наистина имаше някакво отношение към Чарли.

Сър Реймънд, чиято съпруга е починала през 1914 г., има две дъщери, госпожица Ейми Хардкасъл и госпожа Трентам, които ще наследят богатството му.

Чарли вдигна телефонната слушалка на апарата върху писалището и помоли да го свържат с един номер в Челси. След малко се обади Том Арнолд.

— Та къде, казваш, може да бъде намерен Рексол? — бе единственото, което Чарли го попита.

— Както ти обясних последния път, когато прояви интерес, господин председателю, сега Рексол държи пивница „Щастливият бракониер“ в някакво селце на име Хатъртън в Чешир.

Чарли благодари на изпълнителния директор и без да казва дума повече, затвори.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита делово Селуин.

— Каква ми е програмата до довечера, Артър?

— Ами още не са приключили с ряпата, после цял следобед се предвижда да присъствате на още доклади. Довечера има официален прием за участниците в конференцията, на която вие ще представлявате държавата, а утре сутринта трябва да връчите годишните награди на млекопроизводителите.

— В такъв случай се моли да се върна за приема — рече Чарли.

Изправи се и грабна балтона си.

— Да дойда ли с вас? — предложи Селуин, като се опитваше да не изостава от шефа си.

— Не, благодаря ти, Артър. Излизам по лична работа. Само ме покривай, докато се върна.

Изтича надолу по стълбите и излезе на двора. Шофьорът дремеше мирно и кротко зад волана. Чарли се метна в автомобила и затръшна вратата толкова силно, че събуди човека.

— Закарай ме в Хатъртън.

— Хатъртън ли?

— Да, Хатъртън. Излез откъм южната част на Карлайл, дотогава ще разбера къде точно отиваме.

Чарли отвори пътната карта, намери последната страница и прокара пръст по имената на селищата, започващи с „Х“. В списъка имаше пет села с името Хатъртън, за късмет само едно се намираше в Чешир. Единствената друга дума, която изрече по време на цялото пътуване, бе „по-бързо“. Повтори я няколко пъти. Минаха през Ланкастър, през Престън и Уорингтън, докато накрая, половин час преди обедната почивка, спряха пред „Щастливия бракониер“.

Когато Чарли влезе в пивницата, Сид Рексол го зяпна с отворена уста — направо не повярва на очите си.

— Яйце по шотландски^[5] и халба от най-хубавата горчива бира. И внимавай да не ме излъжеш в грамажа! — ухили се Чарли и остави куфарчето отстрани до себе си.

— Божичко, кой вятър те е довял чак тук, Тръмпър — възкликна Сид, след като се провикна през рамо: — Едно яйце по шотландски, Хилда, и ела, моля ти се, да видиш кой ни е дошъл на крака.

— Отивам на конференция на земеделците в Карлайл — обясни Чарли. — Викам си, защо да не се отбия и да не изпия една бира със стария си приятел!

— Много мило, много мило — рече Сид и сложи върху тезгяха халбата горчива бира. — Напоследък четем често за теб по вестниците и колко си допринесъл заедно с лорд Ултън за победата ни във войната. Това е то, вече си ни знаменитост!

— Министър-председателят ми възложи важна работа — потвърди Чарли. — Дано допринасям с нещо — добави той с надеждата, че думите му са прозвучали достатъчно високопарно.

— Ами магазините, Чарли? Вероятно не ти остава време за тях, кой ги движи?

— Арнолд, старае се човекът, но при тези обстоятелства се наложи да затворя пет, да не говорим пък за онези, които съм заковал с дъски. Между нас да си остане, Сид — сниши глас Чарли, — но ако в скоро време нещата не тръгнат на оправяне, и аз сигурно ще почна да търся купувач.

Жената на Рексол дохвърча с чинията с поръчката.

— Здравейте, госпожо Рексол — поздрави я Чарли, докато тя слагаше пред него яйцето по шотландски и салатата. — Радвам се да ви видя! Защо не дойдете да се почерпим с мъжа ви?

— Защо наистина да не го полеем! — възкликна Сид Рексол. — Имай грижата, Хилда! — рече той, после се надвеси съзаклятнически над тезгяха. — Да знаеш някой, който иска да купи магазините на задругата и кръчмата?

— Не бих казал — отвърна Чарли. — Ако не ме лъже паметта, Сид, искаше за „Мускетарят“ луди пари, а днес какво е пивницата — развалина! Да не говорим пък за магазините на задругата.

— Поисках ти шест хиляди лири стерлинги, мисля, че се разбрахме за толкова, но Арнолд каза, че вече не си проявявал интерес — напомни Сид точно когато жена му сложи пред тях на тезгяха още две халби и отиде да обслужи друг клиент.

— Така ли ти каза? — престори се на учуден Чарли.

— Ами да — потвърди кръчмарят. — Приех предложението ти за шест хиляди, дори ти пратих подписан договор — да го одобриш, но Арнолд ми върна книжата.

— Направо не мога да повярвам — затюхка се Чарли. — А ти бях обещал. Защо не се свърза направо с мен?

— Напоследък не е никак лесно да те открие човек — натърти Рексол. — Все пак вече си важна клечка, недостъпен си за такива като мен.

— Арнолд не е трябвало да ти връща книжата — бе категоричен Чарли. — Очевидно не е оценил колко много държа на старото ни приятелство. Извинявай, Сид, и помни — за теб винаги съм достъпен. Случайно да пазиш договора?

— Пазя го, разбира се, оставаше да не го пазя! — оживи се Рексол. — И от него ще се убедиш, че казвам истината.

Кръчмарят хукна нанякъде и остави Чарли да си пие на спокойствие бирата и да опитва яйцето по шотландски. След няколко минути се върна, сложи документите върху тезгяха и плесна с длан по тях:

— Ето, Чарли, сам виж.

Другият мъж зачете договора, който Арнолд му беше показал преди година и половина. Вече беше подписан със „Сидни Рексол“, а след думите „на вниманието на…“ бе посочена сумата от шест хиляди лири стерлинги.

— Трябваше само да се добавят датата и твоят подпис — взе да обяснява кръчмарят. — Познаваме се от толкова години, Чарли, не очаквах да постъпиш така.

— Както сам знаеш, Сид, кажа ли нещо, не се отмятам. Съжалявам, но изпълнителният ми директор очевидно не е знаел какво сме се разбрали.

Извади от джоба си портфейла, взе от него чековата книжка, написа на горния ред „Сид Рексол“, а отдолу „шест хиляди лири стерлинги“, после се подписа със замах.

— Мъж на място си, Чарли, винаги съм го твърдял. Нали, Хилда?

Госпожа Рексол закима радостно, а Чарли се усмихна, взе договора, прибра книжата в куфарчето и се ръкува с кръчмаря и жена му.

— Казвай колко ти дължа? — попита, след като пресуши и последната капка бира в халбата.

— Аз черпя — отвърна Рексол.

— Ама как така, Сид…

— Настоявам! То оставаше един стар приятел да си плаща в моята пивница! Казах ти вече, аз черпя, Чарли — повтори той точно когато телефонът иззвъня и Хилда Рексол отиде да вдигне.

— Е, време е да тръгвам — рече гостът. — Не искам да закъснявам за конференцията, а и довечера ми предстои да държа поредната реч. Радвам се, Сид, че свършихме работа.

Вече бе отишъл при вратата, когато госпожа Рексол дохвърча при тезгяха.

— Търси те някаква жена, Сид. Обажда се отдалеч. Представи се като госпожа Трентам.

 

 

Месеците минаваха и Чарли се справяше все по-добре и по-добре с възложената му задача. Никой директор на пристанище не беше сигурен кога точно той ще нахълта като фурия в кабинета му, никой доставчик не се изненадваше, ако Чарли му поискаше за проверка фактурите, а председателят на Националния съюз на земеделците мъркаше доволно всеки път, когато чуеше името му.

Така и не се наложи да се обажда на министър-председателя, затова пък Чърчил го потърси веднъж. Беше четири и половина сутринта, когато телефонът върху писалището на Чарли иззвъня.

— Добро утро — поздрави той.

— Тръмпър ли е?

— Да, кой се обажда?

— Чърчил.

— Добро утро, господин министър-председателю. Какво обичате?

— Нищо. Само проверявам дали е вярно това, дето го разправят за теб. Между другото, благодаря ти.

После затвори.

От време на време Чарли дори успяваше да обядва с Даниъл. Сега момчето бе прикрепено към Министерството на войната, но не обелваше и дума с какво точно се занимава. След като го повишиха капитан, единственото притеснение на Чарли бе как ще реагира майка му, ако го зърне в униформа.

В края на месеца, когато се отби да се види с Том Арнолд, той му съобщи, че господин Хадлоу се е пенсионирал и сега директор на банката е някой си Пол Мерик, който не бил толкова отзивчив.

— Разправя, че дълговете ни са достигнали неприемливи равнища и вероятно било време да предприемем нещо — обясни Том.

— Виж го ти него! — възкликна Чарли. — В такъв случай явно ще се наложи да го посетя и да му кажа някоя и друга истина.

Макар че сега „Тръмпър“ притежаваше всички магазини по Челси Терас без книжарницата, Чарли все още бе изправен пред проблема с госпожа Трентам и с разрушените по време на бомбардировките жилищни сгради, да не говорим пък за допълнителните притеснения с хер Хитлер и неприключилата война: той бе склонен да ги вписва в една и съща графа и почти винаги именно в тази последователност.

В края на 1942 година, след победата на Осма армия при ел-Аламейн, войната с хер Хитлер направи стъпка в правилната посока. Чарли бе убеден: Чърчил е бил прав, когато е оповестил, че вълната се е обърнала. Войските на съюзниците навлязоха първо в Африка, сетне в Италия, Франция и накрая в Германия.

По това време обаче вече господин Мерик, а не Чарли настоя да се срещнат.

Когато влезе за пръв път в кабинета на новия директор, Чарли бе изумен колко млад е наследникът на господин Хадлоу. Трябваше да мине известно време и докато свикне, че не е задължително директорът на банка да носи жилетка и черна вратовръзка. Пол Мерик бе малко по-висок от Чарли и точно толкова широк, ако не броим усмивката. Чарли бързо установи, че господи Мерик не си пада по любезностите.

— Знаете ли, господин Тръмпър, че сте на червено с близо четирийсет и седем хиляди лири стерлинги и сегашните ви приходи не покриват дори…

— Да де, но имуществото на фирмата струва четири-пет пъти повече.

— Само ако намерите кой да го купи.

— Но аз не го продавам.

— Не е изключено и да нямате друг избор, господин Тръмпър, ако банката реши да си поиска парите.

— Тогава просто ще сменя банките — отсече Чарли.

— Очевидно не сте имали време да прочетете протокола от последното заседание на своя управителен съвет — тогава изпълнителният директор на вашето дружество — господин Арнолд, е докладвал, че през последния месец е посетил шест банки, но никоя не е проявила и най-малък интерес да поеме сметките на „Тръмпър“.

Мерик изчака клиентът да каже нещо, но тъй като Чарли продължаваше да мълчи, добави:

— Пак на същото заседание господин Краудър е обяснил на управителния съвет, че сега имате големи затруднения, защото от трийсетте години насам цените на недвижимите имоти никога не са били толкова ниски.

— Да, но след като войната свърши, те отново ще скочат за един ден.

— Може би, дотогава обаче може да минат години и вие отдавна да сте обявили фалит…

— Мен ако питате, войната ще свърши най-много до дванайсет месеца.

— Особено ако и занапред подписвате чекове за шест хиляди лири стерлинги, с които да купувате магазини, струващи два пъти по-евтино.

— Но ако не бях…

— Сигурно нямаше да бъдете в такова тежко положение.

Известно време Чарли мълча.

— И какво очаквате от мен? — попита той накрая.

— Настоявам да гарантирате заемите, които сте теглили от банката, с всичките имоти и наличната стока на фирмата. Вече съм съставил необходимите документи. — Мерик обърна към него листа хартия, оставен насред писалището. — Ако решите да подпишете — допълни той и посочи точките в долния край на листа, от двете страни на които имаше кръстчета, драснати с молив, — съм готов да удължа срока на плащане на заема с още дванайсет месеца.

— А ако откажа?

— Ако откажете, няма да имам друг избор, освен до двайсет и осем дни да ви обявя в неплатежоспособност.

Чарли се вгледа в книжата и видя, че Беки вече се е подписала на горния ред. Известно време двамата мъже мълчаха — Чарли умуваше какво да предприеме. После, без да казва нищо, извади писалката, драсна между двете кръстчета подписа си, обърна документа към банкера и излезе мълком от кабинета.

На седми май 1945 година в Реймс генерал Йодъл подписа капитулацията на Германия, която генерал Бидъл Смит прие от името на съюзниците.

Чарли тъкмо се готвеше да се включи в празненствата по случай победата на Трафалгарския площад, когато Беки му напомни, че са на червено вече с близо шейсет хиляди лири стерлинги и Мерик отново се е заканил да ги обяви в несъстоятелност.

— Гарантирал съм заема с всичките ни имоти и с наличните стоки. Какво още очаква от мен? — тросна се Чарли.

— Предлага да продадем единственото нещо, което би покрило дълговете ни — след това дори ще ни остане малко капитал, с който да избутаме следващите една-две години.

— И кое е това нещо?

— „Хора, ядящи картофи“ на Ван Гог.

— И дума да не става!

— Но, Чарли, картината е собственост на…

На другата сутрин той си уговори среща с лорд Ултън и му обясни, че има лични проблеми, с които трябва да се заеме незабавно. Изтъкна, че войната в Европа вече е приключила, и помоли министъра да го освободи от задълженията му.

Лорд Ултън му влезе в положението и подчерта, че и той, и цялото министерство ще съжаляват много, задето Чарли ги напуска.

Когато след месец си тръгна от кабинета в министерството, единственото, което взе със себе си, бе Джесика Алън.

 

 

И през 1945 година не намери изход от затрудненията: цените на недвижимите имоти продължиха да падат, от ден на ден инфлацията ставаше все по-голяма. Въпреки това беше трогнат, когато след капитулацията на Япония и разгрома на Уинстън Чърчил на изборите бившият министър-председател даде вечеря в негова чест точно преди да напусне Даунинг стрийт номер десет. Дафни призна, че никога не е влизала в резиденцията, и сподели с Беки, че всъщност и не изгаря от желание да го прави. Пърси обаче оповести, че му се ще да види какво е вътре и им завижда.

На вечерята присъстваха мнозина водещи министри от кабинета. Беки бе сложена да седне между Чърчил и изгряващата млада звезда Раб Бътлър, а Чарли се разположи между госпожа Чърчил и лейди Ултън. Беки загледа как съпругът й разговаря непринудено с министър-председателя и лорд Ултън и дори се усмихна, когато Чарли набра смелост да предложи на стареца пура, която същия следобед бе избрал специално за него в магазина на Челси Терас номер сто трийсет и девет. Едва ли някой в помещението се досещаше, че Тръмпърови са на косъм от разорението.

Когато вечерята най-после свърши, Беки благодари на министър-председателя, който на свой ред благодари на нея.

— За какво? — учуди се тя.

— За това, че сте провеждали телефонни разговори от мое име и сте взимали много добри решения — обясни той, докато ги изпращаше по дългия коридор.

— Нямах представа, че знаете — поруменя Чарли.

— То оставаше да не знам. Още на другия ден Ултън разказа на всички министри. Никога не съм ги виждал да се превиват така от смях.

Вече на изхода на Даунинг стрийт номер десет Чърчил се поклони леко на Беки и каза:

— Лека нощ, лейди Тръмпър.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита Чарли, докато изкарваше колата от двора и завиваше надясно към Уайтхол.

— Че ще получиш благородническа титла.

— Да, но по-важното е, че ще се наложи да продадем картината на Ван Гог.