Джефри Арчър
Търговецът (24)

24.

— Добро утро, уважаема госпожо. Извинявайте, че ви безпокоя — рече полицаят, когото Гибсън представи като инспектор Ричардс.

— Не се притеснявайте — отвърна госпожа Трентам.

— Всъщност се надявах да видя не вас, госпожо Трентам, а синът ви капитан Гай Трентам — обясни инспекторът.

— В такъв случай ви чака дълъг път, инспекторе.

— Не ви разбрах, драга ми госпожо.

— Синът ми — натърти домакинята — защитава интересите на семейството в Австралия, където е съдружник в голяма фирма за продажба на едър рогат добитък.

Ричардс не успя да прикрие изненадата си.

— И откога е там, уважаема госпожо?

— От доста време, инспекторе.

— По-точно?

— Капитан Трентам напусна Англия през февруари 1920 година и замина за Индия, за да изпълни дълга си към своя полк. Вероятно знаете, че за втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст. — Тя кимна към полицата над камината. Инспекторът наистина бе възхитен. — Той, разбира се, не е смятал никога да се посвещава на въоръжените сили — продължи домакинята, — тъй като открай време възнамерявахме да прекара известно време в колониите, а после да се върне и да поеме имотите ни в Бъркшир.

— А идвал ли си е в Англия, преди да поеме задълженията си в Австралия?

— За съжаление не, инспекторе — отвърна госпожа Трентам. — Веднага след като напусна полка, замина направо за Австралия. Съпругът ми, който, както със сигурност знаете, е депутат от Западен Бъркшир, ще потвърди точните дати.

— Надали се налага да го притесняваме, уважаема госпожо.

— А бихте ли ми казали защо изобщо търсите сина ми?

— Провеждаме разследване за кражбата на една картина в Челси.

Госпожа Трентам не каза нищо, затова детективът продължи:

— В квартала е бил забелязан човек, който отговаря на описанието на сина ви и е бил облечен в износен шинел. Надявахме се да ни помогнете в издирването.

— Кога е извършено престъплението?

— Миналия септември, уважаема госпожо, но тъй като картината и досега не е намерена, още разследваме случая…

Понавела глава, домакинята слушаше много внимателно.

— Доколкото разбрах обаче, собственикът на картината е решил да оттегли обвинението, ето защо в скоро време вероятно ще го минем към дело. Това вашият син ли е? — попита инспекторът и посочи снимката на Гай в парадна униформа върху страничната масичка.

— Да, той е, инспекторе.

— Не отговаря на описанието, което ни дадоха — отбеляза полицаят доста озадачен. — При всички положения, както подчертахте, по това време той очевидно е бил в Австралия. Желязно алиби.

Ричардс се усмихна мазно-мазно, ала изражението върху лицето на госпожа Трентам не се промени.

— Нали не намеквате, че синът ми е замесен по един или друг начин в кражбата? — попита тя хладно.

— Разбира се, че не, уважаема госпожо. Просто се натъкнахме на шинел, за който от шивашко ателие „Гийвс“ на Савил Роу потвърдиха, че са ушили на капитан Трентам. Носеше го възрастен войник, който…

— Значи сте намерили крадеца! — отсече презрително госпожа Трентам.

— Не бих казал, уважаема госпожо. Въпросният господин е само с един крак.

Домакинята отново не се размекна.

— В такъв случай ви предлагам да се обадите в полицейския участък на Челси — натърти тя. — Убедена съм, че те ще ви дадат повече подробности по случая.

— Но аз съм именно от полицейския участък в Челси! — възкликна още по-озадачен инспекторът.

Госпожа Трентам стана от канапето, отиде бавно при писалището, издърпа едно от чекмеджетата и извади лист хартия, който връчи на Ричардс. Той прочете написаното на него и се изчерви. Върна документа на госпожа Трентам.

— Извинявайте много, уважаема госпожо. Нямах представа, че сте се оплакали как същия ден шинелът е изчезнал. Веднага щом се върна в участъка, ще си поговоря с полицай Ригли, още е съвсем младичък. — Госпожа Трентам не прояви съпричастност към притесненията на инспектора. — Е, да не ви отнемам повече време — рече той. — Не ме изпращайте, тръгвам си.

Госпожа Трентам изчака да чуе как вратата се затваря след него, после вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с един човек в Падингтън.

Поръча нещо на частния детектив и затвори.

 

 

Госпожа Трентам разбра, че Гай е пристигнал благополучно в Австралия, когато чрез банка в Сидни от „Кутс и сие“^[1] осребриха чека. След още месец и половина пристигна и обещаното писмо до баща му. Когато Джералд съобщи на жена си какво пише в него и обясни, че Гай се е хванал във фирма за продажба на едър рогат добитък, тя се престори на учудена от постъпката на сина си, твърде нетипична за него, съпругът й обаче не прояви особен интерес.

През следващите месеци от докладите на Харис се виждаше, че новоучреденото акционерно дружество на Тръмпър набира все по-голяма мощ, но госпожа Трентам се подсмихваше ехидно всеки път, сетеше ли се как за някакви си четири хиляди лири стерлинги е успяла да спре устремния му възход.

Тази усмивка се върна върху лицето й чак когато след време тя получи писмо от посредническа фирма „Савил“, откъдето й даваха възможност да стовари и върху Ребека Тръмпър същия съкрушителен удар, какъвто бе нанесла на Чарли Тръмпър, макар че този път това щеше да й струва малко по-скъпо. Госпожа Трентам провери с какви пари разполага в банката и доволна установи, че те са предостатъчно, за да осъществи набелязаната цел.

През годините от „Савил“ я бяха държали в течение какви магазини по Челси Терас са обявени за продан, тя обаче не се и опита да попречи на Трентам да ги купи, тъй като смяташе, че жилищните сгради, които притежава, са повече от достатъчни, за да осуетят дългосрочните му планове. Но когато й пратиха подробности за сградата на Челси Терас номер едно, госпожа Трентам веднага схвана, че този път обстоятелствата са съвсем различни. Магазинът не само беше ъглов и гледаше към Фулам Роуд, не само бе най-големият на улицата, но и в него се помещаваше утвърдена, макар и позападнала галерия, където произведенията на изкуството се продаваха на търг. Бе повече от очевидно, че госпожа Тръмпър се е готвила толкова години в колежа „Бедфорд“, а напоследък и в „Сотби“ именно с надеждата един ден да се сдобие с галерията.

В писмото, придружено с опис на инвентара и на стоката в галерията, от фирмата за недвижими имоти питаха госпожа Трентам дали желае те да я представляват на търга, който господин Фодъргил, сегашният собственик, възнамерявал да проведе сам.

Тя отговори още същия ден, като благодари и обясни, че предпочита сама да се яви на търга и да наддава за имота, съобщи им, че ще бъде признателна, ако от фирмата й пратят приблизителна оценка на галерията.

Отговорът на „Савил“ съдържаше доста „ако“ и „но“, тъй като според посредниците имотът бил твърде особен. Освен това те изтъкваха, че нямат необходимата подготовка, за да направят оценка на наличната стока в галерията. Все пак посочваха, че най-високата цена вероятно се движи в рамките на четири хиляди лири стерлинги.

През следващите няколко седмици госпожа Трентам можеше да бъде видяна да седи на задните редове в „Кристи“ и да наблюдава мълчаливо различните търгове. Нито веднъж не кимна и не вдигна ръка. Искаше да бъде сигурна, че когато дойде време и тя да наддава, ще познава достатъчно добре реда и изискванията.

Сутринта, за когато бе насрочен търгът на галерията, намираща се на Челси Терас номер едно, госпожа Трентам влезе в сградата, облечена в дълга червена рокля, която се стелеше по пода, и двайсетина минути преди началото на наддаването се разположи на третия ред. Постоянно шареше с поглед и не изпускаше от очи хората, които влизаха в залата и сядаха. Господин Рексол се появи няколко минути след нея и се намести насред първия ред. Беше мрачен, но преизпълнен с решимост. Изглеждаше точно както го бе описал и господин Харис: беше на четирийсет и пет-шест години, бе едър и плешивеещ. Беше толкова пълен, че изглеждаше значително по-стар. Беше мургав и наведеше ли глава, му се появяваха още няколко гуши. Именно тогава госпожа Трентам реши, че ако случайно не се сдобие със сградата на Челси Терас номер едно, една среща с господин Рексол ще й бъде само от полза.

Точно в десет без десет подполковник Хамилтън се появи заедно с двамата си колеги и седна точно зад госпожа Трентам. Тя го погледна, той обаче се направи, че не я забелязва. Търгът щеше да започне само след десет минути, а от госпожа и господин Тръмпър нямаше и следа.

От „Савил“ бяха предупредили госпожа Трентам, че не е изключено Тръмпър да прати да го представлява друг, но след всичко, което бе събрала през годините за него, тя не можеше да повярва, че той ще повери на друг наддаването. И не остана разочарована: точно когато часовникът зад катедрата показа десет без пет, в залата нахълта и Тръмпър. Беше няколко години по-възрастен, отколкото по времето, когато бе правена снимката в ръцете на госпожа Трентам, тя обаче не се усъмни и за миг, че това е именно той. Беше облечен в добре скроен костюм по последната мода, благодарение на който не личеше особено, че вече има проблеми с теглото. Усмивката рядко напускаше лицето му, макар че госпожа Трентам възнамеряваше в скоро време тя да помръкне. Тръмпър се държеше така, сякаш искаше всички да видят, че е дошъл: ръкува се и побъбри с мнозина, преди да седне на запазеното място точно до пътеката, няколко реда зад госпожа Трентам. Тя поизвърна стола, та да вижда и Тръмпър, и човека, който щеше да провежда търга, без да й се налага постоянно да гледа назад.

Най-неочаквано господин Тръмпър стана и се запъти към дъното на залата, колкото да вземе от масичката при входа един каталог и после да се върне отново на мястото си до пътеката. Госпожа Трентам веднага заподозря, че това изпълнение не е случайно. Тя огледа един по един редовете и макар да не видя нищо особено, това не разсея тревогата й.

Залата вече бе пълна, когато господин Фодъргил се качи на подиума с катедрата. Въпреки че бяха заети почти всички места, госпожа Трентам пак не откри сред присъстващите госпожа Тръмпър.

Още от мига, когато Фодъргил обяви първата сума, търгът не протече така, както госпожа Трентам беше очаквала и предвиждала. Честите й посещения от последния месец в „Кристи“ изобщо не я бяха подготвили: само след шест минути господин Фодъргил оповести:

— Имотът е продаден на госпожа Трентам за дванайсет хиляди лири стерлинги.

Тя беше бясна, че се е хванала да участва в такъв театър, макар и да бе спечелила магазина за произведения на изкуството и да беше нанесла съкрушителен удар на Ребека Тръмпър. Това обаче й бе струвало доста скъпо и сега госпожа Трентам дори не беше сигурна дали разполага с достатъчно пари, за да плати сумата, с която се е обвързала.

След осемдесет дни на душевни терзания, когато се чудеше дали да не отиде при мъжа си и дори при баща си, за да ги помоли да й дадат пари, госпожа Трентам накрая реши да пожертва хиляда и двестате лири стерлинги капаро и да се оттегли, за да ближе раните си. Другата възможност бе да признае на мъжа си какво точно се е случило онзи ден на Челси Терас номер едно.

Все пак имаше една награда за мъките й. Когато решеше да се отърве от откраднатата картина, вече нямаше да й се налага да се обръща към „Сотби“.

 

 

Месеците минаваха, госпожа Трентам редовно получаваше писма първо от Сидни, сетне и от Мелбърн, в които синът й разказваше как напредва във фирмата. Често я молеше и за още пари. Обясняваше, че колкото повече фирмата се разраствала, толкова повече капитал му бил нужен, та да запази акционерния си дял. За четири години през Тихия океан към банка в Сидни отпътуваха общо шест хиляди лири стерлинги, за които на госпожа Трентам не й се досвидя — все пак, както личеше, Гай напредваше главоломно в новото поприще. Тя бе повече от сигурна, че веднъж да изобличи Чарлс Тръмпър като крадец и лъжец, синът й ще се върне в Англия напълно оправдан в очите на всички, дори на баща си.

После най-неочаквано, точно когато госпожа Трентам бе започнала да смята, че може би е време да осъществи следващия етап от плана си, от Мелбърн се получи телеграма. Адресът, откъдето беше изпратена, не остави на госпожа Трентам друг избор, освен да замине незабавно за далечния град.

Същата вечер, докато се хранеха, тя съобщи на Джералд, че възнамерява да отплава час по-скоро за Австралия, новината обаче беше посрещната с любезно безразличие. Това не я изненада: от деня, когато преди близо четири години мъжът й бе ходил в Министерството на войната, името на Гай рядко се чуваше от устата му. Всъщност и в имението в Асхърст, и на Честър Скуеър имаше само един знак, че първородният й син изобщо съществува: снимката му в парадна униформа върху нощното шкафче и Военният кръст, който Джералд бе разрешил да остане върху полицата над камината.

Поне според Джералд те имаха само едно дете — Найджъл.

Джералд Трентам знаеше прекрасно как жена му разказва на всичките им приятели, и нейни, и негови, че Гай е преуспял съдружник в могъща фирма за продажба на едър рогат добитък с представителства из цяла Австралия. Той обаче отдавна бе престанал да вярва в такива небивалици, а напоследък дори не ги слушаше. Не питаше и какво прави по-големият му син, когато в пощенската кутия на Честър Скуеър се получеше плик, адресиран с прекалено познатия почерк.

Следващият параход, който по разписание заминаваше за Австралия — „Оронт“, трябваше да отплава в понеделник от Саутхамптън. Госпожа Трентам прати на адрес в Мелбърн телеграма, с която съобщи кога, горе-долу, пристига.

Петседмичното пътуване през двата океана й се стори безкрайно, особено при положение че тя предпочиташе да стои главно в каютата: не изгаряше от желание да завързва случайни познанства с пътниците на кораба или още по-лошо, да срещне някого, когото вече познава. Капитанът няколко пъти я покани да вечеря на неговата маса, госпожа Трентам обаче отказа.

След като параходът пусна котва в Сидни, тя остана в града колкото да си почине една нощ и продължи нататък към Мелбърн. Щом пристигна на гарата на Спенсър стрийт, взе такси, което да я откара право в кралската болница „Виктория“, където дежурната сестра й обясни сухо, че на сина й му остава да живее най-много една седмица.

Разрешиха й веднага да го види и придружавана от полицай, госпожа Трентам влезе в изолатора. Застана до леглото и се вгледа невярващо в лицето, което й се стори едва ли не непознато. Косата на Гай бе толкова оредяла и побеляла, лицето му бе прорязано от такива дълбоки бръчки, та госпожа Трентам изпита чувството, че стои край смъртния одър на мъжа си.

Някакъв лекари обясни, че такова състояние се срещало често след прочитане на присъдата и човек разберял, че отсрочка няма да има. Тя стоя близо час в долния край на леглото и си тръгна, без да е намерила сили да каже и думица на сина си. Но не допусна и за миг лекарите и сестрите в болницата да се досетят какво всъщност изпитва.

Вечерта отседна в тиха странноприемница в покрайнините на Мелбърн. Преди да се затвори в стаята, помоли само за едно младия съдържател господин Синклер-Смит, също преселник от Англия.

На другата заран отиде в най-старата адвокатска кантора в Мелбърн — „Асгарт, Дженкинс и сие“. Някакъв младеж, който според нея се държеше твърде свойски, я попита „какъв й е проблемът“.

— Бих искала да разговарям със старши съдружника — поясни госпожа Трентам.

— Тогава ще се наложи да отидете в чакалнята — рече й младокът.

Госпожа Трентам почака доста, докато господин Асгарт се освободи.

Старши съдружникът, възрастен мъж, който, ако се съди по облеклото, приличаше по-скоро на адвокат от Линкълнс Ин Фийлдс^[2], отколкото от Виктория стрийт в Мелбърн, изслуша мълком тъжния й разказ и прие да се нагърби с уреждането на делата на Гай Трентам. Обеща и веднага да помоли за разрешение тленните останки на младежа да бъдат прекарани в Англия.

През седмицата, преди синът й да умре, госпожа Трентам ходеше всеки ден при него в болницата. Макар че почти не разговаряха, тя все пак научи нещо, което трябваше да уреди, преди да поеме обратно към Англия.

В сряда следобед отново посети адвокатската кантора „Асгарт, Дженкинс и сие“, за да се посъветва със старши съдружника какво може да се направи по въпроса. Възрастният адвокат я покани да седне и изслуша внимателно откровенията й. От време на време си записваше нещо в бележника. Мълча дълго, след като госпожа Трентам завърши разказа си.

— Ако не искате да се разбере, ще се наложи смяна на името — посъветва я той.

— Трябва да сме сигурни и че в бъдеще няма да се разчуе кой е бащата — настоя госпожа Трентам.

Възрастният адвокат сбърчи чело.

— За това се иска да се доверите изцяло на… — Той погледна името, което си беше записал. — На госпожица Бенсън.

— Платете й колкото трябва, само и само да мълчи — рече клиентката. — Банка „Кутс“ в Лондон ще се заеме с финансовите подробности.

Старши съдружникът кимна и макар че през следващите четири дни му се наложи да работи едва ли не до полунощ, той успя да подготви книжата, необходими, за да се изпълнят исканията на клиентката броени часове преди госпожа Трентам да замине за Лондон.

В шест часа и три минути сутринта на двайсет и трети април 1927 година дежурният лекар удостовери, че Гай Трентам е издъхнал, и на другия ден, придружавана от ковчега на сина си, госпожа Трентам пое скръбното си пътуване към Англия. Все пак бе доволна, че на континента само двама души знаят колкото нея: възрастен господин, който само след няколко месеца щеше да излезе в пенсия, и жена, която от тук нататък щеше да живее така, както допреди няколко дни не бе и мечтала.

Преди да отплава, госпожа Трентам прати на мъжа си телеграма, съдържаща възможно най-малко сведения, и пое към Саутхамптън безмълвно и анонимно, както бе и пристигнала. След като стъпи на английска земя, се прибра право на Честър Скуеър. Разказа на съпруга си най-подробно за трагедията и той от немай-къде склони на другия ден да пуснат в „Таймс“ некролог, който гласеше:

След дълго и мъчително боледуване капитан Гай Трентам почина трагично от туберкулоза. Погребението ще се състои във вторник, 8 юни 1927 г., в църква „Сейнт Мери“, Асхърст, графство Бъркшир.

Опелото бе отслужено от местния свещеник, който увери паството, че смъртта на Гай Трентам е злощастие за всички, които са го познавали.

Гай Трентам бе погребан в гроба, запазен за баща му. Майор Трентам и съпругата му, роднините и приятелите на семейството, енориашите и слугите си тръгнаха от гробището, свели глави.

През следващите няколко дни госпожа Трентам получи над сто съболезнователни писма, в едно-две от които се казваше, че ако не с друго, може да се утеши с мисълта, че има по-малък син, който да заеме мястото на Гай.

След ден снимката на по-големия брат върху нощното шкафче бе заменена с фотографията на Найджъл.