Джефри Арчър
Търговецът (39)

39.

Когато бях малка, имаше един-единствен въпрос, на който все не можех да отговоря: „Кога за последно си виждала баща си?“. За разлика от младия рицар просто не знаех отговора. Всъщност нямах и представа кой е баща ми, а и майка ми. Повечето хора не си дават сметка колко пъти на ден, в месеца или на година им задават този въпрос. И ако отговорът е: „Не знам, защото и двамата са починали и не ги помня“, всички те гледат изненадано и мнително, дори по-лошо, с неверие. Накрая се научаваш да хвърляш димна завеса или просто да сменяш темата. Няма разновидност на въпроса за родителите, от която да не съм измислила как да се измъквам.

Имам съвсем смътни спомени от родителите си: баща ми вечно крещеше, а майка ми бе толкова наплашена, че рядко отваряше уста. Имам чувството и че се казваше Ана. Ако не броим това, и двамата са останали в съзнанието ми като размазано петно.

Само как завиждах на децата, които веднага се впускаха да разказват за майките и бащите си, за братята, сестрите, дори за вторите братовчеди и далечните си лели. А аз знаех за себе си само едно: че съм израсла в сиропиталище „Света Хилда“ в Парк Хил, Мелбърн. Директорка: госпожица Рейчъл Бенсън.

Доста от децата в сиропиталището все пак имаха роднини, някои получаваха писма, дори понякога им идваха на свиждане. А при мен, доколкото си спомням, е идвала само една възрастна, доста сурова на вид жена, облечена в дълга черна рокля, носеше черни дантелени ръкавици чак до лактите и говореше някак странно. Нямах представа каква ми се пада, ако изобщо ми се падаше някаква.

Госпожа Бенсън прояви към нея голямо уважение, спомням си, дори направи реверанс, когато тя си тръгна, аз обаче така и не научих името й, а щом пораснах достатъчно, за да попитам коя е, госпожица Бенсън започна да се кълне, че нямала и понятие за кого й говоря. Понечех ли да попитам директорката кои са родителите ми, тя отсичаше загадъчно:

— По-добре да не знаеш, моето дете.

Не знам в английския език да има изречение, което да ме кара да се опитвам още по-упорито да се добера до истината за майка си и баща си.

Годините минаваха и аз започнах да задавам въпросите за родителите си по-завоалирано, поне така ми се струваше — подпитвах заместник-директорката, класната, готвачките, дори чистачката, но винаги се натъквах на същата непробиваема стена. На четиринайсетия си рожден ден помолих да поговоря с госпожица Бенсън — смятах да й поставя въпроса ребром. Макар и отдавна да бе забравила онова „По-добре да не знаеш, моето дете“, тя пак взе да увърта и този път ми заяви:

— Да ти призная, Кати, и аз не знам.

Реших да не я питам повече, но не й повярвах, защото някои от по-възрастните учителки току ме поглеждаха някак странно, най-малко два пъти съм ги хващала и да си шушукат зад гърба ми, мислеха си, че не ги чувам.

Нямах снимки на родителите си, нямах си нищо за спомен от тях, нямах дори доказателства, че някога са съществували, ако не броим едно кръстче, за което си бях втълпила, че е сребърно. Помня, че ми беше от мъжа, който постоянно крещеше — откакто ми го даде, не го свалях от врата си, носех го на тънка връвчица. Една вечер, когато се събличах в спалното помещение, госпожа Бенсън зърна моето съкровище и попита откъде съм го взела — обясних й, че Бетси Комптън ми го е дала в замяна на десетина стъклени топчета, небивалица, на която директорката като че ли се хвана. Ала от този ден нататък криех кръстчето от любопитни очи.

Явно съм от малкото деца, на които още от първия ден им е приятно да ходят на училище. За мен класната стая бе блажено убежище от моя затвор и от неговите надзиратели. Всяка минута в местното училище означаваше, че не ми се налага да бъда в сиропиталището, и аз бързо установих, че колкото по-усърдно се трудя, толкова повече ми позволяват да стоя в класната стая. Часовете в училище се удължиха допълнително, когато на единайсет години се преборих да ме вземат в девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, където от ранна сутрин до късно вечерта имаше колкото щеш извънкласни занимания, така че „Света Хилда“ се превърна в място, където само нощувах и закусвах.

Докато учех в класическата гимназия, се запалих по рисуването, благодарение на което прекарвах дълги часове в така нареченото ателие — там никой не ме наглеждаше и поучаваше — тренирах и тенис, където единствено с къртовски труд и прилежност успях да си спечеля място във втория отбор на училището, а заради това ми позволиха да тренирам и вечерно време, докато се мръкне. Ходех и на крикет, за който нямах никаква дарба, та ме слагаха да броя точките — така не се и помръдвах от мястото си, докато не запратеха и последната топка, затова пък всяка събота се мятах с останалите на автобуса и отивахме на среща с отбора на някое друго училище. Бях сред малкото деца, които предпочитаха да играят на чужд, а не на собствен терен.

На шестнайсет години преминах в последния гимназиален клас и започнах да се трудя още по-усърдно — обясниха на госпожица Бенсън, че вероятно ще спечеля стипендия за Университета в Мелбърн, нещо, което не се случваше всеки ден на възпитаник на сиропиталище „Света Хилда“.

Всеки път, когато получавах похвала или порицание — а откакто тръгнах на училище, ме порицаваха все по-рядко — трябваше да се явя в кабинета на госпожица Бенсън, където тя казваше пет-шест насърчителни или укорни думи, а после описваше върху лист хартия какво точно се е случило и го пъхаше в папка, която прибираше в кантонерката точно зад писалището й. Докато изпълняваше този ритуал, аз я наблюдавах много внимателно. Директорката първо вадеше от горното ляво чекмедже на писалището ключ, сетне отиваше при кантонерката, издърпваше папката от редичката, обозначена с буквите „ОПР“, прибираше в нея листчето с похвалата или порицанието, заключваше кантонерката и връщаше ключа в чекмеджето. Никога не се отклоняваше от тази последователност.

Друго непоклатимо нещо в живота на госпожица Бенсън беше годишната й отпуска, когато тя ходеше на гости у роднините си в Аделаида. Това се случваше всяка година през септември и този път аз го очаквах така, както други чакат ваканцията.

След като избухна войната, се притесних, че директорката ще вземе да промени строго установения в живота й ред — все пак ни предупредиха, че ще се наложи всички да правим жертви.

Но госпожица Бенсън очевидно нямаше намерение да прави жертви и онова лято, въпреки ограниченията в пътуването и недостига на средства, потегли към Аделаида точно в същия ден, както винаги дотогава. Изчаках да минат пет дни, откакто таксито я откара на гарата, и реших, че сега вече е безопасно да осъществя безобидния си набег.

На шестата нощ не мигнах чак до един часа — лежах като препарирана, докато не се уверих, че останалите шестнайсет момичета в спалното помещение са потънали в непробуден сън. Едва тогава станах от леглото, взех от шкафчето на момичето до мен джобно фенерче и се отправих през площадката към стълбището. Ако случайно ме спипаха, вече си бях измислила оправдание — щях да кажа, че ми е прилошало, и тъй като през дванайсетте години, откакто бях в сиропиталище „Света Хилда“, почти не бях стъпвала в лечебницата, бях убедена, че ще ми повярват. Заслизах предпазливо по стълбите, без да се налага да включвам фенерчето: откакто госпожица Бенсън беше потеглила за Аделаида, всяка сутрин бях тренирала и бях изминавала пътя със затворени очи. Щом стигнах кабинета на директорката, отворих вратата и се шмугнах вътре — чак тогава включих и фенерчето. Отидох на пръсти при писалището на госпожица Бенсън и издърпах внимателно горното ляво чекмедже. Виж, не бях подготвена, че ще намеря вътре двайсетина различни ключа — някои бяха навързани на връзки, други лежаха отделно, но не бяха надписани. Помъчих се да си спомня формата и големината на ключа, с който госпожица Бенсън отключва кантонерката, но така и не се сетих как изглежда, затова, направлявана единствено от джобното фенерче, няколко пъти изминах разстоянието от писалището до кантонерката и обратно, докато открия ключа, завъртял се на сто и осемдесет градуса.

Издърпах възможно най-бавно горното чекмедже, ала пантите пак изскърцаха гръмовно. Спрях и, затаила дъх, нададох ухо дали някъде в сградата се чува движение. Дори надзърнах под вратата, за да се убедя, че не са включили внезапно осветлението. След като се уверих, че не съм събудила никого, се заех да прехвърлям папките в чекмеджето на кантонерката, отбелязано с буквите „ОПР“: Робъртс, Рос, Роуз… Издърпах тежката папка с моето име и я оставих върху писалището на директорката. Седнах на стола й и като си светех с фенерчето, захванах да преглеждам внимателно страниците една по една. Бях на шестнайсет години, в сиропиталище „Света Хилда“ бях от дванайсет години и затова папката беше доста дебела. Беше ми напомнено за всички бели, които някога съм вършила, включително и това, че навремето съм подмокряла леглото, а също похвалите за рисунките ми, особено за един от акварелите, който още висеше в столовата. Но колкото и да прехвърлях листовете в папката, така и не открих нищо за времето, преди да навърша три годинки. Запитах се дали това не е някакво правило, важащо за всички в сиропиталището. Надзърнах набързо в папката на Джени Роуз. За свой ужас се натъкнах на името и на баща й (Тед, починал), и на майка й (Сюзан). Беше прикачена и бележка, в която се казваше, че госпожа Роуз имала още три деца и след смъртта на съпруга си, починал от сърце, не можела да се грижи и за четвърто.

Заключих кантонерката, върнах ключа в горното ляво чекмедже на писалището на госпожица Бенсън, угасих фенерчето, излязох от кабинета и се качих бързо по стълбището в спалното помещение. Сложих фенерчето, откъдето го бях взела, и си легнах. Недоумявах какво ли още да направя, за да се помъча да разбера кои са майка ми и баща ми и откъде съм дошла.

Родителите ми сякаш изобщо не бяха съществували, а аз бях започнала живота си на три години. Тъй като единствената друга възможност бе да съм зачената непорочно, нещо, в което не вярвах дори за Божията майка, желанието да установя истината стана неудържимо. Накрая явно съм заспала, защото единственото, което помня, бе как на другата заран се събудих от училищния звънец.

Когато спечелих стипендията за Мелбърнския университет, се чувствах като затворничка, излежала дълга присъда и най-сетне пусната на свобода. За пръв път ми дадоха стая, която да си е само моя, и ми разрешиха да ходя без униформа — не че дрехите, които ми беше по джоба да си купя, щяха да предизвикат възторг у моделиерите в Мелбърн. Помня, в университета залягах още повече над учебниците, защото се притеснявах, че ако в първи курс не си взема изпитите, ще ме върнат в сиропиталище „Света Хилда“, където ще гния до края на дните си.

Във втори курс записах изкуствознание и английски, продължавах и да рисувам — това ми беше хоби, но нямах и представа какво искам да работя, след като се дипломирам. Преподавателят ми каза да съм помислела дали да не стана учителка, това обаче ми напомняше твърде много за „Света Хилда“, а и не исках да заприличвам на госпожица Бенсън.

Преди да вляза в университета, не съм имала гаджета, понеже момчетата в сиропиталището ги държаха в друго крило и имахме право да разговаряме с тях само след девет сутринта и преди пет следобед. Докато навърших петнайсет години, си мислех, че се забременява от целувка, та бях решена да не допускам тази грешка, особено при положение че бях расла без родители.

Първото ми истинско гадже се казваше Мел Никълс, беше капитан на футболния отбор в университета. След като накрая успя да ме вкара в леглото си, той се закле, че съм единственото момиче в живота му и по-важното, първото. Признах си, че и при мен е така, и се облегнах на възглавницата, а Мел се надвеси и се взря в единственото нещо, което още носех на себе си.

— Никога не съм виждал такъв кръст — рече той, след като го разгледа.

— Значи и това ти е за пръв път.

— Не съвсем — прихна Мел. — Виждал съм подобен.

— В смисъл?

— Това е медал — обясни ми той. — И баща ми е отличен с три-четири медала, но никой не е сребърен.

Сега, като си помисля, си давам сметка, че заради тази информация си е струвало да се разделя с девствеността.

В библиотеката на Мелбърнския университет имаше много книги за Първата световна война, в които, както би могло да се очаква, се наблягаше най-вече на Галиполи. Но сред страниците, където се разказваше за подвизите на австралийските пехотинци, бе вмъкната глава за английските военни ордени, присъждани за храброст, към която имаше и няколко цветни илюстрации.

Научих, че има Викториански кръст, Орден за вярна служба, Кръст за проявена храброст, Орден на Британската империя — разновидностите сякаш нямаха чет — докато на страница четиристотин и девета не открих каквото търсех: Военен кръст, ивица бяло моаре с отвесни алени черти и медал от сребро с формата на кръст, върху четирите рамене на които е изобразена имперската корона. Присъжда се на офицери с чин, по-нисък от майор, за „проявена в боя храброст“. Започнах да си представям, че баща ми е кален в битките герой, починал съвсем млад от ужасните си рани. Ако не друго, това поне обясняваше защо е крещял толкова много — мъчел се е човекът, ето защо.

Продължих детективската си дейност, като отидох в един антиквариат в Мелбърн. Мъжът зад щанда само разгледа медала и ми предложи за него пет лири стерлинги. Не си направих труда да му обяснявам, че и петстотин да ми даде, пак няма да се разделя със скъпата вещ, но от мъжа поне разбрах, че единственият истински познавач на медалите в Австралия е някой си господин Франк Дженингс, можела съм да го намеря на Мафекинг стрийт номер четирийсет и седем в Сидни.

По онова време за мен Сидни се намираше на другия край на света и с моята мижава стипендийка не ми беше по джоба да стигна дотам. Ето защо се наложи да изчакам търпеливо летния семестър, когато кандидатствах за отбора по крикет на университета. Не ме одобриха, понеже съм била жена. Жените не разбирали нищо от крикет, обясни ми едно момче, което на лекциите вечно седеше зад мен, за да преписва. Това не ми остави друг избор, освен да тренирам с часове форхенда и ударите над главата, докато накрая ме включиха във втория женски отбор по тенис на университета. Не беше кой знае какво постижение, но мен всъщност ме интересуваше една-единствена среща в календара: срещата в Сидни.

Сутринта, след като пристигнахме там, се отправих към Мафекинг стрийт и бях изумена, че по улиците ме подминават толкова много младежи в униформи. Господин Дженингс прояви към медала много по-голям интерес от търговеца в Мелбърн.

— Наистина е умален Военен кръст — обясни човекът и отново погледна през лупата кръстчето. — Носи се с парадна униформа по време на тържества. Тези три буквички, които са издълбани върху едно от раменете и които почти не се виждат с невъоръжено око, би трябвало да ни дадат представа кой е бил отличен с медала.

И аз се взрях през лупата на господин Дженингс и съгледах нещо, което дотогава не бях забелязвала: три съвсем отчетливи букви: „ГФТ“.

— Има ли начин да разберем кой е ГФТ? — попитах обнадеждена.

— О, да — потвърди господин Дженингс, после се извърна към лавицата зад себе си, свали от нея подвързана с кожа книга и започна да я прелиства, докато стигна до Годфри С. Томас и Джордж Виктор Тейлър, не откри обаче човек с инициали ГФТ. — Съжалявам, но не мога да ви помогна — рече мъжът. — С вашия медал не е бил отличен австралиец, в противен случай името му щеше да е посочено тук — почука той по кожената корица. — За повече сведения се обърнете към Министерството на войната в Лондон. Там водят регистър на всички във въоръжените сили, удостоявани някога с медал за храброст.

Благодарих му за помощта, но едва след като той ми предложи за медала десет лири стерлинги. Усмихнах се и се върнах при отбора по тенис, за да участвам в срещите с Университета в Сидни. Загубих с шест на нула и шест на едно, понеже не можех да се съсредоточа — мислите ми все ме връщаха към ГФТ. Онази година не ме включиха повече в отбора.

На другия ден се вслушах в съвета на господин Дженингс и пратих писмо до Министерството на войната в Лондон. Минаха няколко месеца, докато получа отговор, което не бе изненадващо — всички знаехме, че през 1944 година хората там си имаха други грижи. Накрая обаче пристигна кафеникав плик, който отворих и от който разбрах, че с медала е бил отличен или Греъм Франк Търнбъл от Полка на херцог Уелингтън, или Гай Франсис Трентам от Кралския стрелкови полк.

Какво ли беше истинското ми име, дали Търнбъл или Трентам?

Същата вечер написах писмо до канцеларията на върховния комисар на Великобритания в Канбера, в което питах към кого да се обърна, за да науча повече за двата полка. След около половин месец получих отговор. С новите напътствия, дадени в него, пратих в Англия още две писма: едното до Халифакс, другото до Лондон. После отново се примирих, че вероятно ще се наложи да чакам дълго. Когато си посветил осемнайсет години от живота си на това да се опитваш да разбереш кой всъщност си, още няколко месеца отгоре ти се струват нищо работа. Пък и вече бях последна година в университета и бях твърде заета, за да мисля за това.

Първи ми отговориха от Полка на херцог Уелингтън, за да ме уведомят, че на шести ноември 1917 година лейтенант Греъм Франк Търнбъл е загинал по време на сражение. Тъй като бях родена през 1924 година, отсъдих, че нямам нищо общо с този лейтенант Търнбъл. Започнах да се моля за Гай Франсис Трентам.

Минаха още няколко седмици, докато получа отговор и от Кралския стрелкови полк, откъдето ми съобщаваха, че капитан Гай Франсис Трентам е бил удостоен с Военния кръст на осемнайсети юли 1918 година, след втората битка при Марна. Можела съм да получа повече сведения от библиотеката на Музея на полка в Лондон, но трябвало да го направя лично — било забранено да предоставят по пощата данни за служили в полка.

Тъй като нямаше как да се добера до Англия, реших да подходя към проучването от друг ъгъл, този път обаче ударих на камък. Посветих цяла сутрин на това да търся в регистъра с актовете за раждане в общината на Мелбърн на Куин стрийт името „Трентам“. Не открих в списъците нито един човек с такова име. Имаше колкото щеш Рос, всички те обаче не бяха раждани на моята дата. Започнах да си давам сметка, че някой е хвърлил доста усилия, за да заличи корените ми. Защо ли?

Най-неочаквано за мен престана да съществува всичко друго, освен мисълта как да се добера до Англия, въпреки че нямах и пукнат грош и войната беше завършила съвсем наскоро. Проверих какви студентски курсове има, а моят преподавател отсъди, че си струвало да кандидатствам единствено за специализацията в училището по изкуства „Слейд“ в Лондон, което всяка година отпускало по три места за студенти от Общността на нациите. Седнах да зубря до среднощ и бях възнаградена с място в окончателния списък от шестима души, които трябваше да се явят на събеседване в Канбера.

Докато пътувах с влака към австралийската столица, се притесних до смърт, въпреки това поне според мен събеседването мина чудесно и от изпитната комисия ми казаха, че разработката ми по изкуствознание била изключително добра, само дето ми липсвал практически опит.

След един месец в пощенската ми кутия се получи плик с клеймото на училище „Слейд“. Разкъсах го припряно и извадих писмо, което започваше със:

Скъпа госпожице Рос,

Със съжаление ви уведомяваме, че…

Единственото полезно нещо, произлязло от целия труд, който бях хвърлила, бе, че се дипломирах с отличие. Това обаче не ме доближи ни най-малко до Англия.

Отчаяна, се обадих по телефона в канцеларията на върховния комисар, откъдето ме свързаха със секретаря по трудовата заетост — жена, която ми съобщи, че с моята подготовка вероятно ще си намеря място като учителка. Допълни, че трябвало да подпиша договор за три години и сама да си покрия пътните разноски — хубаво го каза жената, като се има предвид, че нямах пари да отида до Сидни, камо ли до Обединеното кралство. Пък и ако исках да открия Гай Франсис Трентам, ми беше предостатъчно да стоя в Англия и около месец.

Втория път, когато се обадих в комисариата, същата жена ми обясни, че съм можела да замина за Англия и „на разменни начала“ — това означавало да работя една година почти без пари в някой хотел, болница или при възрастни хора, срещу което щели да ми покрият билета за отиване и връщане. Още не знаех какво смятам да правя в бъдеще, а и съзнавах, че това всъщност е единствената възможност да се добера до Англия и да открия някой свой роднина, ето защо отидох в кабинета на секретаря по заетостта и се подписах върху пунктираната линия във формуляра. Повечето ми приятели от университета решиха, че съм се побъркала, но те и не подозираха защо толкова искам да посетя Великобритания.

Корабът, с който поехме към Саутхамптън, едва ли беше много по-добър от параходите, с които преди около век и половина първите преселници в Австралия са се придвижили в обратна посока. Сложиха три от момичетата „на разменни начала“ в каюта, тясна почти колкото стаичката ми в университетското общежитие, и ако корабът се наклонеше с повече от десет градуса, моите спътнички Пам и Морийн се озоваваха върху моята койка. Всички бяхме подписали договор за работа в хотел „Мелроуз“ в квартал Ърлс Корт, който, както ни увериха, бил в центъра на Лондон. След пътуване, продължило около месец и половина, слязохме на пристанището — там ни посрещна очукан армейски камион, който ни закара в столицата и ни стовари на стълбите пред хотел „Мелроуз“.

Съдържателят ме разпредели в една стая отново с Пам и Морийн. С изненада установих, че очакваше от нас да се сместим в помещение, горе-долу, с размерите на каютата, където се бяхме намъчили като грешни дяволи. Тук поне не падахме една върху друга.

Мина половин месец, докато ме пуснаха да отскоча до пощата в Кенсингтън, където разлистих телефонния указател на Лондон. В него не открих нито един човек с име „Трентам“.

— Значи не са включени в указателя — обясни момичето на гишето. — Което означава, че и да знаете номера, няма да ви свържат.

— Или че в Лондон не живее никой на име Трентам — допълних аз, примирена, че сега единствената ми надежда е Музеят на Кралския стрелкови полк.

Въобразявах си, че в Университета на Мелбърн съм се скъсала от работа, оказа се обаче, че в хотел „Мелроуз“ очакват от нас да спазваме работно време, на каквото не би издържал и кален в сраженията воин. Ала не бих си го признала за нищо на света, особено пък когато само след месец Пам и Морийн се отказаха от битката, поискаха с телеграма от родителите си в Сидни малко пари и по живо, по здраво се качиха на първия кораб за Австралия. Ако не друго, това поне означаваше, че ще се ширя сама в стаичката, докато пристигне следващият параход, натоварен с труженички „на разменни начала“. Да ви призная, и на мен ми идеше да си грабна багажа и да се прибера с двете момичета, но си нямах в Австралия никого, на когото да поискам с телеграма десетина лири стерлинги.

Първия пълен почивен ден, който ми дадоха и в който не бях съвсем грохнала, се качих на влака за Хаунслоу, където сега се намираше Музеят на Кралския стрелкови полк. На гарата кондукторът ме упъти накъде да вървя. След около километър и половина най-сетне намерих сградата. В нея сякаш нямаше жива душа, ако не броим мъжа на пропуска. Беше облечен в униформа в защитен цвят с три нашивки и върху двата ръкава. Дремеше зад гишето. Отидох с кънтяща стъпка при него, все едно изобщо не съм го събудила.

— Мога ли да ви помогна с нещо, млада госпожице? — попита мъжът и разтърка очи.

— Надявам се.

— Австралийка ли сте?

— Не е ли очевидно?

— Бил съм се в Северна Африка с вашите момчета — поясни той. — Сражаваха се като лъвове, така да знаете. Та какво обичате?

— Писах ви от Мелбърн — рекох аз и показах черновата на писмото. — За човека, удостоен с този медал. — Извадих шнурчето през главата си и подадох на непознатия малкия кръст. — Казва се Гай Франсис Трентам.

— Умален Военен кръст — рече без колебание сержантът, както държеше медала. — Гай Франсис Трентам, значи.

— Да.

— Чудесно. Я да го потърсим в голямата книга: 1914 — 1918 година, нали така?

Кимнах. Човекът отиде при тежка лавица, огъната под дебелите томове, и извади подвързана с кожа книга. Сложи я с трясък върху гишето, при което във всички посоки се вдигнаха кълбета прах. Върху корицата със златно бе отпечатано: „Кралски стрелкови полк, военни отличия, 1914 — 1918 година“.

— Дайте сега да видим — рече чичкото и се зае да прелиства страниците. Зачаках нетърпеливо. — Ето го и нашия човек — оповести той победоносно. — Гай Франсис Трентам, капитан.

Обърна книгата към мен, за да видя по-добре какво пише. Бях толкова развълнувана, че трябваше да минат няколко минути, докато прочета думите.

Характеристиката на капитан Трентам бе дълга двайсет и два реда и аз попитах дали мога да си я препиша.

— Ама разбира се, драга ми госпожице — отвърна сержантът. — Винаги на вашите услуги.

Връчи ми лист линирана хартия и тъп армейски молив. Аз започнах да пиша:

Сутринта на осемнайсети юли 1918 година капитан Гай Трентам от Втори батальон на Кралския стрелкови полк повежда от окопите на Антантата към вражеската линия рота, с която убива мнозина германски войници, после навлиза в траншеите на противника и изтребва собственоръчно цяла част. Втурва се да преследва двама други германски войници, които успява да убие в близката горичка.

Същата вечер, въпреки че е обкръжен от врага, спасява двама от бойците от своята рота: редник Т. Прескот и ефрейтор Ч. Тръмпър, отклонили се от бойното поле и укрили се в църква наблизо. След падането на нощта той ги повежда обратно през откритата местност под вражеския обстрел.

Редник Прескот е покосен от заблудил се германски трасиращ куршум още преди да е достигнал нашите окопи. Ефрейтор Тръмпър се отървава на косъм въпреки неспирния противников огън.

За проявените водачески способности и героизъм пред лицето на врага капитан Трентам е удостоен с Военен кръст.

След като възможно най-красиво преписах характеристиката дума по дума, затворих тежката корица и върнах книгата на сержанта.

— Трентам — рече той. — Ако не ме лъже паметта, драга ми госпожице, ей там на стената още виси негова снимка.

Той взе патериците, стана с доста мъки иззад гишето и закуцука бавно към дъното на музея. Дотогава не бях забелязала, че клетникът е само с един крак.

— Ето тук, госпожице — провикна се той. — Елате де.

Усетих, че по дланите ми е избила пот, дори ми е прилошало при мисълта, че ей сега ще разбера как е изглеждал баща ми. Запитах се дали поне малко приличам на него.

Сержантът закуцука покрай удостоените с Викториански кръст, после излязохме при редицата стари сепийни снимки в разкривени рамки на военни, отличени с Военен кръст. Мъжът прокара пръст по надписите отдолу: Стивънс, Томас, Тъбс.

— Виж ти! Готов съм да се закълна, че снимката му беше тук. Ох, да го вземат мътните, сигурно се е изгубила, докато сме се местели от Тауър.

— А може ли да е някъде другаде?

— Поне аз не знам, госпожице — отговори сержантът. — Може и да ми се е сторило, но съм готов да се закълна, че съм виждал снимката, докато музеят се помещаваше в Тауър. Ох, да го вземат мътните — повтори той.

Попитах дали може да ми каже още нещо за капитан Трентам и какво е станало с него след 1918 година. Той се върна с куцукане при гишето и отново намери името в полковия справочник.

— Получил офицерско звание през 1916 година, повишен в чин младши лейтенант през 1916 година, в капитан през 1917-а, от 1920 до 1922 година е бил в Индия, през август 1922 година е напуснал полка. Оттогава не се знае нищо за него, госпожице.

— Дали още е жив?

— Със сигурност, госпожице, би трябвало да е само на петдесет, най-много на петдесет и пет години.

Погледнах си часовника, благодарих на сержанта и изхвърчах от музея — внезапно се сетих, че съм стояла тук доста дълго, и се уплаших, да не би да изпусна влака за Лондон и да не се явя навреме за смяната в пет часа.

Седнах в ъгъла на слабо осветеното купе трета класа и отново прочетох характеристиката. Стана ми драго при мисълта, че баща ми е герой от Първата световна война, но още не проумявах защо госпожица Бенсън не е искала да ми каже нищо за него. И защо той е заминал за Австралия? Дали не се е преименувал на Рос? Помислих си, че явно ще се наложи да се върна в Мелбърн, ако искам да разбера какво точно се е случило с Гай Франсис Трентам. Стига да имах пари за обратен билет, щях да си тръгна още същата вечер, но тъй като ми оставаше да работя още девет месеца, докато ми изтече договорът, за да събера сумата за еднопосочния билет до дома, се примирих, че волю-неволю трябва да си изтърпя присъдата.

През 1947 година Лондон беше вълнуващ град за момиче на двайсет и три години, ето защо въпреки изнурителната работа аз се чувствах пребогато възнаградена. Използвах всеки час свободно време, за да обикалям галериите и музеите, случваше се с някое от момичетата в хотела да отида и на кино. Два-три пъти дори бях с приятелки на танци в зала „Мека“ недалеч от Странд, където някакъв хубавец от Кралските военновъздушни сили ме покани и още излезли-неизлезли на дансинга, се нахвърли да ме целува. Изтиках го, но той стана още по-настойчив, та се наложи да го изритам по кокалчетата, за да се отскубна. След броени минути вече бях на улицата и тръгнах сама към хотела.

Докато вървях през Челси към Ърлс Корт, сегиз-тогиз спирах, за да се полюбувам на недостижимите благини по витрините на магазините. Харесах си особено много един дълъг син копринен шал, преметнат през раменете на изискан тъничък манекен. Поспрях и погледнах табелата над витрината: „Тръмпър“. Името ми се стори познато, но така и не се сетих откъде. Продължих бавно към хотела, ала единственият Тръмпър, който изникваше в съзнанието ми, бе легендарният австралийски състезател по крикет, починал още преди аз да се родя. Сетне посред нощ се сетих. Тръмпър, Ч. беше ефрейторът, споменат в писмената характеристика на баща ми. Скочих от леглото, издърпах долното чекмедже на малкото бюрце и проверих какво съм преписала, докато бях в Музея на Кралския стрелкови полк.

Откакто бях в Англия, не бях срещала това име и се запитах дали собственикът на магазина не е роднина на ефрейтора и дали няма да ми помогне да го издиря. Реших още първия ден, когато съм в почивка, да се върна в музея в Хаунслоу и да проверя дали моят еднокрак приятел може да ми помогне.

— Радвам се, драга ми госпожице, че ви виждам отново — рече ми той, когато отидох на гишето.

Бях трогната, че ме помни.

— Пак ли ви трябват някакви сведения?

— Да — отвърнах. — Дали ефрейтор Тръмпър не е…

— Да, именно нашият Чарли Тръмпър е честният търговец. Но сега вече той е сър Чарлс и притежава доста магазини на Челси Терас.

— Така си и мислех.

— Миналия път тъкмо се канех да ви кажа, когато изхвърчахте от музея, драга ми госпожице — усмихна се сержантът. — Щях да ви спестя разкарването с влака и около половин година време.

На другата вечер, вместо да отида да гледам Грета Гарбо в кино „Гейт“ в Нотинг Хил, седнах на една стара пейка на отсрещния тротоар на Челси Терас и загледах витрините. Сър Чарлс очевидно притежаваше почти всички магазини по улицата. Само недоумявах как така е допуснал точно по средата да зее това празно пространство.

Следващият ми проблем бе как да се добера до Тръмпър. Единственото, което ми хрумна, бе да занеса медала в галерията на номер едно и да поискам да му направят оценка — а после да се моля.

Следващата седмица бях дневна смяна в хотела, та успях да се върна на Челси Терас номер едно едва по-следващия понеделник следобед, когато показах на момичето зад щанда Военния кръст и го попитах дали могат да ми кажат колко приблизително струва. Младата жена го погледа, погледа и повика някакъв висок внимателен господин, който да си каже мнението. Той също го разглежда доста дълго.

— Умален Военен кръст — оповести, — носи се с парадна униформа по време на празненства, струва около десет лири стерлинги. — Непознатият се поколеба. — Но ако желаете, в „Спинк“ на Кинг стрийт номер пет ще ви направят по-точна оценка.

— Благодаря ви — рекох аз — не бях научила нищо ново, а не ми хрумваше как точно да попитам за военното минало на сър Чарлс Тръмпър.

— Нещо друго? — поинтересува се мъжът, защото продължавах да стоя като пуснала корени.

— Как мога да постъпя на работа тук? — изтърсих аз и се почувствах доста глупаво.

— Просто напишете молба — посочете какво сте завършили и къде сте работили досега, до няколко дни ще ви отговорим.

— Благодаря — повторих и си тръгнах, без да казвам нищо повече.

Вечерта седнах и написах черновата на дълга-предълга автобиография, в която посочих, че съм завършила изкуствознание. След като го видях написано, ми се стори твърде неубедително.

На сутринта преписах автобиографията върху най-хубавата хартия с името на хотела в горния край и понеже не знаех друго име освен Тръмпър, адресирах плика до отдел „Кадри“, Челси Терас номер едно, Лондон.

Следващия следобед го занесох лично на момичето, което седеше зад щанда в галерията — не се и надявах да получа отговор. Пък и не бях много сигурна какво точно ще правя, ако вземат, че ме одобрят — след няколко седмици смятах да се прибирам в Мелбърн, а дори и да работех в галерията, не виждах как това ще ми помогне да се добера до сър Чарлс.

Десет дни по-късно получих писмо, в което служителят, отговарящ за кадрите, ми съобщаваше, че ме канят на интервю. От спечелените с кървава пот пари се охарчих с цели четири лири стерлинги и петнайсет шилинга за рокля, която изобщо не ми беше по джоба, и се явих за интервюто близо час преди посоченото време. Наложи се да обиколя няколко пъти улицата. През този час установих, че сър Чарлс май наистина продава всичко, за което човек може да се сети, стига, разбира се, да има пари да си плати.

Най-сетне единият час мина, аз влязох в галерията и се представих. Поведоха ме по стълбите към последния етаж. Жената, която провеждаше интервюто, каза, че не проумявала защо при това образование си пилея времето като хотелска камериерка и аз й обясних, че на онези, които не могат да си платят пътя до Англия, им предлагат работа само по хотелите.

Тя се усмихна, после ме предупреди, че ако съм искала да работя в галерията, трябвало да започна от най-ниското стъпало — така било с всички. Който покажел качества, доста бързо се издигал.

— И аз навремето съм започнала като най-обикновена продавачка в „Сотби“ — рече ми жената.

Идеше ми да я попитам колко е продължило това.

— Много ми се иска да постъпя в „Тръмпър“ — обясних й аз, — но за жалост по договор съм длъжна да работя още два месеца в хотел „Мелроуз“.

— В такъв случай ще се наложи да ви почакаме — отвърна без колебание жената. — На първи септември, госпожице Рос, можете да започнете долу като продавачка. До края на седмицата ще оформя документите.

Бях толкова развълнувана, че съвсем забравих защо изобщо съм искала да постъпя на работа тук — спомних си чак когато жената ми прати обещания документ и аз разчетох подписа в долния му край.