Джефри Арчър
Търговецът (48)

48.

Когато онази вечер Чарли нахълта в дневната, за пръв път повярвах, че Гай Трентам най-после е мъртъв.

Седях и не продумвах и дума, докато мъжът ми сновеше напред-назад из стаята и си припомняше с умиление всичко до най-малките подробности от сблъсъка, състоял се същия следобед в адвокатската кантора на господин Бейвърсток.

През живота си съм обичала четирима мъже, към които съм изпитвала различни чувства, от преклонение до преданост, ала единствен Чарли е обхващал целия спектър. Но дори в този миг, когато той ликуваше, знаех, че именно на мен се е паднало да му отнема онова, което обича най-силно.

Половин месец след съдбовната среща Найджъл Трентам вече се бе съгласил да се раздели по пазарна цена със своите акции. Лихвата бе скочила на осем на сто и едва ли е изненадващо, че на него не му стискаше да води ожесточена продължителна битка за наследството на Хардкасъл.

От името на попечителския фонд господин Бейвърсток изкупи за малко над седем милиона лири стерлинги дела му в акционерно дружество „Тръмпър“. След това възрастният адвокат посъветва Чарли да свика извънредно заседание на управителния съвет, за да го уведоми за случилото се, както му повелява дългът. Предупреди го и да съобщи до половин месец на акционерите за прехвърлянето на дела.

Отдавна не бях чакала с такова нетърпение заседание на управителния съвет.

 

 

Макар че оная сутрин бях сред първите, влезли в залата, всички останали членове на управителния съвет се явиха доста преди началото на заседанието.

— Има ли отсъстващи? — попита председателят точно в десет часа.

— Найджъл Трентам, Роджър Гибс и Хю Фоланд — оповести делово Джесика.

— Благодаря. Протоколът от последното заседание — подкани Чарли. — Имате ли нещо против да го подпиша?

Огледах едно по едно лицата около заседателната маса. Облечена в жълта рокля по последна мода, Дафни драскаше заврънкулки върху листа с протокола. Тим Нюман, който както винаги изглеждаше безупречно, само кимна, а Саймън отпи от чашата вода пред него и усетил погледа ми, я вдигна в нещо като наздравица. Нед Денинг пошепна нещо в ухото на Боб Мейкинс, а Кати отбеляза с чавка точка втора. Само Пол Мерик очевидно не бе в настроение. Насочих вниманието си към Чарли.

Тъй като нямаше възражения, Джесика отгърна на последната страница на протокола и му го поднесе за подпис. Забелязах, че той се подсмихва, докато четеше отново последното напътствие, дадено му от съвета на миналото заседание: „Председателят да се опита да сключи с господин Найджъл Трентам приемливо споразумение, така че прехвърлянето на акциите на «Тръмпър» да мине без сътресения“.

— Има ли някакви въпроси по протокола? — попита Чарли. Всички продължиха да мълчат и той отново погледна дневния ред. — Точка четвърта, бъдещето на… — подхвана мъжът ми, но точно тогава всички заговориха в един глас.

Когато редът бе възстановен поне малко, той предложи изпълнителният директор да ни запознае накратко с положението. И аз заедно с останалите повторих:

— Да, да…

Закимахме.

— Благодаря ви, господин председателю — рече Артър Селуин и извади от куфарчето, което бе оставил отстрани до стола си, някакви книжа. — Членовете на управителния съвет трябва да знаят — поде той делово, както приляга на човек, заемал навремето държавен пост, — че след като господин Найджъл Трентам обяви, че се е отказал от намерението да се сдобие с контролния пакет акции в „Тръмпър“, цената им падна от две лири стерлинги и четири шилинга, най-високото равнище, достигано някога, на една лира стерлинга и четиринайсет шилинга, за колкото се търгуват сега.

Не се включих в одобрителните възгласи, понеже вече знаех всички условия в споразумението.

— Преди половин месец, след като адвокатите на господин Трентам и на госпожица Рос се договориха — продължи господин Селуин така, сякаш изобщо не са го прекъсвали, — господин Бейвърсток изкупи от името на попечителски фонд „Хардкасъл“ дела на Трентам на цена две лири стерлинги и един шилинг за акция.

— А останалите членове на управителния съвет ще научат ли някога как се е стигнало до това твърде благоприятно споразумение? — намеси се Дафни.

— Наскоро се разбра — отвърна Селуин, — че през последната година господин Трентам е изкупил значителен дял от акциите в дружеството, като е изтеглил заем, който, доколкото подочух, вече не е могъл да изплаща. Ето защо е продал на пазарни цени своя пакет в дружеството, възлизащ на около двайсет и осем на сто, направо на попечителски фонд „Хардкасъл“.

— Значи вече не притежава нищо в „Тръмпър“? — попита Дафни.

— Да — потвърди Чарли. — Управителният съвет вероятно ще прояви интерес и към новината, че тази седмица получих три оставки: на господин Трентам, на господин Фоланд и на господин Гибс, които си позволих да приема от ваше име.

— Как така! Наистина си си позволил прекалено много — отсече Дафни.

— Нима смяташ, че не е трябвало да приемам оставките?

— Точно така, не е трябвало, господин председателю.

— И защо, лейди Уилтшир?

— От чисто себични подбуди, господин председателю. — Стори ми се, че долавям в гласа на Дафни присмехулни нотки. Всички впериха очи в нея. — Очаквах с нетърпение мига, когато ще предложа и тримата да бъдат уволнени.

При тези думи малцина в управителния съвет се сдържаха да не прихнат.

— Да не се вписва в протокола — обърна се Чарли към Джесика. — Благодаря ви, господин Селуин, задето изложихте толкова точно и сбито положението към днешна дата. Смятам за излишно да говорим повече за това, ето защо предлагам да преминем към точка пета, банковия клон.

Чарли се облегна и заслуша доволен, докато Кати ни обясняваше, че новият клон е започнал да носи значителна месечна печалба и според нея няма причини в обозримо бъдеще цифрите да не се подобряват.

— Всъщност съм убедена — натърти тя, — че вече е време да предложим на редовните клиенти кредитни карти, които да…

Взрях се в мъничкия Военен кръст, окачен на златната верижка около врата й — липсващата брънка, която според господин Робъртс неминуемо е съществувала открай време. Кати и досега почти не помнеше какво се е случило в живота й, преди да дойде на работа в Лондон, но бях съгласна с доктор Аткинс, че не бива и занапред да пилеем време за миналото и трябва да я оставим да се съсредоточи върху бъдещето.

Никой от нас не се и съмняваше, че когато стане време да избираме нов председател на управителния съвет, няма да ни се наложи да търсим дълго. Единствената трудност, пред която бях изправена, бе как да убедя сегашния председател, че може би не е зле да се оттегли и да отстъпи мястото на по-млад човек.

— Имате ли нещо против горната граница, господин председателю? — попита Кати.

— Не, не, вижда ми се разумна — отвърна както никога твърде мъгляво Чарли.

— В този случай май не съм съгласна с вас, господин председателю — намеси се Дафни.

— Защо така, лейди Уилтшир? — усмихна се добродушно Чарли.

— Отчасти защото вече десет минути изобщо не слушате какво обсъждаме — оповести Дафни — и няма как да знаете с какво се съгласявате.

— Така е, признавам, че мислите ми бяха в другия край на света — рече Чарли. — И все пак — натърти той — съм чел доклада на Кати по въпроса, затова предлагам горната граница да зависи от самия клиент — доколко може да му се вярва и доколко е покривал задълженията си досега, освен това съм на мнение, че вероятно ще се наложи да назначим нови хора, обучени не на улицата, а в Сити. Смятам, че ако наистина решим да въвеждаме кредитни карти, трябва да разработим график, който да разгледаме на следващото заседание. Възможно ли е, госпожице Рос? — попита твърдо Чарли — очевидно с надеждата, че с поредния пример на прословутото си „импровизирано мислене“ и този път се е измъкнал от лапите на Дафни.

— Най-малко една седмица преди следващото заседание ще подготвя всичко, така че управителният съвет да се запознае предварително с него.

— Благодаря — рече Чарли. — Точка шеста. Отчетите.

Заслушах внимателно как Селуин огласява цифрите — щанд по щанд. За кой ли път станах свидетелка как Кати не се успокоява, разпитва надълго и нашироко, ако реши, че не сме получили изчерпателно обяснение за понесените загуби или нововъведения. Говореше като Дафни — с тази разлика, че бе по-подготвена и осведомена.

— Каква печалба предвиждаме за 1965 година? — попита тя.

— Около деветстотин и двайсет хиляди лири стерлинги — отговори Селуин, след като плъзна пръст по колонката с цифри.

Точно тогава проумях какво трябва да постигнем, за да убедя Чарли да се оттегли.

— Благодаря, господин Селуин. Да преминем ли към точка седма? — рече мъжът ми. — Назначаването на госпожица Кати Рос за заместник-председател на управителния съвет. — Той си свали очилата и допълни: — Не смятам, че се налага да говоря дълго защо…

— Така е — прекъсна го Дафни. — Затова ми е много приятно да предложа госпожица Рос за заместник-председател на управителния съвет на „Тръмпър“.

— Бих искал да подкрепя предложението — обади се и Артър Селуин.

Усмихнах се развеселена при вида на Чарли, който ги гледаше с отворена уста. Все пак успя да попита:

— Кой е „за“?

Вдигнах ръка заедно с всички членове на управителния съвет — въздържа се само един.

Кати се изправи и държа кратко слово, в което каза, че приема длъжността, и благодари на управителния съвет за доверието, после ни увери, че ще се посвети изцяло на бъдещето на дружеството.

— Други въпроси? — попита Чарли и започна да прибира книжата пред себе си.

— Да — обади се Дафни. — След като имах удоволствието да предложа госпожица Рос за заместник-председател на управителния съвет, реших, че е време да си връча оставката.

— Ама как така? — възкликна смаян Чарли.

— След месец, господин председателю, ставам на шейсет и пет години и смятам, че е крайно време да дам път на младите.

— В такъв случай мога само да кажа… — подхвана Чарли и този път никой не се опита да го спре.

Той държа дълго прочувствено слово. Накрая всички изръкопляскахме. След като редът бе възстановен, Дафни каза само:

— Благодаря ви. И през ум не ми е минавало, че при вложение от шейсет лири стерлинги ще получа такива дивиденти.

 

 

Само няколко седмици след като Дафни се оттегли, Чарли ми призна, че на заседанията на управителния съвет, особено при разглеждането на по-парливи въпроси, му липсва влудяващия здрав разум на маркизата.

— Дали, когато и аз си подам оставката, ще ти липсва хапливият ми език? — подметнах аз.

— Какви ги говориш, Беки?

— Казвам само, че след година-две също ще навърша шейсет и пет и смятам да последвам примера на Дафни.

— Но…

— Няма „но“, Чарли — прекъснах го аз. — Сега галерията сама си се ръководи, при това прекрасно, особено откакто отмъкнах на „Кристи“ младия Ричард Картрайт. При всички положения сме длъжни да му предложим моето място в управителния съвет. В края на краищата се е нагърбил човекът с почти цялата отговорност, а лаврите остават за други.

— Е, аз пък ще ти кажа едно — отсече предизвикателно Чарли, — и на седемдесет да стана, пак няма да се оттегля от председателското място.

 

 

През 1965 година открихме три нови щанда: младежки, където продавахме облекло и плочи и към който имаше и кафене, туристическо бюро, тъй като вече мнозина искаха да почиват в чужбина, и щанд за подаръци — „За хора, които си имат всичко“. Кати заяви пред управителния съвет, че след близо двайсет години „сергията“ май се нуждае от основен ремонт. Чарли сподели с мен, че се притеснява от такива крайни промени, и ми напомни теорията на Форд, че човек никога не бива да влага пари в нещо, което се нуждае от храна и боядисване. Но тъй като и Артър Селуин, и другите членове на управителния съвет очевидно не се съмняваха, че отдавна е трябвало да освежим универсалния магазин, Чарли се съпротивлява колкото да не е без никак.

 

 

Удържах си на думата — или, както го наричаше Чарли, на заканата, и три месеца, след като навърших шейсет и пет, се оттеглих от управителния съвет — така от членовете учредители остана само Чарли.

За пръв път, откакто го познавах, мъжът ми си призна, че годините започват да му тежат. Сподели с мен, че всеки път, когато по време на заседанията искал предишния протокол, оглеждал хората около масата и си давал сметка колко малко допирни точки има с тях. „Новите ярки искри“, както ги наричаше Дафни — финансисти, икономисти и специалисти по връзките с обществеността — почти не се вълнуваха от онова, на което Чарли открай време отдаваше първостепенно значение: клиентите.

Те говореха за кредитни карти, за дефицит и финансиране, за това, че им трябват компютри, и често дори не си правеха труда да чуят мнението на Чарли.

— Какво мога да направя? — попита ме той след заседание на управителния съвет, на което, както си призна, почти не бил отварял уста.

Свъси се като буреносен облак, след като чу препоръката ми.

Подир месец, на общото събрание на акционерите, Артър Селуин обяви, че преди данъчното облагане печалбата на „Тръмпър“ за 1966 година ще бъде един милион седемдесет и осем хиляди и шестстотин лири стерлинги. Чарли ме погледна, а аз му кимнах решително от първия ред. Изчака да обявят точка „Разни“, после се изправи и съобщи, че според него е дошло време да се оттегли и някой друг трябва да „вкара сергията“ в седемдесетте години.

Всички в залата го погледнаха стъписани. Някои изтъкнаха, че това е краят на цяла епоха, че „никой не може да заеме мястото му“, други подчертаха, че никога вече няма да бъде същото, никой обаче не предложи на Чарли да размисли и да преразгледа становището си.

След двайсет минути той обяви събранието за закрито.