Джефри Арчър
Търговецът (2)

2.

Погребаха дядо Чарли в ясна утрин в началото на февруари, опелото беше в църквата „Сейнт Мери и Сейнт Майкъл“ на Джубилий стрийт. Когато хорът застана на мястото си, вътре в църквата нямаше къде игла да падне, та се наложи дори господин Салмън, дошъл в дълъг черен балтон и с широкополо черно бомбе, да стои прав в дъното.

Когато на другата заран Чарли затика новата си сергия към мястото на дядо си на улицата, от закусвалнята излезе господин Дънкли — да се полюбува на придобивката.

— Побира два пъти повече, отколкото старата сергия на дядо — похвали се момчето. — И което е по-важно, остава ми да платя само деветнайсет шилинга и шест пенса.

Но в края на първата седмица Чарли установи, че сергията му все още е наполовина пълна със залежала стока, която никой не купува. Дори Сал и Кити се извърнаха погнусени, когато той им предложи деликатеси като почернели банани и прогнили ябълки. Трябваше да минат няколко седмици, докато новоизлюпеният търговец определи приблизително количествата, необходими му всяка сутрин, за да задоволи търсенето, и още доста време, докато установи как това търсене се променя от ден на ден.

Една съботна сутрин, след като бе ходил на тържището за стока и вече се връщаше в Уайтчапъл, Чарли чу пронизителния вик:

— Британските войски изклани на Сома — крещеше вестникарчето, застанало с вестник над главата на ъгъла на „Ковънт Гардън“.

Чарли се раздели с половин пени в замяна на брой на „Дейли Кроникъл“, после седна на тротоара и зачете, като търсеше познати думи. Научи за смъртта на хиляди английски войници, участвали заедно с французите в битка срещу войската на кайзер Вилхелм. Злополучното сражение се бе превърнало в истинска касапница. Генерал Хейг бе предрекъл, че ще напредват по четири километра на ден, накрая обаче се беше оказало, че са преминали в отстъпление. Възгласът „За Коледа ще си бъдем у дома“ сега звучеше като куха хвалба.

Чарли метна вестника в канавката. Още не се беше родил германец, който да убие баща му, момчето беше сигурно в това, въпреки че напоследък се чувстваше гузно: Грейс беше заминала медицинска сестра в лазарет само на осемстотин метра от фронтовата линия.

Макар да му пишеше всеки месец, тя не можеше и не можеше да установи къде точно се намира баща им.

„Тук има към половин милион войници — обясни веднъж Грейс, — всички са премръзнали, мокри до кости и прегладнели, приличат си като две капки вода.“

Сал още беше келнерка на Комършъл Роуд и през свободното си време не правеше друго, освен да си търси съпруг, виж, Кити не се затрудняваше да си намери колкото си иска мъже, при това готови да задоволят всяка нейна прищявка. Всъщност от трите сестри единствена Кити разполагаше с достатъчно време през деня, за да помага на сергията, но тъй като никога не ставаше преди изгрев-слънце и се запиляваше нанякъде много преди то да е залязло, и досега, както би се изразил дядо им, не беше „актив“ за брат си.

Трябваше да мине доста време, докато малкият Чарли престане да се обръща, за да пита: „Това колко струва, дядо?“, „Ако дам на госпожа Ръгълс малко плодове на вересия, дядо, после ще ми ги плати ли?“. Чак след като изплати до последното пени новата сергия и не му остана и пукнат грош, момчето започна да осъзнава, че дядо му наистина е бил много добър търговец.

През първите няколко месеца той и сестрите му печелеха общо само по някое и друго пени на седмица и Сал бе убедена, че ако и занапред се затрудняват да си плащат наема, рано или късно ще се озоват в приют за бедни. Умоляваше как ли не Чарли да продадат старата сергия на дядо си, за да изкарат малко пари, той обаче беше непреклонен:

— За нищо на света!

После добавяше, че предпочита да умре от глад и да остави реликвата да изгние в задния двор, отколкото да види как чужд човек продава на нея.

Не след дълго нещата потръгнаха и Чарли успя да спечели от най-голямата сергия на света достатъчно, та Сал да си купи рокля втора употреба, Кити — чифт обуща, а Чарли — костюм трета употреба.

Още си беше слабичък — сега бе в категория „Муха“ — не беше и много висок, но след като навърши седемнайсет години, започна да забелязва, че жените на ъгъла на Уайтчапъл Роуд, закичващи с бели пера всеки в цивилни дрехи, който изглежда на възраст между осемнайсет и четирийсет, вече му хвърлят нетърпеливи погледи — не ти трябват лешояди.

Чарли не се страхуваше от някакви си германци, но още се надяваше, че войната ще свърши бързо и баща му ще се върне в Уайтчапъл, към работата си на докер през деня и навика вечер да се черпи в „Черния бик“. Но писма не идваха и не идваха, новините по вестниците бяха съвсем оскъдни и дори господин Салмън не бе в състояние да каже какво точно става на фронта.

Месеците минаваха, Чарли опознаваше все повече и повече клиентите, а те на свой ред виждаха, че на неговата сергия могат да купят по-хубава стока за по-малко пари, отколкото при мнозина от конкурентите му. Дори Чарли усети, че бележи напредък, когато вечно усмихнатата госпожа Смели идваше да купи за странноприемницата повече картофи, отколкото той можеше да се надява да продаде на друг клиент за месец.

— Ако искате, госпожо Смели, мога да ви ги доставям направо у вас — рече момчето и вдигна шапка. — В понеделник сутрин.

— Не, благодаря ти, Чарли — отвърна жената. — Предпочитам да виждам какво купувам.

— Дайте ми възможност да се докажа, госпожо Смели. Така няма да ви се налага да идвате в студ и пек, ако установите, че в странноприемницата са отседнали повече хора, отколкото сте очаквали.

Тя го погледна право в лицето.

— Добре де, нека опитаме за седмица-две — рече жената. — Но ако ме подведеш и един-единствен път, Чарли Тръмпър…

— Няма да съжалявате — усмихна се Чарли и от този ден нататък госпожа Смели никога повече не дойде на пазара за плодове и зеленчуци.

Окрилен от първия си успех, Чарли реши да разшири доставките и да обхване и други клиенти в Ийст Енд. Надяваше се така да удвои печалбата. На другата заран изтика старата сергия на колела на дядо си от задния двор, почисти я от паяжините, освежи я с малко блажна боя и прати Кити да обикаля къщите и да взима поръчките, а самият той остана на голямата сергия в Уайтчапъл.

За броени дни изгуби цялата печалба от последната година и най-неочаквано установи, че трябва да започва от нулата. Оказа се, че Кити изобщо не може да смята и още по-страшно, че се лови на всяка сълзлива небивалица, която й разказват, колкото да им даде стоката без пари. В края на месеца Чарли отново не можеше да плати наема.

— И какво научи от тази дръзка стъпка? — попита Дан Салмън, както стоеше на прага на фурната с еврейска шапчица на темето и палци, втъкнати в джобовете на черната жилетка, откъдето гордо-гордо се подаваше скъпият му часовник на златен ланец.

— Да помисля добре, преди да се хващам да работя с роднини, и никога да не разчитам, че някой ще си плати борчовете.

— Браво на теб! — похвали го господин Салмън. — Схватлив си. Е, колко пари ти трябват, за да си платиш наема и да изкарате до края на месеца?

— Защо питате? — учуди Се Чарли.

— Колко ти трябват де? — повтори господин Салмън.

— Пет лири стерлинги — отвърна момчето и сведе глава.

В петък вечер, след като пусна кепенците на фурната, Дан Салмън даде на Чарли пет суверена^[1] и няколко безквасни питки.

— Върни ги, когато можеш, моето момче, но не казвай на госпожата, че и двамата ще загазим не на шега.

Чарли изплащаше заема при лихва пет шилинга седмично и след четири месеца го беше върнал до последното пени. Цял живот щеше да помни как е занесъл последната вноска, понеже го направи в деня на първото голямо въздушно нападение над Лондон: цяла нощ се кри под леглото на баща си, а Сал и Кити се бяха вкопчили в брат си не на живот, а на смърт.

На другата сутрин Чарли прочете в „Дейли Кроникъл“ дописка за бомбардировката и научи, че при нападението са загинали над сто лондончани, а четиристотин са ранени.

Момчето изяде една ябълка, после изпълни поръчката за седмицата, направена от госпожа Смели, и се върна при сергията на Уайтчапъл Роуд. В понеделник винаги имаше много работа — всички излизаха да напазаруват след почивните дни, и Чарли се прибра капнал в къщата на номер сто и дванайсет. Тъкмо посегна с вилицата да вземе третото парче пай със свинско, когато чу, че на вратата се чука.

— Кой ли е? — възкликна Кити, докато Сал слагаше в чинията на брат си втори картоф.

— Има само един начин да разберем, моето момиче — отговори Чарли, но изобщо не се помръдна.

Ще не ще, Кити стана от масата, ала се върна след миг, навирила нос.

— Беки Салмън. Разправя, че „желаела да си поговори“ с теб.

— Виж ти, откога така? Покани госпожица Салмън в гостната — подсмихна се Чарли.

Кити пак тръгна от немай-къде към входната врата, а Чарли вдигна с пръсти остатъка от пая със свинско и стана от кухненската маса. Отиде в единствената друга стая, където нямаше легла. Седна в старото кожено кресло и зачака, без да престава да дъвче. След миг влезе и Фуклата, която застана насред помещението, точно пред младежа. Не каза и дума. Чарли беше направо изумен колко е дебела. Макар да беше с пет-шест сантиметра по-ниска от него, сигурно тежеше десетина килограма повече, наистина си беше тежка категория. Фуклата очевидно не се беше отказала да се тъпче с поничките на баща си. Чарли се вторачи в снежнобялата й блуза и в тъмносинята плисирана пола. Върху джобчето на синьото сако — последна мода, се мъдреше златен орел, обрамчен с думи, каквито младежът виждаше за пръв път. Върху късата черна коса на момичето се мъдреше червена кордела, клюмнала на една страна. Чарли забеляза, че черните обувчици и белите чорапи на Бети бяха, както винаги, без петънце по тях.

Щеше да я покани да седне, ако имаше къде — той се беше разположил на единственото кресло в стаята. Нареди на Кити да ги остави сами. Тя го изгледа предизвикателно, но после излезе, без да каже и дума.

— Е, какво искаш? — попита Чарли, след като чу, че вратата се затваря.

Ребека Салмън се разтрепери като листо, явно й беше трудно да намери думите.

— Дойдох при теб заради случилото се с майка ми и баща ми — изрече бавно и предпазливо — Чарли забеляза отвратен, че от акцента на Ийст Енд не е останала и следа.

— И какво толкова се е случило на майка ти и баща ти? — промърмори той с надеждата Беки да не забележи, че гласът му едва е започнал да мутира.

Момичето се разплака. Чарли се втренчи през прозореца — не знаеше какво друго да направи.

Беки продължи разтреперана:

— Тате загина нощес при въздушното нападение, мама я откараха в Лондонската болница.

Най-неочаквано тя млъкна и не обясни нищо повече.

Чарли скочи от креслото.

— Никой не ми е казал! — възкликна той и закрачи напред-назад из стаята.

— Нямало е откъде да научиш — вметна Беки. — Не съм съобщила дори на хлебарите във фурната. Мислят, че татко е болен.

— Да им кажа ли аз? — предложи Чарли. — За това ли си дошла?

— Не — отвърна Беки и вдигна глава. След малко допълни: — Искам да поемеш фурната.

Чарли бе толкова смаян от предложението, че макар и да бе застанал на едно място, дори не опита да отговори.

— Татко все повтаряше, че не след дълго и ти ще притежаваш магазин, та си рекох, че…

— Да де, но аз не разбирам нищо от фурни и от хляб — изпелтечи Чарли и пак седна тежко на креслото.

— Работниците във фурната знаят всичко, каквото трябва да се знае, а и подозирам, че до няколко месеца ти ще научиш повече и от тях. Сега фурната се нуждае от човек, който да разбира от търговия. Според татко си наследил нюха на дядо си Чарли, а всички знаем, че той беше най-добрият търговец.

— Ами сергията?

— Сергията е на две крачки от фурната, ще можеш да наглеждаш и нея. — Младата жена се поколеба и допълни: — Виж, не съм сигурна дали ще успееш да задържиш доставките по домовете.

— И за тях ли знаеш?

— Знам дори как в събота, малко преди татко да отиде в синагогата, си му върнал последните пет шилинга. Ние с него нямахме тайни.

— А какви са условията? — поинтересува се Чарли, отново усетил, че и този път изостава от момичето.

— Ти поемаш и сергията, и фурната, ще бъдем съдружници и ще делим наполовина.

— А ти какво ще вършиш, за да си спечелиш своя дял?

— Всеки месец ще проверявам счетоводните книги и ще внимавам да си плащаме навреме данъците и да не нарушаваме разпоредбите на кметството.

— Никога досега не съм плащал данъци — възропта Чарли, — а и кой го е грижа за кметството и за пикливите му разпоредби!

Беки за пръв път впери в него черните си очи.

— Хората, които се надяват някой ден да станат сериозни предприемачи, ето кой, Чарли Тръмпър.

— Не ми се вижда честно да делим наполовина — възрази пак младежът — още се опитваше да се наложи.

— Моята фурна струва много повече от твоята сергия, а и от нея се изкарват повече пари.

— Да, изкарваха се, преди баща ти да умре — отсече Чарли и веднага съжали за думите си.

Беки отново наведе глава.

— Искаш ли да станем съдружници, или не искаш? — пророни тя.

— Шейсет на четирийсет — каза Чарли.

Младата жена се подвоуми, сетне най-неочаквано протегна ръка. Чарли стана от креслото и се ръкува енергично с нея, за да скрепи сделката.

 

 

След погребението на Дан Салмън Чарли се опитваше всяка сутрин да чете „Дейли Кроникъл“ с надеждата да разбере какво става с Втори батальон на Кралския стрелкови полк и къде се намира баща му. Знаеше, че частта се сражава някъде във Франция, но във вестника не пишеше точно къде.

Чарли се запали още повече по вестника и по друга причина — започна да се интересува от рекламите, които се мъдреха едва ли не върху всяка страница. Момчето направо не можеше да повярва, че паралиите от Уест Енд са готови да се изръсят с баснословни суми за неща, които му се струваха излишен разкош. Това обаче не притъпи желанието му да опита кока-колата, най-новата напитка, дошла от Щатите, която вървеше по едно пени бутилката, или да пробва новата самобръсначка на „Жилет“, която струваше шест пенса, а пакетчето с шест ножчета към нея — два пенса, макар и още да не бе започнал се бръсне и да беше сигурен, че баща му, използвал само бръснач, ще отсъди, че тая чудесия е доста смехотворна. Чарли насмалко да прихне при вида на дамския корсет за две гвинеи. Беше убеден, че нито Сал, нито Кити ще се докарат дотам да се препасват с такова нещо, макар че Фуклата сигурно щеше да опре до него, както бе тръгнала да дебелее.

Чарли бе запленен от тези сякаш неизчерпаеми търговски възможности дотолкова, че започна в неделя сутрин да отскача с трамвая до Уест Енд, колкото да се убеди в тях с очите си. Отиваше с тегления от коне трамвай до Челси, оттам тръгваше бавно пеш обратно към Мейфеър, като пътем изучаваше стоките, изложени по витрините на магазините. Не пропускаше да види и как са облечени хората и се възхищаваше от автомобилите, които бълваха пушек, затова пък, докато пъплеха по средата на улицата, не оставяха подире си фъшкии. Дори се питаше колко ли е наемът на магазин в Челси.

В първата неделя на октомври 1917 година заведе в Уест Енд и Сал — както й обясни, за да й покаже забележителностите.

Двамата със сестра си тръгнаха бавно от витрина на витрина и той не бе в състояние да прикрие вълнението, обземащо го при всяко ново откритие. Направо не можеше да откъсне очи от мъжкото облекло, шапки и обуща, от роклите, парфюмите, дамското бельо, дори от тортите и пастите.

— Хайде, за бога, да се връщаме в Уайтчапъл, тук няма какво да търсим — заподканя Сал. — Едно е сигурно, тук никога няма да се чувствам добре.

— Толкова ли не разбираш! — скастри я Чарли. — Някой ден ще притежавам магазин в Челси.

— Я не говори глупости! — прихна сестра му. — Дори Дан Салмън нямаше да може да си го позволи, ако беше останал жив.

Чарли не си направи труда да възразява.

 

 

Беки се оказа права в преценката си колко време ще му трябва, за да усвои занаята на хлебаря. След месец той знаеше не по-зле от двамата работници във фурната каква трябва да е температурата в пещта, за колко време втасва тестото и какво е съотношението между вода и брашно в него. Тъй като и във фурната, и на сергията за плодове и зеленчуци на Чарли пазаруваха едни и същи хора, продажбите през първото тримесечие почти не намаляха.

Беки си удържа на думата и както се изразяваше самата тя, следеше „под лупа“ счетоводните книги, дори започна да води отчет и за продажбите на сергията на Тръмпър. В края на първите три месеца от съдружието двамата обявиха печалба от четири лири стерлинги и единайсет шилинга, въпреки че се наложи да поправят една от газовите пещи във фурната и Чарли си купи първия костюм втора ръка.

Сал продължаваше да работи като келнерка в кафенето на Комършъл Роуд, Чарли обаче знаеше, че сестра му иска само едно: да си намери съпруг, пък бил той и болник и грозник — както обясни самата тя, стигало й и това, че щяла да спи в своя си стая.

На първо число всеки месец Грейс задължително им пращаше писмо и въпреки че бе заобиколена от смърт, успяваше да бъде бодра. Отец О’Мали все повтаряше на енориашите, че младата жена е одрала кожата на майка си. Кити продължаваше да излиза и да се прибира, когато й хрумне, а също да взима и от Чарли, и от двете си сестри пари назаем, които не си даваше труда да връща. Свещеникът казваше на същите енориаши, че Кити пък е одрала кожата на баща си.

 

 

— Много хубав костюм си си купил — отбеляза госпожа Смели, когато в понеделник следобед Чарли й занесе седмичната поръчка.

Той се изчерви, вдигна шапка и се престори, че не е чул комплимента, след което хукна към фурната.

Второто тримесечие обещаваше да донесе още по-голяма печалба и във фурната, и на сергията и Чарли сподели с Беки, че е хвърлил око на месарницата, понеже единственият син на собственика е загинал на фронта. Беки го предупреди да не се впуска в друго начинание, докато не видят колко ще изкарват от фурната и сергията.

— Защото едно е сигурно, Чарли Тръмпър — рече му тя, докато седяха в служебното помещение отзад и проверяваха месечния отчет, — ти не разбираш нищичко от месарници. „Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“ ми харесва и досега — допълни тя, — но не и „Тръмпър, глупак, разорил се през 1917 г.“.

И Беки отбеляза, че новият костюм му стои много добре, но едва след като приключи с дългата колонка от цифри. Чарли понечи да й върне комплимента и да каже, че май е поотслабнала, ала точно тогава тя се пресегна и си взе поредната паста.

Прокара лепкав пръст по месечния отчет, после свери цифрите с написаното на ръка банково извлечение. Под чертата вписа ясно и четливо с перодръжката „осем лири стерлинги и четиринайсет шилинга“.

— Както е тръгнало, на четирийсет години ще бъдем милионери — подсмихна се младежът.

— На четирийсет години ли, Чарли Тръмпър? — повтори презрително Беки. — Не си се разбързал особено.

— В смисъл?

— В смисъл че се надявам да го постигнем много преди това.

Чарли прихна в гръмък смях колкото да прикрие, че не е съвсем убеден дали Беки не го взима на подбив. След като се увери, че мастилото е изсъхнало, тя затвори счетоводните книги и ги прибра в чантата, а Чарли се приготви да заключи фурната. Щом излязоха на улицата, той пожела на съдружницата си „лека нощ“ и й се поклони прекалено ниско. Завъртя ключа и се отправи към къщи. Засвирука фалшиво „Далеч е Типърери“^[2] и се загледа в залязващото слънце. Дали наистина щеше да натрупа един милион още преди да е навършил четирийсет, или Беки само се заяждаше с него?

Тъкмо да подмине къщата на Бърт Шорокс, когато спря като попарен. Пред входа на номер сто и дванайсет стоеше отец О’Мали, облечен в дълго черно расо и нахлупил черна шапка, в ръката си държеше черна библия.