Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
As the Crow Flies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Търговецът

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2003

Коректор: Мария Трифонова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

ISBN: 954-585-429-4

История

  1. — Добавяне

5.

— Командването, Тръмпър, още чака рапорта ти.

— Знам, сержанте, знам.

— Някакви трудности, момче? — рече мъжът и Чарли се досети, че го пита дали знае да пише.

— Не, няма трудности, сержанте.

През следващия час се зае да излага бавно мислите си, после преписа на чисто простичкия разказ за случилото се на осемнайсети юли 1918 година, по време на втората битка при Марна.

Прочете веднъж, сетне повторно написаното и видя, че макар да възхвалява Томи за смелостта, която той е проявил по време на битката, не споменава и дума, че Трентам е хукнал да бяга от врага. Голата истина си беше, че не е видял какво става зад него. Не че нямаше мнение, но то надали щеше да издържи при кръстосан разпит по-късно. А колкото до гибелта на Томи, не разполагаше с никакви доказателства, че в пукотевицата куршумът, който го е покосил, е дошъл именно от пистолета на капитан Трентам. Дори и Томи да бе прав и за двете неща и Чарли кажеше какво мисли, кой ли щеше да повярва на него, а не на офицера?

Единственото, което можеше да стори, бе да се постарае да не хвали Трентам за случилото се онзи ден на бойното поле. С усещането, че е предател, Чарли се подписа в долния край на втората страница и връчи рапорта на дежурния.

По-късно същия следобед той му разреши да изкопае гроб за редник Прескот. Чарли коленичи в горния край на могилата и прокле мъжете и от едната, и от другата страна, носещи отговорност за такава безумна война.

Заслуша как отчето напява: „Пепел при пепел, прах при прах“, после войниците отстъпиха вдясно и се запретнаха да копаят гроба на следващия незнаен воин. Сто хиляди души жертваха живота си на Марна. Чарли вече не можеше да приеме, че победата, каквато и да е тя, ще бъде платена с такава висока цена.

Подвил нозе под себе си, седна в горния край на гроба и без да забелязва изнизващото се време, започна да дялка с щика кръст. Накрая се изправи и го заби върху могилата. В средата на кръста бе издълбал думите „Редник Томи Прескот“.

През нощта бездушната луна се завърна, за да освети хилядите току-що изкопани гробове, и Чарли се зарече, че и да има, и да няма Бог, никога няма да забрави баща си и Томи, а покрай него и капитан Трентам.

Заспа сред другарите си. Още по изгрев-слънце тръбата го събуди, Чарли погледна за последно гроба на Томи и се върна във взвода, за да научи, че в девет часа командващият ще направи обръщение към бойците.

След час Чарли вече стоеше изопнат като струна в оределия строй на оцелелите от битката. Подполковник Хамилтън оповести на подчинените си, че министър-председателят е определил втората битка на Марна като най-голямата победа в историята на войната. Чарли така и не намери сили да извика заедно с останалите „ура“.

— За Кралския стрелкови полк това бе славен ден — продължи подполковникът с монокъла.

За битката полкът бе удостоен с един кръст „Виктория“, с шест военни кръста и с девет медала „За особени заслуги“. Чарли слушаше безучастно имената на наградените, сред които беше и неговото, и трепна чак когато прозвуча и името на лейтенант Артър Харви, който, както подчерта подполковникът, повел настъплението на Единайсети взвод, проникнал чак до германските окопи и така разчистил пътя на бойците, които продължили нататък и направили пробив в отбранителната линия на врага. За това лейтенантът бе удостоен посмъртно с Военен кръст.

След миг Чарли чу как Хамилтън съобщава и името на капитан Гай Трентам. Без да се щади и пази, този доблестен офицер, натърти подполковникът, продължил настъплението и подир гибелта на лейтенант Харви, убил неколцина германци и след като стигнал противниковите окопи, изтребил собственоръчно цяла вражеска част. Прекосил позициите на врага и подгонил двама германци, които се опитали да се укрият в близката гора. Успял да унищожи и двамата противникови войници, след което спасил от вражеските ръце двама бойци от стрелковия полк. После ги превел до окопите на Антантата. За тази проява на героизъм капитан Трентам също бе удостоен с Военен кръст.

Трентам излезе пред строя и всички викнаха „ура“, а полковникът извади от кожената кутийка сребърен кръст и го окачи върху гърдите му.

Сетне прозвучаха имената на един старшина, трима сержанти, двама ефрейтори и четирима редници, отличени за проявения героизъм. Само един обаче излезе пред строя, за да си получи медала.

— Сред онези, които днес не са сред нас — продължи Хамилтън, — има и младеж, който е последвал лейтенант Харви до вражеските окопи, после е убил четирима, а може би и петима германски войници, след което е проследил и застрелял още един, а накрая е убил и германски офицер, за да загине трагично от случаен куршум, когато от нашите окопи са го делели само няколко метра.

Всички отново викнаха „ура“.

След това ги освободиха, другарите на Чарли се върнаха по палатките, а той отново отиде бавно на гробището зад предната линия. Коленичи пред познатата могила и след кратко колебание махна с рязко движение кръста, който бе забил в горния край на гроба. Разтвори ножа, окачен на колана му, и до името „Томи Прескот“ издълба: Отличен с медал „За особени заслуги“.

 

 

След половин месец се получи заповед хиляда мъже с общо хиляда крака, хиляда ръце и хиляда очи да се приберат у дома. Щеше да ги придружава сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк — бяха избрали него вероятно защото не бе известно друг да е оцелял в цели три настъпления срещу позициите на врага.

Демобилизираните се радваха неописуемо, че са останали живи, от което Чарли се почувства още по-гузен. В края на краищата бе загубил само един пръст на крака си. Докато се прибираха по суша, море и отново по суша, безропотно помагаше на мъжете да се обличат, да се мият и да се хранят.

На кея в Дувър се беше струпало множество, дошло да посрещне героите. Чакаха ги влакове, които да ги откарат до всички кътчета на страната, така че до края на живота те да си спомнят няколкото мига на почит и дори на слава. Но не и Чарли. Неговата заповед гласеше да се върне в Единбург, където да помогне за превозването на следващата група новобранци, които да заемат мястото на демобилизираните на Западния фронт.

 

 

На единайсети ноември 1918 година бойните действия бяха прекратени и признателната нация сведе глава в мълчание: в железопътен вагон в гората Компиен бе подписано примирие. Чарли научи вестта за победата в Единбург, докато провеждаше с неколцина новобранци стрелкови учения. Някои от младоците така и не успяха да прикрият разочарованието си, че са ги лишили от възможността да застанат лице в лице с врага.

Войната беше приключила, империята беше победила — такава поне бе оценката на политиците за сблъсъка между Великобритания и Германия.

„Над десет милиона мъже загинаха за родината, някои още деца — написа Чарли на сестра си Сал. — И какво са спечелили от тази касапница двете воюващи страни?“

Сал му отговори на писмото, за да му каже колко се радва, че брат й е жив, а също, че се е сгодила за пилот канадец.

Подир няколко седмици смятаме да се венчаем, ще живеем при родителите му в Торонто. Следващия път, когато получиш от мен писмо, то ще е дошло от другия край на света.

Грейс е още във Франция, но очаква в началото на новата година да се върне в Лондонската болница. Вероятно знаеш, че ефрейторът уелсец се е разболял от пневмония. Починал е само няколко дни след края на войната.

Кити изчезна сякаш вдън земя, после най-неочаквано се появи в Уайтчапъл заедно с някакъв мъж в автомобил — нито мъжът, нито автомобилът бяха нейни, но тя изглеждаше много доволна от живота.

Чарли така и не разбра послеписа на сестра си: „Къде ще живееш, щом се прибереш в Ийст Енд?“.

 

 

На двайсети февруари 1919 година сержант Чарлс Тръмпър бе демобилизиран сред първите от действителна служба — за това очевидно бе допринесъл липсващият пръст на крака му. Чарли сгъна униформата, сложи върху нея каската, остави отстрани ботушите, след което прекоси с маршова стъпка плаца и ги връчи на интенданта.

— Не мога да те позная, сержанте, в този износен костюм и кепе. Май са ти омалели. Докато си бил в стрелковия полк, си пораснал.

Чарли сведе поглед и си погледна крачолите: бяха близо три сантиметра над връзките на обущата.

— Пораснал съм, докато съм бил в стрелковия полк — повтори той, осмисляйки думите.

— Обзалагам се, че близките ще ти се зарадват много.

— Ако изобщо е останал някой от тях — отвърна младежът и понечи да си тръгне.

Оставаше само да се яви при касиера, от когото да получи последната си заплата и билета за влака.

— Тръмпър, командващият офицер иска да поговори с теб — рече старшината, след като Чарли приключи и с онова, което смяташе за свое последно задължение.

„Мои командващи офицери винаги ще си останат лейтенант Мейкпийс и лейтенант Харви“, помисли той, докато се връщаше през плаца към помещенията на ротата. Явно някой голобрад младок, който си нямаше и понятие какво е да се изправиш срещу врага, сега имаше наглостта да се опитва да заеме тяхното място.

Чарли понечи да изкозирува на лейтенанта, когато се сети, че вече не е в униформа, и само си свали кепето.

— Викали сте ме, лейтенанте.

— Да, Тръмпър, по личен въпрос.

Младичкият офицер докосна големия кашон, оставен върху писалището. Чарли не успя да види какво има вътре.

— Проверете, ако обичате, съдържанието и се подпишете.

Мъжът сложи пред него поредния кафеникав формуляр. Над написаното на машина име на редник Томас Прескот на ръка с едър почерк бяха драснати няколко изречения. Под тях се мъдреха голямо „Х“ и подписът на старшина Филпот.

Чарли се зае да вади една по една вещите в кашона. Устната хармоника на Томи, ръждясала и почти разпаднала се, седем лири стерлинги, единайсет шилинга и шест пенса, очевидно войнишката му заплата, и шлем на германски офицер. След това Чарли извади кожена кутийка, отвори я и вътре видя военния медал на Томи с думите „За особени заслуги“, изсечени откъм обратната страна. Взе медала и го стисна в длан.

— Този Прескот очевидно е бил много смел — отбеляза лейтенантът. — Както се казва, солта на земята и така нататък.

— Да, и така нататък — съгласи се Чарли.

— Явно е бил и набожен.

— Не бих казал — отвърна Чарли и си позволи да се подсмихне. — Защо?

— Заради иконата — рече другият мъж и посочи кашона.

Чарли се надвеси и направо не повярва на очите си — вътре имаше икона на Богородица с Младенеца. Беше квадратна, с размери двайсет на двайсет сантиметра, и бе в рамка от черно тиково дърво. Младежът извади изображението и го подържа в ръце.

Взря се в кървавочервените, моравите и сините цветове, преобладаващи в лицето в средата — беше сигурен, че го е виждал и преди. Мина доста време, докато върна малката икона с маслени бои в кашона, при другите вещи на Томи.

Нахлупи кепето и се обърна, хванал под едната мишница кашона, а под другата — пакет, опакован в амбалажна хартия, в горния му джоб беше билетът за Лондон.

Излезе от казармата и се отправи към гарата — запита се кога ли ще започне да ходи като всички останали. При караулното помещение се извърна и погледна за последно плаца. Неколцина новобранци маршируваха напред-назад с нов старшина, който очевидно бе решен не по-малко от старшина Филпот по плаца да не се задържа и сантиметър сняг.

Чарли обърна гръб на казармата и пое към Лондон. Беше на деветнайсет години, току-що бе навършил пълнолетие, но сега бе близо пет сантиметра по-висок, вече се бръснеше и бе на косъм от това да загуби девствеността си.

Беше дал своя принос — ако не за друго, поне за това бе съгласен с министър-председателя. Беше участвал във война, която би трябвало да сложи край на всички войни.

 

 

Спалният вагон от Единбург бе пълен с униформени мъже, които току стрелкаха подозрително с очи цивилно облечения Чарли — явно смятаха, че още не е служил на своята родина и дори по-лошо, отклонил се е от военна служба.

— Не след дълго ще мобилизират и него — изшушука доста високо един ефрейтор на другаря си в дъното на вагона.

Чарли се усмихна, но не каза нищо.

Спа на пресекулки, развеселен от мисълта, че му е било по-лесно да задреме в мокрия кален окоп, където компания му правеха плъховете и хлебарките. Когато в седем сутринта на другия ден влакът пристигна на гара „Кингс Крос“, вратът му беше вдървен, а гърбът го болеше. Младежът се протегна, после взе големия пакет и вещите на Томи.

На гарата си купи сандвич и чаша чай. Изненада се, когато момичето му поиска три пенса.

— Два пенса е само за униформените — поясни продавачката с неприкрито презрение.

Чарли изгълта на един дъх чая и си тръгна, без да казва и дума.

По улиците имаше по-голямо движение и суетня, отколкото навремето, въпреки това обаче той се метна уверено на трамвая, отпред на който пишеше „Сити“. Седна на празната дървена седалка и се запита какви ли промени ще завари в Ийст Енд. Дали фурната печелеше добре, дали едвам креташе, дали вече не бе продадена, или се беше разорила? И какво ли беше станало с най-голямата сергия на света?

Слезе на Поултри — бе решил да извърви пеш последните километър-два. Ускори крачката, забелязал промените наоколо: господата от Сити в дълги черни балтони и високи бомбета бяха изместени от търговци в тъмни костюми и каскети, които на свой ред отстъпиха място на младежи с дрехи не по мярка и кепета. Накрая Чарли навлезе в Ийст Енд, където почти не се мяркаха мъже под трийсет години.

Когато наближи Уайтчапъл Роуд, спря и се огледа — наоколо цареше страшна суматоха: куки, на които висеше месо, сергии със зеленчуци, табли с пасти и сладкиши, големи баки с чай.

А фурната и мястото, където навремето бе сергията на дядо му? Какво ли бе станало с тях? Чарли нахлупи още по-ниско кепето и влезе бавно в пазара.

Когато стигна ъгъла на Уайтчапъл Роуд, му се стори, че е сбъркал мястото. Фурната я нямаше, на нейно място се мъдреше шивашко ателие на някой си Джейкъб Коен. Чарли притисна нос до витрината, ала сред работещите вътре не видя познати. Обърна се към мястото, където близо столетие бе стояла сергията на „Тръмпър, честен търговец“, но съгледа цяла сюрия хлапетии, греещи се на огъня на мъж, който продаваше кестени — по пени кесията. Чарли се раздели с едно пени и си получи пликчето, никой обаче не си направи труда да го погледне втори път. Помисли си, че Беки може би е продала всичко, точно според напътствията му. Тръгна си от пазара и се отправи надолу по Уайтчапъл Роуд, където смяташе да се види поне с една от сестри си, да си почине и да реши какво да прави.

Пред къща номер сто и дванайсет с радост забеляза, че входната врата е боядисана наскоро. Бог да благослови Сал! Чарли отвори вратата и влезе направо в дневната, където се натъкна на едър, обръснат наполовина мъж в жилетка и панталони, който размахваше бръснач.

— Какво искаш? — подвикна той и стисна още по-здраво бръснача.

— Аз живея тук — отвърна младежът.

— Дрън-дрън, живеел тук. Нанесох се в къщата преди половин година, келеш с келеш.

— Ама…

— Никакво „ама“ — тросна се непознатият и най-неочаквано бутна Чарли по гърдите толкова силно, че той изхвърча като тапа на улицата.

Вратата се затръшна след него и той чу как в ключалката се завърта ключ. Чарли бе толкова стъписан, че съжали, задето изобщо се е прибрал.

— Ей, Чарли! Ти си Чарли, нали? — подвикна някой зад него. — Значи все пак не си загинал.

Той се извърна и видя госпожа Шорокс, стоеше пред вратата на къщата си.

— Загинал ли? — учуди се младежът.

— Ами да — отвърна госпожа Шорокс. — Кити ни каза, че са те убили на Западния фронт, затова тя била принудена да продаде къщата. Беше преди няколко месеца… оттогава ни вест, ни кост от нея. Не са ли ти казали?

— Не, не са — рече Чарли — пак беше доволен, че е открил някого, който го е познал.

Погледна старата съседка и се опита да разбере защо ли му се струва някак различна.

— Я ела да хапнем, моето момче. Виждаш ми се гладен.

— Благодаря ви, госпожо Шорокс.

— Току-що купих от закусвалнята на Дънкли пържена риба и картофи. Едва ли си забравил колко са вкусни. Голямо парче риба треска, накиснато в оцет, и цяла кесия пържени картофи за три пенса.

Чарли влезе с жената в къща номер сто и десет и отиде заедно с нея в тясната кухничка, където се отпусна уморено на дървения стол.

— Сигурно не знаете какво е станало със сергията ми и дори с фурната на Дан Салмън.

— Малката госпожица Ребека ги продаде. Някъде преди девет месеца, малко след като ти замина на фронта. — Госпожа Шорокс изсипа пакета пържени картофи и риба върху къс хартия, сложена насред масата. — Та Кити ни каза, че името ти се било появило в списъка на загиналите, и докато разберем каква е истината, вече беше късно.

— Като нищо можех и да загина — вметна Чарли. — А сега се оказва, че няма при кого да се върна.

— Ох, не знам — въздъхна жената и отвори бутилка бира, от която отпи, сетне я побутна към Чарли. — Доколкото съм чувала, напоследък се продавали доста сергии, някои твърде изгодно.

— Радвам се — рече младежът. — Но първо трябва да се видя с Дебелата фукла, не разполагам с много пари. — Той млъкна и преглътна рибата. — Имате ли представа къде мога да я намеря?

— Напоследък, Чарли, не съм я виждала. Нали знаеш, винаги се е държала доста високомерно, но, доколкото знам, Кити е ходила при нея в Лондонския университет.

— Лондонският университет ли? Е, сега ще разбере, че Чарли Тръмпър си е жив и здрав, колкото и високомерно да се държи. И дано ми каже нещо убедително за моя дял от парите.

Той остави на госпожа Шорокс последните две картофчета, стана от стола и си взе багажа.

— Да отворя ли още една бутилка бира, Чарли?

— Бързам, госпожо Шорокс. Благодаря за бирата и обяда. Предайте много поздрави на господин Шорокс.

— На Бърт ли? — въздъхна тя. — Ама ти не знаеш ли? Умря, клетият, преди половин година от сърдечен удар. Не мога да го прежаля.

Чак сега Чарли се досети защо старата съседка му се струва някак различна: очите й не бяха насинени и по лицето й нямаше отоци.

Той се сбогува и тръгна да търси Лондонския университет, където се надяваше да открие Ребека Салмън. Дали, както й бе заръчал, в случай че загине, тя бе разделила парите от продажбата между трите му сестри: между Сал, която сега беше в Канада, Грейс, която още не се беше върнала от Франция, и Кити, която се бе запиляла някъде, един дявол знае къде? Ако го беше направила, значи той нямаше с какво започне наново, ако не броим заплатата на Томи и няколкото лири стерлинги, които Чарли бе успял да спести. Попита първия полицай, изпречил се на пътя му, как да стигне до Лондонския университет и той му посочи към Странд[1]. Чарли вървя още осемстотин метра, докато не излезе при арка, над която върху камъка бе издълбано: „Кралски колеж“[2].

Мина през арката и почука на врата, на която пишеше „Справки“. Вътре попита мъжа зад гишето дали в колежа учи Ребека Салмън. Чиновникът прегледа списъка и поклати глава:

— Не, при нас не се води такава. Но можете да проверите в регистъра на университета на Малет стрийт.

Чарли отново се качи на трамвая и се охарчи с още едно пени — вече се питаше къде ще нощува.

— Ребека Салмън ли? — попита мъжът в деловодството на университета, беше облечен в ефрейторска униформа. — Не ми звучи познато. — Той се зае да проверява в дебела тетрадка, която извади изпод бюрото. — А да, ето я. Колеж „Бедфорд“, катедра „Изкуствознание“ — натърти човекът, като не криеше презрението си.

— Имате ли адреса й, ефрейторе? — попита Чарли.

— Първо трябва да служиш в армията, млади момко, и чак тогава ще ме наричаш „ефрейторе“ — тросна се по-възрастният мъж. — Всъщност колкото по-бързо се запишеш доброволец, толкова по-добре.

Чарли реши, че за един ден е понесъл достатъчно обиди, и най-неочаквано оповести:

— Сержант Тръмпър, 7312087. Аз ще ви наричам „ефрейтор“, а вие ще се обръщате към мен на „сержант“. Ясен ли бях?

— Тъй вярно, сержанте — изпелтечи ефрейторът и застана мирно.

— Та какъв е адресът?

— Жената, сержанте, живее на квартира на Челси Терас номер деветдесет и седем.

— Благодаря — подвикна Чарли, после остави стъписания ефрейтор от запаса, който продължи да го зяпа, и отново тръгна из Лондон.

Капнал от умора, най-сетне в четири и нещо следобед слезе от трамвая на ъгъла на Челси Терас. Беки явно бе успяла да се установи по-бързо от него в скъпия квартал, макар и да живееше на квартира.

Той тръгна по познатия път, като от време на време спираше да се полюбува на витрините на магазините, които навремето бе мечтал да притежава. Номер сто трийсет и едно: антики, махагонова покъщнина, маси и столове с красива политура. Номер сто трийсет и три: дамско облекло и чорапи от Париж, по витрината имаше и неща, които според Чарли един мъж не е редно да гледа. Номер сто трийсет и пет: месо и птици, накачени в дъното на магазина на куки — изглеждаха толкова вкусни, та Чарли забрави, че има недостиг на храна. Погледът му падна на ресторант с името „Скалини“, бяха го отворили на номер сто трийсет и девет. Дали италианската кухня щеше да намери някога почитатели и в Лондон?

Номер сто четирийсет и едно: магазинче на букинист, влажно, цялото в паяжини, без нито един купувач. После сто четирийсет и три — шивач. На табелата пишеше: „Костюми, жилетки, ризи и яки за господа, които уважават себе си“. Номер сто четирийсет и пет: току-що опечен хляб, който с миризмата си те примамваше да влезеш вътре. Чарли погледна в едната посока, сетне и в другата: направо не можеше да повярва, че вижда изискано облечените жени, излезли на пазар, сякаш война изобщо не е имало. Явно никой не им беше казал, че са въведени купони.

Пред номер сто четирийсет и седем Чарли спря като закован. Вторачи се възхитен в гледката, разкрила се пред уморените му очи: дълги редици пресни плодове и зеленчуци, които той с гордост би продавал. Две симпатични момичета в зелени престилки и младеж, издокаран още по-хубаво, чакаха, за да обслужат купувачите.

Чарли отстъпи назад и погледна номера над магазина. Съзря табела в синьо-златисто: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“.

Бележки

[1] Една от главните улици в центъра на Лондон, свързва Уест Енд със Сити. — Б.пр.

[2] Самостоятелно висше учебно заведение към Лондонския университет. — Б.пр.