Джефри Арчър
Търговецът (6)

6.

— От 1480 до 1532 година — каза той.

Прегледах си записките, за да се уверя, че не съм сбъркала датите, понеже ми беше трудно да се съсредоточа. Това беше последната лекция за деня и в главата ми се въртеше само едно: кога ще се прибера на Челси Терас.

Днес следобед говорихме за художника Бернардино Луини. Вече бях решила да пиша дипломна работа за живота на този недооценен живописец от Милано. Милано… още една причина да се радвам, че войната най-после е свършила. Сега вече можех да обмислям как ще посетя Рим, Флоренция, Венеция и да, Милано, за да се запозная отблизо с творчеството на Луини. Микеланджело, Да Винчи, Белини, Караваджо, Бернини — половината световни съкровища на изкуството се намираха в една-единствена страна, а аз нямах възможност да стигна по-далеч от музея за изящни изкуства „Виктория и Албърт“.

В четири и половина иззвъня звънецът, възвестил края на лекциите за днес. Затворих учебниците и загледах как професор Тилзи крета към вратата. Чак ми домъчня за стареца. Вече се беше пенсионирал, а го върнаха на работа, защото мнозина от младите преподаватели заминаха на Западния фронт. Смъртта на Матю Мейкпийс, човека, който би трябвало днес да ни чете лекцията, „един от най-многообещаващите учени на своето поколение“, както все ни повтаряше старият професор, бе „непрежалима загуба за катедрата и за университета като цяло“. Няма как да не се съглася с него: Мейкпийс бе сред малцината англичани, признати за истински познавачи на Луини. Слушала съм само три негови лекции, после той се записа доброволец и замина за Франция. Каква ирония на съдбата: именно такъв човек да бъде надупчен от германските куршуми, докато прескачал загражденията от бодлива тел някъде в Централна Франция.

Бях първи курс в „Бедфорд“. Все ми се струваше, че не мога и не мога да се справя и времето не стига, искаше ми се Чарли да си дойде час по-скоро и да поеме магазина, та да си отдъхна. Пратих му писмо в Единбург, а се оказа, че той бил в Белгия, писах му и в Белгия, докато Чарли бил във Франция, и във Франция, когато той вече се бил прибрал в Единбург. Кралската поща като че ли все не успяваше да го догони, а сега не исках той да научава какво съм направила, щеше ми се да видя с очите си реакцията му.

Джейкъб Коен обеща да го прати в Челси веднага щом той се появи отново на Уайтчапъл Роуд. Вече бях изгубила надежда, че някога ще си дойде.

Събрах си учебниците и ги напъхах в старата ученическа чанта, подарък от татко, когато спечелих стипендията за училище „Сейнт Пол“. Инициалите „РС“, които той гордо бе щамповал отпред, вече не личаха, а кожената дръжка се бе прокъсала, та напоследък се виждах принудена да нося чантата под мишница: на тате и през ум не би му минало да ми купува нова, докато старата все още върши работа.

Когато бях малка, татко беше много строг с мен, един-два пъти дори е грабвал каиша, защото съм отмъквала зад гърба му понички — не че ми е забранявал някога да си взимам, но държеше да го правя с негово разрешение — и втория път, защото изругах „да го вземат мътните“, понеже се порязах, докато си белех ябълка. Не съм възпитана в юдейската вяра — майка ми не искаше и да чуе за това, но баща ми ми налагаше същите изисквания, с които е расъл той, и не търпеше онова, което от време на време описваше като „неприемливо поведение“.

Трябваше да минат много години, докато науча какви упреци е понасял татко навремето, задето се е оженил за мама, римокатоличка. Обожаваше я и поне пред мен нито веднъж не е възроптал, че му се налага да ходи сам в синагогата. Днес изразът „смесен брак“ звучи много старомодно, но в началото на века и на мама, и на тате им се е налагало да правят доста жертви.

Още в деня, когато прекрачих прага на училище „Сейнт Пол“, там ми хареса, вероятно отчасти защото не ми се присмиваха, задето уча много, и не ме наричаха зубрачка. Единственото, което ме дразнеше, беше прякорът, който ми бяха лепнали — Дебелата фукла. След време едно момиче от горния клас — Дафни Харкорт-Браун, ми обясни какво означава това. Дафни имаше руса къдрава коса и й викаха Злобарката. Не бяхме кой знае какви приятелки, но и двете си падахме по сладкото и това ни сближи, особено след като тя разбра, че разполагам с неизчерпаеми запаси от понички и кифли. Дафни на драго сърце би си ги платила, но аз не давах да се издума, понеже си мечтаех съучениците ми да мислят, че сме първи приятелки с нея. Веднъж Дафни дори ме покани у тях в Челси, аз обаче не приех, понеже, ако отидех, после щеше да се наложи и аз да я поканя у нас в Уайтчапъл.

Именно Дафни ми подари първия албум с произведения на изкуството — „Съкровищата на Италия“, в замяна на няколко шоколадови вафли, и от този ден нататък знаех, че съм се натъкнала на нещо, което бих искала да изучавам до края на живота си. Не съм питала Дафни защо една от началните страници в албума е откъсната, но това винаги ме е озадачавало.

Дафни беше издънка на един от най-прочутите лондонски родове, доколкото разбрах, от каймака на обществото, и затова смятах, че след като завърша „Сейнт Пол“, пътищата ни няма да се кръстосат никога повече. В края на краищата Лаундс Скуеър едва ли е моята естествена среда. Но, честно казано, същото важи и за Ийст Енд, докато там се подвизават типове като Тръмпърови и семейство Шорокс.

Колкото до Тръмпърови, можех само да се съглася с мнението на татко. Мери Тръмпър очевидно е била светица — съмнение няма. Джордж Тръмпър пък беше човек с неприемливо поведение, изобщо не можеше да се мери с баща си, когото тате описваше като „мъж на място“. Младият Чарли, който поне според мен вечно кроеше някакви лудории, имаше, както се изразяваше баща ми, „бъдеще“. Татко беше на мнение, че магията се предава през поколение.

„Момчето е много оправно — уверяваше ме тате. — Повярвай, някой ден ще държи собствен магазин, дори няколко магазина.“

Не обърнах особено внимание на тези думи, докато след смъртта на баща ми не се оказа, че няма към кого другиго да се обърна.

Тате често се оплакваше, че не може да остави работниците във фурната сами и за час — вечно оплескваха нещо. „Пройдохи са си — обясняваше, понеже те бяха безотговорни. — Направо не ми се мисли какво ще стане с фурната, ако някой ден си отида от този свят.“

Тези думи кънтяха в съзнанието ми по време на погребението, докато равин Гликстайн отслужваше опелото. Мама още лежеше в безсъзнание в болницата и лекарите не можеха да ми кажат кога ще се оправи, ако това изобщо станеше някога. Налагаше се да отида при леля Хариет, която не изгаряше от желание да ме подслони и която бях виждала само по семейни сбирки. Оказа се, че тя живеела някъде в Ромфорд, и тъй като след погребението трябваше да ме заведе у тях, разполагах само с няколко часа, за да взема решение. Помъчих се да отгатна какво би сторил баща ми при тези обстоятелства и стигнах до извода, че той би предприел „дръзка стъпка“.

Когато на другата сутрин станах от сън, вече бях решила да продам фурната на който предложи най-много пари, освен ако Чарли не се нагърби сам с отговорността. Сега, като се замисля, си давам сметка, че определено съм се съмнявала дали Чарли ще се справи, накрая обаче натежа мнението на тате за момчето.

Оная заран в училище разработих план за действие. Веднага след часовете се качих на трамвая от Хамърсмит за Уайтчапъл, а останалия път до дома на Чарли изминах пеш.

Щом стигнах номер сто и дванайсет, почуках силно на вратата и зачаках — помня, изненадах се, че Тръмпърови си нямат чукало. Накрая ми отвори една от ония повлекани — сестрите му, и аз не знам точно коя. Обясних, че искам да поговоря с Чарли, и не се изненадах, когато момичето ме остави да чакам на прага и влезе в къщата. След малко се върна и от немай-къде ме заведе в стаичката в дъното.

Когато след двайсет минути си тръгнах, знаех, че не съм успяла да се спазаря, но точно тогава се сетих за една от многото мъдрости на тате: ако си притиснат до стената, нямаш право да пробираш.

На другия ден се записах на курс за счетоводители — за всеки случай. Занятията се провеждаха вечерно време и аз ходех на тях едва след като си научех за следващия ден. В началото предметът ми се видя скучноват, но не след дълго ми стана интересно: оказа се, че точните сметки са много полезни дори за такова дребно предприятие като нашето. Не бях и подозирала, че можеш да спестиш доста пари просто като водиш точен отчет, знаеш колко дължиш и как да приспадаш суми за разходи, та да си намалиш данъците. Притеснявах се само, че Чарли никога не си е правил труда да плаща данъци.

Вече дори ми беше приятно да отскачам всяка седмица до Уайтчапъл, където имах възможност да проявя новопридобитите знания. Бях решила твърдо да сложа край на съдружието си с Чарли веднага щом ме приемат в университета, въпреки това бях сигурна, че баща ми и дори дядо Чарли са щели да останат възхитени от неговата неизчерпаема енергия и устрем, допълвани от благоразумния ми подход във финансовите дела.

Когато наближи време да се явя на приемните изпити в университета, реших да предложа на Чарли да изкупи и моя дял от съдружието и дори се уговорих с един много подготвен счетоводител да се заеме със сметките. Но ето че проклетите германци отново осуетиха добре премислените ми планове.

Този път убиха бащата на Чарли — смешна грешка, понеже този малък глупчо се записа доброволец, та и той да се сражава с швабите. Съвсем в свой стил дори не си направи труда да се посъветва с някого. Вдигнал се и както бил облечен в онзи ужасен костюм с двуредно закопчаване и крещящо зелена вратовръзка, както бил нахлупил смешното си кепе, отишъл в Грейт Скотланд Ярд, понесъл на плещите си всички неволи на империята. Заряза ме да се оправям сам-сама. Не е чудно, че през следващата година отслабнах толкова много, което според майка ми пак си било някаква награда, задето съм влязла в съдружие с непрокопсаник като Чарли Тръмпър.

За капак няколко седмици след като Чарли се качи на влака за Единбург, ме приеха в Лондонския университет.

Заради Чарли имах само два избора: да се опитам сама да ръководя фурната и да забравя за мечтите си да завърша висше образование или да продам всичко на който предложи най-много пари. В деня на заминаването Чарли ми бе оставил бележка със съвет да продам магазина, което реших и да сторя, но макар да обикалях часове наред Ийст Енд, успях да намеря само един човек, който прояви интерес: господин Коен, чието шивашко ателие вече няколко години се намираше над фурната и който искаше да се поразшири. При така стеклите се обстоятелства ми предложи прилична цена, успях дори да спечеля още две лири стерлинги, които един от уличните търговци ми брои за огромната сергия на Чарли, но колкото и да опитвах, така и не успях да спазаря ужасната реликва от деветнайсети век на дядо Чарли.

Веднага внесох парите в строително дружество „Боу“, което се намираше на Чийпсайд номер сто и две и където ми откриха едногодишен влог при лихва четири на сто. Нямах намерение да тегля от влога, докато Чарли Тръмпър е на фронта, но някъде след пет месеца при мен в Ромфорд дойде Кити Тръмпър. Разрева се и ми съобщи, че брат й бил убит на Западния фронт. Добави, че направо не знаела какво ще правят без Чарли. Веднага й обясних какво сме се разбрали с него и върху лицето на жената грейна усмивка. Тя се съгласи на другия ден да дойде с мен в строителното дружество, за да изтеглим дяла на брат й.

Смятах да изпълня желанието на Чарли и да имам грижата неговата част от парите да бъде поделена поравно между трите му сестри. Но заместник-управителят на дружеството ни напомни и на двете възможно най-любезно, че докато не измине една година, не мога да тегля и пени от влога. Дори извади договора, който бях подписала и където това бе отбелязано изрично. Щом го чу, Кити скочи като попарена, избълва цял порой грубости, от които заместник-управителят се изчерви като домат, и си тръгна.

След време щях да бъда благодарна, че съм се подписала под такива условия. Бях готова, без да му мисля много-много, да поделя шейсетте процента на Чарли между Сал, Грейс и тая повлекана Кити, очевидно излъгала, че брат й е загинал. Разбрах за това едва през юли, когато Грейс ми писа от фронта, за да ми съобщи, че след втората битка на Марна връщат Чарли в Англия. Зарекох се още в мига, когато се прибере, да му изплатя неговия дял от парите — исках час по-скоро да се отърва веднъж завинаги от тия Тръмпърови и безкрайните неприятности, които си имах с тях и които само отклоняваха вниманието ми.

 

 

Жалко, че татко не доживя да ме види в колежа „Бедфорд“ към Лондонския университет. Дъщеря му студентка! Уайтчапъл не бе чувал за такова чудо. Но един германски аероплан сложи край на всички въжделения на баща ми и за капак осакати мама. Тя все пак бе донемайкъде щастлива да напомня на всичките си приятелки, че съм сред първите жени в Ийст Енд, приети в университет.

След като влязох в „Бедфорд“, започнах да си търся квартира някъде наблизо: бях решена да проявя известна степен на независимост. Мама, която така и не прежали баща ми, отиде да живее в предградията, в Ромфорд, при леля Хариет. Недоумяваше защо държа толкова да живея в Лондон, но накрая се примири и само настоя квартирата да бъдела одобрена от ректората. Натърти, че съм можела да живея под един покрив само с момиче, което татко би сметнал за „приемливо“. Постоянно негодуваше срещу разпасаността, излязла на мода след избухването на войната.

Поддържах връзка с доста от съученичките, с които се бях сприятелила в „Сейнт Пол“, но познавах само една, която вероятно имаше в Лондон достатъчно широко жилище, че да прибере и мен, и си казах, че тя вероятно е единствената ми надежда, ако не искам да прекарам остатъка от живота си във влака между Ромфорд и Риджънтс Парк. На другия ден пратих писмо на Дафни Харкорт-Браун.

В отговор тя ме покани на чай в малкото си жилище в Челси. Когато я видях, бях изненадана, че сега съм малко по-висока от нея, но че и тя като мен е отслабнала. Дафни не само ме посрещна с отворени обятия, но и за мое изумление се зарадва много при мисълта, че бих могла да се нанеса в една от свободните й стаи. Настоях да плащам наем от пет шилинга на седмица и донякъде плахо я поканих на чай у мама в Ромфорд. На Дафни й се стори забавно, че следващия вторник ще ходи с мен чак в Есекс.

Целия следобед мама и леля почти не гъкнаха. Не им се случваше често от тях да очакват мнение по въпроси от рода на балове, където младите момичета си търсят жених, ловджийски хрътки, поло и позорната липса на обноски, каквато напоследък проявяват гвардейците, така че Дафни премина в монолог. Леля Хариет ни донесе още от топлите кифлички, а аз не се изненадах, че щастлива, мама кима одобрително.

Всъщност единственият притеснителен момент през целия следобед бе, когато Дафни отнесе подноса в кухнята — нещо, което, подозирам, дотогава е правила рядко — и видя дипломата ми от училище, закачена на вратата на килера. Мама се усмихна и за мое унижение зачете на глас:

— „Госпожица Салмън проявява изключителна работоспособност, която, съчетана с търсещ, интуитивен ум, й предвещава добро бъдеще в колежа «Бедфорд». Подпис: госпожица Потър, директорка.“

— Мама със сигурност не показва никъде дипломата ми — беше единственото, което Дафни отбеляза по въпроса.

След като се преселих в Челси Терас, животът и на двете бързо навлезе в строго определено русло. Дафни обикаляше увеселенията и приемите, докато аз — в малко по-забързано темпо — ходех от лекция на лекция, така че пътищата ни рядко се пресичаха.

Въпреки опасенията ми се оказа, че е много приятно да живееш под един покрив с Дафни. Макар почти да не се вълнуваше от следването ми — Дафни посвещаваше силите си главно на това, да преследва лисици и офицери от гвардията — тя проявяваше здрав разум за всичко на тоя свят, да не говорим пък, че постоянно поддържаше връзка с доста младежи за женене, които сякаш на безкрайна върволица посещаваха Челси Терас номер деветдесет и седем.

Дафни посрещаше всички с еднакво презрение и сподели с мен, че е обичала истински само един мъж, който още бил на Западния фронт — виж, дори пред мен не спомена как се казва той.

Ако успеех да се откъсна за малко от учебниците, тя винаги намираше отнякъде свободен млад офицер, който да ме заведе я на концерт, я на представление, я на танци в гарнизона. Нито веднъж не се поинтересува какво уча в университета, затова пък честичко ме подпитваше за Ийст Енд и слушаше захласната разказите ми за Чарли Тръмпър и неговата сергия.

Сигурно щяхме да продължаваме така до Второ пришествие, ако не бях разлистила брой на „Кенсингтън Нюз“, вестник, който Дафни купуваше, за да види какво дават в близкото кино.

Докато една петъчна вечер го преглеждах, погледът ми падна на обява. Прочетох я няколко пъти, за да съм сигурна, че магазинът наистина се намира където си мислех, сгънах вестника и излязох, за да проверя на място. Тръгнах надолу по Челси Терас и видях на витрината на местната зарзаватчийница табела „Продава се. За справки търсете Джон Д. Уд, Маунт стрийт, Западен Лондон 1“.

Сетих се, че Чарли открай време е искал да разбере какви са цените в Челси, сравнени с тези в Уайтчапъл, и реших да проверя.

На другия ден поразпитах местния продавач на вестници, господин Бейлс, който знаеше всичко за квартала и нямаше нищо против да го сподели и с вас, стига да сте готови да го изслушате, и се явих в кантората на Джон Д. Уд на Маунт стрийт. Известно време ме държаха на гишето, но накрая един от четиримата служители дойде, представи се като господин Палмър и попита с какво може да ми бъде полезен.

Взрях се в младока и се усъмних, че изобщо е в състояние да ми бъде полезен. Не знам дали имаше навършени и седемнайсет години и бе толкова блед и слаб, че сигурно щеше да бъде повален и от най-лекия повей на вятъра.

— Бих искала да науча нещо повече за Челси Терас номер сто четирийсет и седем — отвърнах аз.

Хлапето бе и изненадано, и озадачено.

— Челси Терас номер сто четирийсет и седем ли?

— Да, Челси Терас номер сто четирийсет и седем.

— Един момент, уважаема госпожице — рече ми той и се запъти към кантонерката — вдигна рамене, докато минаваше покрай колегите си.

Видях, че разлиства някакви книжа, после се върна при мен с един-единствен лист хартия — дори и не опита да ме покани да вляза или да ми предложи да седна.

Остави листа върху плота на гишето.

— Магазин за плодове и зеленчуци — оповести служителят.

— Точно така.

— Витрината — допълни отегчено младокът — е дълга шест и шейсет. Самият магазин е с площ около деветдесет квадрата, в които е включено и малкото жилище на първия етаж с изглед към парка.

— Кой парк? — възкликнах аз, усъмнила се, че говорим за различни имоти.

— „Принсес Гардънс“, уважаема госпожице — поясни младежът.

— Това е малка градинка — уведомих го аз — той явно не бе и стъпвал на Челси Терас.

— С покупката получавате и нотариалния акт за имота — продължи служителят, без да ми обръща внимание, но поне вече не се бе надвесил над гишето. — Сегашният собственик ще го освободи до трийсет дни след сключване на сделката.

— А каква цена е определил? — поинтересувах се аз.

Вбесявах се все повече и повече, задето това пале си позволява да се държи наставнически.

— Нашата клиентка, госпожа Чапман… — продължи той.

— Вдовица е, мъжът й служеше във флотата, на кораба на Негово Величество краля „Боксър“, загина по време на бойни действия на осми февруари 1918 година, оставяйки дъщеря на седем години и петгодишен син.

Господин Палмър прояви благоприличието да пребледнее.

— Знам и че госпожа Чапман страда от артрит и й е почти невъзможно да се качва по стълбите на малкото жилище — добавих за по-убедително.

Сега вече младокът бе доста озадачен.

— Да, точно така — изпелтечи той.

— Е, и колко очаква госпожа Чапман да получи за имота? — повторих аз.

Сега вече тримата колеги на Палмър бяха спрели да вършат каквото вършеха, и следяха разговора ни.

— За имота е определена цена от сто и петдесет гвинеи — оповести служителят, вперил очи в последния ред от документа.

— Сто и петдесет гвинеи — повторих така, уж не мога да повярвам, макар че нямах и понятие колко точно струва имот като този. — Клиентката ви очевидно се рее в облаците. Да не би да е забравила, че сме във война? Предложете й, господин Палмър, сто и не ме безпокойте повече, ако тя поиска и пени отгоре.

— Гвинеи ли? — рече той обнадежден.

— Лири стерлинги — отсякох аз, след което написах върху опакото на документа името и адреса си и го оставих на плота.

Господин Палмър сякаш изгуби ума и дума — продължи да ме зяпа с отворена уста, а аз се завъртях и излязох.

Докато се връщах в Челси, си дадох сметка, че нямам никакво намерение да купувам магазин в квартала. При всички положения не разполагах със сто лири стерлинги — къде ти! Имах на влог в банката малко над четирийсет лири, не се и надявах да се сдобия отнякъде с още пари, но онзи се държа толкова нагло, че ме ядоса. Казах си, че почти няма опасност госпожа Чапман да приеме такова обидно предложение.

Оказа се обаче, че на следващата заран тя е приела. Тънех в блажено неведение, че не съм задължена да подписвам нищо, и същия следобед внесох капаро от десет лири стерлинги. Господин Палмър обясни, че ако до трийсет дни не сключа сделката, няма да ми върнат парите.

— Не е болка за умиране — отсякох нахакано аз, макар че нямах и представа откъде ще намеря парите.

През следващите двайсет и седем дни ходих при всички, които познавах, като се почне от строително дружество „Боу“ и се стигне до далечните лели и дори съученички, никой обаче не прояви и най-малко желание да подкрепи една млада жена, първи курс студентка, и да й даде на заем шейсет лири стерлинги, с които тя да си купи магазин за плодове и зеленчуци.

— Но вложението е много разумно — опитвах се да обясня на всеки, пожелал да ме изслуша. — Пък и в сделката задочно участва Чарли Тръмпър, най-добрият търговец на плодове и зеленчуци, живял някога в Ийст Енд.

Рядко стигах по-далеч — някъде на това място в търговските ми обяснения любезният интерес биваше изместван от неверие.

В края на първата седмица волю-неволю трябваше да призная: Чарли Тръмпър надали щеше да остане доволен, задето съм прахосала десет лири стерлинги от парите ни — шест лири от неговите и четири от моите, колкото да задоволя женската си суета. Реших, че е за предпочитане да понеса загубата на шестте лири стерлинги, отколкото да призная пред Чарли, че съм станала за смях.

— Но защо не си се посъветвала с майка си или с леля си, преди да предприемеш такава крайна стъпка? — възкликна учудена Дафни на двайсет и шестия ден. — И двете ми се виждат много разумни.

— Кажа ли им, направо ще ме убият. А, не, мерси — троснах се аз. — При всички положения те двете надали имат общо шейсет лири стерлинги. А и да ги имаха, се съмнявам, че изгарят от желание да вложат и пени в Чарли Тръмпър.

В края на месеца отидох посърнала в кантората на Джон Д. Уд, за да обясня, че няма да си получат останалите деветдесет лири стерлинги и могат да се чувстват свободни да обявят отново имота за продан. Опасявах се, че щом господин Палмър чуе новината, върху лицето му задължително ще се появи ехидното изражение „Така си и знаех“.

— Но жената, която ви представлява, сключи сделката още вчера — увери ме господин Палмър и ме погледна недоумяващо.

— Жената, която ме представлява ли? — ахнах аз.

Служителят отвори папката.

— Да, някоя си госпожица Дафни Харкорт-Браун от…

— Но защо? — попитах аз.

— Едва ли съм човекът, който може да отговори на този въпрос — рече господин Палмър. — Вчера видях тази жена за пръв път.

 

 

— Как така защо? Много просто — отвърна Дафни вечерта, когато й зададох същия въпрос. — Ако Чарли Тръмпър наистина е толкова добър, колкото го изкарваш, значи съм направила много разумно вложение.

— Вложение ли?

— Ами да. Искам парите, които съм дала, плюс четири на сто лихва да ми бъдат върнати до три години.

— Четири на сто лихва ли?

— Точно така, четири на сто. В края на краищата толкова получавам като лихва и от военните облигации. От друга страна, ако не успеете да ми върнете целия капитал плюс лихвата, от четвъртата година нататък ще ви искам десет на сто от печалбата.

— Да де, но печалба може и да няма.

— В такъв случай получавам автоматично дял от шейсет на сто в имота. Чарли ще притежава едва двайсет и четири на сто, а ти — шестнайсет на сто. Всичко, което трябва да знаеш, се съдържа в този документ. — Тя ми връчи няколко гъсто изписани страници, последната от които беше с цифрата седем в горния край. — Единственото, което трябва да направиш, е да се подпишеш отдолу.

Прочетох бавно договора, а Дафни си наля чаша херес. Тя и адвокатите й бяха помислили за всичко.

— Вие с Чарли Тръмпър се различавате само по едно — отбелязах аз, докато слагах подписа си.

— По какво?

— По това, че ти си родена в легло с балдахин.

 

 

Нямах сили да се занимавам и с магазина, и със следването в университета, затова бързо стигнах до извода, че ще се наложи да назнача поне временно управител. Проумях, че това наистина е наложително, когато видях, че трите продавачки, които заварих на Челси Терас сто четирийсет и седем, само хихикат при всеки опит да им наредя нещо.

Следващата събота тръгнах из Челси, Фулам и Кенсингтън^[1], надзъртах през витрините и наблюдавах как младежите си вършат работата с надеждата най-сетне да намеря човек като за магазина „Тръмпър“.

След дълго обикаляне най-сетне се спрях на млад продавач в плод и зеленчук в Кенсингтън. Една ноемврийска вечер изчаках края на работното време. Сетне тръгнах след младежа, който се запъти към най-близката автобусна спирка. Настигнах го.

— Добър вечер, господин Мейкинс — поздравих аз.

Стъписан, той се обърна — очевидно бе изненадан, че пред него стои непозната млада жена, която знае името му. Сетне продължи нататък.

— Имам магазин за плодове и зеленчуци на Челси Терас… — поясних, без да изоставам от младежа, който вече наближаваше автобусната спирка.

Беше още по-изненадан, но не каза нищо, само забърза още повече.

— Трябва ми управител.

При тези думи Мейкинс за пръв път позабави крачката и ме погледна по-внимателно.

— „Чапман“ — рече той. — Значи вие сте го купили.

— Да, но сега е собственост на Тръмпър — вметнах аз. — И ви предлагам длъжността управител при седмично възнаграждение, с една лира стерлинга по-високо от сегашното.

Не че имах представа колко му плащат.

Наложи се да измина няколко километра с автобуса и пред къщата на младежа да отговоря на още доста въпроси, докато накрая той ме покани да се запозная с майка му. След половин месец Боб Мейкинс дойде на работа при нас като управител на магазин „Тръмпър“.

Въпреки този удар в края на първия месец установих разочарована, че магазинът е на загуба повече от три лири стерлинги, което означаваше, че не мога да върна на Дафни и едно-единствено пени.

— Не унивай — рече ми тя. — Все ще се отвори случай да избегнем наказателната клауза в договора, особено ако се окаже, че господин Тръмпър наистина е толкова оправен, какъвто го описваш.

Благодарение на един млад офицер от Военното министерство, с когото Дафни ме запозна, от половин година ми беше по-лесно да научавам къде точно се намира вечно изплъзващият се Чарли. Офицерът сякаш знаеше във всеки момент от деня и нощта къде е сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк. Въпреки това бях все така твърдо решена магазинът да работи добре и да излезе на печалба много преди Чарли да е прекрачил прага му.

От приятеля на Дафни обаче узнах, че моят блуден съдружник ще бъде демобилизиран на двайсети февруари 1919 година, което означаваше, че не разполагам с достатъчно време, за да изравня печалби и загуби. И още по-лошо, не след дълго се наложи да търсим заместнички на две от трите хихикащи момичета, станали за беда жертви на епидемията от грип, и да уволним третата поради некадърност.

Помъчих се да си спомня всичко, на което като малка ме е учел тате. Ако има голяма опашка, трябва да обслужваш бързо клиентите, ако опашката обаче е малка, не бива да бързаш — така магазинът никога няма да бъде празен. Баща ми обясняваше, че хората не обичали да влизат в празни магазини — чувствали се несигурни.

„На сенника отпред — беше убеден татко — трябва да пише с големи букви «Дан Салмън, пресен хляб. Основан през 1879 г.». Отвори ли ти се случай, повтаряй името и датата — хора като тези, които живеят в Ийст Енд, държат да знаят, че не си отскоро в квартала. Опашки и история: англичаните винаги са знаели цената и на едното, и на другото.“

Опитах се да приложа тази философия, защото подозирах, че Челси не се различава особено от Ийст Енд. Върху нашия сенник обаче пишеше със сини букви: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“. Няколко дни дори се питах дали да не нарека магазина „Тръмпър и Салмън“, после обаче се отказах — не исках да се обвързвам до гроб с Чарли.

Сред съществените разлики, които открих между Ийст и Уест Енд, бе, че в Уайтчапъл имената на длъжниците се записваха с тебешир върху дъска, докато в Челси те си отваряха сметки. За моя изненада в Челси имаше повече неизрядни длъжници, отколкото в Уайтчапъл. Следващия месец отново нямах с какво да започна да се разплащам с Дафни. От час на час ми ставаше все по-ясно, че без Чарли съм загубена.

В деня, когато той трябваше да се прибере, отидох да хапна в кафенето на колежа заедно с две приятелки от моя курс. Докато ядях ябълката и побутвах с вилицата парчето сирене, се опитвах да осмисля възгледите им за Карл Маркс. Допих си млякото, взех си учебниците и се върнах в залата. Обикновено слушах в захлас лекциите за изобразителното изкуство на Ранния ренесанс, днес обаче се зарадвах, когато видях, че още преди да е приключило занятието, преподавателят си събира книжата.

Трамваят пъпли сякаш цяла вечност до Челси и най-после спря на ъгъла на Челси Терас.

Обичах да изминавам пеш разстоянието от единия, та чак до другия край на улицата, за да видя какво ново-старо по останалите магазини. Първо минавах покрай антиквариата на господин Ръдърфорд. Видеше ли ме, той задължително вдигаше шапка. После, на номер сто трийсет и три, се падаше магазинът за дамско облекло с рокли по витрината, които надали някога щяха да ми бъдат по джоба. Сетне идваше месарницата на Кендрик, където Дафни си беше отворила сметка, през няколко врати от нея беше италианският ресторант с празни маси. Знаех, че собственикът едвам свързва двата края — беше натрупал при нас доста дългове. Накрая идваше книжарницата, където милият господин Снедълс се опитваше да се задържи над повърхността. От няколко седмици не бе продал и една-едничка книга, това обаче не му пречеше да седи блажено зад щанда и да чете залисан любимия си Уилям Блейк, докато станеше време да смени табелата „Отворено“ върху входната врата със „Затворено“. Докато минавах покрай книжарницата му се усмихнах, но той не ме забеляза.

Изчислих, че ако сутринта влакът на Чарли е пристигнал навреме на „Кингс Крос“, съдружникът ми би трябвало вече да е в Челси, дори и да му се е наложило да върви от гарата до тук пеш.

Когато наближих магазина, се поколебах само миг, после влязох вътре. За мое огорчение Чарли го нямаше. Веднага попитах Боб Мейкинс дали ме е търсил някой.

— Никой, госпожице Беки — потвърди младежът. — Не се притеснявайте, помним какво точно сте ни заръчали, в случай че се появи господин Тръмпър.

Двете нови продавачки — Патси и Гладис, кимнаха.

Погледнах си часовника — беше пет и нещо — и реших, че щом Чарли не се е появил досега, вероятно ще дойде чак на другия ден. Свъсих се и казах на Боб да затварят. Когато часовникът на вратата отброи шест часа, му заръчах да спусне решетките и да затвори, а аз през това време ще проверя оборота.

— Странна работа — отбеляза Боб, след като, стиснал ключовете от магазина, дойде при мен на входната врата.

— В смисъл?

— Ами онзи човек ей там. Вече цял час седи на пейката и не сваля очи от магазина. Дано клетият се чувства добре.

Погледнах към отсрещния тротоар. Кръстосал ръце, Чарли седеше и гледаше право в мен. Когато очите ни се срещнаха, той се изправи, пусна ръце и тръгна бавно към мен.

Доста дълго и двамата мълчахме. Накрая той рече:

— Е, какво ново-старо при вас?